Блог
Алън Гинзбърг: Уличникът със световна слава
Предговор от Владимир Левчев към двуезичното издание „Вой“
Литературната слава е нещо напълно непредсказуемо. Никой писател не би могъл да каже със сигурност нито за себе си, нито за друг свой съвременник дали някой ще го помни след сто години. Дори колоси като Шекспир са имали лоши дни и векове. Класицистите например са смятали Шекспир за интересен самобитен талант, но не достатъчно шлифован. Други поети, като Джон Дън, са имали слава приживе, после са били почти забравяни за векове и после пак преоткривани. Можем да предположим, че мнозина потенциално големи писатели изобщо никога не са били откривани...
Няма поет в американската литература след Уолт Уитман, чиято книга да се е продавала в по-голям тираж от „Вой и други стихотворения“ на Алън Гинзбърг. Макар и неговото звездно време, времетона битниците и хипитата, отдавна да е минало (толкова отдавна, че понякога се опитва да се върне отново), Алън Гинзбърг, преди смъртта си през 1997 г., беше най-широко известният жив американски поет. Той не беше от тези поети, които получават Пулицъровите и Нобеловите награди, по правило резервирани за по-академични автори, но все пак редица негови стихотворения като „Вой“, „Един супермаркет в Калифорния“, „Слънчогледова сутра“ са станали безспорна класика на американската поезия и никоя представителна академична антология не ги пропуска. Така че Гинзбърг вече не е само икона на „контракултурата“. (Битниците никога не са се стремили към официално и академично признание.) Той беше станал още преди смъртта си част от официалната американска култура.
Смята се, че в американската поезия има две основни линии. Едната е по-езотерична и по-формална, тръгваща навярно от Емили Дикинсън, за да мине през Уолъс Стивънс и Т. С. Елиът (идеолог на тази линия в поезията) и да стигне до Ричард Уилбър, Ентъни Хехт, Хенри Тейлър. Другата линия е на по-изповедната и отворена поезия, тъй да се каже, по-„революционната“ линия. Тя води началото си от Уолт Уитман. В тази линия важни имена са Уилям Карлос Уилямз, Робърт Лоуъл и Алън Гинзбърг, както и „екстремистките“ на изповедната поезия Силвия Плат и Ан Секстън, сложили сами край на живота си. Всички тези поети са по-близо до живата реч, по-риторични и директни, често шокиращо изповедни, привърженици са на свободната (понякога прекалено свободна и дори нехайна) и силно експресивна форма. Те са по-скоро откриватели на нови пътища, отколкото майстори на традицията и формата.
През 1956 г. Гинзбърг е даден под съд за „неморалното“ съдържание на „Вой и други стихотворения“ (книгата е излязла с предговор на Уилям Карлос Уилямз). Този съдебен процес само засилва още повече славата на младия поет. Гинзбърг става, така да се каже, политическа фигура. Неговият революционен либерализъм не се свежда само до формалната употреба на мръсни думи, до разговорен синтаксис, и до пацифизъм по време на Виетнамската война. Освен на битническото движение през петдесетте години и на хипи движението през шестдесетте, поетът става икона и на движението за хомосексуална (по-късно наречена „гей“) свобода. Много от стихотворенията му, особено от по-късния период са хомоеротични и прехвърлящи всякакви граници на „позволеното“ в поезията. За да хвърли в пълно недоумение любителите на биографичния порядък и логика, евреинът от руски произход Гинзбърг е също и будист.
Син на Нейъми (марксистка от руски произход) и Луис Гинзбърг (лиричен поет), Алън е роден на 3 юни 1926 година в Нюарк, щат Ню Джързи, недалеч от Манхатън. Учи в престижния Колумбийски университет, след което скита из Америка и по света, работи в търговския флот, работи като мияч на съдове, работи в редакция на списание. Събира се отрано с Уилям Бъроуз и други лоши другари. Гинзбърг е един от прототипите на героите в култовия роман „По пътя“ на другия прочут битник и негов приятел – Джек Керуак. На Нийл Кeсaди, описан в „По пътя“ като Дийн Мориарти, Гинзбърг посвещава редица стихотворения, някои от които любовно-еротични или направо порнографски (като „Please Master“).
Както и другите битници след него, Гинзбърг издава първите си книги в „Сити Лайтс“, издателството на поета Лорънс Фърлингети в Сан Франсиско. До края на живота си Гинзбърг преподаваше в будисткия институт „Наропа“ и живееше в Манхатън, Ню Йорк.
Томът „Събрани стихотворения 1947–1980“, публикуван от издателство „Харпър енд Роу“, е 800 страници, а след него Алън издава още нови стихосбирки и няколко други книги. Голяма част от стиховете му са твърде автобиографично-описателни. „Първата мисъл – най-добрата мисъл“, т.е. „джазовата“ спонтанност – това е основният поетически принцип на Алън Гинзбърг. Той понякога изпълнява стиховете си със собствен съпровод на странни музикални инструменти или заедно с други „икони“ като Боб Дилън и Пол Макартни.
Постарах се да направя представителен подбор, като включа и най-антологийните творби на Гинзбърг, и някои по-експериментални и провокативни. Макар че той съдържа доста по-нови стихотворения, голямата част от настоящия сборник е поправено преиздание на сборника „Крила над черната шахта“, поръчан ми от тогавашната директорка на „Народна култура“ В. Ганчева и публикуван през 1983 г. Разбира се, в онези условия крайно либералните възгледи на Гинзбърг трябваше да бъдат фризирани или направо ампутирани и моите преводи излязоха след редакторска намеса. (Идеологическите и „моралистични“ поправки бяха правени от друг, а не от поета Георги Белев, който е вписан в карето като редактор на книгата.) Гинзбърг можеше да бъде издаден тогава, по тоталитарно време, само заради позицията му срещу Виетнамската война. Бе съставена (oтново не от мен, нито от Белев) и бележка на гърба на корицата, която завършваше така:
Гинзбърг отправя дръзко предизвикателство на буржоазната етика и морал, разкрива човеконенавистническата същност на американския империализъм, който сравнява с Молох, протестира гневно срещу мръсната война на САЩ във Виетнам.
Обаче Гинзбърг отправяше „дръзко предизвикателство“ не само срещу буржоазната, но и срещу социалистическата „етика и морал“. Той си даваше сметка, че комунизмът, както и капитализмът, е едно консуматорско материалистично общество – но по-репресивно. Макар и да не „протестира гневно“ срещу комунизма, той бива изгонен от Чехословакия през 1965 година, след като тетрадките му са конфискувани. А в България по онова време сигурно нямаше да може дори да влезе на границата, най-малкото заради дългата си коса и брада. (Тогава милицията спираше на улицата мъже и момчета с дълги коси и ги подстригваше принудително.)
„... и когато капиталистическите и комунистическите задници се омешат, Справедливия човек го арестуват или го ограбват, или му отрязват главата“, пише Гинзбърг след изгонването му от Чехословакия в стихотворението „Крал Маялес“.
В средата на 90-те години се oпитах да преиздам, с поправки и с добавки, преводите си на Гинзбърг. Но в онези бедни за издателите ни години това се оказа невъзможно. Както и да е, в настоящото издание съм включил нови творби, писани от поета до края на живота му, и съм премахнал редакционните поправки от старото издание, oт 1983-та, които между другото не бяха чак толкова много. Също така добавих последната, трета част на „Вой“, която преди отсъстваше от книгата поради твърде очевидната там хомосексуалност на автора. Добавих и четвъртата част на поемата „Кадиш“, посветена на майка му.
Още през 90-те години в САЩ поколенията, родени и отгледани в периода на неоконсервативната реакция срещу революционния либерализъм на 60-те години, започнаха да преоткриват Гинзбърг. Преоткриваха го не само „слам“ поетите, които участваха в поетически състезания по кръчмите, но също и четящите поезия студенти в университетите.
По време на последния ни разговор в Ню Йорк през зимата на 1994–1995 година поканих Алън Гинзбърг да дойде в България по повод предстоящото (и неосъществило се) ново издание на поезията му (той живееше в скромен апартамент в Ийст Вилидж). На поканата ми поетът отговори: „Да, ще дойда. Искам да видя тази страна, преди да ритна камбаната.“ Той не се оплакваше, но вече е знаел, че е сериозно болен. Почина на 5 април 1997 година от удар, след като отдавна е имал и диагноза чернодробен рак. В деня преди удара е написал кратки стихотворения, включително „За славата и смъртта“, дало заглавие на последната му книга. Но не можа да дойде в България.
БЕЛЕЖКА ОТНОСНО СМЯНАТА НА ПОКОЛЕНИЯТА
В заключение ще си позволя една бележка за възприятието на Гинзбърг и битническата поезия от моето поколение в България, в началото на 80-те години.
Преди падането на желязната завеса комунистическите страни бяха огледален образ на западните – левичарите на Запад бяха еквивалентът на „десните“ критици на системата у нас, а „левите“ комунисти у нас бяха консерваторите, които защитаваха с огън и меч статуквото. Ние, младите тогава, от „хард рок“ генерацията, имахме голям интерес към левичарските протестни движения от 60-те, по-старите от нас хипита и още по-старите битници. Властта ги наричаше дегенерати – „продукти на гнилата упадъчна буржоазна култура“.
Аз не само преведох Гинзбърг, но и написах цяла стихосбирка – „Кой сънува моя живот“ (1983) – в хипарско-битническа стилистика. Моят приятел, покойният вече поет Георги Рупчев, на когото е посветено стихотворението, дало заглавие на книгата ми, преведе Джон Ленън и Лорънс Фърлингети, които също издадохме в „Народна култура“. Рада Шарланджиева преведе „По пътя“ на Джек Керуак.
Към края на 80-те години обаче битническата „безсрамно изповедна“ и улично разговорна стилистика започна да ни омръзва. Дадохме си сметка, че хипарският бунт срещу материалистичното общество също не надхвърля материалното – наркотици, свободен секс, безкрайни словеснo-телесни оргии. (И в буквален смисъл жаргонът на 50-те бе вече остарял през 80-те.)
Тогава, във времето на „консервативния ренесанс“, интересът ни се отмести към големите поети от началото на XX век, поетите, изцяло обладани от духовното и дори религиозното – като Рилке и Елиът. Започнахме да заменяме изповедния и провокативен свободен стих с все по-идеен и строг формализъм. Все пак може да се каже, че по пътя към себе си тръгнахме от Гинзбърг и битниците. Като казвам „ние“, имам предвид освен себе си, и някои поети като Георги Рупчев, Ани Илков, Миглена Николчина, Едвин Сугарев и други интелектуалци, с които се срещахме, мислехме и се развивахме заедно през онези години. В известен смисъл Гинзбърг и хипитата, музиката от „Бийтълс“ до „Пинк Флойд“ събудиха и интереса ни към източната мистика – Бхагавадгита, Дхамапада.
Може би е по-правилно да говоря само за себе си. Всеки от нас имаше своя личен път. Поезията обаче е винаги колективно творчество – тя съществува в пространството между автор и читател. Всяко поколение и всеки отделен автор или читател преоткриват за себе си поетите от миналато. И те заживяват отново, по нов начин, на нов език. Няма съмнение, че новите поколения имат свой, различен от нашия, прочит и на битниците. Все пак се надявам този превод да им помогне да се доближат до Алън Гинзбърг – голямата икона на контракултурата от 60-те години на миналия век, бунтовника, когото времето превърна в класик. Както Боб Дилън и Джон Ленън.
Автор: Владимир Левчев, преводач и съставител на поетичния сборник „Вой“, преиздаден от „Колибри“ по случай 100-годишнината от рождението на Алън Гинзбърг