Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Двоен гимлет
Електронно издание
ISBN
978-619-150-383-4
Цена
7.50 лв.
(13.00 лв.)
Купи

* 5.50 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-5.50лв.
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Дата на издаване
07 юни 2014

Двоен гимлет

Министерството на Доброто Настроение, ИК ,, Колибри” и авторката Мариана Царкова най-сериозно ви препоръчват много смях с новата им книга „Двоен гимлет”. В нея, освен едноименния високоалкохолен разказ, ще срещнете една шеметна медицинска сестра – Цурка, както и един адвокат, любител на класическата музика, водката и блондинките/ не непременно в този ред/, ще научите как се прави снежен човек, ако отрочето не иска да ви помага; как се буди тийнейджър и как се употребява мъж; ще разберете за някои Facebook-ски притеснения на авторката, както и за сложните й взаимоотнешения с нейната готварска печка.

Въобще очаква ви фойерверк от остроумие, интелигентен и добронамерен хумор, и съвсееем малко тъга, колкото е нужно, за да оценим, че усмивката с намигване е нещото, което ни прави повече хора. По-добри хора!:)

„Свеж, забавен, оригинален поглед за нещата около нас, който те кара да забравиш сивотата на всекидневието.” – Ганка Филиповска

„Разказите на Мариана са забавен начин да погледнем на света сериозно. И сериозен начин да го видим откъм забавната му страна" – Радостина А. Ангелова

„Да пишеш хумор е трудно, да пишеш добър хумор е адски по-трудно, но Мариана го прави –по един изумителен удиалъновски начин!” – Кръстьо Раленков

За автора

Мариана Царкова е завършила математическа гимназия, а след това – медицина. Работи като лекар в София, но нейната страст, необходимост и най-велико удоволствие са ...книгите. За тях говори като за верни приятели или любовници, с които взаимно се прелъстяват.

Разкази на Мариана са печелили литературни конкурси, публикувани са в списания и сборници, а през 2011 година ИК,, Колибри” издаде дебютния й „Виртуален роман”, който си спечели много почитатели.

Още книги от автора
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Мариана Царкова - „Двоен гимлет“ 

В дните на ранната ми младост, когато го нямаше чичко Гугъл да ти каже всичко за всичко, цялото ми познание и култура идваха от книгите. Включително и алкохолната такава. За съжаление в българската литература тази тема не беше добре застъпена. Вярно, в „Мамино детенце” имаше един Николчо, син на Нено и Неновица, който попийваше ракийца, но той беше заклеймен като изключително отрицателен персонаж и лош пример. Е, и Ботев възкликваше „Вино дайте, ще да пия!”, но с тези редки изключения в цялата българска литература от училище цареше въпиюща трезвеност.

Затова се налагаше да се самообразовам. И аз четях много. В рускоезичните автори масово се жулеше водка, която умилително се наричаше „водчица”, така щото ти носеше уют и безбрежни степи; в „И изгрява слънце” на Хемингуей на почти всяка страница се пиеше дайкири, което носеше изисканост и романтика; при Ремарк калвадосът се лееше като вода, напомняйки хълмовете на Южна Франция; в „Улица Консервна” на почит беше някакво уиски, наречено „Стари кецове за тенис”, а Филип Марлоу – детективът на Чандлър – пиеше гимлет след гимлет и нищо му нямаше. Особено впечатляваща беше сцената, в която Марлоу влиза в любимия си бар и си поръчва двоен гимлет - в памет на убития си приятел. Беше толкова трогателно, че човек просто закопняваше да има убит приятел и да подхвърли небрежно на бармана: ”Дай един гимлет, мой човек – двоен!”.

Но всичко си оставаше само на теория, а емпиризъм – почти никакъв. Е, бях опитвала от винцето на дядо ми, което той разреждаше с лимонада и странно защо го наричаше ”мечка”, а също и един ликьор – вишновка, който майка ми наливаше в напръстници и черпеше приятелките си.

Ето защо, още на първото море, на което ме пуснаха сама с приятели, реших, че е време за действия. И една вечер, нагримирани и нахъсани, с моята приятелка се отправихме към коктейлбара на Шведския (грандхотел "Варна").

- Две дайкирита, моля! – поръчах аз на бармана – оплешивяващ чичко с коремче.

Когато напитките дойдоха, ахнахме – стълпотворение от розов и син лед, в разкошни чаши, имаше и някакви чадърчета, сламки, плодчета – просто да стоиш и да ахкаш. Размечтахме се как стоим тераса, чакаме мъжете ни да се върнат от лов, преборвайки разни хищници, а ние бъбрим светски. На вкус си беше силно и парещо, но така хемингуейски се чувствахме, че си го изпихме за нула време.

- Ще искат ли дамите по още едно? – попита барманът.

- О, не – дай по един калвадос! – наредих аз, като не знам защо бях започнала да говоря на чичкото на „ти”. Барманът ме изгледа странно, но донесе напитките, които не бяха така красиви, а и бяха много остри, парещи и лютиви – нищо, нека видим как са се чувствали героите на Ремарк.

- Да ви нося ли сметката? – загрижено попита барманът, когато поприключихме и с калвадоса.

- Дай два гимлета, мой човек – единият двоен! – леко провлачено казах аз. – В памет на убития ми приятел!

Очите на бармана станаха като чаени чинийки, но понеже небрежно размахах една банкнота, човекът отиде да забърква напитките, а аз се чувствах като черешката на тортата, маслинката на мартинито или като един литературен критик, пардон – емпирик. Дори се замислих, че следващата ни поръчка трябва да е водка, а към нея ще върви да рецитирам с подходящ мрачен патос:

И скучно и грустно, и некому руку подать

В минуту душевной невзгоды...

Желанья!.. что пользы напрасно и вечно желать?..

А годы проходят — все лучшие годы!

Но така и не стигнахме до водката...

За мое огромно разочарование прословутите гимлети се оказаха джин с лед, но и тях изпихме, а после нещата ми се губят...

Как сме се прибрали, не зная, но три дни реанимирах и се заклевах – никакво повече четене на Чандлър! Вярно, че литературата и емпиризмът искат жертви, но пък тридневно главоболие си е много, откъдето и да го погледнеш. По-добре да си седиш под асмата и да четеш „Под игото”, където само чорбаджи Марко отпива по малко вино и възпитава челядта си...

И ето как си върнах любовта към българската литература – при цялата й въпиюща трезвеност!

Терзания

Грег повдигна глава изпод завивката и пробва да отвори едното си око. Не му се удаде и го затвори.

Хм, не е правилното око, помисли той и пробва с другото. Почти успя, но гърлото му беше по-сухо и от пустинята Гоби, а чукането не идваше от съседите, а от собственото му пулсиращо главоболие.

Снощи бяха спретнали едно малко парти, което прерасна в голямо парти, което пък... Абе оливане отвсякъде си беше...

Грег с мъка се надигна и установи, че на спалнята до него лежеше завита през глава фигура.

"Коя е тази мацка?" - попита Грег малкото си оцелели неврони, но оттам замига надпис: ”NO MEMORY”.

Да тръгне да изрежда женски имена сега – това беше усилие, което значително надхвърляше интелектуалните му възможности в момента.

"А дали съм се представил добре?" - беше следващата травмираща мисъл, но Грег я прогони - такива мисли само бръчки образуват.

"Нищо, ще компенсирам, като й поднеса закуска в леглото - може би палачинки - реши Грег и вече беше буден дотолкова, че да се запита: - А колко ли е часът, всъщност?"

Разфокусираният му поглед се спря на часовника на стената -10:40!

О, НЕ!

Този час обикновено се свързваше с офиса, началника, съвещанието и купчината папки за доклад на бюрото му.

- Господи, направи днес да е неделя! - отправи той красноречив взор нагоре.

Грег си имаше един малък, личен бог - Диониско, който за разлика от гръцкия си колега - Дионисий, беше много ненадежден.

Диониско беше нещо средно между аптекар, виночерпец и управител на семеен пансион и Грег често му отправяше разни молбици, които Диониско се разсейваше да изпълни.

Ето, например, вчера час и половина Грег си търсеше чистите чорапи и все повтаряше: "Божеееееее, къде ли съм ги забутал?", но Диониско явно беше отишъл да играе голф или каквото там правят малките лични богчета в свободното си време и въобще не му помогна. Наложи се да си обуе обувките на бос крак и цял ден му убиваха...

- Нека е неделя днес! - повтори немощно Грег и пусна радиото. Оттам гръмна обедният симфоничен концерт, който беше само в неделя, и Грег вдигна очи към тавана. - Мерси, брат’чед!

Днес Диониско явно беше на разположение и животът започна да се обагря в розово...

Следващото нещо в програмата беше закуската, а всички знаем колко хранителни могат да бъдат две или по-добре три бири! Грег извади първата от хладилника и все още нежно я гледаше, когато от радиото се разнесе „The Four Seasons” на Вивалди. Грег замръзна. Вивалди с бира! - това беше ужасно...

Естетът в него се разбунтува – не може такава възвисяваща музика с такова плебейско питие като бира! С кристална яснота Грег осъзна каква огромна дупка, не – пропаст, зееше в човешкото познание. Имаше ръководства, наръчници кой писател с каква напитка да се консумира, но за музиката – хаос, ужас, бездна!

Грег чак седна, поразен от откритието си, че може би на него се падаше да запълни тази празнина и така да спаси човечеството от мрака на невежеството.

В това време вече звучеше ”Piano Concerto” от адаша му – Григ.

"Тук е лесно – бяло, полусухо вино – може би шардоне" – реши Грег и се почувства в свои води.

Пучини и Дворжак се сближиха на базата на каберне, отлежало в малки дъбови бъчви. Моцарт не биваше да се слуша без шампанско, а Верди с прочутата му ,,Наздравица" - мерло и само мерло.

Шопен вървеше с розе, а пък този титан Вагнер – нищо по-малко от мавруд - реколта 87-а - резерва от деклариран географски район. Може би – "Мелник" – доуточни Грег.

Бетовен, специално 5-ата симфония, изискваше отлежало, качествено уиски, а просто не можеше да си представи Брамс без два пръста ароматен коняк...

Водката подхождаше на много – Рахманинов, Прокофиев, Стравински, Чайковски, Хачатурян...

"Какво само удивително питие!" - зачуди се Грег. Почти нямаше композитор, който да не може да се слуша с водка. Дори и Орф.

Грег вече допиваше третата си бира, когато се сети, че всъщност така и не беше открил музика за бирата.

"Ми то не останаха композитори - Бизе, Равел, Албинони..." Не, много ограничаващо беше така!

"Я да взема един душ и да си проясня мозъка!" - Грег тръгна към банята, като хвърли поглед към скупчената на спалнята фигура.

После ще я събудя, обеща си Грег и пусна душа.

Той запя арията на Каварадоси от Пучини и тъкмо вземаше горните октави, когато от спалнята започнаха подозрителни звуци.

Звуците започваха ниско, гърлено, като неясно боботене, преминаваха през стържещия звук от дъскорезница и се извисяваха до горно "си бемол”, след което се чуваше просвирване, пауза и отново в същия ред.

"Сигурно крадци са се вмъкнали и тарашат"– реши Грег, недоволен, че му прекъсват арията. Но мисълта за беззащитната девойка, лежаща на спалнята сред тези главорези, накара кръвта му да кипне.

"Да пази и да защитава" – припомни си той девиза на нюйоркските ченгета и смело завърза кърпата около кръста си.

Стремително отвори вратата, готов за десен ъперкът и... замръзна.

Фигурата на спалнята се беше отвила – легнал възнак, в цялото си великолепие, Борсата беше разперил крака и ръце и сладко похъркваше.

Гняв и разочарование се забориха за надмощие в многострадалната Грегова душа.

- Ти що щеш на мойта спалня? - сръга той Борсата в ребрата.

- Ммммммм - измуча сладко Борсата и тръгна да се завива пак през глава.

Грег повтори въпроса си, придружен от още по-настойчиво сръгване.

- Ами аз, таковата, изпратих гостите и нали трябваше все някъде да спя... – Борсата гледаше като младенец.

В този момент ябълката на Нютон се материализира като гениална идея в главата на Грег – Борсата беше профи на тема напитки и със сигурност знаеше каква музика е подходяща за бирата.

Когато формулира въпроса си, Борсата го изгледа сащисано, но думата „бира" издигна духа му в невиждани философски висини.

- Грег, да ти имам терзанията, дай по една бирюга и ще ти кажа. Студеничка!

Грег донесе двете бирюги и загледа очаквателно Борсата.

- Бирата – започна дълбокомислено Борсата, – това благословено от Бога питие, тази амброзия за душата и наслада за сетивата може да се пие с ВСЯКАКВА музика! Наздраве, брато!

От радиото се лееше дунавското на Дико Илиев.

Мариана Царкова - „Двоен гимлет“ 

В дните на ранната ми младост, когато го нямаше чичко Гугъл да ти каже всичко за всичко, цялото ми познание и култура идваха от книгите. Включително и алкохолната такава. За съжаление в българската литература тази тема не беше добре застъпена. Вярно, в „Мамино детенце” имаше един Николчо, син на Нено и Неновица, който попийваше ракийца, но той беше заклеймен като изключително отрицателен персонаж и лош пример. Е, и Ботев възкликваше „Вино дайте, ще да пия!”, но с тези редки изключения в цялата българска литература от училище цареше въпиюща трезвеност.

Затова се налагаше да се самообразовам. И аз четях много. В рускоезичните автори масово се жулеше водка, която умилително се наричаше „водчица”, така щото ти носеше уют и безбрежни степи; в „И изгрява слънце” на Хемингуей на почти всяка страница се пиеше дайкири, което носеше изисканост и романтика; при Ремарк калвадосът се лееше като вода, напомняйки хълмовете на Южна Франция; в „Улица Консервна” на почит беше някакво уиски, наречено „Стари кецове за тенис”, а Филип Марлоу – детективът на Чандлър – пиеше гимлет след гимлет и нищо му нямаше. Особено впечатляваща беше сцената, в която Марлоу влиза в любимия си бар и си поръчва двоен гимлет - в памет на убития си приятел. Беше толкова трогателно, че човек просто закопняваше да има убит приятел и да подхвърли небрежно на бармана: ”Дай един гимлет, мой човек – двоен!”.

Но всичко си оставаше само на теория, а емпиризъм – почти никакъв. Е, бях опитвала от винцето на дядо ми, което той разреждаше с лимонада и странно защо го наричаше ”мечка”, а също и един ликьор – вишновка, който майка ми наливаше в напръстници и черпеше приятелките си.

Ето защо, още на първото море, на което ме пуснаха сама с приятели, реших, че е време за действия. И една вечер, нагримирани и нахъсани, с моята приятелка се отправихме към коктейлбара на Шведския (грандхотел "Варна").

- Две дайкирита, моля! – поръчах аз на бармана – оплешивяващ чичко с коремче.

Когато напитките дойдоха, ахнахме – стълпотворение от розов и син лед, в разкошни чаши, имаше и някакви чадърчета, сламки, плодчета – просто да стоиш и да ахкаш. Размечтахме се как стоим тераса, чакаме мъжете ни да се върнат от лов, преборвайки разни хищници, а ние бъбрим светски. На вкус си беше силно и парещо, но така хемингуейски се чувствахме, че си го изпихме за нула време.

- Ще искат ли дамите по още едно? – попита барманът.

- О, не – дай по един калвадос! – наредих аз, като не знам защо бях започнала да говоря на чичкото на „ти”. Барманът ме изгледа странно, но донесе напитките, които не бяха така красиви, а и бяха много остри, парещи и лютиви – нищо, нека видим как са се чувствали героите на Ремарк.

- Да ви нося ли сметката? – загрижено попита барманът, когато поприключихме и с калвадоса.

- Дай два гимлета, мой човек – единият двоен! – леко провлачено казах аз. – В памет на убития ми приятел!

Очите на бармана станаха като чаени чинийки, но понеже небрежно размахах една банкнота, човекът отиде да забърква напитките, а аз се чувствах като черешката на тортата, маслинката на мартинито или като един литературен критик, пардон – емпирик. Дори се замислих, че следващата ни поръчка трябва да е водка, а към нея ще върви да рецитирам с подходящ мрачен патос:

И скучно и грустно, и некому руку подать

В минуту душевной невзгоды...

Желанья!.. что пользы напрасно и вечно желать?..

А годы проходят — все лучшие годы!

Но така и не стигнахме до водката...

За мое огромно разочарование прословутите гимлети се оказаха джин с лед, но и тях изпихме, а после нещата ми се губят...

Как сме се прибрали, не зная, но три дни реанимирах и се заклевах – никакво повече четене на Чандлър! Вярно, че литературата и емпиризмът искат жертви, но пък тридневно главоболие си е много, откъдето и да го погледнеш. По-добре да си седиш под асмата и да четеш „Под игото”, където само чорбаджи Марко отпива по малко вино и възпитава челядта си...

И ето как си върнах любовта към българската литература – при цялата й въпиюща трезвеност!

Терзания

Грег повдигна глава изпод завивката и пробва да отвори едното си око. Не му се удаде и го затвори.

Хм, не е правилното око, помисли той и пробва с другото. Почти успя, но гърлото му беше по-сухо и от пустинята Гоби, а чукането не идваше от съседите, а от собственото му пулсиращо главоболие.

Снощи бяха спретнали едно малко парти, което прерасна в голямо парти, което пък... Абе оливане отвсякъде си беше...

Грег с мъка се надигна и установи, че на спалнята до него лежеше завита през глава фигура.

"Коя е тази мацка?" - попита Грег малкото си оцелели неврони, но оттам замига надпис: ”NO MEMORY”.

Да тръгне да изрежда женски имена сега – това беше усилие, което значително надхвърляше интелектуалните му възможности в момента.

"А дали съм се представил добре?" - беше следващата травмираща мисъл, но Грег я прогони - такива мисли само бръчки образуват.

"Нищо, ще компенсирам, като й поднеса закуска в леглото - може би палачинки - реши Грег и вече беше буден дотолкова, че да се запита: - А колко ли е часът, всъщност?"

Разфокусираният му поглед се спря на часовника на стената -10:40!

О, НЕ!

Този час обикновено се свързваше с офиса, началника, съвещанието и купчината папки за доклад на бюрото му.

- Господи, направи днес да е неделя! - отправи той красноречив взор нагоре.

Грег си имаше един малък, личен бог - Диониско, който за разлика от гръцкия си колега - Дионисий, беше много ненадежден.

Диониско беше нещо средно между аптекар, виночерпец и управител на семеен пансион и Грег често му отправяше разни молбици, които Диониско се разсейваше да изпълни.

Ето, например, вчера час и половина Грег си търсеше чистите чорапи и все повтаряше: "Божеееееее, къде ли съм ги забутал?", но Диониско явно беше отишъл да играе голф или каквото там правят малките лични богчета в свободното си време и въобще не му помогна. Наложи се да си обуе обувките на бос крак и цял ден му убиваха...

- Нека е неделя днес! - повтори немощно Грег и пусна радиото. Оттам гръмна обедният симфоничен концерт, който беше само в неделя, и Грег вдигна очи към тавана. - Мерси, брат’чед!

Днес Диониско явно беше на разположение и животът започна да се обагря в розово...

Следващото нещо в програмата беше закуската, а всички знаем колко хранителни могат да бъдат две или по-добре три бири! Грег извади първата от хладилника и все още нежно я гледаше, когато от радиото се разнесе „The Four Seasons” на Вивалди. Грег замръзна. Вивалди с бира! - това беше ужасно...

Естетът в него се разбунтува – не може такава възвисяваща музика с такова плебейско питие като бира! С кристална яснота Грег осъзна каква огромна дупка, не – пропаст, зееше в човешкото познание. Имаше ръководства, наръчници кой писател с каква напитка да се консумира, но за музиката – хаос, ужас, бездна!

Грег чак седна, поразен от откритието си, че може би на него се падаше да запълни тази празнина и така да спаси човечеството от мрака на невежеството.

В това време вече звучеше ”Piano Concerto” от адаша му – Григ.

"Тук е лесно – бяло, полусухо вино – може би шардоне" – реши Грег и се почувства в свои води.

Пучини и Дворжак се сближиха на базата на каберне, отлежало в малки дъбови бъчви. Моцарт не биваше да се слуша без шампанско, а Верди с прочутата му ,,Наздравица" - мерло и само мерло.

Шопен вървеше с розе, а пък този титан Вагнер – нищо по-малко от мавруд - реколта 87-а - резерва от деклариран географски район. Може би – "Мелник" – доуточни Грег.

Бетовен, специално 5-ата симфония, изискваше отлежало, качествено уиски, а просто не можеше да си представи Брамс без два пръста ароматен коняк...

Водката подхождаше на много – Рахманинов, Прокофиев, Стравински, Чайковски, Хачатурян...

"Какво само удивително питие!" - зачуди се Грег. Почти нямаше композитор, който да не може да се слуша с водка. Дори и Орф.

Грег вече допиваше третата си бира, когато се сети, че всъщност така и не беше открил музика за бирата.

"Ми то не останаха композитори - Бизе, Равел, Албинони..." Не, много ограничаващо беше така!

"Я да взема един душ и да си проясня мозъка!" - Грег тръгна към банята, като хвърли поглед към скупчената на спалнята фигура.

После ще я събудя, обеща си Грег и пусна душа.

Той запя арията на Каварадоси от Пучини и тъкмо вземаше горните октави, когато от спалнята започнаха подозрителни звуци.

Звуците започваха ниско, гърлено, като неясно боботене, преминаваха през стържещия звук от дъскорезница и се извисяваха до горно "си бемол”, след което се чуваше просвирване, пауза и отново в същия ред.

"Сигурно крадци са се вмъкнали и тарашат"– реши Грег, недоволен, че му прекъсват арията. Но мисълта за беззащитната девойка, лежаща на спалнята сред тези главорези, накара кръвта му да кипне.

"Да пази и да защитава" – припомни си той девиза на нюйоркските ченгета и смело завърза кърпата около кръста си.

Стремително отвори вратата, готов за десен ъперкът и... замръзна.

Фигурата на спалнята се беше отвила – легнал възнак, в цялото си великолепие, Борсата беше разперил крака и ръце и сладко похъркваше.

Гняв и разочарование се забориха за надмощие в многострадалната Грегова душа.

- Ти що щеш на мойта спалня? - сръга той Борсата в ребрата.

- Ммммммм - измуча сладко Борсата и тръгна да се завива пак през глава.

Грег повтори въпроса си, придружен от още по-настойчиво сръгване.

- Ами аз, таковата, изпратих гостите и нали трябваше все някъде да спя... – Борсата гледаше като младенец.

В този момент ябълката на Нютон се материализира като гениална идея в главата на Грег – Борсата беше профи на тема напитки и със сигурност знаеше каква музика е подходяща за бирата.

Когато формулира въпроса си, Борсата го изгледа сащисано, но думата „бира" издигна духа му в невиждани философски висини.

- Грег, да ти имам терзанията, дай по една бирюга и ще ти кажа. Студеничка!

Грег донесе двете бирюги и загледа очаквателно Борсата.

- Бирата – започна дълбокомислено Борсата, – това благословено от Бога питие, тази амброзия за душата и наслада за сетивата може да се пие с ВСЯКАКВА музика! Наздраве, брато!

От радиото се лееше дунавското на Дико Илиев.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-383-4
Купи
Цена
7.50 лв.
(13.00 лв.)

* 5.50 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-5.50лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени