Първи призьори в конкурса за фентъзи и фантастичен разказ

01 ноември 2013 г.
Първи призьори в конкурса за фентъзи и фантастичен разказ

Първите призьори в конкурса за фентъзи и фантастичен разказ

Драги приятели на клуб „Галактики“, съмишленици и поклонници на жанровете фентъзи и научна фантастика! Резултатът от първото издание на конкурса е толкова удовлетворителен, колкото може да бъде всеки литературен опит, отприщил въображение без съпротиви!

БЛАГОДАРИМ НА ВСИЧКИ ЗА КРАСИВОТО ТВОРЧЕСКО УСИЛИЕ!

Ето ги и разказите, отличени с първа, втора и трета награда. Желаем ви паметни минути в селенията на добрата фантазия!

 

Калоян Захариев - ИСТОРИЯ ЗА НЕКРОМАНТИ, СЛУГИ И ДЕМОНИ

ДУУУУМММММ!!!
  Евтим Помпадурски, съветник в градския съвет, плахо надникна през прозореца... или по–точно три метровата дупка, цъфнала на мястото на прозореца.
   – Това какво беше? – чу се гробовен глас изпод масата, пълна с градски съветници.
   – Ми... таковата... библиотеката...
  Като доказателство за думите му симпатично облаче прах и пепел се заизвива лениво над купчината строителни материали, съставлявали в едни по-добре времена градската библиотека.
   В потъналата в прах, парчета мазилка и смущение зала екна писък, последван от тупване на многотонажно тяло на пода... последван от друг писък, защото въпросното многотонажно тяло се бе стоварило върху нечий телесен израстък, най–вероятно крак.
  Измъчена въздишка.
   – Е, поне вече няма да се налага да отделяме средства за ремонт на читалнята.
   – И от попълване на библиотечния фонд.
   – А, да, вярно... и някой ще може ли да отмести съветник Въртисуджукски от крака на съветник Башхърбелски. А, дайте му и малко лед. 
  ДУУУУМММММ!!!
  Гробовна тишина. Нервно кашляне.
   – А това... това какво беше?
   – Спортната зала.
  Още един задавен писък и поредно тяло, търкулнало се в несвяст.
   – Е, дотук с местния шампионат по тенис на маса.
  Тъжен възглас на съгласие се разнесе в залата, сподирян от тихички хлипове. Възцари се тишина, когато подкованите ботуши на взвод градски стражи изтопуркаха забързано покрай сградата и хлътнаха в една от страничните улички, където – по някакво чудо – нямаше руини.
   – Началник стражата май е вдигнал хората си на крак.
  Тъжния отговор бе заглушен от шум пред здраво затворените и още по–здрави залостените врати на заседателната зала.
   – Григоре... къде отиде?
   – Ей го там, Лазаре! Опитва се да се скрие зад бюрото на секретарката!
   – Мамицата ти и демонична... излизай оттам бре...
  Отекна ръмжене на твар, която е виждала тоя свят само на туристическа карта. Отвърна ѝ друго ръмжене, този път дело на същество не само от този свят, ами и бясно от това обстоятелства.
   – О, ще ми ръмжиш, а? Я ела тука да ти кажа едно-две неща!!!
  Плешиво теме, украсено с вежда като космат питон, щръкна над ръба на масата.
   – Некроманта най-после се е захванал да прогони тия гадини.
   – Дали ще се справи сам? Ония гадини са сума ти...
   – АХ, ТВОЙТА КОЖА... ТИ ЛИ ЩЕ МЕ ХАПЕШ БЕ...
  Иззад вратата отекна грохот на тежка и солидна мебел, трансформираща се в купчина стърготини.
   – Май е бесен.
   – СПИПАХ ГО, ЛАЗАРЕ!!! УДРЯЙ... УДРЯЙ С ЖЕЗЪЛА... 
   – Олеле, и слугата си е довел.
   – И той май не е доволен.
   – Е, колеги – разнесе се глас изпод масата. – Вече можем да сме спокойни...
 Адски грохот прекъсна думите на председателя на градския съвет. Огромната сграда потрепери като сритана костенурка. Срина се нещо, което подозрително много звучеше като стена. Последва какафония от писъци, крясъци и думички, които не бива да се казват на по-малко от километър от училищен двор. Всичко това бе обилно гарнирано със звуци, навеждащи на мисълта, че отвън се води схватка, включваща пипала, лиги и слуз с определено неясен произход.
   – ДАВАЙ, ЛАЗАРЕ, ХАЛОСАЙ ГО МЕЖДУ ОЧИТЕ!!!
   – МЕЖДУ КОИ ОЧИ, ПО ДЯВОЛИТЕ???
   – ПРОБВАЙ ЕЙ ОНЕЗИ ДЕСЕТТЕ!
  ПЛЯС!!! ПЛЯС!!! ПРАС!!!
  Тишина. Тежка дружна въздишка на двама мъже, които знаят, че са си свършили работата добре и сега могат да отделят няколко секунди, за да се порадват на крайния резултат.
   – Брей, как успя да вържеш толкова пипала на такава хубава панделка?
   – Демоничните нахлувания те учат на това-онова, Лазаре. Ама как му строши рогата само! Евала!
   – Това рога ли бяха?
  Тишина, характерна за продължително взиране.
   – Абе каквото и да са вече няма да му вършат работа.
   – Определено, Григоре, определено. Впрочем това трябва да е последното, нали?
   – Чакай да видя в списъка... така... онова крилатото дето го спипахме в пожарната...
   – Хванато и неутрализирано.
   – Другото дето се ската в конака?
   – Също.
   – Така, с това тук стават.. момент... пет... шест... а, да, седем.
   – Значи това е седмия слуга на седмия слуга?
   – Аха.
  – Я извикай момчетата да замъкнат тая твар обратно в храма.
  След няколко секунди се разнесе тропот на ботуши, шумолене на мрежа и  жвакане на нещо, прилежно опаковано в мрежата и собствените си пипала. Последва пъшкане и шум от твар, хързулкаща се по пода. Ритмично „жвак–жвак–жвак“ и коментари по адрес на майката на източника на жвакането отбеляза слизането по стълбите.
   – Дай сега да видим дали ония дебелогъзи кретени дето ни вкараха в тия говна са още живи!
Много малко неща можеха да спрат устрема на ядосан некромант и самоделната барикада от столове пред вратата определено не бяха сред тях. Дъжд от офис обзавеждане и пращане на скършена ключалка отбеляза нахлуването на магьосника. Млад  мъж на около тридесет години, стиснал в ръка димящ жезъл, застана на прага. Носеше роба, която някога е била елегантна. После обаче орда демони се бяха опитали да я изядат заедно с обитателя ѝ и сега приличаше на пелена в родилно отделение. Липсваха цели парчета от нея, петна с неясен, но определено гнусен произход покриваха оцелялото. Тук–там личаха и следи от зъби, вендузи, рога и бог знае още какво. Гордия собственик на всичко това изглеждаше не само уморен ами и вбесен и в очите му направо пламтеше надеждата нещо да има глупостта да се изпречи на пътя му, за да бъде пребито.
Зад мъжа стоеше друг – малко по–млад, но също толкова уморен, ядосан и склонен към физическа саморазправа на практика с всичко. Простичкия работен гащиризон, който можеше да се купи от всеки магазин за фирмено облекло за двадесетачка, споделяше съдбата на робата. Е, следите от зъби бяха по–малко, но пък компенсираше откъм лиги.
   – Всичко добре ли са? – попита некромантът, чието име беше Лазар.
Космата вежда щръкна над ръба на масата. Две плахи очи шаваха изпод нея.
   – Да.
  Некромантът въздъхна.
   – По дяволите!
   – Да сритам ли двама-трима, господарю? – обади се слугата, който се казваше Григор.
   – Не, остави. Така не е интересно – Лазар обходи с поглед масата, изпод която едно след друго се подаваха вежди и плешиви темета. –  Добре, господа, искам пръв да ви зарадвам с вестта, че всички демони са надлежно неутрализирани и в момента момчетата от пожарната, стражата и доброволните отряди ги влачат към храма, откъдето са изпълзели.
   – А всичките ли... таковата... всичките демони ли хванахте? – обади се смело съветник Помпадурски, осланяйки се на факта, че е най–близо до дупката в стената и следователно – пътя за бягство. – В смисъл, че ако сте пропуснали някой могат да ни напад... имам предвид... да нападнат всички онези мирни граждани... нали, колеги? Ъ-ъ-ъ-ъ... колеги?
 Отвърна му гробовна тишина. Съветник Помпадурски установи, че косматите вежди и плешивите темета пълзят по-надалеч от него. Лазар погледна слугата си, който тъкмо бе успял да свали от себе си около кило лиги, но в неговия случай това бе като да получи десетачка отстъпка за покупка на Ролс Ройс. 

