Блог
Нещо се случи с езика: Мишел Уелбек и „Елементарните частици“
„Колибри“ преиздава романите на един от най-изявените антиконформисти в литературата
Когато през 1998 г. „Елементарните частици“ излиза от печат, „Нувел Обсерватьор" пише: „Нещо се случи с езика. Един духовен 11 септември, за който сякаш малцина си дадоха точна сметка. „Какво правехте в деня, когато излезе романът „Елементарните частици?“ – би трябвало да се питаме, както се питаме за атентата срещу Кулите близнаци.“ Тази драстично красноречива рецензия е последвана от стотици други хвалебствени отзиви. Според „Индипендънт" Мишел Уелбек е написал болезнен роман, който удивлява не само с идеите си, но и с портрета на едно общество или едно човечество, което е загубило способност за общуване. А „Сънди Телеграф“ определя книгата като „храбра и прекрасна“ и подчертава умението на автора да дълбае отвъд натрапчивата пошлост, стигайки до неовладените и твърде неудобни чувства, които се боим да си признаем: „Уелбек носи горчивина на разочарован идеалист. Може и да не се съгласите с неговата безпощадно мрачна картина на обществото и човешката природа, но романът ще ви тласне да преоцените убежденията си, а именно в това се съдържа предизвикателството на литературата.“
Пътят на Уелбек към литературната слава не е стремглав. Лишен от безметежно детство, той приема фамилията „Уелбек“ от баба си по бащина линия, която го отглежда вместо родителите му. След като завършва училище, записва агрономия в Париж, но скоро се ориентира към компютърното програмиране. През 1991 г. публикува два сборника с поезия, които остават незабелязани. Същата година излиза и едно биографично есе за хорър писателя Хауърд Лъвкрафт. През 1994 г., когато Уелбек е 38-годишен, излиза дебютният му роман „По-широко поле за борбата“. Следват „Елементарните частици“ през 1998 г. и „Платформата“ през 2001 г., която му носи… съдебен процес за подклаждане на расова омраза. „Възможност за остров“ (2005) преплита разказите на трима герои: Даниел 1, съвременен стендъп комик и филмов режисьор, известен със своята хапливост, и двама негови клонинги. През 2010 г. Уелбек печели „Гонкур“ за романа си „Карта и територия“, а през 2015 г. излиза „Подчинение“, която също разбунва духовете, в един момент авторът дори е обвинен в плагиатство. Писан през 2016-2017 г., „Серотонин" (2019) разказва как безсилието, без значение дали е икономическо, или сексуално, води до бягство и бунт. А през 2022 г. се появява последният му засега роман, „Унищожение“, своеобразен политически трилър, балансиран с метафизични размисли и романтика.
През 1998 г. Уелбек прави големия си пробив като писател с публикуването на „Елементарните частици“ – язвителна обществена аутопсия. Както повелява френската традиция, романът предизвиква едновременно страхопочитание и отвращение. Според „Ню Йорк Таймс“ е „жлъчен, истеричен и детински по особен начин“. Журито на Дъблинската литературна награда, която романът печели през 2002 г., го определя като „изключителен“. Без съмнение един от най-влиятелните и полемични романи на Уелбек, „Елементарните частици“ очертава теми и идеи, които писателят ще изследва и в следващите си книги: духовната пустота и упадъка на западната цивилизация в края на XX век, които намират израз във фрагментация на общностите, алиенация, депресии, хипериндивидуализъм и сляп хедонизъм. Сексуалното разкрепостяване след 68-а се разглежда не като форма на еманципация, а като система, генерираща нови неравенства, самота и отчаяние, тъй като „сексуалната конкуренция“ отразява неумолимата логика на свободния пазар и води до страдание и изключване, които са аналогични на икономическата маргинализация. В този смисъл романът изследва темите, заченати в „По-широко поле за борбата“, но за разлика от последния, който е по-реалистичен и интимен, „Елементарните частици“ залага на научни спекулации, социална критика и философски размисли за бъдещето на човечеството. Тоналността варира от горчив хумор до остра сатира и философско примирение. През паралелните сюжетни линии, проследяващи живота на героите, са изведени мотивите за еротичната фрустрация, равнодушието и неспособността за изграждане на трайни взаимоотношения с другия пол, кризата на индивидуализма, който в най-радикалните си проявления граничи с изолация, психическа нестабилност и разрушаване на междуличностните връзки. Налице са сцени на графични сексуални ексцесии, враждебност спрямо механизмите на съвременния живот и цялостно усещане за деморализация и дезинтеграция. Според Уелбек дисфункционалното семейство е микрокосмос на обществения разпад.
Мишел и Брюно са полубратя, като единственото, което ги свързва, е общата им майка, ако не броим меланхолията. Брюно е угнетен човек на средна възраст, белязан от травми в училище, който, макар да се срамува от тялото си, не успява да контролира сексуалния си нагон. Мишел е прозорлив идеалист, молекулярен биолог, чиито плътски желания биха подхождали повече на кастриран монах. В режим на ретроспекция читателят проследява възлови моменти от детството, юношеските години и зрялата възраст на двамата герои. Съзнанието за провал и усещането за загуба на смисъл са огледало на доминиращата култура на взаимоотношения, на разрушената обществена тъкан. Именно тук Уелбек, като един подмолен социолог, насочва посланието на книгата, внедрявайки в привидно повърхностния разказ размисли за неолибералната капиталистическа парадигма на мислене и поведение. Героите са неизлечимо самотни, „атомизирани“ и безчувствени същества, които не изпитват удовлетворение нито от работата си, нито от интимния си живот, облекчават фрустрациите си с алкохол, наркотици или безскрупулно задоволяване на еротични импулси. Някои моменти биха могли да отблъснат целомъдрените читатели и пуританите. Например сцената, в която гимназиалният учител и ненаситен развратник Брюно мастурбира пред привлекателна ученичка, която му се присмива и побягва. Или пък пасажът, описващ преживяването на младия Брюно, когато влиза в спалнята на майка си, където тя спи с един от младите си любовници. Тази безцеремонност е отличителна черта на писането на Уелбек, но при него провокацията винаги е инструмент, а не цел. Неговите морално дегенериращи герои са въплъщение или проекция на своята морално дегенерираща епоха. Пълзящият нихилизъм отразява нихилизма на Запада след сексуалната революция. Всъщност „Елементарните частици“ може да се определи и като подигравка с наследството на сексуалното разкрепостяване от 60-те години на миналия век и съпътстващите го движения.
Героините в „Елементарните частици“ са от съществено значение за изследването на сексуалността, самотата и неосъществените обещания на модерността в романа. Те рядко са напълно автономни, обикновено са функция на мъжката егоцентричност или нарцисизъм, отразяват краха на традиционната социална структура, съдбата им е белязана с трагизъм. И макар двата централни женски образа, чувствителната и уязвима Анабел и всеотдайната Кристиан, да са обрисувани с нетипична за автора нежност, Уелбек ги използва, за да внуши тиранията на младостта: остаряването на жените е престъпление в една система, която фетишизира младежката привлекателност. Според някои критици жените в романа са твърде обективизирани или инструментализирани, но следният пасаж е достатъчен, за да се усъмним в демонстрацията на мъжки шовинизъм от Уелбек, както го обвиняват:
„Освен че нанасяха неизмерими страдания, революциите и войните разрушаваха най-доброто, останало от миналото, което принуждаваше човечеството всеки път да започва всичко отначало. Когато не се вписва в нормалния ход на развитието, човешката еволюция придобива хаотичен, неравномерен, лишен от структура и белязан от насилие облик. За всичко това бяха виновни преди всичко мъжете с тяхното увлечение по риска и хазарта, с нелепото им тщеславие, безотговорност и склонност към насилие. Един свят, съставен само от жени, би бил във всяко отношение безкрайно по-добър; би се развивал по-бавно, но равномерно, без връщане назад и без гибелни преоценки...“.
Колкото до майката на Брюно, Жанин, която изоставя децата си заради „просветения си хедонизъм“, този портрет навярно манифестира отношението на Уелбек към собствената му майка, която го е изоставила в преследване на лично удовлетворение. Чрез кариерата на Мишел като молекулярен биолог Уелбек повдига въпроси за човешките граници („Светът се равнява на сумата от знания, които притежаваме за него“), генетичния детерминизъм, биологичното инженерство, вероятността един нов, постчовешки вид да замени несъвършения, поробен от желанията си Homo sapiens... И все пак, въпреки десетките страници, от които струи безутешност, романът в нито един момент не загърбва автентичния копнеж за любов и стабилност – трагедията е, че озарението в живота на героите обикновено настъпва твърде късно. Епилогът на „Елементарните частици“ променя в значителна степен перспективата към книгата като цяло. И ако мракът, редом с пречистващата печал, в последните страници се сгъстява, то финалът със своята прогаряща ирония и „перверзен“ оптимизъм се отплаща богато за упорството на интелигентния читател.
Дали Мишел Уелбек е велик писател, е въпрос на дискусия, която едва ли някога ще секне. Това, което малцина ще отрекат обаче, е статутът му на един от най-предизвикателните и оригинални творци от началото на XXI век. Наричат го рушител на социални табута и пророк на упадъка на Европа, защото малцина живи писатели отразяват нихилистичния дух на нашето време с такава безмилостна яснота. Уелбек се откроява с готовността си да артикулира нещата, които неговите колеги не смеят да назоват. В един глобализиран свят без граници, в който творците са склонни да споделят един и същ „прогресивен“ мироглед, Уелбек последователно отказва да се подчини на модните ортодоксалности. Писателят системно атакува ценности, които в съвременна Европа се смятат за „недискусионни“: либерален индивидуализъм, консумеризъм, секуларизъм, идеята за непрекъснато щастие, политическата коректност. Но това не значи, че е рупор на конкретна идеология: критиките му към либерализма не преливат в подкрепа за консервативни проекти, защото често критикува и тях. Неговата позиция е по-скоро екзистенциална и аналитична, отколкото политическа. Уелбек презира материализма, но смята, че религиозният авторитаризъм е по-жесток и гибелен.
За почитателите си Мишел Уелбек е писател в традицията на литературната провокация, която датира от Маркиз дьо Сад и Бодлер; за критиците той е „търговец“ и мизантроп, който пише вулгарна литература, за да шокира. Полемиките, които предизвиква заради отношението си към секса, бледнеят в сравнение с неговите възгледи за религията, особено за исляма. В „Елементарните частици“ Уелбек се подиграва с консуматорските, псевдодуховни движения, появили се на фона на упадъка на традиционните религии, на фалшивите гурута и Ню ейдж теченията като повърхностни заместители на истинския смисъл. Но това не значи, че е апологет на традиционните религии, тъкмо обратното. Ето още един цитат от „Елементарните частици“:
„Според мен към религията не бива да се подхожда само и единствено от морална гледна точка; все пак Кант напълно основателно твърди, че дори Спасителят на човешкия род трябва да бъде съден според критериите на всемирната нравственост. Започвам да си мисля обаче, че религиите са преди всичко опити за обяснение на света... Наясно съм, че фактите на пръв поглед ме опровергават, че ислямът – най-глупавата, най-измамната и най-мракобесническата от всички религии – в наше време очевидно печели терен; ала това е само едно повърхностно и временно явление: в дългосрочен план ислямът е обречен, и то далеч по-сигурно от християнството.“
Освен че е заподозрян в мъжки шовинизъм, заради „Елементарните частици“ Уелбек е обвинен и в ислямофобия. Но докато горният цитат е плът от плътта на художествен текст и би следвало да се третира в тези рамки, през 2002 г., по време на интервю за книгата си „Платформата“, публикувано в литературното списание Lire, писателят заявява антипатията си в прав текст: „Ислямът е опасна религия и е такава от момента, в който се е появила. За щастие, тя е обречена. От една страна, защото Бог не съществува и дори някой да е идиот, в крайна сметка ще го осъзнае… От друга страна, ислямът е подкопан отвътре от капитализма.”
В статия на „Дойче Веле“ от 2017 г. Мишел Уелбек е наречен „безспорната звезда и enfant terrible на съвременната френска литература“. Някои преднамерени литературни критици спрягат романите му като „памфлетна литература“ и „порнография“. Обвиняван е в непристойност, расизъм, мизогиния и, съвсем логично, в ислямофобия, макар на прицела му да е религиозната институция изобщо. Въпреки че творчеството му нерядко се разглежда през призмата на консерватизма, критичните щрихи за хипи движението, идеологията Ню ейдж и поколението от май 1968 г., особено в „Елементарните частици“, отразяват по-скоро тезите на социолога Мишел Клускар, критик на либертарианството и „капитализма на съблазняването“. Уелбек се противопоставя на опитите да го етикетират като „реакционер“, защото: „Ако има една-единствена идея, която да е въплътена във всичките ми романи и която се превръща понякога в натрапчива мисъл, то това е „абсолютната необратимост на процесите на разпад“, когато веднъж са започнали. Независимо дали този разпад се отнася до семейството, до двойката, до по-голяма социална група или до цялото общество – в романите ми няма връщане назад, няма втори шанс – всичко, което е загубено, е загубено веднъж завинаги.“
Парадоксално днес Уелбек е толкова влиятелен, че самият той се е превърнал в канон. Пише в регистър без аналог, като смесва философия, попкултура и социология, не се съобразява с класическите жанрови репери. Освен това не се интересува особено от диалога, предпочита да изразява идеи чрез вътрешния свят на своите герои. Норвежкият писател и критик Карл Уве Кнаусгор отбелязва, че Уелбек не е пример за стилистично съвършенство, но истината е, че езикът му е съзнателно „антипоетичен“ — сух, клиничен, понякога безпощадно саркастичен, защото отказва да следва естетическите очаквания за изящно писане. Може да му липсва известен технически финес като стилист, но Уелбек притежава уникална визия за света и човешката природа. Не може да се отрече и друго – той е твърде прозорлив скептик, да го наречем диагностик или „сеизмограф на епохата“, чиито интуиции за бъдещето рано или късно намират проявление. Впрочем сборникът с негови есета и интервюта, озаглавен „Интервенции 2020“, съдържа следния цитат от Шопенхауер: „Първото – и практически единственото – условие за добър стил е да имаш какво да кажеш.“ А Уелбек, въпреки полярните страсти, дебатите и предубежденията около възгледите и личността му, винаги е имал какво да каже.