Блог
Да гребеш срещу мрака
Доменико Старноне и „Старецът край морето“
„Старецът край морето“ на Доменико Старноне се заиграва с прочутата новела на Хемингуей, но ако оставим настрана възрастта на протагонистите и морето като обединяващ топос – тук то е предимно обект на съзерцание – други паралели почти няма. В стилово отношение „Старецът край морето“ напомня по-скоро за най-изящните творби на Итало Калвино и няма да е пресилено да го откроим като постижение на разказваческото изкуство.
Сюжетът на този тъничък по обем, психологически богат роман се завихря около спомените и виденията на 82-годишния неаполитанец Никола Гамура. Човек, подчинил целия си живот на разказването на истории. В тетрадката, която носи навсякъде със себе си, той улавя ефимерността на живота – отбелязва дреболии, разни палави аромати, крехки впечатления, почти недоловими атоми на съществуването, които много от нас действително не забелязват, но които съставляват самата същност на живота. Да разчита отражението на вселената във всяка песъчинка - това е заниманието на Никола, то се е превърнало в негова втора природа. Неизбежните болежки не го вадят от равновесие, те са просто „леки потрепвания в тъканта на реалността“. Притеснява го само онова, което се изплъзва на перото. Неназовимото, което се съпротивлява, оставайки в периферията, някакво интуитивно движение или порив, който не подлежи на идентифициране и определение. Единствено то поражда тревожност и захранва чувството му за провал.
Уединен в къща на дюните южно от Рим, Никола прекарва сутрините си в писане, съзерцаване на вълните и наблюдение на Лу, млада продавачка в магазин за дрехи, чиято грациозност поражда асоциации с майка му Роза – ярка и своенравна жена, която се противопоставя на общоприетите норми и на примитивната ревност на съпруга си. Жена, чието присъствие в книгата е почти осезаемо, макар образът ѝ да изплува през ветрило от реминисценции. Докато размишлява за Роза и детството си, за интимните връзки, които са го формирали, за страстите, които никога не успява да надрасне, Никола се оказва въвлечен в паяжината от слухове и интриги на малкото крайбрежно градче. Това става повод за истински забавна авторефлексия:
„… всичко е по моя вина, защото за да избегна неудобството да противореча или поправям, винаги съм склонен да кимам в знак на съгласие, да потвърждавам – о, да, аз съм банкер, преподавател по класически езици, застраховател и презастраховател, съдържател на бар с лоша репутация…“.
Всъщност жителите на градчето са подозрителни заради необяснимата щедрост на Никола към случайното му обкръжение, най-вече към Лу и нейния син. Един ден, за всеобща изненада, старецът ще се впусне с момчето в приключение с каяк. Преди това на въпроса на Лу дали е сигурен, че няма сексуални намерения към нея, ще отговори с обезоръжаваща честност: „Не, доколкото ми е известно. И понеже не вярвам много в психоанализата, се притеснявам само за това, което крия умишлено.“
За Никола любовният живот винаги е бил нещо непроницаемо, пълно с потайности. Никога не се е доверявал на никого, защото като малък е изпитвал страх от унижение и изоставяне. Но затова пък цял живот е вярвал, че без да е познал „врящия катран“, човек не може да изпита истинска радост. Освен това, когато всичко се разпада – тялото, светът, небето и земята – все пак остава писането, пустият навик да пишем дори и насън…
С този поетичен роман за творческото въображение и остаряването, за игрите на паметта и преоткриването на битието Доменико Старноне защитава статута си на един от първомайсторите на съвременната италианска проза. Защото е майсторство един толкова флуиден разказ за мъж на ръба на живота си, сякаш изцяло погълнат от призраците на миналото, да носи непобедима жизнерадост, сладострастни ноти и привкус на вечност.