– Да, броихме много внимателно, господа. Седем Велики демона с по седем не толкова велики слуги, общо 56. Всички грижливо уловени и обезвредени с минимални, доколкото е възможно, щети по града. Единствените жертви бяха няколко улични котки, но за това демоните нямат вина. Нали, Лазаре?

   – О, ще престанеш ли? Когато чуя нещо да шава в контейнер за боклук го анихилирам без да му мисля много-много!

– Кажи го на ония от Дружеството за закрила на животните! Впрочем ще ни съдят! Отново!
– Ахъм, господа – разнесе се глас изпод масата. – Говорихте нещо за демоните.

  Лазар и Григор се сепнаха.
   – А, да вярно – измърмори некроманта. – Та както каза моя слуга петдесет и три демона...

– И шест.
– Да де, петдесет и шест демона са пленени. Тази вечер има пълнолуние и е най-подходящото време за прогонването им в забравените селения. Ритуала е доста кратък и няма да е проблем за сертифициран некромант като мен – Лазар въздъхна. – А сега се налага да ви направя малък  инструктаж за предотвратяване на бъдещи демонични нахлувания. Когато решите да строите хотел в града и по време на изкопните работи се натъкнете на останки на древен, ама наистина много древен храм...
– Например датиращ отпреди десетина хилядолетия.
– ... където пък има олтар, на който се написано тридесет и осем езика да не се отваря в никакъв, ама абсолютно никакъв случай, ако не искате да донесете гибел на всичко живо, е много важно да не правите едно–единствено нещо. Не бива – Лазар извиси глас – ВЕДНАГА ДА ХУКВАТЕ ДА ТЪРСИТЕ ЩАНГИ И ДА ГО РАЗБИВАТЕ, ЗАЩОТО ИСКАТЕ ДА ВИДИТЕ КАКВО ИМА ВЪТРЕ! РАЗБРАХТЕ ЛИ МЕ, ИДИОТИ ТАКИВА??? КОГАТО НА НЕЩО ИМА КАРТИНКИ НА ДЕМОНИ, ИЗТРЕБВАЩИ СУМА НАРОД И НАДПИС „НЕ ОТВАРЯЙ, ВЪТРЕ ИМА СМЪРТ“…

  Григор угрижено тикна в ръцете на господаря си книжна торбичка.

– Дишай, Лазаре, дишай!

  Некромантът завря глава в плика и задиша бясно. Торбичката се свиваше и издуваше като гърдите на Петър Стойчев след първите петдесет километра.
   – Сега по-добре ли си?
   – Пфхъ! – потвърди Лазар.
   – И си спокоен?
   – Пфхъ!
   – И няма да пребиваш никого?
   – Гкхъъ!!!
   – Е, не повече от двама, става ли? Иначе няма да има кой да плати сметката.
   – Пфхъ!
  Григор се ухили на съветниците, които хвърляха боязливи погледи към зеещата врата, преценявайки шансовете си да се изтъркалят през нея преди некроманта и най–вече тежкия му жезъл да ги е докопал.       
   – И да обобщим – отсега нататък, когато се натъкнете на древен храм... на какъвто и да е древен храм, не чупите и не отваряте нищо, докато ние не проучим как стоят нещата откъм окултна страна. Разбрахте ли?
  И тогава се разнесе възможно най-глупавия въпрос:
   – Ами хотела? Ще можем ли да го довършим в срок?
  Хартиения плик се пръсна с гръм. 

– АХ, ВИЕ...
– НЕ ПОВЕЧЕ ОТ ДВАМА, ЛАЗАРЕ, НЕ ПОВЕЧЕ ОТ ДВАМА…

 

Самуил Д. Лянов и Ивана Вълкович - СЪГЛАСНО ТРИНАДЕСЕТИ РАЗДЕЛ НА БАНАНОВАТА ИНСТРУКЦИЯ

Корабът се бухна несигурно в атмосферата и с пухтене затегли към повърхността. Суспензорните дифузори (както винаги) отказаха точно преди кацането и пак трябваше да разчитам само на мравките в двигателя. Мравките обаче бяха преяли с краставици и двигателят дърпаше нервно при всяка маневра. Можех да се обзаложа, че в момента изпод дюзите се вие черен пушек. Спасителната ни мисия идва с гръм и трясък, помислих си. Горкият Румпел.
Отгоре на всичко Близнаците пак се бяха натряскали и сега се съревнуваваха на висок глас в описването на апокалиптични сценарии:

– Костите му се белнаха като тръби на орган под зловещото обедно слънце на Калдерон, а кръвта му смути небето с гнусната си смрад – бучеше с леко заваляне Джейк.
– Адски грохот се понесе над изсъхналите поля с танцовите стъпки на шаман, страдащ от венерическа болест – не оставаше по-назад  Уили и барабанеше по конзолата на въздушния колесник.

И двамата твърдяха, че имат слабост към изящната словесност. За мен, разбира се, това беше просто слабост.

– Смъртта връхлетя старата вещица и откъсна главата й като брабантски метаморф, скубещ съсели от Ел Долейро... – продължаваше да бумти Джейк.

Силно подозирах, че Близнаците крадяха от просото на бълхите и варяха от него някаква високоалкохолна гадост, но просто нямах време да се занимавам с тях. Принуждавах се да ги търпя и да ги приемам като необходимо зло. Всичко тръгваше от Тринайстия раздел на Банановата инструкция, т.е. спазването на прословутия принцип „Да не се бъркаме в манджата на по-простите цивилизации”. За целта изпращаха висококвалифицирани кадри, в случая Близнаците, които трябваше да се грижат съответните туземци вместо кораби да виждат богове, вместо совалки – летящи килимчета и т.н.  
Та представете си само - двигателят сече на високите херци, опитвам се да кацна по време на спасителна мисия, а висококвалифицираните кадри, специализиращи изключително по Тринайсти раздел, се лигавят наколо в нетрезво състояние.
Все пак успях да овладея ситуацията и постепенно слязох под облаците, после пръснах малко мъгла, забърках локална буря с гръмотевици и с леко пристъргване се лепнах за склона на близката планина, ама съвсем в ниското, така че корабът да може да се напасе на спокойствие. А той изглежда това и чакаше, измуча доволно и така заби хобот в хумуса, че подът под мен се разтресе.

– Наздраве – рекоха в хор Близнаците и закимаха одобрително.

Предпочетох да се престоря, че не ги чувам.

– Още не мога да свикна с новия модел – рече Конрад, който тъкмо влизаше в кабината и хвърли мрачен поглед към разпасалите се специалисти. – Имам чувството, че бълхите са дефектни и не хапят, както трябва.

Близнаците се спогледаха заговорнически. Прозях се отегчено и свих рамене:

– Бълхи като бълхи,– рекох. – Нищо особено. Да видим сега къде е Румпел. Маркерът му излъчваше от този сектор.

Румпел беше командорник на изчезналия без следа крайцер „Анти-полюс”. Сигналът за бедствие беше пратен именно от него да не казвам преди колко време (в Кантона по комуникациите явно някой дълго бе седял върху сигнала преди да го препрати по компетентност). При това разкодираното съобщение звучеше повече от странно: „Корабът унищожен. Екипажът оцелява засега. Положението се влошава.” И идея си нямахме какво толкова може да се случи с хората на Румпел. Те бяха обучени да се адаптират към всякакви условия. А и на Земята живееха съвсем прилични туземци – средно големи екземпляри, не много умни, в краен случай дори годни за ядене. Поне така се твърдеше в информационния зелник, който прелиствахме най-съвестно от началото на полета.

– Засичам го – извика Конрад и изтрака бързо по клавишите на локатора. – Сам е. Интересно къде са другите, в този сектор май няма никой. Пък и дано да разпознаем и него. След толкова време може вече съвсем да се е слял с местните.

Но всъщност не се беше слял. Беше си останал почти същият. Намерихме го седнал на широка, издадена над пропастта скала, оттатък билото. Краката  на командорника замислено се поклащаха и той с известна боязън наблюдаваше крепостните стени на близкия замък, където вероятно живееше някое от годните за ядене туземни племена.
Близнаците легнаха да спят. Изпратих Конрад да огледа периметъра, а аз самият се заех с Румпел.
Както казах, беше си почти същият. Освен, че с него се разговаряше изключително трудно. При това не искаше да дойде на кораба, а държеше да си стои на скалата, твърдейки че така се чувства по-спокоен. Минаха часове преди да започне да разказва какво се е случило.

– „Анти-полюс” дефектира в близост до Земята – подхвана накрая Румпел. – Мравките непрекъснато се караха, гонеше ги абстиненция, подливаха си вода. Отгоре на всичко и тревата растеше една такава хилава, нищо-не-ставаща. Кацнахме аварийно и се разбихме някъде из тези чукари.
– И после?
– После се озовахме тук – въздъхна Румпел и очите му се насълзиха. – П-проклето място. Разбираш ли, моите хора се бяха пръснали наколо, прикриваха се, както винаги, да не правят впечатление, да не смущават местните, а те ...

Гласът на Румпел затрепери от възмущение и той съвсем се разстрои. Последва поредица от нервни изблици, няколко истерични пристъпа и дори един припадък. А помежду тях в най-общи линии успях да разбера следното.
Малко след приземяването екипажът установил, че остатъците от кораба практически били изчезнали. Буквално се изпарили в нищото. Включително особено ценният вакууматор за химически трансмутации, както и генераторът на хранителни продоволствия, при това последният бил голям, колкото къща. След това започнал да изчезва и самият екипаж. Румпел седял в базовата землянка, гризял си ноктите и изпращал агенти, както си е предвидено в Банановата инструкция, а хората му потъвали в околните гори и така и не се връщали.
Минали години.
Светлина върху нерадостната съдба на екипажа на „Анти-полюс” успяла да хвърли триглавата ламя (андроиден разузнавач второ поколение), която един ден най-неочаквано се добрала обратно до землянката. Само дето вече не била триглава, а всичко на всичко с едно око и половин муцуна.

– Андроидът беше успял да проследи и да събере информация за повечето от нашите хора – подсмръкна Румпел – Така например се разбра, че местните отдавна са изяли трите прасета.
– А – рекох, колкото да кажа нещо. Всъщност бях потресен. Трите прасета бяха екип от опитни и специално обучени командоси.
– Лош избор на маскировка – сви рамене Румпел. – Малшанс. Но както казват тук – човек за човека е вълк. Прасетата са нямали никакъв шанс за интеграция. Също толкова зле се оказа положението и с нашите амазонки. Великолепни жени, но... с твърде лабилна психика.
– В смисъл? – попитах плахо аз.
– Станаха жертва на местните традиции и обичаи – отвърна Румпел. – Това по цял ден да те натискат да се жениш и разни мърляви селски феодали да те опипват пощеливо въобще не си е работа. Лорелай още в началото взела сънотворно така че да не се буди през следващите сто години.

Погледнах го съчувствено.

– Рапунцел пък се затворила в някаква кула със строго ограничен достъп и както разбирам вече съвсем е изперкала. Подозирам, че е попаднала на разбития модул за психопрограмиране и се е самохипнотизирала. Седи там, бръщолеви глупости и категорично отказва да се върне при нас.
– Конрад ще се оправи с това – опитах се да го успокоя аз.
– С това може и да се оправи – въздъхна Румпел, - но за Снежанките вече е закъснял.
– Защо така? – усетих, че започвам да се изнервям.

Румпел кимна към кулите на замъка в далечината.

– Голямата Снежанка взела властта и се провъзгласила за кралица на туземците. После се скарала с Малката Снежанка и се опитала да я отрови. Нали знаеш, двете все се заяждаха на тема визуални ефекти. Подозирам, че Малката е спретнала някакъв номер и Голямата й е приготвила ябълката.

Повдигнах неразбиращо вежди.

– Това е Келетуриански идиом – каза Румпел. – Абе, очушкала я е.
– Лоша работа – без да се усещам и аз бях започнал да поглеждам с притеснение към крепостните стени на туземците.
– Та така – въздъхна сигурно за стотен път Румпел. – Едва тези дни успях да изпратя няколко саморъчно направени дрона, които да се погрижат за Малката Снежанка. Триглавата ламя успя да намери част от оборудването, но туземците вече го бяха поусвоили, така да се каже.
– Туземците работят с нашето оборудване – повторих мрачно и инстинктивно погледнах към блажено хъркащите Близнаци.
– Не точно – отвърна оклюмалият командорин. – Вакууматорът за химически трансмутации се намира в някой си Ханс, който го е настроил да снася златни яйца. А с генератора на хранителни продоволствия са се заиграли някакви хлапета, Хензел ли, Гретел ли, нещо подобно. Всъщност той вече не става за нищо, разходната му норма на захар е безумна. Но добрата новина е, че батериите им така или иначе скоро ще се изтощят.

В този момент забелязах Конрад, който с унила физиономия водеше бившата триглава ламя към кораба. А по билото на хълма се точеше малка процесия – шест-седем уродливи дрона, сглобени от подръчни материали, се опитваха да носят на гърбовете си спасителна хибернационна капсула, модел XZ-01405, в която вероятно бяха сложили отровената Снежанка. Трябваше да приберем и другите, но не това ме притесняваше най-много. Тринадесетият раздел на банановата инструкция не само, че бе нарушен, той бе буквално прегазен. Румпел беше оставил какви ли не следи на Земята и сигурно щяха да са ни нужни години, за да ги заличим.
Близнаците почваха да се разбуждат. Джейк се прозя и се протегна.

– Жажда ме прогаря – изпъшка той – като дяволски огън в анадорска девица!

Уили също се размърда.
Румпел ги зяпаше с празен поглед. И аз ги зяпах, но в моя поглед със сигурност вече личеше дяволският огън на анадорската девица.

– Момчета, - рекох. – Бягайте при Конрад и му кажете да ви изпече по една тиква с провизии. Положението се оказа по-тежко, отколкото очаквахме. Ще се наложи да ви оставим за известно време да побачкате на Земята. След стотина години ще минем да ви приберем. Разбира се, ако не се наложи да останете още.

Близнаците Грим мълчаха и ме гледаха мрачно.

 

Георги Малинов - Е-УБИЙСТВА
Комисар Попов слушаше не много внимателно младшия служител от отдел убийства, гледаше от двадесет и петия етаж на кабинета си вечерния град и си мислеше, че от тук, от тези стотина метра височина, всичко долу изглежда като направено от дете. Наредени сгради кубчета и опънати сияйни лентички за улици. Грижливо нареден детски конструктор.
И ако, продължаваше да умува комисарят, всичко това долу, и лъскавите черни улици обрамчени от светлините на стотиците домове, и безкрайният автомобилен поток, шаващ като някаква огромна змия с хиляди светещи очи, и безбройните сгради – малки и големи, широки и разплути или тънки забили вирнати носове в облаците, та ако цялата тази грамада от неподвижни сгради и улици приличащи на змии създадени от светлина в крайна сметка е направена от някой няма да е толкова лошо. Ако пък е от дете е още по-добре. Тогава направо има надежда. Комисар Попов не можа да реши за какво има надежда, но мисълта, че светът под него може да е направен от дете му се струваше по-приемлива, отколкото идеята за някакъв възрастен създател – уморен, отегчен и разсеян, като него самия. 
Комисар Попов – началник на отдел тежки престъпления отмести поглед от искрящия под него град и се съсредоточи в разказа на помощника си.

– Обаждането е в осем и половина. – докладваше младшият служител. - Обадил се е човек от  клуба. Самото ъ-ъ убийство, така де, произшествие  е станало около осем часа вечерта. – разказваше той и уж всичко бе ясно, уж беше обикновен случай, но комисар Попов усещаше, че нещо притеснява младежа. Нещо го смущава и го кара да се чуди какви думи да използва.
– И аз за какво трябваше да идвам? – отегчен попита комисарят.
– Ами, … - младшият служител се смути – той, дежурният прокурор поиска. А и нали случаят… - млъкна и също загледа през високия, стигащ до пода прозорец града под себе си. В лъскавата нощ той изглеждаше искрящ, чист и приветлив. Децата знаят как да подредят един град.
– Я, дай пак отначало. – нареди комисар Попов и се насили да слуша внимателно.
– В осем и половина  - ентусиазирано започна служителят - е получено обаждане от лицето Георгиев – посетител на клуб за забавления „Чакам те”, за ъ-ъ-ъ произшествие в една от стаите на клуба. Когато влязал вътре видял на пода жена с размазана глава…
– Чакай, чакай, – прекъсна го комисарят – тези клубове, доколкото знам, използват само фантомни тела, биодвойници на момичета. Продукти андроиди на Юнайтед Фантомс.
– Да, де. – някак си фамилиарно се съгласи младшият служител. – Значи станало е така. Един клиент, установено е, че това е някой си Тошев, е ползвал услугите на клуба. Взел си е момиче за два часа, правил е каквото е правил и в един момент в изблик на страст ли, на яд ли, знам ли и аз на какво го е фраснал по главата с тежка метална ваза. При това няколко пъти.
– Няколко пъти? С метална ваза? – попита Попов и младшият служител повтори като на неразбрал ученик:
– Да, няколко пъти с метална ваза по главата. Защо вазата е метална не мога да знам. Удрял е обаче здраво - отгоре по темето, отзад в тила, в слепоочията и където свари. Направо я е направил на кайма. И след това дойде и прокурорът и след това…
– Момент – прекъсна го комисарят – защо пък прокурор за повреда на биодвойник?
– Ами, – смути се младежът – оказа се, че ъ-ъ такова…, не е биодвойник.
– Моля?
– Истинско момиче е било. – тихо каза младшият служител на отдел убийства и пак загледа града под себе си.
– Е, как така? – комисар Попов изведнъж се превърна в сто килограмово ухо. – Как така истинско момиче? Нали е забранено?
– Забранено е, ама… Значи той, клиентът, не е знаел, че това е истинско момиче. Наел си я за два часа, и после нещо изперкал и понеже си мислил, че е биодвойник, фантом я пресовал с вазата. Металната. Щял да си плати щетите и толкоз. Да, обаче се оказало, че си е истинска жена. Това е.

Комисар Попов въздъхна:

– И какво правим?
– Не знам. – вдигна рамене младшият служител. – Дежурният прокурор вика – Ще го подведем за убийство по непредпазливост, неговият адвокат обаче твърди, че клиентът му си е мислил, че това е биодвойник и за никаква непредпазливост и убийство не може да става дума. Прокурорът казва: Ама на пода лежи жена с размазана глава. Лежи – отвръща адвокатът, но той не е знаел, че това е човек и следователно няма умисъл, няма деяние. Прокурорът…
– Я, спри малко. – комисар Попов е леко изнервен – Значи някой чупи нещо, за което си мисли, че е предмет някакъв, някаква си вещ, а после се оказва, че това е глава. Човешка. И с вазата...
– Така излиза. – съгласи се младшият сътрудник и добави – Металната.
– Какво казва нашият юрист?
– Сложен казус. Значи онзи действително не е знаел, че с него е истинска жена. Мислил е, че е биодвойник. Все едно да вземеш кола под наем и да я потрошиш. Носиш отговорност само за материалните щети. После се оказва, че тази кола всъщност е човек. Да, ама ти не си знаел, че е човек и не могат да те подведат за убийство. Да, ама и човекът-кола е мъртъв и някой има виновен.
– Това нашият юрист ли го разказва? – със съмнение попита комисар Попов.
– Така обясни казуса.
– И защо това момиче е било в този клуб?
– По-евтино е от биодвойниците. Освен това фантомите на Юнайтед Фантомс са свързани директно с НАП и няма как да се крият обороти. Затова много често използват истински момичета. А и биодвойниците на Юнайтед Фантомс вече са толкова добри, че трудно можеш да ги отличиш от истински.
– Значи, – обобщава комисар Попов – този, как беше Тошев, взима за два часа биодвойник, който всъщност е истинско момиче, прави там каквото прави и после му пръсва черепа мислейка, че троши някакъв биосиликон. И не знае, че това е истинска жена.
– Точно.
– И сега, нито да го подведеш за убийство, нито да го пуснеш, защото има убит човек. А собственика на клуба? Него може.
– Само наказателна глоба за използване на истинско момиче.
– Брех. – въздъхна комисар Попов и затвори очи.
– Има и още един случай от днес. – обади се младшият служител.
– Пак някой е пресовал някого мислейки го за вещ? С метална ваза?
– Ами не точно…

Попов отвори очи и заслуша с интерес.

– Днес в десет часа в Люлин 15 лицето Късев е застреляло с шест изстрела любовника на жена си.
– Еми, – философски отбеляза Попов. – като си има любовник...
– Следил я няколко седмици и я хванал с любовник. Оставил писмо в тях какво смята да направи, издебнал ги в колата и през прозореца – бам, бам, бам шест пъти. Три в главата, един в шията и два в гърдите.
– А-ха – кимна разбиращо Попов.
– Предал се, пистолетът е бил в него, има свидетели от близкото кафе. Има и признания…
– Е, прокурорът ще е щастлив с толкова доказателства.
– Да де, ама... – младшият служител на отдел убийства млъкна сякаш се чуди какви думи да използва.
– Какво? – попита го комисар Попов и присвива очи.
– Ами, оказва се, че любовникът всъщност не е любовник, в смисъл, че не е човек.
– Не думай. – възкликна Попов.
– Биодвойник е, продукт на Юнайтед Фантомс, нает от жената на Късев за разнообразие и романтичност.
– Брей, – смаян е Попов – за разнообразие и романтичност. И сега какво?
– Прокурорът вика – убийство е. Тоя, Късев не е знаел, че това е фантом и си го е гръмнал с ясното съзнание, че убива човек. Дори и писмо е оставил преди това. Адвокатът вика – глупости, това си е биодвойник, вещ и нищо повече. Ще плати на Юнайтед Фантомс щетите и толкоз. Ама той си е мислил, че убива човек – обяснява прокурорът и емоциите, които е изпитал са като за убийство на човек, не като да строшиш някоя вещ от яд. Така, че трябва да си понесе наказанието. Това – отвръща адвокатът - е предпрестъпност. Осъждаш човека за намерение, не за действие. А, не – гневи се прокурорът -за Късев това е бил човек, любовник на жена му и той е знаел много добре какво иска да направи. Трябва да се арестува. И хаос страшен става.
– Значи – заключава комисар Попов – единият трепе човек мислейки го за биодвойник, другия убива биодвойник мислейки, че това е човек.
– Така излиза. – съгласява се младшият сътрудник.
– Сложно става – въздъхна Попов – едно време беше лесно – човек убива човек. А сега. Ами някой ден биодвойник ще убие човек и фантом ще убие фантом.
– Мислите ли господин комисар? – попита притеснително младшият сътрудник от отдел убийства.
– Убеден съм младши, убеден съм. – отвърна комисарят и отиде до прозореца. Там, долу искрящ, тих и чист се е проснал градът, грижливо подреден от детска ръка.

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени