Блог
Милена Кирова за българската литература на ХХI век
Литературоведската традиция постулира необходимостта от определена темпорална дистанция като предпоставка за адекватното историографско осмисляне на даден литературен период. С други думи, темпоралната дистанция се счита за задължително условие на литературната история. Само при спазване на това условие погледът на изследователя ще бъде по-обективен, като се освободи от неизбежните пристрастия на оперативната критика (които, самите по себе си, са допустими за нея). Това ще осигури по-широка перспектива и по-солидно обосновани знания. Въпросът е, обаче, кога точно перспективата престава да бъде оперативна и става, или започва да става, историческа. Бихме могли да се попитаме даже дали изобщо е възможно да се определи точният момент на тази промяна и дали наистина времето е единствената предпоставка за нея, без участие и на други, по-скоро концептуални моменти.
Една от неоспоримите заслуги на двутомника на Милена Кирова „Българската литература през ХХI век“ (първият том е публикуван през 2023 г., вторият – през 2024 г.) е, че той ни предлага една уникална възможност да свидетелстваме „на живо“ и отвътре процеса на постепенно пораждане на историческата перспектива в хода на литературния анализ. Благодарение на ангажиращия стил на авторката, на нейния диалектически подход, на постоянната ѝ авторефлексия като литературовед (и то на литературовед с огромен опит както като литературен историк, така и като оперативен критик) и на ретроспективното преосмисляне включително и на собствените ѝ предишни оперативнокритически позиции – нещо, което единствено най-силните критици могат да си позволят - ние заедно с нея виждаме как това съвсем близко литературно минало се преобразява. Едно вчера, което (ако цитирам думите на самата авторка за книгата) „все още е днес“, постепенно се отдалечава, като контурите му започват да се очертават по-ясно. Освен това, това близо минало е и „нашето" минало - самите ние сме го преживяли неотдавна. Това ни поставя в особено положение спрямо изследването: ние не сме само зрители, а също така „герои", тъй като когато се говори за читателската аудитория от въпросния период, се има предвид и нас самите.
Аз бих казал, че тази „междинна дистанция“, някъде по средата на пътя между оперативност и история, вероятно е идеалната научно-изследователска перспектива тъкмо защото съчетава близост и разстояние, емпирично наблюдение и зараждащо се историзиране. Това придава на изследването допълнителна стойност, защото тъкмо тази особена перспектива кара авторката да си задава множество високогенеративни въпроси. Както казва самата тя в едно интервю на Дарик радио от април 2023 г.[1], което съвпада с излизането на първия том през същата година, тази книга е „критика на критиката“: в нея тя гледа „критично към критиката“.
Това в никакъв случай не е нещо ново за проф. Милена Кирова: в публикувания наскоро тритомник „Българска литература. От Освобождението до Първата световна война“ (2016-2020), например, авторката вече ни запозна с критично преразглеждане на традиционни литературоведски схващания и на установени, стереотипни дори литературнокритически позиции. Но все пак в „Българската литература през ХХI век“ се случва нещо необичайно: смея да твърдя, че за Милена Кирова литературата на ХХI век се е превърнала в катализатор на едно съществено важно и навременно размисляне върху самата същина както на литературата, така и на литературната критика в България.
Все пак, по признаване на самата авторка (Кирова 2023), творбата е написана с декларираната амбиция да бъде литературна история, въпреки че тя същевременно осъзнава, че книгата ще бъде прочетена като (оперативна) критика. Тук виждаме една важна особеност на този труд: той засяга автори, които в повечето случаи днес са не само все още живи, а също така творчески активни и продължават да публикуват произведения: тоест, става дума за една литературна история, която може да повлияе и на читателската и оперативнокритическа рецепция на новосъздадени творби – а може би и на самото им съчиняване. Това означава, че се създава една уникална времево-изследователска перспектива, при която изследването повлиява на самия си, все още дописващ се „обект“. По същия начин, по който многогодишният ѝ опит като оперативна критичка и характерните за този професионален профил черти ясно проличават в гореспоменатия литературноисторически тритомник, така и, обратно, хабитусът ѝ на литературна историчка присъства съвсем осезаемо в нейното „полуоперативно“ изследване за литературата на първите две десетилетия на ХХI век. Това според мен е и смисълът на следното красноречиво обобщение на Антония Велкова-Гайдаржиева: „В литературноисторическите си портрети М. Кирова е и дълготърпелив изследовател, и проницателен тълкувател, и неспокоен коментатор, притежаващ дарбата да напипва пулса, да улавя бързопроменящите се гримаси на творческата физиономия, да усеща нейната аура.“, във Велкова-Гайдаржиева 2025). Литературноисторическото самосъзнание на авторката е дори основният двигател и самото основание за провеждане на това изследване. М. Кирова пише в литературноисторическа перспектива, но двупосочна: ориентирана не само към миналото, а и към бъдещето. Ако, както самата тя осъзнава въз основа на изследователския си опит, вече за „литературата от ХХ век, която беше обозрима и подредена в периодичните издания, информацията се губи непрекъснато“ (Кирова 2023), тогава днешната ситуация е още по-проблематична. Огромното информационно пространство, изключително големият брой медии, източници, материали, пренебрегнатата значимост на литературната критика като институция, динамиката на културните и литературни процеси и безпрецедентното жанрово разнообразие създават нови предизвикателства. Всичко това води до предположението, че след 100 години литературният историк много вероятно изобщо няма да знае какво се е случвало реално в началото на ХХI век. М. Кирова чувства научно-етичната отговорност да пише за неотдавнашната, днешна все още литература, за да фиксира текущия литературен живот за бъдещето, за да го „осигури“ за бъдещите изследователи. Осъзнавайки това, тя постоянно се позиционира от гледна точка на това, което най-вероятно ще се окаже най-важното след 50-100 години. Именно затова Мартин Колев говори за необходимостта - за подобно изследване - от „равни дози ерудиция за досегашното и интуиция за предстоящото“ (Колев 2023). И същият непрестанен поток от „ретроспективни и проспективни асоциации“, който се среща в тритомника ѝ за българската литература от Освобождението до Първата световна война (вж. Велкова-Гайдаржиева 2025), тече и тук.
Тук се налага накратко да си припомним средищното място на (критичното преосмисляне на) канона в изследванията на М. Кирова и да направим кратко отклонение, което всъщност не е отклонение, защото концепцията за канона наистина е средищен въпрос в изследователската дейност на М. Кирова – следователно и за този двутомник за литературата на ХХI век. Ключовата дума в това отношение е онази „генералска линия“, „история на генерали“, на която тя систематично се противопоставя. Струват ми се интересни няколко цитата от „Канонът и неудобствата от него“ (въведение на „Литературният канон. Предизвикателства“ от 2009 г.), защото този текст не е „просто“ въведение в канонопреосмислящите приноси на критичката, събрани в тази книга отпреди петнайсетина години – той има програмен, дори манифестен характер. Обяснявайки причините, контекста и главните посоки на характерните за българското литературознание след 1989 г. усилия да се облекчи диктатът на канона, авторката обяснява, че „историята на българската литература е всеизвестно жестока към всичко, което не успее да попадне върху гребена на най-перспективната вълна от всяка епоха“ (Кирова 2009). Доста години по-късно, продължавайки по същата метафорична линия, в гореспоменатото интервю за Дарик радио от 2023 г. тя ни припомня, че „литературната история в българската традиция се прави от връх на връх, от важен до важен автор, в името на литературния канон“, и изтъква, че със своята книга за литературата от ХХI век тя иска тъкмо да разнообрази типичния за българското литературоведско съзнание каноноцентричен поглед, да излезе извън рамките на „високата оптика на каноноцентричното мислене“, защото „истинските интересни явления – забавните, разнообразните, остават отдолу скрити“ (Кирова 2023). Това, което М. Кирова се старае да направи (сполучливо, според мен), както за литературата от по-малко близкото минало, така и за „още живата“ литература на ХХ век, е едно изтънчено преосмисляне на самата идея за канона. Тя не отрича необходимостта от ясни ориентири и от един вид „насоки“ в литературата. За нея „канонът, както парите, представлява необходимо зло; той прави възможни културните отношения между хората в един колектив“ (Кирова 2009). Така че съществено според нея не е чак толкова отблъскването на канона като идея, а по-скоро да се променя „бавно и търпеливо […] съзнанието, което го възпроизвежда и консумира“ (пак там). Именно това се оказва според мен и ключът към пълното разбиране на задачата, която М. Кирова си самовъзлага с двутомника „Българската литература през ХХI век“, и към пълното оценяване на значението на това начинание: с него М. Кирова действа като литератор в процеса на самото формиране на канона. Тя съществено допринася за предотвратяване на един бъдещ склеротичен каноноцентричен модел за днешната българска литература. Ето тук намираме самата ос, около която се върти смисълът на творбата от литературнокритическа гледна точка. Защото говорейки за съзнанието, което „възпроизвежда и консумира“ канона, тя визира и „самите литератори, тяхното възпитание в нов тип литературноисторическо мислене. За да променим всеобщата мярка, трябва най-напред да променяме себе си“ (пак там). А със своята „Българска литература през ХХI век“, М. Кирова прави, по собствено признание, „критика на критиката“, тя гледа „критично към критиката и […] към текстове, които са били рефлексия тогава на времето“, с целта да се разграничи включително и от „собствените си критически мнения, които бяха също толкова субективни и толкова ограничени, колкото тези на други критици през изминалото време“ (Кирова 2023).
Всъщност М. Кирова използва неотдавнашната (а и сегашната) оперативна критика и я преосмисля с оглед на бъдещата литературна история. Именно затова – пак подчертавам този момент – е толкова ценно да свидетелстваме за този процес на постепенно историзиране на литературния анализ – от критиката към историята. Затова и авторката има повече въпроси, отколкото отговори: тя поставя основите на бъдещата история. Целта ѝ е бъдещите литературни историци – които за разлика от нея и от други сегашни критици ще разполагат с „опората на историческата дистанция“ (Кирова 2023) – да си задават „правилните“ (истински) въпроси и да намират подходящи отговори, да разбират какво наистина се е случвало в рамките на самия литературен процес (днешния), който те ще изследват. М. Кирова се старае „макар с малък отстъп“ да положи „оптиката на своята литературна история към това, което току-що е минало в българската литература“ (Кирова 2023), защото осъзнава, че „оперативната критика няма дистанция, отстъп, и прави огромни грешки. Грешки прави и д-р Кръстев, който не оценява Йовков, Димчев и Дебелянов. Известно е и отношението на Боян Пенев към първата пиеса на Яворов. Дори най-добрият критик гледа пристрастно и избира според посоката, която пропагандира и която смята за необходима за българската литература в този момент.“ (пак там). Затова в „Българската литература през ХХI век“ тя е в непрестанен (критичен) критически и високогенеративен диалог със себе си и с редица други критици и изследователи от (и на) последните две десетилетия. Могат да бъдат приведени няколко конкретни примера. В глава „Нови явления и тенденции в белетристиката през първото десетилетие" авторката коментира особеното оживяване на българската литература през 2004 и 2005 г. През този период три различни поколения писатели едновременно допринасят за увеличаването на литературната и издателската дейност, появява се значителен брой нови заглавия и се разнообразяват жанровите форми. Усилва се „динамиката на литературното пространство" и се поражда „усещането за пълнота, за прилив на творческа енергия в литературната публичност" (Кирова 2023). В този контекст авторката се спира на оценките на тогавашните критици и препраща към рубриката „Литературно събитие на годината", където в коледните броеве на Литературен вестник критици, писатели и публицисти избират по едно или няколко главни събития от изминалата година. След като констатира, че списъците от въпросните години съдържат удивително разнообразие от заглавия и имена, тя посочва общата позиция на тогавашната българска критика, че „в българската литература от началото на новия век липсва Събитие“ (пак там). Нека да проследим по какъв начин авторката влиза в диалог с трима критици, за да стигне следователно до собственото си обобщаващо, критически преосмисляно заключение относно спецификата и значението на тези шарнирни години за развитието на българската литература от първото десетилетие на ХХI век. Първо, диалогът се установява с Пламен Дойнов (препратката е към неговата книга от 2013 „Българската литература в началото на ХХI век. 2004-2012“) и Младен Влашки (като автор на „РоманОлогия ли?“, публикувана през 2014 г.), като се посочва, че и двамата интерпретират тогавашното оживяване и раздвижване като „нормализация“, „успокояване и професионализиране“ на литературния живот. Интересното тук е, че след като възразява на тези оценки, че такава теза е невъзможна, защото „предполага време-норма, с което да съпоставяме останалите епохи" (пак там), тя препраща директно към своя собствен опит не като (тогавашна) оперативна критичка, а като литературна историчка. Авторката обяснява: „Дълги години съм се занимавала с историята на българската литература и вече знам, че критиката във всяка епоха от Освобождението насам е мислела своето време за „ненормално", за непълно според някакъв (по-често абстрактен) идеал" (пак там). След което тя привежда, от една страна, „На Острова на блажените" като „амбициозен модел на утопичната пълнота" и, от друга, като пример за изключение от правилото (тоест за период, който възприема себе си като „нормален"), „нормалността" на социалистическия реализъм. Това обаче е изключение с „дълбоко ироничен характер, защото тъкмо „нормалността" на социалистическия реализъм е най-ненормалното явление в историята на българската литература" (пак там). Две са причините, поради които изтъкнах факта, че именно тук М. Кирова привежда литературноисторическата перспектива: първо, защото това отразява неразривната и характерна за нейния подход връзка между оперативната критика и литературната история (нещо, което ни кара да мислим и в по-широк план за генеративното взаимодействие и пресичания между двете перспективи); второ, защото това ни ориентира да разглеждаме развитието на българската литература (не само литературното производство, а и критиката) като континуум. Веднага след това, обсъждайки по-специфично споменатата вече „разпръснатост“ на литературни събития през 2004-2005 г. и отбелязаната със съжаление от критиката липса на конвергенция към едно-единствено Събитие, М. Кирова привежда отново мнението на Пламен Дойнов („Но защо, въпреки силните книги, липсват събития?“, пак там), а и доста по-песимистичното виждане на Александър Кьосев, който в своята студия „С помощта на чук. Към критика на гилдийната идеология.“ (2004) се притеснява: „В периода 1990-2004 се оказа пак, че литературата няма бъдеще (…) През този период (ако това е период) българската литература сякаш умря (или по-лошо – полуумря, изпадна в кома), без сама да разбере това“ (пак там). За М. Кирова тези цитати са повод за едно ключово критично обобщение: „Това, което липсва в действителност, предхожда появата на Събитие. Ще го нарека разбирателство в литературните вкусове; консенсус, който засреща институционализираните оценки (критиката също е институция) с мнението на широката публика. Такъв консенсус не само липсва, но може да се говори за несъзнателна съпротива срещу възможността той да се появи: парадоксален, но закономерен ефект в една подрастваща демокрация с мрачни спомени за триумфиращия „консенсус“ на близкото минало“ (пак там). Следва интересно представяне на случилите се тогава големи раздвижвания в литературните институции и медии, причините за тях и последствията им за по-нататъшното развитие на българския литературен живот, който „влиза в ритъма на пазарната икономика“ (пак там).
Привеждам този пример, защото той е показателен за начина, по който М. Кирова постъпва в критическия си анализ, за „континуалното мислене“ (Велкова-Гайдаржиева 2025), което наистина я типизира, за нейния „разумно-критически поглед спрямо художествено-естетическите процеси и практики“ (пак там), за „реторико-дискурсивната стратегия“, която ни е „позната от тритомната история“ (Колев 2023), за нейния изключително продуктивен диалектичен подход. Освен това, той е показателен и за кохерентността на авторката с декларираните във въведението на двутомника и неразривно свързани със задачата на литературната история начала: „ […] каквато и да бъде литературната история в близкото бъдеще, тя – както се вижда дори отсега – ще има почти задължително концептуален характер дори ако трябва „просто“ да се противопостави на новите тенденции към геополитическо уедряване на методологическата позиция. Концептуалният ангажимент, от своя страна, неизбежно има задачата да навърже наличното преди, днес и утре в някаква обща линия от явления и процеси с добре очертани каузални и генетични връзки. Иначе просто няма да бъде литературна история“ (Кирова 2023).
Автор: Паоло Ториджани, ръководител на сектор „Междуинституционални отношения и информационно-просветителска дейност в областта на стратегията, политиката и развитието“ към Европейската комисия, Брюксел. От 1998 г. работи в Генерална дирекция „Устен превод“ на ЕК. От 2015 г. е ръководител на отдела за устен превод на италиански език. В момента прави докторантура върху творчеството на Георги Господинов.