Тази книга боли, но илюзиите болят повече

28 март 2013 г.
Тази книга боли, но илюзиите болят повече

Има всякакви книги, които удовлетворяват различни аспекти в човека: ума, емоциите, душата, въображението, обогатяват познанието ни, съветват, разсмиват, плашат, възбуждат, забавляват… Но има и един малък процент, които ни карат да се вглъбим, да приберем болезнено сетивата си навътре към същността си, както медузата прибира пипалата си, само миг по-късно да се изтласка в друга посока и на друго ниво. „Когато Ницше плака“ е книга, която ни измества от удобното място, на което съществуваме. Това е книга, която ни повелява да понесем отговорност върху единствения живот, който имаме, да направим избор и да обикнем избраното.  Изтръгва ни от удобното за всички ни оправдание „Така се случи“ и ни кара да се изправим пред болезнено постигнатото „Така пожелах да стане“. Заключва ни в клаустрофобично малкото пространство на съзнанието, за да ни сблъска с несъзнаваното – война, в която падат жертви илюзиите, страховете и лъжата на убежденията. Война, от която победители излизаме ние. Това е война за собствения ни смисъл.

Философията на Ницше е толкова плътна, солидна и дълбока, че никаква част от нея не може да изскочи на онази емоционална повърхност, която предшества сълзите. Да плачеш значи да се освобождаваш, да получиш катарзис. Сълзите идват тогава, когато си приел тази философия, сдобрил си се с нея и със себе си. Затова откровенията на Ницше, пречупени през психотерапевтичната книга на д-р Ървин Ялом, приети, сдъвкани и погълнати, ускоряват метаболизма на самопознанието и изграждат фундамента на онази изконна свобода, чрез която диша всяка наша клетка, за да станем това, което сме. А кои сме ние?

Ние, хората на модерността, сме безсълзни. Оплакваме се или сме за оплакване, но не плачем. Задръстени сме от объркване, безпътица, страхове и сме смазани от статуквото на всепоглъщащото битие, инструменталността на емоциите и зле позиционираната рационалност. Ние сме парализирани, защото сме обездвижили мечтите си. Чувстваме се излъгани, но се страхуваме да преследваме истината. Тази книга боли, но илюзиите болят повече.

Един приятел по повод издаването на книгата ми писа, че Ницще не плаче. Да, това е художествената измислица в тази книга. Д-р Йозеф Бройер и Фридрих Ницше никога не са се срещали. Следователно Ницше никога не е преминал през катарзиса на собственото си философско откровение и може би затова остава болен през целия си живот. Ние, читателите, имаме шанса да се излекуваме, да намерим себе си и с облекчение да поплачем.

Автор на есето: Анелия Николова, преводач на романа „Когато Ницше плака“

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени