Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Филе от камбала
Печатно издание
ISBN
978-619-150-373-5
Цена
10.50 лв.
(14.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
190 гр.
Страници
216
Превод
Павел Петков
Дата на издаване
18 август 2014

Филе от камбала

„Филе от камбала” ни пренася първо в Корфу, където целокупното Дарълово семейство спретва на майка си рожден ден, който не само тя, а и ние едва ли ще забравим, а после в Камерун, където канените за вечеря гости ще бъдат, меко казано, изненадани от доста неканени. А в кроткия морски курорт Борнмът на английското крайбрежие ще се срещнем с очарователната Урсула, царицата на светските гафове.

За автора

Джералд Даръл е роден в Индия през 1925 г., но три години по-късно семейството му се премества да живее в Англия, а след още три се установява на Корфу. Именно на този благословен от природата остров младият Джералд разгръща дарбите си на естествоизпитател, превръща семейното жилище в зверилник и се посвещава изцяло на изучаването на местната фауна в частност и на всичко живо като цяло. През 1947 г. той финансира, организира и оглавява първата си експедиция в Африка с цел да събере животни за някои големи зоологически градини. Следват експедиции в дебрите на Парагвай, Аржентина, Сиера Леоне, Мексико, Мавриций и Мадагаскар. През 1962 г. лансира първата си телевизионна програма „Двама в джунглата“ за пътуването си в Нова Зеландия, Австралия и полуостров Малая. Успехът е зашеметяващ, така че следват общо 70 програми за телевизията, посветени на експедициите му по света. През 1959 г. основава и оглавява зоологическата градина на Джърси, а по-късно и Тръста за опазване на живата природа. За заслугите си към естествените науки е носител и на Ордена на Британската империя. Брат му Лорънс, един от големите съвременни английски писатели, го насърчава да започне и да описва своите преживелици и в резултат Джералд Даръл пише около 20 книги, които до една се радват на невиждан успех в цял двят. Писателят умира през 1995 г. и в некролога, поместен във в. „Таймс“, пише: „Той пръв събуди света за случващото се с околната ни среда, а неговите книги и телевизионни програми допринесоха за създаването на не едно ново поколение естествоизпитатели и природозащитници“.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Джералд Даръл - „Филе от камбала“

Дори за стандартите на Корфу лятото се оказа прекалено дълго и горещо. От няколко месеца не бе падала и капка дъжд. От изгрев до залез слънцето жареше свирепо от излъсканото до блясък небе. Всичко изсъхна и изгоря, а жегата просто задушаваше. От наша гледна точка лятото бе преминало доста изтощително. С характерната си щедрост Лари беше поканил на гости голям брой от своите приятели – все хора на изкуството. Те пристигнаха на такива тълпи, че мама се принуди да наеме две допълнителни помощнички. Тя прекарваше повечето време в огромната мрачна подземна кухня, като сновеше между няколкото готварски печки, за да може да приготви достатъчно храна за тази армия драматурзи, поети, писатели и художници. Когато и последната група най-после си тръгна, всички се разположихме на верандата да си починем пред чаша чай с лед, загледани към тихото лазурно море.
– Слава богу, че всичко свърши – въздъхна мама, като отпи от чая и намести очилата си. – Лари, миличък, много ми се иска да не каниш всички тези хора. Ужасно е изтощително.
– Нямаше да е толкова изтощително, ако беше организирала всичко както трябва – отвърна Лари. – Пък и те имаха желание да ти помогнат.
Мама го изгледа свирепо.
– Можеш ли да си представиш как цялата тази тълпа ми помага в кухнята? – попита тя. – Сякаш не беше достатъчно непоносимо по време на хранене, какво остава да ми се пречкат и там. Не. Искам да прекарам остатъка от лятото на тишина и спокойствие. Не ми се прави нищо. Напълно съм изтощена.
– Е, никой не те кара да правиш каквото и да е – отбеляза Лари.
– Сигурен ли си, че не си поканил още някого? – попита мама.
– Не мога да се сетя за никого – отвърна небрежно Лари.
– Защото, ако дойдат, ще се наложи да отседнат в хотел – заяви мама. – Писна ми.
– Не разбирам защо си толкова наострена – каза раздразнено Лари. – Според мен бяха много приятни хора.
– Нали не ти се е налагало да им готвиш... – отвърна мама. – Само при вида на тази кухня вече ми се повдига. Иска ми се да отида някъде, да избягам от всичко.
– Прекрасна идея! – възкликна Лари.
– Кое?
– Да избягаме от всичко.
– Къде да избягаме? – попита подозрително мама.
– Какво ще кажеш да отидем на пътешествие с лодка по крайбрежието? – предложи Лари.
– Боже господи! Ето това се казва идея! – възкликна Лесли.
– Какво чудесно хрумване! – извика Марго. – Да отидем, мамо! Сетих се! Може така да отпразнуваме рождения ти ден.
– Не знам... – несигурно каза мама. – Къде по крайбрежието?
– Ще наемем моторна лодка, ще плаваме край брега и ще спираме където ни хареса – заяви безгрижно Лари. – Ще вземем храна за няколко дни и няма да правим нищо. Само ще се разхождаме, ще се забавляваме и ще си почиваме.
– Звучи много приятно – съгласи се мама. – Спиро нали ще може да наеме лодка?
– Разбира се – кимна Лесли. – Спиро ще се погрижи за всичко.
– Е, поне ще сменим за малко обстановката – обобщи мама.
– Няма нищо по-хубаво от морския въздух, когато си изтощен – отвърна Лари. – Влива нова кръв в човека. Може да вземем и няколко приятели, които да ни забавляват с компанията си и да ни стимулират интелектуално.
– В никакъв случай – заяви мама. – Не мога да понеса повече хора.
– Нямам предвид какви да е хора – поясни Лари. – Говоря за Теодор например.
– Теодор няма да дойде – каза Марго. – Нали страда от морска болест.
– Може пък и да дойде – отвърна Лари. – А какво ще кажете за Доналд и Макс?
Мама трепна. Доналд и Макс бяха големи нейни любимци.
– Да, и те може да дойдат – съгласи се тя.
– Свен също ще се е върнал дотогава – добави Лари. – Сигурен съм, че и той ще пожелае да дойде.
– Нямам нищо против – отговори мама. – Свен е много приятен човек.
– А аз ще поканя Мактавиш – каза Лесли.
– Господи, само не този ужасен човек! – изсумтя презрително Лари.
– Не разбирам защо го наричаш ужасен човек – отвърна войнствено Лесли. – Ние непрекъснато трябва да търпим ужасните ти приятели. Защо и ти да не изтърпиш един от моите?
– Хайде, хайде, милички, не се карайте – намеси се мама успокоително. – Няма нищо лошо да поканим Мактавиш, щом толкова искаш. Но наистина не разбирам какво намираш в него, Лесли.

– Стреля ужасно точно – отвърна Лесли, сякаш това обясняваше всичко.
– Мога да поканя и Леонора – ентусиазира се Марго.
– Стига! Престанете всички! – извика мама. – Лодката ще потъне от толкова   много народ. Нали самата идея беше да отидем на пътешествие, за да няма около нас хора?
– Това не са просто хора – отбеляза Лари. – Това са приятели. Разликата е огромна.
– Тогава поне да не каним повече от тези, които вече споменахме. Ако трябва да приготвя достатъчно храна за три дни, и те са предостатъчни.
– Когато Спиро дойде, ще го питам за лодката – каза Лесли.
– Какво ще кажете да вземем хладилния сандък? – подхвърли Лари.

Мама си сложи отново очилата и се втренчи в него.

– Хладилния сандък? – попита тя. – Шегуваш се, нали?
– Ни най-малко – отвърна Лари. – Няма да е лошо да имаме охладени питиета, масло и тям подобни.
– Лари, миличък, не говори глупости – каза мама. – Нали помниш колко беше трудно да го вкараме в къщата. Не можем да го местим.
– Не разбирам защо – упорстваше Лари. – Напълно възможно е, ако използваме мозъците си.
– Което обикновено означава, че ти даваш нареждания, а всички останали се трепят – каза Лесли.
– Глупости – отвърна Лари. – Съвсем просто е.

Щом сме успели да го вкараме в къщата, значи, можем и да го извадим.
Въпросният хладилен сандък беше гордостта на мама. В онези дни никоя от извънградските вили в Корфу не можеше да се похвали с електричество, а керосиновите хладилници, ако въобще са били изобретени тогава, със сигурност не бяха стигнали чак до тези земи. Когато се преселихме на острова, мама реши, че не е хигиенично да живеем без хладилник. По тази причина тя направи една доста разкривена рисунка на хладилен сандък, подобен на онези, които бяха използвали по време на детството й в Индия. Връчи скицата на Спиро и го попита дали ще може да поръча някъде да й направят подобно нещо.
Спиро изгледа смръщено листа и отвърна:

– Оставяш всичко на мен, госпожи Даръл!

И отпраши към града.
Изминаха две седмици и една сутрин по алеята към къщата ни затрополя голяма каруца, теглена от четири коня, в която седяха шестима здравеняци. В каруцата се мъдреше чудовищно голям хладилен сандък. Беше дълъг почти два метра, метър и половина широк и още толкова дълбок. Направен бе от извънредно дебели, облицовани с цинк дъски, като между цинка и дървото имаше пласт дървени стърготини. Цяла сутрин шестимата мускулести мъжаги се мъчиха да вкарат сандъка в избата. Накрая се наложи да свалим прозорците на всекидневната и да го внесем оттам. Около него всички изглеждахме като някакви джуджета. Спиро периодично докарваше с колата си от града огромни, дълги, топящи се ледени блокове, които представляваха охладителната система на сандъка. По този начин успявахме да запазим млякото, маслото и яйцата пресни за доста дълго време.

– Не – твърдо каза мама. – Няма да местим сандъка. – Да не говорим, че механизмът му може да се повреди.
– Няма никакъв механизъм – отбеляза Лари.
– Тогава може да го счупим – не отстъпваше мама. – Не, решението ми е твърдо. Няма да го местим. Може да вземем лед със себе си: като го увием в чували и разни неща, ще издържи дълго време.

Лари не отговори, но забелязах, че в очите му играят дяволити пламъчета. Тъй като рожденият ден на мама щеше да бъде отпразнуван, така да се каже, по море, всички се заехме да й приготвяме подаръци. След като дълго се двоумих, реших да й подаря мрежа за лов на пеперуди, тъй като мама проявяваше силен интерес към пеперудената ми колекция. Марго й купи няколко метра плат за рокля, каквато тя самата искаше да носи. Лари й купи книга, която той искаше да прочете, а Лесли й купи малък револвер с перлена дръжка. Това, както ми обясни, щяло да й вдъхва сигурност, когато остава сама вкъщи. Тъй като стаята му и без това представляваше истински арсенал от оръжия с най-разнообразни размери и форми, които мама си нямаше и представа как да използва, доста се учудих на този негов избор, но не казах нищо.
Приготовленията за вълнуващото ни морско приключение вървяха по план: накупихме храна и уведомихме Свен, Доналд, Макс, Леонора и Мактавиш за пътешествието. Както и очаквахме, Теодор отначало отказа да дойде заради морската си болест, но когато му казахме, че по крайбрежието има множество езера и потоци, на които възнамеряваме да спираме, размисли. Сладководната биология бе негова голяма страст и той реши, че си заслужава да рискува да му стане лошо, за да получи възможност да ги изследва. Затова също прие да дойде с нас.
Поръчахме да ни докарат моторницата до вилата, за да можем да я натоварим. Планът беше след това да я пратим обратно в града, да отидем до там с колата, да вземем останалите членове на експедицията и да отпътуваме заедно. Рано в деня на заминаването мама и Марго отидоха в града със Спиро, за да направят още някои покупки. Тъкмо бях седнал в стаята си на горния етаж и се опитвах да напъхам една мъртва змия в шише спирт, когато до мен долетяха странни звуци: сякаш някой блъскаше по стената и разместваше мебелите.
Изпълнен с любопитство, слязох, за да проверя какво става. Шумът явно идваше от избата. Спуснах се там и видях как шестима млади здравеняци, под командата на Лесли и Лари, се опитват да изнесат гигантския хладилен сандък. Вече бяха успели да го преместят на значително разстояние, като при това бяха изкъртили част от облицовката му. Малко преди това Яни бе изтървал единия му край върху пръстите на крака си и сега куцаше наоколо с превързано, окървавено стъпало.

– Но какво правите? – попитах. – Мама каза, че не иска да местим сандъка!
– Ти мълчи и недей се меси – каза Лесли. – Всичко е под контрол.
– Махай се – нареди ми Лари. – Махай се и недей да пречиш. Най-добре върви да провериш дали моторницата не е дошла вече.

Оставих ги да ругаят на воля и да мъкнат чудовищния сандък и се отправих надолу по хълма към морето. Застанах на края на малкия ни дъсчен кей, взрях се с надежда в далечината и забелязах, че откъм града действително се задава някаква моторна лодка. Наблюдавах я как се приближава все повече и повече и се чудех защо не завива към кея. Съвсем ясно бе, че ако продължава в същата посока, ще ни подмине. Хрумна ми, че Спиро сигурно е упътил неточно лодкаря. Започнах да скачам, да махам с ръце и да крещя, докато най-сетне успях да привлека вниманието на човека. Без да бърза, той смени посоката и внимателно акостира до мен. Хвърли котва, а носът на лодката леко докосна дъските на кея.

– Добро утро! – поздравих го. – Вие ли сте Таки?

Беше дребен, шишкав, загорял от слънцето човечец със светли златисти очи, напомнящи за цвета на хризантемата. Той поклати глава.

– Не, аз съм братовчед му.
– Аха, добре тогава – зарадвах се аз. – Другите ще дойдат всеки момент. Ще донесат и хладилния сандък.
– Хладилния сандък ли? – повтори той.
– Да, решихме да вземем и него – отвърнах. – Доста е голям, но мисля, че ще се събере.
– Добре – каза той примирено.

В този момент на върха на хълма се появи потната, задъхана, шумна група селски младежи. Те мъкнеха помежду си сандъка, а Лари и Лесли танцуваха около тях. Приличаха на група пияни торни бръмбари, повлекли огромно топче тор. Пристъпваха едва-едва, хлъзгаха се, едва пазеха равновесие, а веднъж за малко да изтърват товара си надолу по хълма. Отправиха се по пътя към нас, спряха да отдъхнат за малко и най-после го домъкнаха на кея.
Самият кей беше направен от прогнили дъски, а вертикалните греди по края му – от кипарисово дърво. Конструкцията беше сравнително здрава, но от направата й бе изминало много време, а и в задълженията й не влизаше да издържа тежестта на гигантски хладилни сандъци като този. Затова не бе изненадващо, че веднага щом задъханата потна група селски младежи стигна до средата на кея, се чу силен пукот, след което и хладилният сандък, и носачите му се озоваха в морската вода.

– Проклети глупаци! – изкрещя Лари. – Проклети глупаци! Защо не гледате къде стъпвате?
– Не са виновни – каза Лесли. – Дъските не издържаха тежестта.

Двете ходила на Яни останаха затиснати под сандъка, но за щастие, на това място дъното бе песъчливо, така че краката му не пострадаха почти никак, притиснати в мекия жълт пясък. С цената на много усилия, викове и караници, те успяха отново да сложат хладилния сандък върху кея. След това, използвайки като лостове кипарисовите греди от разбитата дървена конструкция, успяха със сетни усилия да го качат на моторницата.

– Видяхте ли? – каза Лари. – Съвсем лесно е. Нали ви казах? Ти чакай тук, Джери, а ние ще отидем да донесем останалите неща от вилата.

Оживени и развеселени от успеха си, селските младежи се закатериха нагоре по хълма заедно с Лари и Лесли, за да пренесат останалия багаж. Гледах след тях и не обръщах внимание на моторницата. Внезапно чух как зад мен задрънча верига. Обърнах се и с изненада видях, че човекът се кани да отплава и енергично прибира котвата на борда.

– Хей! Какво правиш? – извиках му.
– Вдигам котва – каза той.

Явно приемаше въпроса ми съвсем буквално.

– Но къде отиваш? – попитах отново.
– В Гувия – извика той и запали мотора.
– Как така в Гувия? – изкрещях. – Нали ще плаваме по крайбрежието. Освен това взе хладилния сандък!

Шумът от двигателя обаче бе твърде силен, а дори да ме беше чул, не ми обърна никакво внимание. Завъртя носа на лодката към морето и отплава. Наблюдавах го смаян. Какво щяхме да правим сега?
Затичах се обратно по кея, прескачайки счупената част, и се втурнах по пътя. Исках да стигна до вилата час по-скоро и да кажа на Лари какво се е случило. Точно в този момент те се появиха на върха на хълма, понесли кошници за пикник и най-различни други неща.
В същия момент пристигна и колата на Спиро, в която седяха мама и Марго. Лари, Лесли и помощниците им пристигнаха едновременно с тях.

– Какво правиш, миличък? – попита мама и слезе от колата.
–  Носим багажа в лодката – отвърна Лари и погледна към кея. – Но къде е изчезнал той, по дяволите?
– Точно това се опитвах да ви кажа – казах аз. – Тръгна си.
– Как така? – учуди се Лесли. – Как може да си тръгне?
– Тръгна си. Даже още се вижда на хоризонта – отговорих аз.

Всички впериха погледи в морето и видяха изчезващата в далечината моторница.

Джералд Даръл - „Филе от камбала“

Дори за стандартите на Корфу лятото се оказа прекалено дълго и горещо. От няколко месеца не бе падала и капка дъжд. От изгрев до залез слънцето жареше свирепо от излъсканото до блясък небе. Всичко изсъхна и изгоря, а жегата просто задушаваше. От наша гледна точка лятото бе преминало доста изтощително. С характерната си щедрост Лари беше поканил на гости голям брой от своите приятели – все хора на изкуството. Те пристигнаха на такива тълпи, че мама се принуди да наеме две допълнителни помощнички. Тя прекарваше повечето време в огромната мрачна подземна кухня, като сновеше между няколкото готварски печки, за да може да приготви достатъчно храна за тази армия драматурзи, поети, писатели и художници. Когато и последната група най-после си тръгна, всички се разположихме на верандата да си починем пред чаша чай с лед, загледани към тихото лазурно море.
– Слава богу, че всичко свърши – въздъхна мама, като отпи от чая и намести очилата си. – Лари, миличък, много ми се иска да не каниш всички тези хора. Ужасно е изтощително.
– Нямаше да е толкова изтощително, ако беше организирала всичко както трябва – отвърна Лари. – Пък и те имаха желание да ти помогнат.
Мама го изгледа свирепо.
– Можеш ли да си представиш как цялата тази тълпа ми помага в кухнята? – попита тя. – Сякаш не беше достатъчно непоносимо по време на хранене, какво остава да ми се пречкат и там. Не. Искам да прекарам остатъка от лятото на тишина и спокойствие. Не ми се прави нищо. Напълно съм изтощена.
– Е, никой не те кара да правиш каквото и да е – отбеляза Лари.
– Сигурен ли си, че не си поканил още някого? – попита мама.
– Не мога да се сетя за никого – отвърна небрежно Лари.
– Защото, ако дойдат, ще се наложи да отседнат в хотел – заяви мама. – Писна ми.
– Не разбирам защо си толкова наострена – каза раздразнено Лари. – Според мен бяха много приятни хора.
– Нали не ти се е налагало да им готвиш... – отвърна мама. – Само при вида на тази кухня вече ми се повдига. Иска ми се да отида някъде, да избягам от всичко.
– Прекрасна идея! – възкликна Лари.
– Кое?
– Да избягаме от всичко.
– Къде да избягаме? – попита подозрително мама.
– Какво ще кажеш да отидем на пътешествие с лодка по крайбрежието? – предложи Лари.
– Боже господи! Ето това се казва идея! – възкликна Лесли.
– Какво чудесно хрумване! – извика Марго. – Да отидем, мамо! Сетих се! Може така да отпразнуваме рождения ти ден.
– Не знам... – несигурно каза мама. – Къде по крайбрежието?
– Ще наемем моторна лодка, ще плаваме край брега и ще спираме където ни хареса – заяви безгрижно Лари. – Ще вземем храна за няколко дни и няма да правим нищо. Само ще се разхождаме, ще се забавляваме и ще си почиваме.
– Звучи много приятно – съгласи се мама. – Спиро нали ще може да наеме лодка?
– Разбира се – кимна Лесли. – Спиро ще се погрижи за всичко.
– Е, поне ще сменим за малко обстановката – обобщи мама.
– Няма нищо по-хубаво от морския въздух, когато си изтощен – отвърна Лари. – Влива нова кръв в човека. Може да вземем и няколко приятели, които да ни забавляват с компанията си и да ни стимулират интелектуално.
– В никакъв случай – заяви мама. – Не мога да понеса повече хора.
– Нямам предвид какви да е хора – поясни Лари. – Говоря за Теодор например.
– Теодор няма да дойде – каза Марго. – Нали страда от морска болест.
– Може пък и да дойде – отвърна Лари. – А какво ще кажете за Доналд и Макс?
Мама трепна. Доналд и Макс бяха големи нейни любимци.
– Да, и те може да дойдат – съгласи се тя.
– Свен също ще се е върнал дотогава – добави Лари. – Сигурен съм, че и той ще пожелае да дойде.
– Нямам нищо против – отговори мама. – Свен е много приятен човек.
– А аз ще поканя Мактавиш – каза Лесли.
– Господи, само не този ужасен човек! – изсумтя презрително Лари.
– Не разбирам защо го наричаш ужасен човек – отвърна войнствено Лесли. – Ние непрекъснато трябва да търпим ужасните ти приятели. Защо и ти да не изтърпиш един от моите?
– Хайде, хайде, милички, не се карайте – намеси се мама успокоително. – Няма нищо лошо да поканим Мактавиш, щом толкова искаш. Но наистина не разбирам какво намираш в него, Лесли.

– Стреля ужасно точно – отвърна Лесли, сякаш това обясняваше всичко.
– Мога да поканя и Леонора – ентусиазира се Марго.
– Стига! Престанете всички! – извика мама. – Лодката ще потъне от толкова   много народ. Нали самата идея беше да отидем на пътешествие, за да няма около нас хора?
– Това не са просто хора – отбеляза Лари. – Това са приятели. Разликата е огромна.
– Тогава поне да не каним повече от тези, които вече споменахме. Ако трябва да приготвя достатъчно храна за три дни, и те са предостатъчни.
– Когато Спиро дойде, ще го питам за лодката – каза Лесли.
– Какво ще кажете да вземем хладилния сандък? – подхвърли Лари.

Мама си сложи отново очилата и се втренчи в него.

– Хладилния сандък? – попита тя. – Шегуваш се, нали?
– Ни най-малко – отвърна Лари. – Няма да е лошо да имаме охладени питиета, масло и тям подобни.
– Лари, миличък, не говори глупости – каза мама. – Нали помниш колко беше трудно да го вкараме в къщата. Не можем да го местим.
– Не разбирам защо – упорстваше Лари. – Напълно възможно е, ако използваме мозъците си.
– Което обикновено означава, че ти даваш нареждания, а всички останали се трепят – каза Лесли.
– Глупости – отвърна Лари. – Съвсем просто е.

Щом сме успели да го вкараме в къщата, значи, можем и да го извадим.
Въпросният хладилен сандък беше гордостта на мама. В онези дни никоя от извънградските вили в Корфу не можеше да се похвали с електричество, а керосиновите хладилници, ако въобще са били изобретени тогава, със сигурност не бяха стигнали чак до тези земи. Когато се преселихме на острова, мама реши, че не е хигиенично да живеем без хладилник. По тази причина тя направи една доста разкривена рисунка на хладилен сандък, подобен на онези, които бяха използвали по време на детството й в Индия. Връчи скицата на Спиро и го попита дали ще може да поръча някъде да й направят подобно нещо.
Спиро изгледа смръщено листа и отвърна:

– Оставяш всичко на мен, госпожи Даръл!

И отпраши към града.
Изминаха две седмици и една сутрин по алеята към къщата ни затрополя голяма каруца, теглена от четири коня, в която седяха шестима здравеняци. В каруцата се мъдреше чудовищно голям хладилен сандък. Беше дълъг почти два метра, метър и половина широк и още толкова дълбок. Направен бе от извънредно дебели, облицовани с цинк дъски, като между цинка и дървото имаше пласт дървени стърготини. Цяла сутрин шестимата мускулести мъжаги се мъчиха да вкарат сандъка в избата. Накрая се наложи да свалим прозорците на всекидневната и да го внесем оттам. Около него всички изглеждахме като някакви джуджета. Спиро периодично докарваше с колата си от града огромни, дълги, топящи се ледени блокове, които представляваха охладителната система на сандъка. По този начин успявахме да запазим млякото, маслото и яйцата пресни за доста дълго време.

– Не – твърдо каза мама. – Няма да местим сандъка. – Да не говорим, че механизмът му може да се повреди.
– Няма никакъв механизъм – отбеляза Лари.
– Тогава може да го счупим – не отстъпваше мама. – Не, решението ми е твърдо. Няма да го местим. Може да вземем лед със себе си: като го увием в чували и разни неща, ще издържи дълго време.

Лари не отговори, но забелязах, че в очите му играят дяволити пламъчета. Тъй като рожденият ден на мама щеше да бъде отпразнуван, така да се каже, по море, всички се заехме да й приготвяме подаръци. След като дълго се двоумих, реших да й подаря мрежа за лов на пеперуди, тъй като мама проявяваше силен интерес към пеперудената ми колекция. Марго й купи няколко метра плат за рокля, каквато тя самата искаше да носи. Лари й купи книга, която той искаше да прочете, а Лесли й купи малък револвер с перлена дръжка. Това, както ми обясни, щяло да й вдъхва сигурност, когато остава сама вкъщи. Тъй като стаята му и без това представляваше истински арсенал от оръжия с най-разнообразни размери и форми, които мама си нямаше и представа как да използва, доста се учудих на този негов избор, но не казах нищо.
Приготовленията за вълнуващото ни морско приключение вървяха по план: накупихме храна и уведомихме Свен, Доналд, Макс, Леонора и Мактавиш за пътешествието. Както и очаквахме, Теодор отначало отказа да дойде заради морската си болест, но когато му казахме, че по крайбрежието има множество езера и потоци, на които възнамеряваме да спираме, размисли. Сладководната биология бе негова голяма страст и той реши, че си заслужава да рискува да му стане лошо, за да получи възможност да ги изследва. Затова също прие да дойде с нас.
Поръчахме да ни докарат моторницата до вилата, за да можем да я натоварим. Планът беше след това да я пратим обратно в града, да отидем до там с колата, да вземем останалите членове на експедицията и да отпътуваме заедно. Рано в деня на заминаването мама и Марго отидоха в града със Спиро, за да направят още някои покупки. Тъкмо бях седнал в стаята си на горния етаж и се опитвах да напъхам една мъртва змия в шише спирт, когато до мен долетяха странни звуци: сякаш някой блъскаше по стената и разместваше мебелите.
Изпълнен с любопитство, слязох, за да проверя какво става. Шумът явно идваше от избата. Спуснах се там и видях как шестима млади здравеняци, под командата на Лесли и Лари, се опитват да изнесат гигантския хладилен сандък. Вече бяха успели да го преместят на значително разстояние, като при това бяха изкъртили част от облицовката му. Малко преди това Яни бе изтървал единия му край върху пръстите на крака си и сега куцаше наоколо с превързано, окървавено стъпало.

– Но какво правите? – попитах. – Мама каза, че не иска да местим сандъка!
– Ти мълчи и недей се меси – каза Лесли. – Всичко е под контрол.
– Махай се – нареди ми Лари. – Махай се и недей да пречиш. Най-добре върви да провериш дали моторницата не е дошла вече.

Оставих ги да ругаят на воля и да мъкнат чудовищния сандък и се отправих надолу по хълма към морето. Застанах на края на малкия ни дъсчен кей, взрях се с надежда в далечината и забелязах, че откъм града действително се задава някаква моторна лодка. Наблюдавах я как се приближава все повече и повече и се чудех защо не завива към кея. Съвсем ясно бе, че ако продължава в същата посока, ще ни подмине. Хрумна ми, че Спиро сигурно е упътил неточно лодкаря. Започнах да скачам, да махам с ръце и да крещя, докато най-сетне успях да привлека вниманието на човека. Без да бърза, той смени посоката и внимателно акостира до мен. Хвърли котва, а носът на лодката леко докосна дъските на кея.

– Добро утро! – поздравих го. – Вие ли сте Таки?

Беше дребен, шишкав, загорял от слънцето човечец със светли златисти очи, напомнящи за цвета на хризантемата. Той поклати глава.

– Не, аз съм братовчед му.
– Аха, добре тогава – зарадвах се аз. – Другите ще дойдат всеки момент. Ще донесат и хладилния сандък.
– Хладилния сандък ли? – повтори той.
– Да, решихме да вземем и него – отвърнах. – Доста е голям, но мисля, че ще се събере.
– Добре – каза той примирено.

В този момент на върха на хълма се появи потната, задъхана, шумна група селски младежи. Те мъкнеха помежду си сандъка, а Лари и Лесли танцуваха около тях. Приличаха на група пияни торни бръмбари, повлекли огромно топче тор. Пристъпваха едва-едва, хлъзгаха се, едва пазеха равновесие, а веднъж за малко да изтърват товара си надолу по хълма. Отправиха се по пътя към нас, спряха да отдъхнат за малко и най-после го домъкнаха на кея.
Самият кей беше направен от прогнили дъски, а вертикалните греди по края му – от кипарисово дърво. Конструкцията беше сравнително здрава, но от направата й бе изминало много време, а и в задълженията й не влизаше да издържа тежестта на гигантски хладилни сандъци като този. Затова не бе изненадващо, че веднага щом задъханата потна група селски младежи стигна до средата на кея, се чу силен пукот, след което и хладилният сандък, и носачите му се озоваха в морската вода.

– Проклети глупаци! – изкрещя Лари. – Проклети глупаци! Защо не гледате къде стъпвате?
– Не са виновни – каза Лесли. – Дъските не издържаха тежестта.

Двете ходила на Яни останаха затиснати под сандъка, но за щастие, на това място дъното бе песъчливо, така че краката му не пострадаха почти никак, притиснати в мекия жълт пясък. С цената на много усилия, викове и караници, те успяха отново да сложат хладилния сандък върху кея. След това, използвайки като лостове кипарисовите греди от разбитата дървена конструкция, успяха със сетни усилия да го качат на моторницата.

– Видяхте ли? – каза Лари. – Съвсем лесно е. Нали ви казах? Ти чакай тук, Джери, а ние ще отидем да донесем останалите неща от вилата.

Оживени и развеселени от успеха си, селските младежи се закатериха нагоре по хълма заедно с Лари и Лесли, за да пренесат останалия багаж. Гледах след тях и не обръщах внимание на моторницата. Внезапно чух как зад мен задрънча верига. Обърнах се и с изненада видях, че човекът се кани да отплава и енергично прибира котвата на борда.

– Хей! Какво правиш? – извиках му.
– Вдигам котва – каза той.

Явно приемаше въпроса ми съвсем буквално.

– Но къде отиваш? – попитах отново.
– В Гувия – извика той и запали мотора.
– Как така в Гувия? – изкрещях. – Нали ще плаваме по крайбрежието. Освен това взе хладилния сандък!

Шумът от двигателя обаче бе твърде силен, а дори да ме беше чул, не ми обърна никакво внимание. Завъртя носа на лодката към морето и отплава. Наблюдавах го смаян. Какво щяхме да правим сега?
Затичах се обратно по кея, прескачайки счупената част, и се втурнах по пътя. Исках да стигна до вилата час по-скоро и да кажа на Лари какво се е случило. Точно в този момент те се появиха на върха на хълма, понесли кошници за пикник и най-различни други неща.
В същия момент пристигна и колата на Спиро, в която седяха мама и Марго. Лари, Лесли и помощниците им пристигнаха едновременно с тях.

– Какво правиш, миличък? – попита мама и слезе от колата.
–  Носим багажа в лодката – отвърна Лари и погледна към кея. – Но къде е изчезнал той, по дяволите?
– Точно това се опитвах да ви кажа – казах аз. – Тръгна си.
– Как така? – учуди се Лесли. – Как може да си тръгне?
– Тръгна си. Даже още се вижда на хоризонта – отговорих аз.

Всички впериха погледи в морето и видяха изчезващата в далечината моторница.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Случват се и такива чудеса:-) Благодарим Ви, приятно четене!
За първи път излиза на български. Този път. :-) А пък сега не сте го отбелязали. :-) :-) И пак: Поздравления за издаването на Джералд Даръл.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-373-5
Купи
Цена
10.50 лв.
(14.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени