„Пламтящият свят“ на Сири Хуствет

Как щяхте да четете този роман, ако беше написан от мъж?

През 1932 година авиаторката Амелия Еърхарт пише до „Ню Йорк Таймс“ с молба: да спрат да я наричат в публикациите си „госпожа Путнам“ (по името на съпруга си – известен издател), защото вярва, че като летец трябва да има същите права, които писателите и актрисите - да запази професионалното си име и да бъде наричана с него, а не с това на мъжа си*. 

Макар много неща да са се променили от тогава до днес, отношението към жената, омъжена за успял мъж, остава същото – тя се възприема като негова функция. Сходен проблем поставя в книгата си „Пламтящият свят“ Сири Хуствет – авторка, сблъсквала се многократно с предразсъдъци, от които страдат много известни жени в областта на изкуството - да бъде поставяна на различна плоскост от мъжете. 

Героинята в романа ѝ - Хариет Бърдън - е талантлива художничка, изключително интелигентна, побрала в ума си философска вселена и световна литература. Тя обаче винаги е гледана единствено в сянката на съпруга си Феликс Лорд – известен арт дилър. След смъртта му артистичният свят забравя за нея, а тя, в началото на своите 60 години, се опитва да докаже съществуването на предразсъдъци към жената творец, като създава творба в три части, в която скрива изкуството си зад имената на трима различни артисти, които нарича свои „маски“. Първата маска е млад и амбициозен художник, втората - тъмнокож гей, а третата – магнетичен съвременен артист.

Книгата на Сири Хуствет представлява полифоничен „сборник“ от интервюта и разкази на близки до Хариет Бърдън хора, медийни публикации и фрагменти от дневници, като изгражда един полуреален свят от персонажи и отношения, в който се преплитат философски възгледи, поезия и исторически факти. Разказът тръгва бавно, за да изгради постепенно портрет на героиня, която по естествен начин се вписва в дългата поредица от жени в изкуството, избрали мъжки псевдоним, за да бъде творчеството им взето на сериозно. Въпросът дали една творба бива възприета различно, ако е създадена от мъж, а не от жена, не се спира само до литература и визуално изкуство, но прескача и в полето на философията. Хуствет поставя и още един въпрос – по какъв начин скриването зад „маска“ променя стила на автора.

Самата Хуствет се е изправяла пред сходни ситуации като тези, с които се сблъсква героинята й Бърдън. Като съпруга на световноизвестния писател Пол Остър, тя многократно се оказва „четена“ през призмата на брака си с писателя. В свое интервю за „Гардиън“ тя разказва как след като излиза книгата й „Лято без мъже“, получава обаждане от приятел писател, който я пита: „Има ли проблем с теб и Пол?“. Когато жена пише, то в творчеството ѝ винаги бива търсен автобиографизъм дори там, където го няма. 

В книгата „Пламтящият свят“ пък читател открива фрагменти, които приписва на Пол Остър. Това е нещо, което не се случва за първи път в писателската кариера на Хуствет. Преди време германски журналист съвсем убедено ѝ казва как „знаел“, че първата ѝ книга е написана от Остър.

Пред “Файненшъл Таймс” Хуствет нарича романа си „най-свободната книга“, която някога е писала.  Първият въпрос, който читателят естествено си задава след прочита му, е: „Щях ли да я възприема различно, ако беше подписана с мъжко име?“. 

* Любопитен факт е, че в статията за Джордж П. Путнам в Уикипедия днес той е описан като американски издател, автор и изследовател, „известен с брака си (и това, че е вдовец на) Амелия Еърхарт“.

• Сири Хуствет