Блог
Думите са единственият победител
Романът „Градът на победата“ е написан преди покушението срещу Салман Рушди, извършено 35 години след публикуването на „Сатанински строфи", заради които той стана обект на смъртни заплахи. Издържан в стилистиката на магическия реализъм, този пищен епос за индийска империя от XV век носи заразителна енергия.
Империята Виджаянагар обхващала по-голямата част от Южна Индия през XV и XVI век. От една страна, представлявала „разсадник“ на глобализирания модерен свят, тъй като била същински рай за изкуство и нови идеи, както и икономическа сила, търгуваща с Китай и Венеция. Oт друга страна, тя била гъсталак от интриги, разтърсван от съперничещи си фракции, войни зад граница и дворцови преврати. Което ще рече, че е била всичко: съчетание на благородното и подлото, прогресивното и регресивното, индуисткият рай на Сварга, съчетан с коварния „Кралски чертог“ от „Игра на тронове“. Само най-блестящият или безразсъден учен би мечтал да се справи с историята ѝ в един том. Според „Градът на победата“ такъв учен била полубогинята Пампа Кампана, сляпа поетеса, чародейка и пророчица, която документирала епохата в прозаична поема, а в последния ден от своя живот, когато била на двеста четиресет и седем години, я заровила насред порутения Царски палат в едно глинено гърне, запечатано с восък. Като послание към бъдещето. Разказвачът ни уверява, че „Градът на победата“ е съкратеният превод на епоса на Пампа „Джаяпараджая“ (сложна дума, означаваща победа и поражение), преразказан на „по-прост език“.
„Четири и половина века по-късно ние намерихме това гърне и прочетохме за първи път безсмъртния шедьовър, написан на санскрит и дълъг колкото „Рамаяна“ – двайсет и четири хиляди стиха. Така узнахме тайните на империята, които Пампа Кампана беше скрила за повече от сто и шейсет хиляди дни от аналите на историята. Ние познавахме само руините на империята, ала в руини беше и споменът за нейната история, пострадал от изминалото време, несъвършенствата на паметта и лъжите на следващите поколения.“
Разказвачът на историята не е посочен изричен, но за удобство – и с риск да развалим магията – нека предположим, че това е самият Салман Рушди, дегизиран като богиня и гримиран като писар. „[Аз съм] скромният автор“, казва ни той, „нито учен, нито поет, а най-обикновен сладкодумник.“ Скромен или не, този жизнерадостен и закачлив роман, петнайсети поред за писателя, ни връща на индийска земя и може да бъде определен като алтернативна Махабхарата. Като оставим настрана съпоставките, „Градът на победата“ грабва читателя с неуморна фантазия и мъдрост. Пампа Кампана е едновременно медиатор и участник в историята, благословена (тя смята, че е прокълната) с дълъг живот, който приблизително съответства на този на самата империя (1336-1565). След като Кампила, старият владетел на Биснага, бива разгромен и обезглавен от северните войски, жените от малкото му царство, овдовели и неутешими, запалват буен огън и извършват масово самоубийство в неговите пламъци. Пампа става свидетел на този ритуал и го приема като знак от вселената: отвори си очите, дишай и се учи. Научена от малка, че няма такова нещо като „мъжка работа“, деветгодишната Пампа, която носела име на река, се зарича за нищо на света да не допусне грешката на майка си – не само че нямало да принесе в жертва тялото си само за да последва мъжете в отвъдното, но и нямало да допусне различно поведение към мъжете и жените.
Обладана от добрия дух на богинята Пампа, Пампа Кампана поръчва на двама пастири, братята Хукка и Букка, да разпръснат вълшебни семена от бамя и фасул, които за нея били по-ценни от диаманти, и да построят града на бъдещето. Но когато влизат в града, те се озовават в зората на времето, в епицентъра на хаоса – първо условие за всяка вселена. Именно Пампа вдъхва живот на това царство от „недородени“ човеци, залагайки на измислицата. Създава истории и спомени за миналото и ги провожда като шепот по улиците към ушите на хората. Превръща града в чудо, съизмеримо с египетските пирамиди и висящите градини във Вавилон. Пампа лично избира един от пастирите за свой крал, а случаен португалски търговец, изобретател на фойерверки и оръжия, за свой любим. Но властта на полубоговете е непостоянна. Пампа ще бъде ту могъща, ту слаба, както налага историята, често ще бъде зависима от милостта на мъжете, които сама е „издигнала“ на трона. Понякога ще я почитат, но по-често ще я преследват; единствено заради пола си тя ще бъде лишена от възможността да стане монарх, дълго време ще бъде в изгнание и ще наблюдава как авантюристични военачалници рушат постигнатото… Всъщност Пампа отрано се уверява, че „благоволението на боговете е нож с две остриета“. Така градът на победата Биснага се оказва не толкова величествена утопия, колкото своеобразен бряг на утопичното, подвластен на приливи и отливи. Поезията на Пампа картографира възхода и падението на империята.
„Пампа Кампана се заела да превъзпита хората с шепота си. Не успяла, както ще се уверим. Така Пампа научила урок, който всеки създател трябва да усвои – дори Бог. Веднъж породил своите творения, ти си свързан с техния избор. Вече не си свободен да ги преправяш според собствените си желания. Те са такива, каквито са, и правят, каквото правят. Нарича се „свободна воля“. Пампа не можела да ги промени, ако те не желаели да се променят.“
Всяка футуристична история неизбежно е свързана с настоящето. Същото важи и за историческата белетристика. „Градът на победата“ улавя сложната социално-политическа тъкан на мултикултурните общества. Рушди засяга любимите си теми за идентичността и свободата, за разграничаването на светската власт от институциите на вярата. Извайва героиня, която жадува за мирен и плуралистичен свят, настоява за равенство между половете и религиозна толерантност… Романът е бравурно съчетание на исторически фигури с измислени герои. Красива алегория, основана на идеята, че силата е мимолетна, но историите са непобедими, а бъдещето на цивилизацията е функция както на човешките действия, така и на забравата... Безбройните поддържащи герои са кадрирани ловко, без близък план, защото писателят предпочита да ги разпознаваме по качествата и действията им. А ако се чудите за кого е предназначен разказът за империята Биснага, нямате проблем, тъй като най-вероятно ще се разпознаете поне в една от категориите читатели, посочени в самото начало:
„…за стари и млади, образовани и неособено грамотни, устремени към мъдростта и търсещи забавление в глупостта, южняци и северняци, поклонници на различни богове и безбожници, великодушни и тесногръди, мъже и жени, обитатели на милостивото отвъдно и на средния свят, аристократични издънки и плебеи, почтени хора и мошеници, шарлатани, чужденци, смирени мъдреци и себични глупаци.“
Руините на Виджаянагар в Индия днес се наричат Хампи – храмовете са обект на световното наследство на ЮНЕСКО. Хампи често се описва като музей на открито.