Блог
Андре Жид: „Светът ще бъде спасен от малцинството“
Ново издание на модернистичния шедьовър „Фалшификаторите“
Андре Пол Гийом Жид (1869–1951) е писател и хуманист, автор на пиеси, романи, есета, пътеписи, автобиографични книги и стихосбирки, литературен критик, преводач на Уитман, Шекспир, Конрад и Рилке на френски език. Радетел за интелектуална честност отвъд конвенциите, за правото и задължението на артиста да просвещава и да изразява себе си решително и свободно. През 1947 г. е удостоен с Нобелова награда заради своите „всеобхватни и художествено значими текстове, в които проблемите и положението на човека са представени с безстрашна любов към истината и остра психологическа проницателност“.
През целия си живот Андре Жид изследва проблемите на морала, етиката и религията. Неговият „аморализъм“ - концепция, която противниците му често тълкуват погрешно - се състои в съвършената свобода на творческия акт. Поезията на раздялата и завръщането, стремежът към автентичност, съпротивата срещу авторитетите и нормативните ограничения на традиционния морал са централни мотиви в неговото бравурно индивидуалистично творчество. Вътрешната независимост, отстояването на собствени възгледи, ценности и желания са в хармония с представата му за лично достойнство и интегритет. Във всичките му произведения се натъкваме на характерната му рефлективност, психологическа пластичност и дълбочина, изразени посредством ефирен, лишен от догматизъм език.
Литературният му дебют „Бележниците на Андре Валтер“ (1891) е автобиографична изповед, преддверие към символистката естетика на онова време, но решаващото събитие в живота му от тези години е едно пътуване до Алжир, където тежка болест го изправя на ръба на смъртта и ускорява бунта му срещу пуританския морал и лицемерното целомъдрие. Прозаичната поема „Плодовете на земята“ (1897), пиесите „Саул“ (1903) и „Завръщането на блудния син“ (1907) документират ясно този бунт. „Aморалистът“ (1902) напомня трескав еротичен сън – пищна, пророческа и зловещо изкусителна книга. Израз на бунт е и безпрецедентната свобода, с която Жид създава автобиографичните си текстове, дневниците и най-вече есеистичната книга „Коридон“ (1924), състояща се от четири сократически диалога за хомосексуалността.
В началото на 1900 г. Андре Жид е широко известен като литературен критик, а през 1908 г. е сред основателите на „La Nouvelle Revue Française“, литературно списание, обединяващо прогресивните френски писатели до Втората световна война. До 20-те години на миналия век Жид е известен главно в авангардните литературни среди, сетне се превръща в силно влиятелна, макар и противоречива фигура. Пътуването му до Конго през 1927 г. намира израз в пътепис за икономическите злоупотреби на френски концесионни компании и води до реформи. Ако през 30-те години отблъсква една част от обществеността със симпатиите си към комунизма, то нескритото му разочарование след пътуването му до Съветския съюз през 1936 г. скандализира другата част. Сред най-важните му произведения е „Тясната порта“ (1909), емоционално интензивна психологическа драма във формата на дневник. Вдъхновено от болезнената връзка с братовчедка му Мадлен, произведението се разглежда като критика на слепия духовен идеализъм, граничещ с религиозен аскетизъм и отричане от човешка близост и емоционално удовлетворение. Новелата „Пасторална симфония“ (1919), изследваща вярата, състраданието и самозаблудите, също е с форма на дневник. През 1926 г. излиза автобиографичната книга „Ако зърното не умре“, в която Жид откровено разказва за своето детство, семейната среда, духовните си търсения и хомосексуалната си ориентация. Последното му произведение е митологичната новела „Тезей“ (1946), която подобно на по-ранния „Едип“ (1931), представлява майсторско философско тълкуване на прочутия мит.
„Фалшификаторите“ (1925) изпъква с експерименталната си форма и структура на метароман. Произведението се откроява насред цялостното творчество на Андре Жид не само с жанровата си специфика и похвати, но също като обхват и мащаб, и е спрягано като първия „роман за романа“ във френската литература. Създаден през междувоенния период във Франция, този „полиморфен“ текст проблематизира буржоазните норми, oтразявайки променящите се морални ценности. Като внедрява дневник в романа, Жид разсъждава върху природата на художественото творчество, същевременно рисува проницателен, фино напластен портрет на група млади французи, които непрекъснато са в режим на анализ и самонаблюдение. „Фалшификаторите“ проследява динамиката на емоциите и психологическите състояния на тези взаимносвързани герои, предимно млади мъже, които преживяват лични кризи и морални дилеми в стремежа към самоутвърждаване и изграждане на собствена идентичност. Книгата съдържа няколко наративни перспективи, но централната сюжетна линия е свързана с младия Бернар Профитандийо, който случайно узнава, че е незаконороден син и напуска дома си, разкъсван от честолюбие и жажда за независимост. Трогателна е влюбеността, която на един по-късен етап поражда у него крехката Лора, от чийто драматичен образ струи особена светлина. Интересен е и младият Венсан, току-що завършил медицина, въпреки афинитета си към естествените науки, заради необходимостта да си изкарва прехраната. Последиците от авантюрата му с Лора се оглеждат в прозрението, че сборът от множество малки, прости и естествени неща често е равен на нещо чудовищно в своята цялост. Друга ключова фигура е Едуар, писателят, който се опитва да напише всеобхватен роман със заглавие „Фалшификаторите“. Значителна част от повествованието представлява своеобразна чернова или интроспективен дневник на преживяванията, чувствата и мислите на Едуар. Именно тази техника на автореференция поражда метафикционалната структура на романа. В един момент, като контрапункт на емоционалното и морално „фалшифициране“ на героите, се развихря скандал с фалшиви пари - намек за липсата на безкористност и автентичност и за вероломните подмоли на ежедневния живот, окован от предразсъдъци и цинизъм. Персонажите на Андре Жид се отличават с морална амбивалентност или неяснота. („Много постъпки ни изглеждат осъдителни, дори отвратителни, поради простата причина, че сме неспособни да вникнем в подбудите им.“) Злодеи в класическия смисъл на думата тук няма, но ако трябва да откроим един натрапчиво антипатичен персонаж, то това несъмнено е граф Робер дьо Пасаван, еманация на представата за безскрупулна манипулативност и фалш, аристократичен блясък, съчетан с отчайваща духовна празнота.
Чрез новаторската си техника „Фалшификаторите“ задава нова посока в изкуството на повествованието. Посветен на Роже Мартен дьо Гар „в знак на дълбоко приятелство“, този безподобен модернистичен роман изследва условията на собственото си създаване. Ако приемем, че Едуар е художественият двойник на Андре Жид, можем смело да заключим, че „Фалшификаторите“ е роман за алхимията на творческия процес и за противостоенето между действителността и образа, който си изграждаме за нея: „Механизмът, по който привидният свят взема връх над нас и начинът, по който ние се опитваме да наложим на заобикалящия ни свят нашия собствен прочит на действителността - тук е първопричината за житейската ни драма. Съпротивляващият се живот ни кара да пренесем нашите въжделения и копнежи в сферата на мечтите, на надеждите или на отвъдния живот, вярата в който се подхранва от неудачите в земното ни битие.“
Творецът Андре Жид не се задоволява с лесни победи. Макар самият той да се определя като подстрекател към духовно безпокойство, неизменно го причисляват към първите литературни имена на Франция. Творчеството му отразява съществен период от културната история на Европа и ако получава световно признание едва в навечерието на връчването на Нобеловата награда - тогава Жид е на 78 години - то е защото личността и творчеството на писателя, доколкото изобщо са разграничими, не допускат едностранчиви анализи и оценки. В същото време, повече от всеки друг от своите съвременници, Андре Жид е човек на контрастите, истински Протей на конфронтиращите се нагласи. Ето защо книгите му, включително „Фалшификаторите“, са част от един непрекъснат диалог, в който вярата постоянно се бори със съмнението, аскетизмът с чувствеността и любовта към живота, а дисциплината – с насъщната необходимост от свобода.
Жид е упрекван заради своята интелектуална сложност и убегливост, ала критиките и неразбирането никога не са разяждали духа му. Дори в зрялата си възраст той не е очаквал да бъде разбиран докрай. Влиянието му се изразява не толкова в приемането му, колкото в нестихващите полемики върху неговото творчество. Според Шведската академия именно в това се съдържа истинското му величие. Тъй като влошеното здраве не позволява на автора да присъства на събитието в Стокхолм на 10 декември 1947 г., речта му е прочетена от френския посланик: „Признавам, господа, че съм замаян от оказаната ми най-висока чест. Дълги години си мислех, че плача в пустошта, по-късно, че говоря на малцина, но днес ми доказахте, че съм бил прав да вярвам в добродетелта на малцинството, която рано или късно надделява. Струва ми се, че сте гласували не толкова за моето творчество, колкото за независимия дух, който го вдъхновява - дух, който в наше време е атакуван от всички възможни страни…“
В речта си Андре Жид отдава почит на Пол Валери - продължило половин век, това приятелство е съпроводено с искрена възхита и взаимно уважение. Всъщност личната вселена на Жид е облъхната от много влияния, включително от автори като Гьоте, Достоевски, Маларме, Ницше, Юисманс и Оскар Уайлд, с когото се среща през 1891 г. Самият Жид оказва осезаемо влияние върху Албер Камю и Жан-Пол Сартр. Белязано от интелектуална дързост и безмилостна честност, творчеството му презира фарисеите. Затова не е чудно, че скоро след смъртта му на 19 февруари 1951 г. Римокатолическата църква го забранява. С този жест въпросната закостеняла институция сякаш утвърждава могъщата идея на писателя, че всеки от нас разбира единствено онези чувства на околните, на които е способен самият той.