Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
В смутните часове по здрач
Печатно издание
ISBN
978-619-150-346-9
Цена
13.50 лв.
(18.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (8)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
145/213
Тегло
350 гр.
Страници
392
Превод
Ева Кънева
Дата на издаване
18 август 2014

В смутните часове по здрач

През септември 1972-ра в мъгливата северна пустош на остров Йоланд изчезва едно дете. Двайсет години майката копнее да узнае истината и се мъчи да удави болката в алкохола. Неочаквано се обажда баща ѝ, бивш моряк, останал да живее на острова. Получил е странна пратка по пощата, която може би ще помогне за разбулване на черната загадка. Изплува едно име, което островитяните мълвят с ужас. Нилс Кант – убиец, луд, демон, злокобен призрак от миналото... И започва напрегнато разследване с фалшиви следи и ненадейни обрати, преплетено с размисли за скръбта, за забравата и прошката. На фона на неповторимата атмосфера на мистериозния Йоланд, обвит в легенди и мистика, в тъмни сенки и неразкрити тайни, но и внушаващ покой, съзерцателност и душевен мир, дарявани по неведом начин от магическата скандинавска природа, Юхан Теорин разгръща интригуващото криминално повествование.

За автора

Юхан Теорин (р. 1963 г.) е шведски журналист и писател, който бързо се налага като един от най-продаваните и превеждани автори на криминална литература. Дебютира през 2007 г. с романа „В смутните часове по здрач” (ИК „Колибри“, 2014 г.), превърнал се още с излизането си в бестселър, удостоен с наградата на Шведската академия на криминалните автори за литературен дебют, издаден на 25 езика и филмиран през 2013 г. от шведския режисьор Даниел Алфредсон. Триумфът продължава със следващото произведение от тетралогията за остров Йоланд, „Нощна буря“, отличено с Наградата за най-добър шведски криминален роман (2008), със „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски криминален роман (2009) и с наградата на Британската асоциация на криминалните автори (2010) в конкуренция със Стиг Ларшон. А мотивите на журито да предпочете Теорин са: „Нощна буря“ е повече от мистичен трилър, повече от криминален и повече от готически роман“.

Още книги от автора
Откъс

Юхан Теорин - „В смутните часове по здрач“

Когато баща й Йерлоф се обади в една понеделнишка вечер през октомври, за пръв път от близо година, в съзнанието на Юлия мигом изплуваха кости, изхвърлени от водата на каменист бряг.
Кости, бели като бисери и излъскани от вълните; фосфоресцират сред сивите камъни, къпещи се в морска пяна.
Натрошени кости.
Юлия не знаеше дали съществуват, но бе чакала повече от двайсет години да ги види.
По-рано днес Юлия проведе дълъг разговор със Здравноосигурителната каса и пак удари на камък, както впрочем с всяко свое начинание през тази есен и изобщо през цялата година.
Юлия и този път направи всичко възможно да отложи разговора, за да не слуша отново въздишките им. Когато набра номера, чу записан глас на оператор. Помолиха я да въведе личния си граждански номер. Тя го направи и се почувства впримчена в телефонната мрежа, необятна като космическа бездна. С огромно усилие на волята си наложи да стои до кухненския прозорец и да слуша шумоленето в слушалката, прилично на тихо течаща вода.
Ако притаеше дъх и притиснеше телефона плътно до ухото си, от време на време чуваше далечни гласове. Понякога глухи и шептящи, друг път – пронизителни и отчаяни. Впримчи я призрачният свят на телефонната мрежа. Такива гласове понякога долитаха глухо и от кухненския вентилатор, докато тя пушеше до него. Разнасяха се по вентилационните тръби на жилищния блок. Юлия не разбираше какво казват, но ги слушаше съсредоточено. Един-единствен път чу ясно как женски глас изрече „Да, наистина е време“.
Застанала до прозореца, Юлия слушаше шумоленето и гледаше към улицата. Навън беше студено и духаше вятър. Пожълтели брезови листа се откъсваха от мокрия лепкав асфалт и вихърът ги отнасяше надалеч. По ръба на тротоара се бе образувала сивочерна локва от прогнили листа, смачкани под автомобилни гуми. Тези листа никога нямаше да се издигнат във въздуха.
Юлия очакваше на улицата да се появи някой познат. Йенс например. Да изскочи иззад ъгъла на последната къща, облечен в сако и с вратовръзка, както подобава на истински юрист. С нова подстрижка и куфарче за документи. Да върви с големи крачки и гордо вдигната глава. Да я види на прозореца, да спре изненадан на тротоара, да й махне с усмивка...
Неочаквано шумът в слушалката се изгуби и се чу припрян глас:
– Добър ден, Здравноосигурителна каса. Разговаряте с Инга.
Инга... Деловодителката на нейния случай май се казваше другояче. Магдалена... или Мадлен? Не се бяха виждали на живо.
Юлия си пое дълбоко въздух.
– Казвам се Юлия Давидсон. Интересува ме дали...
– Какъв е личният ви граждански номер?
– Аз... преди малко го въведох по искане на оператора.
– Да, но при мен не излиза. Бихте ли го повторили?
Юлия й продиктува цифрите. В слушалката настъпи мълчание. Изчезна дори шумът. Да не я бяха изключили?
– Юлия Давидсон? – обади се служителката, все едно Юлия изобщо не й се бе представила. – С какво да ви помогна?
– Искам да го удължа.
– Кое?
– Болничния ми лист.
– Къде работите?
– В Ортопедичното отделение в Източната болница. Медицинска сестра съм.
Дали наистина все още можеше да се нарече действаща медицинска сестра? През последните години отсъстваше почти непрекъснато и навярно колегите й в отделението вече изобщо не усещаха липсата й. Самата тя нямаше никакво желание да вижда пациентите, които непрекъснато хленчеха за дреболии, без да имат ни най‑малка представа какво е да преживееш истинска трагедия.
– Имате ли бележка от лекар? – попита служителката.
– Да.
– Днес ли ходихте на преглед?
– Не, в сряда, при психиатъра ми.
– Защо не се обадихте по-рано?
– Ами... след прегледа не се чувствах добре – смънка Юлия и си помисли: „Както впрочем и преди това“. Непрекъснато я измъчваше болезнен копнеж по невъзможната среща със сина й.
– Редно беше да се обадите още същия ден...
Юлия чу как служителката въздъхна.
– При тези обстоятелства се налага да променя данни, вече въведени в системата – продължи Инга. – Този път ще направя изключение за вас.
– Много ви благодаря.
– Един момент...
Юлия продължаваше да стои до прозореца и да се взира в улицата. Нищо не помръдваше.
Но ето! По тротоара откъм голямата пряка се зададе някакъв мъж. Юлия усети как ледени пръсти стисват стомаха й. После обаче видя, че мъжът е прекалено възрастен да бъде Йенс: петдесетинагодишен, плешив, облечен в работен гащеризон с бели петна от боя.
– Ало?
Юлия проследи мъжа с очи. Той спря до отсрещната къща, въведе код в контролното табло до вратата, отвори и влезе.
Не беше Йенс, а най‑обикновен мъж на средна възраст.
– Ало? Там ли сте, Юлия?
– Да, да, тук съм.
– Отбелязах в системата, че в най‑скоро време ще получим бележка от вашия лекар. Нали?
– Да... Аз... – Юлия млъкна и пак се загледа към улицата.
– Да?
– Аз... – Юлия стисна конвулсивно слушалката. – Утре май ще се захлажда.
– Сигурно – отвърна служителката, все едно всичко си е съвсем в реда на нещата. – Не сте си отваряли нова банкова сметка, нали?
Юлия не отговори. Чудеше се какво да каже, та да прозвучи адекватно.
– Понякога говоря със сина ми.
След кратка пауза служителката се обади:
– Добре, но, както казах, отбелязах в...
Юлия побърза да затвори.
Остана в кухнята, до прозореца. Струваше й се, че листата върху уличното платно образуват някаква фигура и така й изпращат послание. Послание, което обаче тя не можеше да разчете, колкото и да се взираше. Юлия копнееше с цялата си душа синът й да се върне от училище.
Не, не от училище, а по‑скоро от работа. Йенс трябваше да завърши преди много години.
Какъв ли щеше да станеш, синко? Пожарникар, адвокат, учител?
По-късно през същия ден Юлия седна пред телевизора в тясната дневна на едностайния апартамент. Даваха научнопопулярен филм за пепелянките. Тя смени канала. Попадна на кулинарно предаване. Мъж и жена печаха месо. Тя го изгледа до края и отиде в кухнята да провери дали не е време да избърше праха от винените чаши в шкафа. Да, като ги вдигна срещу кухненската лампа, се виждаха дребни прашинки. Юлия ги извади и ги полира. Имаше двайсет и четири чаши за вино и ги редуваше. Всяка вечер изпиваше по две чаши червено вино, а понякога и три.
Вечерта, докато лежеше пред телевизора, облечена в единствената чиста блуза, която намери в гардероба, телефонът зазвъня от кухнята. При първия звук Юлия премига, но не помръдна от мястото си. Не, няма да се подчини. Не е длъжна да отговаря.
Телефонът продължи да звъни. Юлия реши, че не си е вкъщи. Излязла е по важна работа. И без да вдига глава, можеше да надникне през прозореца. Навън се виждаха само покривите на къщите, още незапалените улични лампи и върховете на дърветата, протягащи се над тях. Слънцето бе залязло, а небето бавно потъмняваше.
Телефонът продължаваше да звъни.
Спускаше се сумрак. Настъпиха смутните часове по здрач.
Телефонът не се отказваше.
Юлия не стана.
Апаратът млъкна. Светлината от уличните лампи заля асфалта.
Денят мина добре.
Не. Всъщност в живота й вече не съществуваха хубави дни. Просто някои се изнизваха по-бързо от други, но всички преминаваха в неизменна самота.
Едно дете би облекчило мъката й. Михаел искаше да родят братче или сестричка на Йенс, но Юлия се възпротиви. Не се чувстваше готова за второ дете и накрая Михаел се отказа.
Често, когато не отговаряше на повикванията, Юлия получаваше съобщение на секретаря като награда. Тази вечер, след като го изслуша, тя стана от леглото и побърза да вдигне слушалката, но оттам се чу само глухо пращене.
Юлия влезе в кухнята, отвори шкафа над хладилника и извади оттам дневната си дажба, която възлизаше на една бутилка червено вино.
В интерес на истината това беше втората й бутилка за днес. На обяд допи бутилката, която започна снощи.
Корковата тапа се откъсна шумно от гърлото. Юлия си наля в чаша и я пресуши на един дъх. Наля си пак.
По тялото й плъзна приятна топлина и чак сега Юлия успя да се обърне и да погледне през кухненския прозорец. Навън се беше стъмнило. Уличните лампи осветяваха няколко кръгли петна върху асфалта. Нищо не помръдваше. Но какво се спотайваше в сенките? Бе невъзможно да разбере.
Юлия обърна гръб на прозореца и пресуши втората чаша. Отпусна се. Разговорът със служителката от Здравноосигурителната каса я напрегна, но алкохолът успокои нервите й. Прецени, че заслужава трета чаша вино, но този път реши да я изпие на бавни глътки пред телевизора. Може да си пусне и някаква отпускаща музика, например Сати, да вземе приспивателно и да се унесе преди полунощ.
В жилището отново се разнесе телефонен звън. На третото прозвъняване Юлия седна в леглото с наведена глава. На петото стана, а след седмото вече беше в кухнята. Преди деветото вдигна слушалката.
– Ало – прошепна тя.
Отговори й тих, ясен глас:
– Юлия, ти ли си?
– Йерлоф? – попита тя. Отдавна не го наричаше „татко“.
– Да... аз съм.
Отново настъпи мълчание и тя отново притисна слушалката плътно до ухото си.
– Май... се сетих как може да е станало.
– Кое? – Юлия прикова поглед в стената. – Кое как да е станало?
– Ами онова... с Йенс.
Юлия се взираше като хипнотизирана в стената.
– Мъртъв ли е?
Чувстваше се като клиент в банка, който си е изтеглил листче с пореден номер. Някой ден ще извикат нейния номер, тя ще се приближи и ще й съобщят истината. И в съзнанието й отново се промъкнаха онези бели кости на морския бряг, макар да знаеше колко се боеше Йенс от водата.
– Юлия, едва ли има...
– Намерили ли са го? – прекъсна го тя.
– Не, но...__
Тя премига.
– Тогава защо ми звъниш?
– Никой не го е намерил. Аз обаче се...
– Ако не знаеш нищо, не ми се обаждай! – кресна тя и затръшна слушалката.
Затвори очи и постоя до телефона.
Листче с пореден номер, указващ мястото й в опашката с чакащи. Не, не днес. Юлия не искаше точно днес да намерят тялото на Йенс.
Седна до кухненската маса и обърна поглед към тъмнината навън. Не мислеше за нищо. Пак погледна телефона. Стана и се приближи до него в очакване той да звънне. Но апаратът мълчеше.
Правя го заради теб, Йенс.
Юлия вдигна слушалката, погледна бележката, залепена от години за белите кухненски плочки над кутията за хляб, и набра номера.
Баща й вдигна почти веднага.
– Да, моля.
– Аз съм – каза тя.
– А, Юлия...
След кратка пауза тя събра смелост.
– Не трябваше да ти затварям.
– Е, нищо, нищо...
– Не променям реалността, като се държа така.
– Да, вярно. Но понякога човек не мисли.
– Как е времето на Йоланд?
– Мрачно и студено. Днес не съм излизал.
Юлия си пое дъх.
– Защо ми се обади? – попита тя. – Случило ли се е нещо?
Той се позабави с отговора.
– Да... Случиха се някои неща, но не знам нищо повече.
Значи, колкото мен. Съжалявам, Йенс.
– Очаквах да ми кажеш нещо ново.
– Разсъждавах доста. Според мен може да се направи нещо – продължи Йерлоф.
– С каква цел?
– Да продължим напред. Можеш ли да дойдеш на острова?
– Кога?
– Скоро. Ще си ми нужна.
– Не мога да тръгна просто така – отвърна тя.
Всъщност какво й пречеше? Удължиха й болничния с няколко месеца.
– Поне ми кажи... за какво става дума – продължи тя. – Най‑общо.
Баща й помълча.
– Спомняш ли си с какво беше облечен тогава? – попита най‑сетне той.
Тогава.
– Да. – Онази сутрин тя помогна на Йенс да се облече и после осъзна, че го е облякла с летни дрехи, а вече е есен. – С жълти шорти и червена памучна блуза с щампа на комиксовия герой Фантома. Блузата преди я носеше братовчед му, но я подари на Йенс, след като му умаля. Такива щампи, от тънък найлон, се лепят съвсем лесно с ютия...
– Спомняш ли си какви обувки носеше?
– Сандали. Кафяви кожени сандали с черни гумени подметки. Каишката над десния палец на крака му се беше скъсала, а ремъците на левия сандал започваха да се разхлабват. Всяко лято ги кърпех.
– С бял конец ли?
– Да – машинално отговори Юлия и после се замисли. – Точно така, с бял конец. Защо питаш?
След няколко секунди Йерлоф отговори:
– В момента върху писалището ми стои стар десен детски сандал, закърпен с бял конец.
Юлия се олюля и се подпря на кухненския плот.
Йерлоф каза още нещо, но тя натисна вилката и гласът в слушалката заглъхна.
Хората от опашката се заредиха светкавично пред гишето и тя изтръпна в очакване съвсем скоро да извикат нейния номер.

Юхан Теорин - „В смутните часове по здрач“

Когато баща й Йерлоф се обади в една понеделнишка вечер през октомври, за пръв път от близо година, в съзнанието на Юлия мигом изплуваха кости, изхвърлени от водата на каменист бряг.
Кости, бели като бисери и излъскани от вълните; фосфоресцират сред сивите камъни, къпещи се в морска пяна.
Натрошени кости.
Юлия не знаеше дали съществуват, но бе чакала повече от двайсет години да ги види.
По-рано днес Юлия проведе дълъг разговор със Здравноосигурителната каса и пак удари на камък, както впрочем с всяко свое начинание през тази есен и изобщо през цялата година.
Юлия и този път направи всичко възможно да отложи разговора, за да не слуша отново въздишките им. Когато набра номера, чу записан глас на оператор. Помолиха я да въведе личния си граждански номер. Тя го направи и се почувства впримчена в телефонната мрежа, необятна като космическа бездна. С огромно усилие на волята си наложи да стои до кухненския прозорец и да слуша шумоленето в слушалката, прилично на тихо течаща вода.
Ако притаеше дъх и притиснеше телефона плътно до ухото си, от време на време чуваше далечни гласове. Понякога глухи и шептящи, друг път – пронизителни и отчаяни. Впримчи я призрачният свят на телефонната мрежа. Такива гласове понякога долитаха глухо и от кухненския вентилатор, докато тя пушеше до него. Разнасяха се по вентилационните тръби на жилищния блок. Юлия не разбираше какво казват, но ги слушаше съсредоточено. Един-единствен път чу ясно как женски глас изрече „Да, наистина е време“.
Застанала до прозореца, Юлия слушаше шумоленето и гледаше към улицата. Навън беше студено и духаше вятър. Пожълтели брезови листа се откъсваха от мокрия лепкав асфалт и вихърът ги отнасяше надалеч. По ръба на тротоара се бе образувала сивочерна локва от прогнили листа, смачкани под автомобилни гуми. Тези листа никога нямаше да се издигнат във въздуха.
Юлия очакваше на улицата да се появи някой познат. Йенс например. Да изскочи иззад ъгъла на последната къща, облечен в сако и с вратовръзка, както подобава на истински юрист. С нова подстрижка и куфарче за документи. Да върви с големи крачки и гордо вдигната глава. Да я види на прозореца, да спре изненадан на тротоара, да й махне с усмивка...
Неочаквано шумът в слушалката се изгуби и се чу припрян глас:
– Добър ден, Здравноосигурителна каса. Разговаряте с Инга.
Инга... Деловодителката на нейния случай май се казваше другояче. Магдалена... или Мадлен? Не се бяха виждали на живо.
Юлия си пое дълбоко въздух.
– Казвам се Юлия Давидсон. Интересува ме дали...
– Какъв е личният ви граждански номер?
– Аз... преди малко го въведох по искане на оператора.
– Да, но при мен не излиза. Бихте ли го повторили?
Юлия й продиктува цифрите. В слушалката настъпи мълчание. Изчезна дори шумът. Да не я бяха изключили?
– Юлия Давидсон? – обади се служителката, все едно Юлия изобщо не й се бе представила. – С какво да ви помогна?
– Искам да го удължа.
– Кое?
– Болничния ми лист.
– Къде работите?
– В Ортопедичното отделение в Източната болница. Медицинска сестра съм.
Дали наистина все още можеше да се нарече действаща медицинска сестра? През последните години отсъстваше почти непрекъснато и навярно колегите й в отделението вече изобщо не усещаха липсата й. Самата тя нямаше никакво желание да вижда пациентите, които непрекъснато хленчеха за дреболии, без да имат ни най‑малка представа какво е да преживееш истинска трагедия.
– Имате ли бележка от лекар? – попита служителката.
– Да.
– Днес ли ходихте на преглед?
– Не, в сряда, при психиатъра ми.
– Защо не се обадихте по-рано?
– Ами... след прегледа не се чувствах добре – смънка Юлия и си помисли: „Както впрочем и преди това“. Непрекъснато я измъчваше болезнен копнеж по невъзможната среща със сина й.
– Редно беше да се обадите още същия ден...
Юлия чу как служителката въздъхна.
– При тези обстоятелства се налага да променя данни, вече въведени в системата – продължи Инга. – Този път ще направя изключение за вас.
– Много ви благодаря.
– Един момент...
Юлия продължаваше да стои до прозореца и да се взира в улицата. Нищо не помръдваше.
Но ето! По тротоара откъм голямата пряка се зададе някакъв мъж. Юлия усети как ледени пръсти стисват стомаха й. После обаче видя, че мъжът е прекалено възрастен да бъде Йенс: петдесетинагодишен, плешив, облечен в работен гащеризон с бели петна от боя.
– Ало?
Юлия проследи мъжа с очи. Той спря до отсрещната къща, въведе код в контролното табло до вратата, отвори и влезе.
Не беше Йенс, а най‑обикновен мъж на средна възраст.
– Ало? Там ли сте, Юлия?
– Да, да, тук съм.
– Отбелязах в системата, че в най‑скоро време ще получим бележка от вашия лекар. Нали?
– Да... Аз... – Юлия млъкна и пак се загледа към улицата.
– Да?
– Аз... – Юлия стисна конвулсивно слушалката. – Утре май ще се захлажда.
– Сигурно – отвърна служителката, все едно всичко си е съвсем в реда на нещата. – Не сте си отваряли нова банкова сметка, нали?
Юлия не отговори. Чудеше се какво да каже, та да прозвучи адекватно.
– Понякога говоря със сина ми.
След кратка пауза служителката се обади:
– Добре, но, както казах, отбелязах в...
Юлия побърза да затвори.
Остана в кухнята, до прозореца. Струваше й се, че листата върху уличното платно образуват някаква фигура и така й изпращат послание. Послание, което обаче тя не можеше да разчете, колкото и да се взираше. Юлия копнееше с цялата си душа синът й да се върне от училище.
Не, не от училище, а по‑скоро от работа. Йенс трябваше да завърши преди много години.
Какъв ли щеше да станеш, синко? Пожарникар, адвокат, учител?
По-късно през същия ден Юлия седна пред телевизора в тясната дневна на едностайния апартамент. Даваха научнопопулярен филм за пепелянките. Тя смени канала. Попадна на кулинарно предаване. Мъж и жена печаха месо. Тя го изгледа до края и отиде в кухнята да провери дали не е време да избърше праха от винените чаши в шкафа. Да, като ги вдигна срещу кухненската лампа, се виждаха дребни прашинки. Юлия ги извади и ги полира. Имаше двайсет и четири чаши за вино и ги редуваше. Всяка вечер изпиваше по две чаши червено вино, а понякога и три.
Вечерта, докато лежеше пред телевизора, облечена в единствената чиста блуза, която намери в гардероба, телефонът зазвъня от кухнята. При първия звук Юлия премига, но не помръдна от мястото си. Не, няма да се подчини. Не е длъжна да отговаря.
Телефонът продължи да звъни. Юлия реши, че не си е вкъщи. Излязла е по важна работа. И без да вдига глава, можеше да надникне през прозореца. Навън се виждаха само покривите на къщите, още незапалените улични лампи и върховете на дърветата, протягащи се над тях. Слънцето бе залязло, а небето бавно потъмняваше.
Телефонът продължаваше да звъни.
Спускаше се сумрак. Настъпиха смутните часове по здрач.
Телефонът не се отказваше.
Юлия не стана.
Апаратът млъкна. Светлината от уличните лампи заля асфалта.
Денят мина добре.
Не. Всъщност в живота й вече не съществуваха хубави дни. Просто някои се изнизваха по-бързо от други, но всички преминаваха в неизменна самота.
Едно дете би облекчило мъката й. Михаел искаше да родят братче или сестричка на Йенс, но Юлия се възпротиви. Не се чувстваше готова за второ дете и накрая Михаел се отказа.
Често, когато не отговаряше на повикванията, Юлия получаваше съобщение на секретаря като награда. Тази вечер, след като го изслуша, тя стана от леглото и побърза да вдигне слушалката, но оттам се чу само глухо пращене.
Юлия влезе в кухнята, отвори шкафа над хладилника и извади оттам дневната си дажба, която възлизаше на една бутилка червено вино.
В интерес на истината това беше втората й бутилка за днес. На обяд допи бутилката, която започна снощи.
Корковата тапа се откъсна шумно от гърлото. Юлия си наля в чаша и я пресуши на един дъх. Наля си пак.
По тялото й плъзна приятна топлина и чак сега Юлия успя да се обърне и да погледне през кухненския прозорец. Навън се беше стъмнило. Уличните лампи осветяваха няколко кръгли петна върху асфалта. Нищо не помръдваше. Но какво се спотайваше в сенките? Бе невъзможно да разбере.
Юлия обърна гръб на прозореца и пресуши втората чаша. Отпусна се. Разговорът със служителката от Здравноосигурителната каса я напрегна, но алкохолът успокои нервите й. Прецени, че заслужава трета чаша вино, но този път реши да я изпие на бавни глътки пред телевизора. Може да си пусне и някаква отпускаща музика, например Сати, да вземе приспивателно и да се унесе преди полунощ.
В жилището отново се разнесе телефонен звън. На третото прозвъняване Юлия седна в леглото с наведена глава. На петото стана, а след седмото вече беше в кухнята. Преди деветото вдигна слушалката.
– Ало – прошепна тя.
Отговори й тих, ясен глас:
– Юлия, ти ли си?
– Йерлоф? – попита тя. Отдавна не го наричаше „татко“.
– Да... аз съм.
Отново настъпи мълчание и тя отново притисна слушалката плътно до ухото си.
– Май... се сетих как може да е станало.
– Кое? – Юлия прикова поглед в стената. – Кое как да е станало?
– Ами онова... с Йенс.
Юлия се взираше като хипнотизирана в стената.
– Мъртъв ли е?
Чувстваше се като клиент в банка, който си е изтеглил листче с пореден номер. Някой ден ще извикат нейния номер, тя ще се приближи и ще й съобщят истината. И в съзнанието й отново се промъкнаха онези бели кости на морския бряг, макар да знаеше колко се боеше Йенс от водата.
– Юлия, едва ли има...
– Намерили ли са го? – прекъсна го тя.
– Не, но...__
Тя премига.
– Тогава защо ми звъниш?
– Никой не го е намерил. Аз обаче се...
– Ако не знаеш нищо, не ми се обаждай! – кресна тя и затръшна слушалката.
Затвори очи и постоя до телефона.
Листче с пореден номер, указващ мястото й в опашката с чакащи. Не, не днес. Юлия не искаше точно днес да намерят тялото на Йенс.
Седна до кухненската маса и обърна поглед към тъмнината навън. Не мислеше за нищо. Пак погледна телефона. Стана и се приближи до него в очакване той да звънне. Но апаратът мълчеше.
Правя го заради теб, Йенс.
Юлия вдигна слушалката, погледна бележката, залепена от години за белите кухненски плочки над кутията за хляб, и набра номера.
Баща й вдигна почти веднага.
– Да, моля.
– Аз съм – каза тя.
– А, Юлия...
След кратка пауза тя събра смелост.
– Не трябваше да ти затварям.
– Е, нищо, нищо...
– Не променям реалността, като се държа така.
– Да, вярно. Но понякога човек не мисли.
– Как е времето на Йоланд?
– Мрачно и студено. Днес не съм излизал.
Юлия си пое дъх.
– Защо ми се обади? – попита тя. – Случило ли се е нещо?
Той се позабави с отговора.
– Да... Случиха се някои неща, но не знам нищо повече.
Значи, колкото мен. Съжалявам, Йенс.
– Очаквах да ми кажеш нещо ново.
– Разсъждавах доста. Според мен може да се направи нещо – продължи Йерлоф.
– С каква цел?
– Да продължим напред. Можеш ли да дойдеш на острова?
– Кога?
– Скоро. Ще си ми нужна.
– Не мога да тръгна просто така – отвърна тя.
Всъщност какво й пречеше? Удължиха й болничния с няколко месеца.
– Поне ми кажи... за какво става дума – продължи тя. – Най‑общо.
Баща й помълча.
– Спомняш ли си с какво беше облечен тогава? – попита най‑сетне той.
Тогава.
– Да. – Онази сутрин тя помогна на Йенс да се облече и после осъзна, че го е облякла с летни дрехи, а вече е есен. – С жълти шорти и червена памучна блуза с щампа на комиксовия герой Фантома. Блузата преди я носеше братовчед му, но я подари на Йенс, след като му умаля. Такива щампи, от тънък найлон, се лепят съвсем лесно с ютия...
– Спомняш ли си какви обувки носеше?
– Сандали. Кафяви кожени сандали с черни гумени подметки. Каишката над десния палец на крака му се беше скъсала, а ремъците на левия сандал започваха да се разхлабват. Всяко лято ги кърпех.
– С бял конец ли?
– Да – машинално отговори Юлия и после се замисли. – Точно така, с бял конец. Защо питаш?
След няколко секунди Йерлоф отговори:
– В момента върху писалището ми стои стар десен детски сандал, закърпен с бял конец.
Юлия се олюля и се подпря на кухненския плот.
Йерлоф каза още нещо, но тя натисна вилката и гласът в слушалката заглъхна.
Хората от опашката се заредиха светкавично пред гишето и тя изтръпна в очакване съвсем скоро да извикат нейния номер.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Страхотен майсторски написън трилър с непрекъснато менящ се сюжет и описани до съвършенство герои. Авторът през цялото време те държи под напрежение със зловещите описания на неосъзнатите действия на един от главните герои и развитието на самото криминално разследване. Героите са истински, плътни, с техните чувства, терзания и надежди, развиващи своите характери на фона на една голяма лична трагедия. Описва се и бита на населението и постепенно добиваш представа за живота на този малък остров, отдалечен от самата Щвеция и икономическото развитие на страната. Този роман окончателно ме пристръсти към авторите от Скандинавските страни и техния невероятен майсторлък. Браво на издателство "Колибри" за инициативата да ни запознаете с тях. Силно препоръчвам на почитателите на качествения трилър. Няма да съжалявате, ако го прочетете! Да се надяваме, че ще се насладим на цялата тетралогия.
Откакто изчетох в юношеските ми години повечето неща на Агата Кристи и Артър Конан Дойл,не можех да си намера криминале,което наистина да ми хареса и да ме докосне.Новите ми се струват малко блудкави и предвидливи,но тогава се появиха скандинавските криминалета на вашето издателство и останах потресен от майсторлъка,с който пишат тези автори от Швеция,Норвегия и прочие....Стиг Ларшон пръв ме порази с неговата невероятна трилогия ,,Милнениум''. Оттогава насетне не спирам да се изненадвам.Тази книга по-горе,от шведския автор Юхан Теорин напълно ме заплени и по нищо не отстъпва на Милениум!Бих и дал максимален брой звезди!Страхотна книга!Препоръчвам на всички любители на криминалета и криминални трилъри!Няма да съжалявате!

Оценка: +10

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-346-9
Купи
Цена
13.50 лв.
(18.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени