Излиза втора книга от поредицата на Робърт Галбрейт

09 юни 2014 г.
Излиза втора книга от поредицата на Робърт Галбрейт

На 19 юни във Великобритания излиза втората книга от поредицата на Робърт Галбрейт с протагонист – детектив Корморан Страйк! Очаква се романът да взриви всички жанрови литературни класации. Заглавието е „Копринената буба“, а българското издание ще се появи в книжарниците още през ноември 2014. Както вече ви е известно, Робърт Галбрейт е псевдоним на знаменитата Дж. К. Роулинг. Предлагаме ви откъс от книгата.

 

ВЪПРОС

С какво се храниш?

ОТГОВОР

Със сън на пресекулки.

                                  Томас Декър,

                                 „Благородният испански войник“

 

– Дано е умряла някоя шибана знаменитост, Страйк – изрече дрезгав глас от другия край на линията.

Едрият небръснат мъж, крачещ в мрака преди зазоряване с телефон, притиснат до ухото си, се ухили.

– Близо си до истината.

– Шест часът е, мамка му!

– Шест и половина е, но ако искаш това, което ти предлагам, ела и си го вземи – отсече Корморан Страйк. – Не съм далеч от дома ти. Има едно...

– Откъде знаеш къде живея? – прозвуча отсреща.

– Ти ми каза – отвърна Страйк и потисна прозявка. – Нали си продаваш апартамента.

– О – промърмори онзи, вече омекнал. – Добра памет.

– Има едно денонощно кафе...

– Я зарежи това. Намини към службата ми по-късно.

– Кълпепър, имам друг клиент тази сутрин, плаща по-добре от теб, а и съм бил на крак цяла нощ. Ако ще използваш информацията, нужна ти е сега.

Стон. Страйк чу шумолене на листове.

– Надявам се поне новината да е сензационна.

– „Смитфийлд Кафе“ на Лонг Лейн – каза Страйк и затвори.

Леката неравномерност в походката му стана по-изявена, докато се спускаше по стръмната улица към борсата „Смитфийлд“, възвисяваща се в зимния мрак – огромен правоъгълен викториански храм на месото, където всеки делничен ден от векове насам в четири сутринта започваше доставката на животинска плът, транжирана и продавана на месарници и ресторанти из цял Лондон. Страйк дочуваше гласове през сумрака, изкрещяни наставления, ръмжене и боботене на камионите, движещи се на заден ход за разтоварване на стоката. Когато стъпи на Лонг Лейн, вля се в множеството плътно загърнати с шалове мъже, поели целеустремено към службите си в този понеделник сутрин.

Група куриери във флуоресцентни якета, застанали под каменен грифон, пазещ като страж на ъгъла на сградата на месната борса, кътаха чаши с чай в облечени с ръкавици ръце. На отсрещната страна на улицата, светещо като открито огнище на фона на околната тъмнина, беше денонощното „Смитфийлд Кафе“ – оазис на топлина и мазна храна с размерите на дрешник.

Кафенето нямаше своя тоалетна, използваше по споразумение тази на букмейкърския офис през няколко входа. Той обаче щеше да отвори чак след три часа, така че Страйк свърна в странична уличка и облекчи до тъмен вход мехура си, пълен със слабото кафе, погълнато по време на целонощната му работа. Изтощен и гладен, той влезе най-сетне с удоволствието, което може да изпита само човек, прехвърлил границата на физическата си издръжливост, в помещението, наситено с плътен мирис на мазнина от пържените яйца и бекона.

Двама мъже в суитшърти и водонепромокаеми клинове току-що бяха освободили маса. Страйк провря масивното си тяло в тясното пространство и се отпусна с доволно изпъшкване върху твърдия стол, комбинация от дърво и метал. Почти преди да е отворил уста, собственикът италианец постави пред него чай във висока бяла чаша, придружен с нарязан на триъгълници бял хляб с масло. След пет минути пред него се мъдреше пълна английска закуска в голямо овално плато.

Страйк се вписваше добре в клиентелата от яки мъже, влизащи и излизащи от заведението. Беше едър и мургав, с гъста къдрава къса коса, леко пооредяваща над високото изпъкнало чело, издаващо се над широк по боксьорски нос и гъсти надвиснали вежди. Челюстта му тъмнееше от наболата брада, а около очите му имаше морави кръгове като синини от удар. Започна да се храни, вперил унесен поглед в сградата на борсата насреща. Най-близкият арковиден вход под номер две започваше да придобива очертания с избледняването на мрака: строго каменно лице, древно и брадато, се взираше към него над козирката. Дали бе имало бог на трупното месо?

Тъкмо бе подхванал наденичките, когато Доминик Кълпепър пристигна. Журналистът бе висок почти колкото Страйк, само че слаб, бледен като певец от църковен хор. Странната асиметрия, сякаш някой му бе усукал лицето по посока, обратна на часовниковата стрелка, му пречеше да бъде женствено красив.

– Дано си струва – заяви Кълпепър, като седна, свали ръкавиците си и се озърна едва ли не с подозрение, за да огледа заведението.

– Искаш ли ядене? – попита Страйк, докато дъвчеше наденичка.

– Не – отвърна Кълпепър.

– Предпочиташ да си изчакаш кроасана? – подхвърли ухилен Страйк.

– Я се гръмни, Страйк.

Беше чак смешно лесно да нервираш бившия възпитаник на престижно частно училище, който поръча чай с предизвикателен маниер, като нарече безразличния сервитьор (както Страйк отбеляза развеселен) „друже“.

– Е, казвай – подкани го Кълпепър, обхванал чашата с издължените си бледи ръце.

Страйк бръкна в джоба на палтото си, извади плик и го плъзна по масата. Кълпепър извади съдържанието му и започна да чете.

– Мътните го взели – промърмори тихо след малко. Взе да прехвърля нервно листовете, някои от които бяха изписани с почерка на самия Страйк. – Откъде взе това, по дяволите?

Страйк, с пълна уста, посочи с пръст един от листовете, върху който бе написан служебен адрес.

– От неговата много сбъркана лична секретарка – отвърна той, след като най-сетне преглътна. – Спял е с нея, както и с двете, за които вече знаеш. Горката едва сега осъзна, че няма да е следващата лейди Паркър.

– Това пък как го откри, да му се не види? – попита Кълпепър, втренчен в Страйк над листа, който потреперваше в ръцете му, тресящи се от вълнение.

– Детективска работа – избъбри Страйк, лапнал ново парче наденичка. – Не го ли вършеше вашата гилдия, преди да го прехвърлите на нашего брата? Ала тя трябва да мисли за бъдещите си възможности да си намери работа, Кълпепър, така че не желае да се появява в материала, ясно?

Кълпепър изсумтя.

– Да е мислила за това, преди да се чука с...

Със сръчно движение Страйк дръпна листовете от пръстите на журналиста.

– Не ги е задигнала. Той я е накарал да му принтира всичко това вчера следобед. Единственото й провинение е, че ги показа на мен. Но ако ще оповестиш частния й живот по всички вестници, Кълпепър, вземам си ги обратно.

– Хайде стига бе – възнегодува Кълпепър и посегна към доказателствата за укриване на данъци, които Страйк стискаше в косматата си ръка.

– Добре, няма да я замесваме. Но той, така или иначе, ще се сети как сме се сдобили с информацията. Да не е кръгъл идиот, я?

– И какво ще направи? Да не би да я затътри в съда, където тя ще си изпее всичко, на което е била свидетел през последните пет години?

– Да, вярно – въздъхна Кълпепър, след като поразсъждава за миг. – Върни ми ги. Няма да я включвам в материала, но все пак трябва да разговарям с нея, нали така? Да проверя достоверността.

– Тези листове доказват достоверността. Не ти трябва да говориш с нея – категорично отсече Страйк.

Треперещата, зашеметена и съкрушена от предателството жена, с която преди малко се бе разделил, не можеше да бъде оставена насаме с Кълпепър. В дивото си желание да отмъсти на мъжа, който й бе обещал брак и деца, тя щеше безвъзвратно да навреди на себе си и изгледите си за бъдеща работа. На Страйк не му бе отнело дълго да спечели доверието й. Тя беше почти на четирийсет и две, надявала се бе да роди деца на лорд Паркър; сега бе обладана от кръвожадна мъст. Страйк бе седял с нея в продължение на няколко часа да слуша историята на нейното увлечение, да я гледа как кръстосва стаята, обляна в сълзи, да се полюшва напред-назад на канапето си с кокалчета на ръцете, притиснати към челото. Накрая се бе съгласила на следното: предателство, което представляваше загробване на всичките й надежди.

– Няма да я замесваш – повтори Страйк, стиснал здраво листовете в юмрук, който беше почти двойно по-голям от този на Кълпепър. – Разбрахме ли се? Това си е адски впечатляващ материал и без нея.

След моментно колебание и гримаса Кълпепър се предаде.

– Да, добре. Дай ги тук.

Журналистът натика показанията във вътрешен джоб, изпи набързо чая си и краткото му раздразнение към Страйк, изглежда, се стопи пред привлекателната перспектива да срине репутацията на британски пер.

– Лорд Паркър от Пениуел – промълви с възторг, – спукана ти е работата отвсякъде, приятел.

– Предполагам, че работодателят ти ще покрие това – каза Страйк, когато на масата помежду им се озова сметката им.

– Да, да...

Кълпепър остави банкнота от десет лири и двамата мъже излязоха заедно от заведението. Страйк запали цигара в мига, в който вратата се затвори зад тях.

– Как я убеди да говори? – попита Кълпепър, когато поеха в студа покрай мотоциклети и камионите, все така пристигащи и отпътуващи от борсата.

– Просто слушах – отвърна Страйк.

Кълпепър го стрелна изкосо.

– Всички други частни детективи, които използвам, се отдават изцяло на хакерство на есемеси.

– Незаконно е – отвърна кратко Страйк и издуха струя дим в оредяващия мрак.

– Как тогава...?

– Ти си браниш твоите източници, а аз – моите.

Повървяха петдесетина метра в мълчание и куцането на Страйк ставаше по-забележимо с всяка крачка.

– Ще вдигне страхотен шум. Страхотен – щастливо обяви Кълпепър. – Дъртият лицемер не спираше да опява за корпоративната алчност, а си имал скътани двайсет милиона на Каймановите острови...

– Радвам се, че ти донесох задоволство. Ще ти пратя фактурата си с имейл.

Кълпепър му отправи още един поглед изкосо.

– Чете ли миналата седмица във вестника за сина на Том Джоунс?

– Том Джоунс?

– Певецът от Уелс – подсказа Кълпепър.

– О, този ли – промърмори равнодушно Страйк. – Познавах един Том Джоунс в армията.

– Видя ли материала?

– Не.

– Беше дал хубаво пространно интервю. Казва, че никога не се бил срещал с баща си, онзи така и не му се обадил ни веднъж. Обзалагам се, че е получил по-добро заплащане от това, което ти ще вземеш.

– Още не си видял фактурата ми – уточни Страйк.

– Само казвам. Едно хубавичко интервю и може да си спестиш няколко нощи  разпитване на секретарки.

– Престани да ми го предлагаш – предупреди Страйк – или ще се наложи да спра да работя с теб, Кълпепър.

– Ами хубаво – каза Кълпепър. – Аз и така мога да пусна материал. Непризнатият син на рок звезда е герой от войната, никога не е познавал баща си, работи като частен...

– Да нареждаш на хора хакерство на есемеси, също е незаконно, доколкото знам.

В края на Лонг Лейн забавиха ход и застанаха един срещу друг. Смехът на Кълпепър прозвуча сконфузено.

– И тъй, ще чакам фактурата ти.

– Ще я имаш.

Поеха в различни посоки. Страйк се отправи към спирката на метрото.

– Страйк! – долетя гласът на Кълпепър от тъмнината зад гърба му. – Изчука ли я?

– Нямам търпение да прочета статията ти, Кълпепър – подвикна уморено Страйк, без да извръща глава.

Докуцука до потъналия в сенки вход на метрото и се изгуби от погледа на Кълпепър.

 

Колко дълго трябва да се бием? Защото не мога да се бавя.

И няма да се бавя! Чакат ме дела.

 

                   Франсис Бомон и Филип Масинджър,

                   „Малкият френски адвокат“

 

Метрото вече се изпълваше с хора. Типичните физиономии за понеделник сутрин: умърлушени, измъчени, мобилизирани, неприветливи. Страйк си намери място срещу млада блондинка с подпухнали очи, чиято глава постоянно се килваше настрани, щом задремеше. Всеки път се стряскаше, изпънала гръб, и панически се втренчваше в размазаните букви на станциите да не би да е пропуснала спирката си.

Влакът тракаше шумно и бързо отвеждаше Страйк към мизерните му две стаички и половина под покрив с лоша изолация, наричани от него дом. В дълбините на умората си, заобиколен от тези безизразни като на овце лица, той се улови, че разсъждава за случайността, довела до появата на всички тях на бял свят. Всяко раждане, погледнато обективно, си беше чисто и просто шанс. При сто милиона сперматозоида, блуждаещи сляпо в тъмата, вероятността да бъде създаден тъкмо този човек бе стъписващо нищожна. Колко ли от пътуващите с метрото бяха запланувани, почуди се той със замаяна от изтощение глава. И колко като него бяха инциденти?

В началното училище имаше съученичка с яркочервено петно на лицето и Страйк винаги бе усещал тайно родство с нея, защото и двамата носеха от самото си раждане и не по своя вина нещо, безвъзвратно отличаващо ги от останалите. Те не успяваха да видят разликата, но всички други я виждаха и бяха достатъчно невъзпитани да им я натякват. Случаите, в които непознати биваха заинтригувани от него, което като петгодишен той си обясняваше със своята уникалност, се дължаха, както осъзна по-късно, на факта, че го възприемаха като плод от детеродния орган на прочут певец, доказателство за кратката забежка на тази знаменитост. Страйк се бе срещал с биологичния си баща само два пъти. Беше нужен ДНК тест, та Джони Рокъби да признае бащинство.

Доминик Кълпепър беше ходещо въплъщение на нездравото любопитство и предразсъдъци, с каквито Страйк се сблъскваше при много редките вече случаи, когато някой свързваше навъсения бивш войник със застаряващия рок идол. Мисълта им веднага скачаше към доверителни фондове и щедри суми, към частни самолети и ВИП зали, към мултимилионерско изобилие. Заинтригувани от скромния начин на живот на Страйк и убийственото му работно време, те се запитваха: какво ли бе сторил Страйк, та да отблъсне баща си? Дали не имитираше бедност, за да измъкне повече пари от Рокъби? Какво бе сторил с милионите, които нямаше как майка му да не е гушнала от богатия си любовник?

В такива моменти Страйк си припомняше с носталгия армията, анонимността на военната кариера, където миналото и произходът ти почти за нищо не се брояха, защото важна бе способността да си вършиш работата. Когато беше в Отдела за специални разследвания, най-личният въпрос, който му бе отправян, бе дали би повторил странното съчетание от имена, с което го бе насадила неговата екстравагантна и неконвенционална майка.

Движението по Чаринг Крос Роуд вече бе станало натоварено, когато Страйк излезе от метрото. Настъпваше ноемврийското утро, сиво и унило, пълно с блуждаещи сенки. Зави по Денмарк Стрийт напълно изцеден и грохнал, с надеждата за кратка дрямка преди появата на следващия му клиент в девет и половина. Помаха на момичето от магазина за китари, с което често изпушваха заедно по цигара на улицата, и си отвори черната входна врата до „Бар-кафе 12“, след което заизкачва металното стълбище, виещо се около клетката на повредения асансьор. Мина покрай вратата на графичния дизайнер на първия етаж, покрай стъклената врата на собствения си офис на втория етаж и стигна до третия с най-малката площадка, където сега бе домът му.

Предишният обитател, управител на бара долу, се бе преместил в по-здравословно жилище и Страйк, който бе спал в офиса си в продължение на няколко месеца, бе подскочил при възможността да наеме апартаментчето, благодарен, че проблемът с неговата бездомност бе намерил тъй лесно решение. Пространството под стрехите беше малко по които и да било стандарти, а още повече за мъж с ръст сто и деветдесет сантиметра и половина. Едва имаше място да се обърне под душа; кухнята и дневната бяха неудобно свързани, а спалнята бе почти изцяло запълнена от двойното легло. Част от вещите на Страйк още си бяха по кашони на площадката въпреки протестите на хазаина.

Малките прозорци гледаха над покриви, а Денмарк Стрийт бе далеч долу. Постоянното вибриране на басите от бара на партера бе приглушено и собствената музика на Страйк често напълно го удавяше.

Вроденото чувство на Страйк за ред си проличаваше навсякъде: леглото беше оправено, съдовете чисти, всичко бе на мястото си. Имаше нужда от бръснене и душ, но това можеше да почака; след като окачи палтото си и нагласи алармата за девет и двайсет, опъна се на леглото, както си беше с дрехите.

Заспа за секунди, а след още няколко – или така му се стори поне – беше отново буден. Някой чукаше на вратата му.

– Прощавай, Корморан, много съжалявам...

Сътрудничката му, висока млада жена с дълга червеникаворуса коса, го погледна с молба за извинение, но при вида му изражението й премина в ужасено.

– Добре ли си?

– Заспал бях. Не съм мигвал цяла нощ... две нощи.

– Ужасно съжалявам – повтори Робин, – ала е девет и четирийсет, Уилям Бейкър вече е тук и започва да става...

– По дяволите – измърмори Страйк. – Явно не съм нагласил алармата както трябва. Дай ми пет минути...

– И това не е всичко – додаде Робин. – Дошла е и една жена. Казва, че няма назначена среща. Обясних й, че не разполагаш със свободно време за друг клиент, но тя отказва да си тръгне.

Страйк се прозя и потърка очи.

– Пет минути. Виж там, поднеси им чай.

След шест минути, с чиста риза и миришещ на паста за зъби и дезодорант, но все така небръснат, Страйк влезе в предния кабинет, където завари Робин седнала пред компютъра си.

– Е, по-добре късно, отколкото никога – подхвърли Уилям Бейкър със суха усмивка. – Късмет имате с тази хубавичка секретарка, иначе щях да се отегча и да си тръгна.

Страйк видя как Робин пламна от гняв, след което се извърна и преднамерено задълбочено се зае да сортира пощата. Имаше нещо обидно в начина, по който Бейкър бе произнесъл думата „секретарка“. Безупречен в костюма си на тънко райе, директорът на компания бе наел Страйк да разследва двама от членовете на борда й.

– Добро утро, Уилям – каза Страйк.

– А извинение няма ли? – избъбри Бейкър с очи, вперени към тавана.

– Здравейте, коя сте вие? – попита Страйк, като го игнорира и се обърна към слабичката жена на средна възраст в старо кафяво палто, която седеше на канапето.

– Лионора Куин – отвърна тя с изговор, който прозвуча в тренираното ухо на Страйк като от западните райони.

– Предстои ми много натоварен предобед, Страйк – обади се Бейкър.

Без покана той премина във вътрешния кабинет. Когато Страйк не го последва, част от привидната му приветливост се стопи.

– Надали ви се е разминавало при закъснения в армията, господин Страйк. Идвайте, ако обичате.

Страйк сякаш изобщо не го чу.

– Какво точно искате от мен да направя за вас, госпожо Куин? – попита той

неугледно облечената жена на канапето.

– Става дума за съпруга ми...

– Господин Страйк, имам среща след малко повече от час – заяви Уилям Бейкър вече по-високо.

– ...вашата секретарка каза, че нямате свободни часове за срещи, но аз й отговорих, че ще почакам.

– Страйк! – изръмжа Уилям Бейкър, сякаш викаше куче.

– Робин – простена изтощеният Страйк, най-после изпуснал нервите си. – Приготви сметката на господин Бейкър и му дай досието по случая, приготвено е.

– Какво? – заекна стъписан Уилям Бейкър.

Отново се върна в предния кабинет.

– Отпраща ви – уведоми го със задоволство Лионора Куин.

– Но вие не сте довършили работата – подхвана Бейкър. – Казахте, че има още...

– Работата може да ви я довърши друг. Някой, който не възразява срещу неприятни клиенти.

Атмосферата в офиса стана ледена. С каменно лице Робин извади папката на Бейкър от кантонерката и я подаде на Страйк.

– Как смеете...

– В това досие има достатъчно факти, които ще издържат в съда – съобщи Страйк и го връчи на директора. – Струва си парите.

– Не сте приключили...

– С вас обаче приключи – намеси се Лионора Куин.

– Ще млъкнеш ли, глупава жено... – подзе Уилям Бейкър, после внезапно отстъпи назад в мига, когато Страйк направи крачка напред.

Никой не казваше нищо. Бившият армейски офицер сякаш изведнъж заемаше два пъти повече пространство, отколкото няколко секунди по-рано.

– Идете да седнете в моя кабинет, госпожо Куин – тихо каза Страйк.

Тя стори каквото й поръча.

– Мислите ли, че й е по джоба да ви плати? – изрече подигравателно оттеглящият се Уилям Бейкър, вече с ръка на дръжката на вратата.

– Хонорарът ми подлежи на договаряне – поясни Страйк и допълни: – Ако харесам клиента.

Той последва Лионора Куин в кабинета си и тръшна вратата зад себе си.

© 2014 Robert Galbraith Limited

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени