Блог
Превъзходството на победените
„Войници от Саламин“ в превод на Анна Златкова
Испанската гражданска война върви към неизбежния си край. След падането на Барселона оцелелите войници от републиканската армия бягат към френската граница. Пристига заповед те да екзекутират своите затворници националисти, сред които е Рафаел Санчес Масас, един от идеолозите на войната, фашистки поет, интелектуалец и съосновател на Фалангата, чиято разпалена реторика тласка Испания към последвалата катастрофа. Семейство Масас принадлежи към благороднически род с либерални традиции и литературни наклонности, сродено с Мигел де Унамуно; от него Санчес Масас черпи вдъхновение за някои от персонажите в книгите си, от него наследява трайното литературно призвание и неудържимата склонност към господарско безделие…
Всъщност не е пресилено да се твърди, че Санчес Масас беше първият испански фашист, и съвсем точно е да се каже, че беше най-влиятелният теоретик на фашизма в Испания… Вярваше, че е открил във фашизма подходящо средство, за да лекува носталгията си по един имперски католицизъм и преди всичко за да бъдат насилствено възстановени строгите йерархии на стария режим, които някогашният демократичен егалитаризъм и новият напиращ болшевишки егалитаризъм заплашваха да унищожат в цяла Европа. Или казано другояче, може би за Санчес Масас фашизмът беше само политически опит да реализира своята поезия, да превърне в реалност света, който меланхолично възкресява в нея – отживелия измислен и невъзможен свят в рая.
Около петдесет от затворниците националисти са подредени за разстрел. Санчес Масас чува изстрелите, но в момента, в който осъзнава, че е само ранен, побягва към гората. Открива го войник от противниковата страна – втренчва се в лицето му за няколко секунди, пощадява живота му и… изчезва. Дни наред лидерът на Фалангата се укрива в гората с помощта на неколцина републикански дезертьори, след което е спасен от войските на Франко. Възприеман като герой и почитан от новата власт в националистическа Испания, Санчес Масас е назначен за министър без портфейл в първото правителство на Франко, една сравнително декоративна позиция, макар и несъвместима с високите поетични идеали на неговата младост. Обрисуват го като дръпнат, суетен и докачлив човек, но не и дребнав, нито отмъстителен. Всъщност през 40-те и 50-те години Санчес Масас е мълчалив критик на франкизма: презира скудоумието и посредствеността, които режимът налага на испанския живот, но не се чувства неудобно в него и без колебание изрича публично най-срамните дитирамби за тиранина и дори за неговата съпруга, въпреки че в тесен кръг ги критикува жестоко заради глупостта и лошия им вкус.
Обвитото в тайнственост премеждие на Санчес Масас е на преден план в „нехудожествения“ романов триптих „Войници от Саламин“ (2001) на Хавиер Серкас, един от най-високо ценените испански писатели днес. Композицията на книгата е своеобразен „хиазъм“, нещо като огледална структура, която има за цел задълбочено вникване в дадена ситуация. В първата част се срещаме с разказвача – журналист и несбъднат писател на име Хавиер Серкас (иронично съвпадение?), който признава от самото начало, че се е провалил и като съпруг, и като автор. Прелюбопитната история на Санчес Масас, която стига до Серкас малко след като губи баща си, неусетно се превръща в натрапчива идея. Той се впуска в пътешествие из дебрите на близкото минало с надеждата, че така ще спаси поне две личности от забрава, а като краен резултат и собствената си кариера. Впрочем в едно интервю истинският Хавиер Серкас полушеговито признава, че самият той е постоянно в състояние на творческа криза.
Колкото повече неща научавах за него, толкова по-малко го разбирах; колкото по-малко го разбирах, толкова повече се интересувах от него; колкото повече се интересувах от него, толкова повече неща исках да зная за него. Аз вече знаех – но не го разбирах и това предизвикваше любопитството ми, – че този образован, изискан, меланхоличен и консервативно настроен човек, лишен от физическа смелост и изпитващ непоносимост към насилието сигурно защото се е чувствал неспособен да проявява насилие, през двайсетте и трийсетте години се е потрудил едва ли не като никой друг страната му да бъде удавена в дивашка кървава оргия. Не знам кой е казал, че който и да печели войните, губят винаги поетите; знам, че малко преди почивката в Канкун бях прочел, че на 29 октомври 1933 година, по време на първата публична проява на Испанската фаланга в Театъра на комедията в Мадрид, Хосе Антонио Примо де Ривера, който вечно се движел заобиколен от поети, е казал, че „народите винаги са били вдъхновявани само от поетите“. Първото твърдение е глупаво; второто не е – вярно е, че войните се водят заради пари, а те са власт, но младежите отиват на фронта, убиват и биват убивани заради думи, а те са поезия, и затова именно поетите винаги печелят войните…
Докато войната назрява, лозунгите на Санчес Масас все още притежават „свежото очарование“ на нещо модерно, за чието утвърждаване допринасят следващите ги млади патриоти от добри семейства с пламенни идеали. По това време често е циркулирала една фраза на Освалд Шпенглер, според която в съдбоносния час цивилизацията винаги е била спасявана от един взвод войници. Младите фалангисти вярвали, че именно те са този взвод войници… След края на войната обаче старата гвардия на Фалангата ще започне да прозира, че фашистката революция, за която е мечтала, няма да настъпи никога, защото претенциозният коктейл на нейната доктрина е чиста демагогия. Разказвачът Серкас е смаян от начина, по който историческата памет се втвърдява: онзи подмолен процес, чрез който личните истории биват погълнати от доминиращия разказ за едно минало, което вече не може да бъде проверено и следователно се приема за истина, въпреки че е само една възможна версия на това, което всъщност се е случило. В този смисъл събитията по времето на Испанската гражданска война, от която ни дели само едно поколение, изглеждат също толкова далечни, колкото и историята на войниците, сражавали се с персийската флота при Саламин преди повече от 2000 години.
Авторът се старае да ни убеди, че разказва „истинска история“, но от самото начало е ясно, че „Войници от Саламин“ е литературно изследване - интригуващо досущ като разследване. Надеждата на Серкас е, че облечената в литературна форма история е по-убедителна от всяка мемоарна книга. Но за да се съхрани миналото като жива памет, а не като мъртва история, е важно да се отчетат индивидуалните мотиви на всяко човешко поведение. Да се отговори на фундаменталния въпрос: кое превръща един герой в герой. Възможно ли е да си герой, ако не си порядъчен човек? И каква е разликата между герои със съдба и герои с характер?
Отговорът на Серкас идва в третата част на романа. Тук разказвачът успява да проследи човека, в когото „припознава“ републиканския войник, пощадил живота на Санчес Масас. Но тъй като този човек, Антонио Миралиес, няма да отговори директно на поставения ребром въпрос ЗАЩО, разказвачът, а с него и читателят, ще трябва да отсъди сам. Все пак разговаряйки с него в един дом за стари хора в покрайнините на Дижон, Франция, разказвачът ще реши, че Миралиес е истинският герой. Защото „не може да не бъде герой някой, който притежава смелост и усет за почтеност и затова никога не греши, или поне не греши в единствения момент, в който е важно да не сгрешиш.“ А ето какво признава самият писател в послеслова на книгата:
Миралиес е единственият чист герой, който съм създал, единственият, който е герой в същия смисъл, в който са били герои героите на Омир. Не знам откъде изникна; знам само, че е плод на изключително силното усещане за житейски провал, което ме гнетеше, когато го създадох; знам също, че от дълго време го чаках (почти толкова, колкото той е чакал разказвача в романа) и че когато се появи, нямаше нужда да му заемам моите думи, защото той говореше сам.
„Войници от Саламин“ завършва с победоносната увереност на разказвача Серкас, че независимо дали Миралиес е войникът герой, или не, на равнището на художествената измислица той е идеалната развръзка на авторовото дирене и възможност да бъдат спасени от забрава всички онези воини, които в даден момент, рано или късно, са се отказали да убиват, опитвайки се да съхранят остатъците от човешкото си достойнство, защото са имали ясното съзнание, че се бият за изгубена кауза. Сериозната проблематика на книгата е меко балансирана с диалози, в които на сцената излиза екстравагантната и непринудена приятелка на разказвача, изявяваща се като гадателка в местна телевизия. Възлова роля в този действителен разказ има и един разговор между разказвача Хавиер Серкас и писателя Роберто Боланьо.
„Войници от Саламин“ основателно предизвиква сензация в Испания. Докато в редица други страни да се идентифицират и отличат героите - тези, които са се борили и победили фашизма, не представлява непреодолима сложност, ситуацията в Испания е различна. Страната не просто е разделена на две по време на Гражданската война: следват 40 години диктатура и репресии…. Както отбелязва Серкас, „във всички селища има паметници в чест на загиналите във войната. При колко от тях сте виждали поне да присъстват имената на двете воювали страни?“ Франко и неговите поддръжници „печелят войната, но губят литературната история“. Ако питаме Хемингуей, Оруел или Андре Малро – и не само тях, истинските герои на Испанската гражданска война са републиканците. Без да подлага това на съмнение, със своето деликатно и проникновено перо Хавиер Серкас внушава, че индивидуалните съдби и действия винаги са от първостепенно значение, колкото и непосилни да изглеждат историческите обстоятелства, колкото и еднозначно да отеква безликата съвкупност на историческите факти. Постмодерната ирония, отстраненост и скептицизъм в началото на разказа стигат до неочаквано елегични, покъртителни и дори сантиментални ноти във финалната част. И макар това да е рискован ход от страна на писателя, именно изненадващата смяна на тоналността е големият триумф на „Войници от Саламин“, както подчертава и Нобеловият лауреат Марио Варгас Льоса – така финалът придава сила и легитимност на всичко, разказано преди това. („Защото ако писателят не е способен да изневери на естетическите си принципи, за да бъде верен на книгата, която пише, значи не заслужава да се нарича писател.“) Варгас Льоса приветства „Войници от Саламин“ и като завръщане към ангажираната литература. Смятана за връх в творчеството на Серкас, книгата има десетки издания с общ тираж над 2 милиона екземпляра, а появата ѝ на българския пазар е закъсняла, но особено важна предвид нестихващите и днес военни конфликти в различни части на света, поглъщащи хиляди невинни животи... Все пак най-значим остава политическият отзвук на „Войници от Саламин“ в Испания: Серкас насочва вниманието към наследството на Гражданската война - тема, която е широко избягвана от испанското правителство в продължение на десетилетия по силата на договор, който левите и десните сключват при падането на диктатурата на Франко. Днес се признава косвеният принос на „Войници от Саламин“ за влизането в сила на испанския Закон за историческата памет, който води до преименуване на испански улици и площади, ексхумация на масовите гробове на жертвите на франкисткия режим и възстановяване на гражданството за потомците на онези, които са били заточени по време на диктатурата…
В едно интервю по повод на темите, които го вълнуват като човек и творец, Хавиер Серкас отбелязва, че най-големите зверства в човешката история са извършвани в името на доброто. И ако човекът Хавиер Серкас очаква от читателя да възприеме „Войници от Саламин“ като история на един представител на неговото поколение, който отначало има хладно и почти безпристрастно виждане за войната, а накрая се отдава безрезервно на моралната и политическата кауза на Републиката, чието въплъщение е един войник републиканец или спасителният жест на един „обикновен герой“, то писателят Хавиер Серкас не крие своето амбивалентно отношение към „индустрията на паметта“ и предпочита да изследва т. нар. слепи петна на историята, където границите между героизъм и предателство, автентичност и измама, са по-трудни за очертаване. Огромна рефлексивна стойност и смислова тежест има послеписът в романа, написан от Серкас през 2015 година, за щастие поместен и в настоящото българско издание, защото внася кристална яснота върху мотивацията за написване на книгата и отношението на автора към отразените събития и герои и с ненадейната си откровеност удължава насладата на читателя.