100 години от рождението на Магда Сабо

05 октомври 2017 г.
100 години от рождението на Магда Сабо

На 5 октомври 2017 г. се навършват точно сто години от рождението на голямата унгарска писателка Магда Сабо, която напусна този свят през 2007 година.

Тя е лауреат на най-високото унгарско литературно отличие на името на Лайош Кошут, а книгите й са преведени на десетки езици. Първата й творба, повестта „Фреска”, е публикувана през 1958 г., когато свалят забраната върху издаването на нейните произведения, наложена от унгарския диктатор Матиаш Ракоши през 1949 година.

„Една след друга се раждат книги като „Кажете на Жофика”, „Сърната”, „Синият остров”, „Бал с маски”, „Рожден ден”, „Пилат”, „Данаида” - все романи, написани с вярно психологическо чувство и съвременна техника, основана преди всичко на вътрешния монолог. С тези книги Магда Сабо утвърди името си в унгарската и европейска проза”,  посочва Нино Николов в предговора към романа „Фреска”, издаден от „Народна култура” през 1980 г.

„Колибри” ще издаде едни от най-представителните за творчеството на Сабо романи – „Вратата”, „Улица Каталин” и „Пилат”. Преводът на трите произведения е поверен на Нели Димова.

Предлагаме ви откъс от романа „Вратата” (1987), който ще излезе на български език до края на годината. В центъра на произведението са драматичните събития, разиграли се в Унгария през 60-те години на миналия век. Романът има филмова адаптация под режисурата на Ищван Сабо.  Издателският проект е субсидиран от Nemzeti Kulturális Alap, Унгария.

Вратата

Рядко сънувам. Но когато все пак се случи, се стряскам обляна в пот. В такива моменти се отпускам назад, изчаквам сърцето ми да се успокои и се замислям върху непреодолимата и магична сила на нощта. Като дете и на младини не сънувах нито хубави, нито лоши сънища, единствено старостта тласка отново и отново към мен, наслоени и непробиваеми, кошмарите на миналото, които са толкова плашещи, защото са по-сбити и по-трагични, отколкото бих могла да преживея, тъй като с мен в действителност никога не са се случвали нещата, от които се будя с писък.

Сънищата ми са повтарящи се видения, еднакви като две капки вода. Винаги сънувам едно и също. Стоя долу на стълбището ни, от вътрешната страна на вратата от нечупливо, армирано стъкло в желязната рамка, и се опитвам да отключа ключалката. На улицата е спряла линейка. Прозиращите през стъклото силуети на лекаря и санитарите са неестествено големи, набъбналите им лица са като месечини с хармани. Ключът се превърта, но напразни са усилията ми, не мога да отворя вратата, а трябва да ги пусна вътре, в противен случай ще закъснеят за моята болна. Но ключалката не помръдва, вратата си стои като запоена към желязната рамка. Викам за помощ, но никой от живущите в триетажната сграда не ми обръща внимание, а и не биха могли, защото – внезапно осъзнавам – само си отварям устата като риба на сухо. Върхът на кошмара ми е, когато разбирам, че не само не мога да отворя вратата на бърза помощ, но съм и онемяла. В такива моменти се стряскам от собствения си вик, светвам лампата и се опитвам да се справя със задуха, който винаги ме мъчи след този сън. Около мен е познатата мебелировка на нашата спалня, над леглото ни е семейният иконостас, моите предци с колосани вдигнати яки, облекли куртки, обточени с гайтани, с елементи от унгарски барок или бидермайер, всичко виждащи, всичко разбиращи и единствени свидетели на това колко пъти нощем съм се спускала да отварям вратата на спешния лекарски екип, и колко пъти – докато на онемелите улици вместо познатия дневен шум чувам звуците на промъкващите се котки и поклащащите се клони в нощта, нахлуваща през отворената врата, – съм си представяла, какво би станало, ако някой път напразно се опитам да я преборя и ключът не се превърти.

Портретите знаят всичко, а най-добре онова, което упорито се опитвам да забравя, което не е сън: че един ден, един единствен път в живота ми в действителността, а не в мозъчната анемия на съня, пред мен се открехна една врата, която човекът, който пазеше зад нея самотата и безпомощното си страдание, нямаше да отвори дори и над главата му да се пропукваше горящият покрив на дома. Само аз имах властта да отворя тази ключалка: тази, която превъртя ключа, повече вярваше на мен, отколкото на Господ, а и аз в онзи съдбовен момент мислех, че съм всемогъща, мъдра, разсъдлива, добра и разумна. И двете грешахме: и тя, която вярваше в мен, и аз, която се надцених. Сега всъщност е все едно, защото не може да бъде поправено това, което се случи. Така че нека продължават да се появяват понякога ериниите с медицински шапки над трагичните маски на лицата, с издигнатите като котурни санитарни обувки на краката, и нека се строяват край леглото ми, стиснали в ръцете си двуостри наточени мечове, моите сънища. Всяка вечер гася светлините, очаквайки ги и зная, че в спящите ми уши ще проехти звънецът, при чийто звук безименното отвращение ще ме повлече към никога неотварящата се в съня ми врата.

Моята религия не познава личната изповед, ние признаваме чрез устата на свещеника, че сме съгрешили и сме достойни за вечни мъки, защото сме нарушили по всякакъв начин божиите закони. Ние получаваме опрощение без Господ да иска обяснения или подробности от нас.

Аз обаче сега ще ги дам.

Написах тази книга не за Господ, който знае и кътните ми зъби, не и за сенките, които са свидетели на всичко и виждат часовете ми на бодърстване и сън, а за хората. Досега живеех смело, надявам се, така и да умра, смело и без лъжа, но условието за това е да призная: аз убих Емеренц. Дори и фактът, че исках не да я унищожа, а да я спася, не променя това.

Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени