„Преди да изчезне мъжът ми“ – картография на заблудите

Вярно е твърдението, че никой човек не е остров. Човек е седем хиляди четиристотин четиресет и осем непознати острова, от които успяваме да проучим едва няколко. Даже и да съжителстваме с него години наред. Даже и да имаме един що-годе приличен брак съгласно социалните конвенции. Това ни  казва новата книга на финландската писателка Селя Ахава, спечелила симпатиите на българските читатели с „Неща, които падат от небето“.

„Преди да изчезне мъжът ми“ (2017) е брутално откровен, смущаващ автобиографичен роман. Смущаващ е, защото такива неща по правило не се случват, не и на крехки, умни и очарователни жени като Селя Ахава. Автобиографичен е, защото се уповава на действителната история на писателката, а тя разтърсва живота й до основи. Роман е, защото болезненият интимен опит е поднесен философски - тече паралелно с умозрителен разказ за откритията на Христофор Колумб, а междинните пространства са архипелаг от малки емоционални фрагменти. Излишно е да припомняме, че Колумб стига до Новия свят с убеждението, че е открил Индия. И до края на живота си остава  в плен на тази заблуда.

Веднъж някой каза, че езикът бил най-хубавата част на тялото, защото не остарявал и винаги си бил същият. Припомням си тази мисъл сега. Малко, влажно, мускулесто парченце от тялото. И как отваряме уста и показваме онова от нас, което е непроменимо.

Значи, един ден героинята се събужда, за да чуе признанието на 40-годишния си съпруг, че винаги е искал да бъде жена. И най-после се е осмелил да бъде жена. От разказвачката се очаква да реагира с разбиране, като любящ приятел. Тук не става дума за някакво си полово същество, това е най-близкият й човек, с когото е делила един свят в продължение на десет години. Въпросът е ще успее ли тя да избегне психологическия колапс, отказвайки да влезе в ролята на жертва. Как човек се издига над плаващите пясъци, когато всичко е наглед нормално, а се оказва изначално „погрешно свързано“? Когато ежедневието е като наръгано с нож? Понякога истините падат от небето, ние просто имаме злощастието да сме на точното място.

Трудно е да не се втренчиш в хоризонта, когато той те заобикаля от всички страни и наоколо няма нищо друго. Налага се да помниш, че има и други неща. Налага се да вярваш, че ще се зададе и друго.

Героинята разсъждава какво изпитва и как следва да се държи човек, след като току-що е чул такова признание от своя партньор след многогодишен брак. Освен потрес, навярно изпитва и срам - заради многогодишното си късогледство. Тя се опитва да запомни мъжа си, преди да е изчезнал в женското си тяло… Или в женската си същност? Иска да запомни мъжа, когото си е мислела, че има – както Колумб е мислел, че е открил Индия. Това обаче е нейната част от историята и нейната истина, тя няма монопол върху цялата история, нито върху терзанията на своя партньор. А утехата навярно е в кардиналната истина, че нищо в живота не трае вечно, в това число и сексуалната страст. (Обичта сама по себе си няма пол.) От друга страна, дори споменът за най-уютната прегръдка избледнява с времето. Забравата дебне и заличава всичко.

„После настъпва денят, в който изпиваме по две чаши червено вино и разказваме на другите. Никой не рухва. Нищо не се взривява. Мен това ме стъписва. Не ми понася чуждото съчувствие. Не ми понася и лишената им от съчувствие обективност.“ 

„Преди да изчезне мъжът ми" е стъписваща изповед за делюзиите на реалността и неизбежната болка от загубата. За комичния абсурд на „твърдите“ дефиниции и неумолимите ни убеждения. Дочитайки книгата, съвсем естествено ще ви се прииска да узнаете как би звучала историята от другата страна –  многобройните бели полета са нарочен катализатор на това желание. Защото всяка история има поне две версии. А всяка версия има смисъл и цел. Без да е натруфена, лиричната проза на Селя Ахава превръща една човешка драма в жизнеутвърждаващо произведение на изкуството.

• Селя Ахава