Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Усмивката на Кучето
Печатно издание
ISBN
978-619-150-360-5
Купи
Цена
13.50 лв.
(18.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-25%
Електронно издание
ISBN
9786191503605
Купи
Цена
10.00 лв.
(18.00 лв.)
-8лв.
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (4)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
145/213
Тегло
390 гр.
Страници
448
Дата на издаване
23 юни 2014

Усмивката на Кучето

Ритуални убийства? Може би да, може би не. Историци са садистично убити на древни тракийски светилища и некрополи, а убиецът сякаш използва „История”-та на Херодот за наръчник... Нищо не е каквото изглежда.

Двама журналисти тръгват по следите на престъпленията.

Американецът Джон запълва гостуването си при семейството на съпругата си с пиене, пушене и ентусиазирани, но не особено успешни опити да разбере странната балканска страна, наречена България.

Българката Мая познава античната история по-добре, отколкото личи на пръв поглед, и се съгласява да помогне в разследването.

Безразсъдното пътуване отвежда Джон и Мая сред мъртви села и светилища, в забравени гробища и луксозни вили, среща ги с иманяри, с добри и лоши ченгета, и с хора, които са лишени от бъдеще, защото са прекалено заети да гледат в миналото.

Докато обръчът от убийства се затяга около тях, Джон и Мая откриват, че нищо не е по-страшно от сливането на организираната престъпност и държава, заличила границите между добро и зло, между добродетел и падение.

"Усмивката на Кучето" е провокативен и динамичен археологически трилър, който преплита древна и нова история, медии, философия и политика, обречена любов и моралния хаос в България през XXI век.

За автора

Димана Трънкова е археолог по образование и журналист по призвание. Автор на статии за пътешествия, политика, история и археология на България. Съавтор на документалните книги “На изток от Константинопол/Пътешествия в непозната Турция” (2008), “A Guide to Jewish Bulgaria” (2011), “Пътеводител за османска България” (2011, 2012) и “Турците в България” (2012). Главен редактор на двуезичното списание за пътешествия “Highflights” и на списанието “Go Greece!”. Дългогодишен автор в англоезичното списание “Vagabond, Bulgaria's English Monthly”. “Усмивката на Кучето” е първият й роман.

Още книги от автора
Откъс

Димана Трънкова - „Усмивката на Кучето“

– Цел на посещението? – попита граничната служителка в стъклената кабинка.
Лицето й беше зелено от изкуствената светлина.
– Удоволствие.
Джон преглътна киселата слюнка, останала от бирата, която беше изпил в самолета.
Жената го изгледа с искрено недоумение.
– Меден месец. Един вид – каза той и се наруга, че се обяснява.
Погледна към опашката за граждани на ЕС, но Емилия гледаше едрия мъж пред себе си и не го забеляза.
– Добре дошли! – Зелената жена безстрастно подпечата паспорта му. – Можете да останете на територията на страната без прекъсване до три месеца. И не забравяйте да се регистрирате в полицията.
– Благодаря.
Джон се усмихна, не получи отговор, взе си ръчния багаж и премина невидимата линия, която на летище София определяше границата на Република България. Изрови от джоба си последната ментова дъвка и я лапна. „Още малко – каза си, – още само малко.“
– Едно време, когато не бяхме в ЕС, чакахме по опашки, и сега, когато сме в ЕС, пак чакаме на опашки – изсъска Емилия, когато дойде при него, и забърза към залата за багажа.
Откри удобно място край лентата и му махна да се приближи с количката.
За пръв път я виждаше нервна по този начин. Усмихна й се, но тя смръщи зачервеното си личице, отмести от челото си кичур коса, тъмнорус от влагата, и се обърна към лентата.
Когато багажът им се появи, Емилия се хвърли към лентата, измъкна първия куфар, стовари го на количката, едва изчака втория куфар и забута количката към изхода. Пред изхода спря и потърси Джон, без да обръща внимание на останалите пътници. „Обиколи света, за да се прибере у дома – каза си той, – а сега се страхува от последната крачка.“
– Хайде, Еймс.
Джон я отмести от количката.
Жуженето на тълпата в залата за посрещачи и разговорите на родния й език я зашеметиха и Емилия се уплаши, че стената от хора ще се срути върху нея и ще я затрупа. Разпозна в тълпата три лица, които й се усмихваха през сълзи, разплака се, заряза мъжа си и хукна към края на оградената зона, за да се хвърли в прегръдките на майка си.
Джон спря с количката край четиримата, които се смееха, плачеха и говореха едновременно. Познаваше ги от скайпа, но на живо беше различно. Иван, брат й, беше по-висок и по-едър, отколкото си го беше представял. Той пръв се отдели от семейството и му подаде ръка.
– Добре дошъл! Радвам се да се запознаем лично.
Стискаше здраво.
– И аз се радвам – каза Джон. – Емилия отдавна искаше да ви види. Може ли да ви изчакам навън? Човек убивам за една цигара.
* * *
– Не си никак напълняла, не знам как успяваш. Дори на Симеонови от петия етаж дъщерята, онази, дето е като манекен на Освиенцим, дори тя напълня там. Какво ме мамосваш? Тук така си говорим. Всички искат да те видят, обаче аз казах: Не, Еми ще е изморена, пътуването е толкова дълго, оставете ги да си починат няколко дни. Няма да познаеш Катето, има си нов приятел, но никой още не го е виждал. Ама ти това вече го знаеш. Нали се чуваме в скайпа.
Майка й млъкна.
Всички се умълчаха. Емилия седеше, притисната между родителите на задната седалка на новата шкода на брат си, и гледаше движението по булеварда, уличните светлини, моловете, билбордовете. Повечето не съществуваха, когато мина оттук за последен път.
– Идвал си и преди, а? – каза Иван.
– Отдавна беше и за кратко. Една нощ – каза Джон.
– Помниш ли нещо?
– Почти нищо.
– Е, сега ще имаш повече време – каза Иван.
Излезе на широк булевард и след още лъскави сгради и още билбордове влезе в квартал на високи жилищни блокове от времето на зрелия социализъм и още търговски центрове и магазини от времето на пазарната икономика.
Спряха пред блок, който изглеждаше като всички останали. Семейството слезе. С бутане, извинения и спорове кой какво да носи, багажът беше изваден, Емилия и родителите й се качиха в асансьора и Джон се озова с Иван и куфарите на тясна площадка, която познато миришеше на готвено, влага и котки.
– Това не е имало нужда да го вземаш. – Иван посочи коженото яке в ръцете на Джон. – Еми не ти ли каза, че лятото тук е топло?
Джон се позасмя. Беше уморен, искаше да легне и да спи.
– Купихме го сега, от Банкок. Защото беше евтино. И защото Еми повече не може да гледа старото.
Иван се разсмя. Асансьорът пристигна. Приличаше на асансьора, който беше взел и при краткото си посещение преди.
Когато се качиха на шестия етаж, церемонията по посрещането продължаваше. Гласът на майката кънтеше по стълбището, бащата се суетеше в тесния коридор, а в дневната чакаха
Съпругата на Иван и двете им деца, които никога не бяха виждали леля си на живо и мислеха, че тя живее в скайпа.
* * *
– Вярно било – каза Емилия. – Всичко ти се струва по-малко, отколкото си го спомняш.
Лежаха в мрака на старата й стая. Вечерята, която трябваше да приключи бързо, се беше проточила и се разтури чак когато възрастните забелязаха, че децата са заспали на дивана. Всички бяха преяли и препили.
– Ще свикнеш – промърмори Джон.
– Аха – каза тя.
След малко той се отпусна, дълбокото му дишане я поуспокои. Емилия обърса сълзите си, стана и тръгна към кухнята, без да светва в коридора. Още можеше да открива пътя в тъмното.
– Еми? Ти ли си?
Гласът на майка й откъм спалнята беше тих.
– Аз съм.
– Какво има?
– Нищо. Жадна съм.
– Сипи си от минералната вода. Татко ти тази сутрин я наля от Банята.
– Добре.
Продължи нататък, влезе в дневната и в кухнята и си наля вода от чешмата. Вкусът й си беше същият. Емилия се усмихна.

22 юни
Събуди се от мисълта, че е направила ужасна, непоправима грешка. Беше й топло. Джон спеше. Отдалече, през няколко врати и стаи, долитаха приглушен говор на телевизор и миризма на мекици.
Надигна се, събуди Джон и отиде в банята.
Докато стоеше под душа, отново огледа последиците от ремонта, извършен в нейно отсъствие, и отново не ги хареса. Някогашната лека миризма на мухъл й липсваше и новите сини плочки й се струваха бездушни, без минало.
Загледа се в смътния овал на лицето си в потното огледало и си спомни откъде познава усещането за фатална грешка. Беше се събуждала с него дни наред след пристигането си в Щатите.
„Ще ми мине, значи“, каза си, спря водата, загърна се в нова хавлия, която виждаше за пръв път, и се върна в стаята им, като оставяше мокри следи след себе си.
Хавлията стоеше някак хлъзгава и не попиваше добре. Отново събуди Джон и когато се убеди, че няма да заспи пак, отиде при родителите си. Вкусът на мекиците си беше както преди, кафето беше както някогашното и докато гледаше как баща й излиза на терасата, за да изпуши една цигара, Емилия се учуди на сутрешното си отчаяние.
– Решихме все пак да се видим тази вечер с останалите – каза майка й и погледна Джон, който тъкмо влизаше в стаята и поздравяваше на безобразния си български. – Надявам се, че няма да е проблем.
– Разбира се.
Емилия преглътна внезапния си страх, облиза пръсти и отиде да търси подаръците, които бяха накупили за роднините.
* * *
– Хайде, ела! – тъст му го потупа по рамото.
– Къде ще го водиш сега бе, Георги? – сопна се тъщата. Белеше домати за салата и дланите й блестяха от сока им. – Остави момчето на мира.
– Ти не се бъркай. – Тъст му кимна към Иван, който наблюдаваше всичко с крива усмивка. – Хайде. И ти идваш.
Джон се поколеба. Не беше сигурен дали е разбрал правилно, но се помъкна след тях. Тримата се натъпкаха в асансьора и слязоха долу, без да си продумат. Георги ги отведе до тежка метална врата, покрита с останки от стари съобщения, нови графити и червен надпис „Убежище“, отключи, светна и слезе по циментово стълбище.
По стените висяха барокови паяжини. Миришеше на талашит, ръжда и отдавна прокиснало зеле. От време на време подминаваха струпани непотребни вещи. Беше студено.
– Ваньо, ти само ще превеждаш. – Георги спря пред една врата и започна да рови във връзка ключове. – Няма да се месиш.
– Добре.
Гласът на Иван отекна във влажния коридор.
Георги отключи и ги въведе в мазе, заето от непотребна покъщнина. Отиде до старо гардеробче, отвори го и театрално се дръпна настрани, откривайки рафтове, пълни с разнокалибрени бутилки.
– Като се ожених, с братовчеда от Стара Загора си обещахме всяка година да варим заедно ракия и да оставяме по две бутилки от реколта – каза Георги и Иван преведе на английски. – За специални поводи.
Георги извади шише с излинял етикет на Ballantine’s и я показа на младите мъже.
– Тази я сварихме в годината, когато се роди Еми. Първата бутилка ще я изпием на сватбата.
Георги затвори вратичката, обърна се към Джон и се вторачи в него.
Джон още не беше свикнал с българския навик да не гледаш събеседника си в очите, но настоятелният поглед на тъст му го притесни.
– Вие двамата много набързо я направихте тая работа – заговори Георги, без да обръща внимание дали синът му превежда. – Не знам при вас това дали е нормално, ама при нас не е. Да се ожените, без дори да сме се срещали, да сме се запознали.
Щеше да каже още нещо, но се спря.
Джон реши, че е щял да каже нещо за неговите родители, но възрастният мъж само махна с ръка.
– Както и да е – каза Георги. – Станало каквото станало. Казвам ти ги тези работи, за да разбереш защо настоявам за църквата.
– Окей.
Джон пъхна ръце в джобовете на дънките си. Беше му студено.
– Чух, че си се дърпал. Да не си мюсюлманин?
– Формално съм католик. Бях католик.
– Не разбирам.
Георги погледна Иван.
– Така каза – каза Иван.
– Семейството сме католици. Аз съм атеист – каза Джон. – За съжаление, единственият начин да скъсаш официално с папата е да си смениш религията. И сега заради Еми съм вече източноправославен.
Веждите на Георги се смръщиха.
– Защо си атеист?
– Така прецених.
– Гледай го как говори – каза Георги на сина си. – А аз вас съм ви кръщавал тайно.
– Той не е оттук – каза Иван. – Там е различно.
– Съжалявам – каза Джон.
Тъст му го изгледа така, сякаш щеше да попита: „За кое съжаляваш: за това, че си атеист, или за това, че на нас през комунизма не ни даваха да сме християни?“.
– Кръщелното носиш ли? – попита вместо това Георги.
– Нося.
– Добре.
Георги държеше шишето в ръцете си, както се държи бебе.
– И за Иван ли сте прибирали ракия? – попита Джон, когато тишината стана непоносима.
Стори му се, че Иван всеки момент ще се разхили.
– Да. Ама неговата я изпихме отдавна – отвърна тъст му. Помълча. Когато заговори отново, произнесе думите бавно, с тежест и Иван неволно влезе в ритъма му. – Ние с теб не се познаваме. Не сме пили заедно, не сме си говорили. Живот и здраве, ще се опознаем. Отсега обаче искам да ти кажа едно нещо. – Възрастните длани помилваха бутилката. – Когато човек създаде семейство, не го прави, за да се разведе, когато му омръзне.
– Съгласен съм – каза Джон, когато преводът на Иван заглъхна.
– Сигурен ли си?
Възрастният мъж задържа погледа си върху него.
– Да.
– Добре – каза бащата и излезе.
Асансьорът се тресеше, докато се качваха нагоре.
– А втората бутилка за какво е? – попита Джон, докато зяпаше рекламата за спешна ключарска помощ – някой я беше надраскал с нещо остро.
– За първото дете на Еми – каза Георги и го изгледа така, сякаш вече знаеше всичко.
* * *
„Пий по-малко“, напомни си Джон и си сипа още салата.
– Вкусни са, нали? – каза една от лелите. – Не са пластмасови като вашите.
– Много са хубави.
Беше пил достатъчно, за да не му пука колко е лош българският му.
– Добре се справяш. Ако имаш нужда, ще превеждам.
Братовчедката Катя се усмихна срещу него и той й благодари, макар че нещо в нея (погледът? деколтето? усмивката?) му казваше да внимава.
– Благодаря – смънка Джон и погледна Емилия, но тя беше прекалено заета да обяснява нещо за наемите.
– Много хубаво стана, че се оженихте тъкмо сега.
Катя набоде късче пържола.
– Не разбирам – каза Джон.
– Оженихте се тъкмо преди да й изтече визата. – Катя подпря вилицата на чинията си. – И понеже тя не можа да си намери постоянна работа, щеше да й бъде доста трудно да остане в Щатите и си помислих, че тя извади такъв късмет...
– Кате, защо не ядеш? Не ти ли харесва? – намеси се Мария, майката на Емилия. – И за какво си говорите?
– За това, как Джон е започнал да учи български – отвърна Катя, без да откъсва поглед от него.
– Хванахме се на бас, ама май ще го загубя – каза той на български и понеже не знаеше какво друго да каже или да направи, се извини и отиде на терасата.
Иван вече беше там. Беше загърбил светлината и шумотевицата на дневната и се подпираше на парапета, изложил лице на нощния ветрец, който Витоша праща към задъхващата се София.
– Побъркаха ли те вече? – попита Иван.
– Почти.
Джон зарови из джобовете си за запалка.
– Разбираемо е. – Иван му подаде своята. – Очакваха го, но все пак се вълнуват.
– Какво са очаквали?
– Когато Еми замина, нашите хем искаха да остане там и да си уреди живота, хем се надяваха да се върне тук и да си уреди живота. Както направих аз например.
– И ти ли си учил в чужбина?
Джон се облегна до Иван. Вятърът беше приятен, в прозорците на отсрещните блокове се мяркаха силуетите на други хора, които водеха други разговори.
– Не съм – каза Иван. – По мое време не беше толкова лесно.
– Предполагам, че скоро ще ме викнеш да си говорим и ще ме напиеш, за да разбереш дали ще се грижа за сестра ти, или скоро ще започна да я бия и да изневерявам.
Иван се изправи, смачка фаса си в претъпкания пепелник и чак тогава каза:
– При други обстоятелства след това, дето го каза току-що, вече щеше да се разправяш с един много агресивен брат.
– Съжалявам. Понякога си мисля, че съм много духовит – промърмори Джон и залитна, когато Иван го потупа по рамото.
– Като свикнеш, ще си поприказваме – каза братът и се прибра
в дневната.
* * *
– Не, не чакаме бебе – каза Емилия за около петнайсети път, но виждаше, че майка й и останалите не й вярват. Винаги става така, когато казваш истината, особено когато истината не ти харесва. – Не съм бременна – повтори тя за всеки случай.
– Не беше честно да го съобщавате по интернет – каза Катя. – Можеше да се разпишете тук. Аз поне така щях да направя.
Емилия преглътна жлъчния отговор.
– Е, нали ще правим сватба – отвърна вместо това. – Тук. Даже бяла рокля си нося.
– Но не е истинска булчинска рокля – изтъкна Катя.
– Когато стигнем до твоята сватба, ще гледаме истински рокли. Окей ли е така?
– Хайде, хайде, не е чак толкова важно – прекъсна ги Мария.
– Окей?! Боже господи – изсмя се Катя и си доля вино.
– Колко смятате да останете? – попита леля й.
– Още не сме решили. Ще починем малко тук и после ще видим.
– Не може така. Това е безотговорно – каза майка й и възрастните жени поклатиха глави отрицателно. „Не – напомни си Емилия, – не отрицателно. Одобрително.“ – Лоши години са, човек трябва да е по-сериозен.
– Джон изкарва малко от блога и от време на време правим нещо на хонорар. Справяме се. – Емилия се спря, не искаше да повишава тон. Усмихна се. – Можем да си позволим малка почивка.
Пренебрегна скептичните погледи на възрастните жени и се огледа за Джон. Не беше тук. Сигурно е на терасата, каза си, но светлината в стаята беше прекалено силна и тя не го видя. Ужасът от сутринта се върна и всички решения, които беше взела някога, й се сториха детински и необмислени.
Стана и отиде да види какво правят племенниците й.

Димана Трънкова - „Усмивката на Кучето“

– Цел на посещението? – попита граничната служителка в стъклената кабинка.
Лицето й беше зелено от изкуствената светлина.
– Удоволствие.
Джон преглътна киселата слюнка, останала от бирата, която беше изпил в самолета.
Жената го изгледа с искрено недоумение.
– Меден месец. Един вид – каза той и се наруга, че се обяснява.
Погледна към опашката за граждани на ЕС, но Емилия гледаше едрия мъж пред себе си и не го забеляза.
– Добре дошли! – Зелената жена безстрастно подпечата паспорта му. – Можете да останете на територията на страната без прекъсване до три месеца. И не забравяйте да се регистрирате в полицията.
– Благодаря.
Джон се усмихна, не получи отговор, взе си ръчния багаж и премина невидимата линия, която на летище София определяше границата на Република България. Изрови от джоба си последната ментова дъвка и я лапна. „Още малко – каза си, – още само малко.“
– Едно време, когато не бяхме в ЕС, чакахме по опашки, и сега, когато сме в ЕС, пак чакаме на опашки – изсъска Емилия, когато дойде при него, и забърза към залата за багажа.
Откри удобно място край лентата и му махна да се приближи с количката.
За пръв път я виждаше нервна по този начин. Усмихна й се, но тя смръщи зачервеното си личице, отмести от челото си кичур коса, тъмнорус от влагата, и се обърна към лентата.
Когато багажът им се появи, Емилия се хвърли към лентата, измъкна първия куфар, стовари го на количката, едва изчака втория куфар и забута количката към изхода. Пред изхода спря и потърси Джон, без да обръща внимание на останалите пътници. „Обиколи света, за да се прибере у дома – каза си той, – а сега се страхува от последната крачка.“
– Хайде, Еймс.
Джон я отмести от количката.
Жуженето на тълпата в залата за посрещачи и разговорите на родния й език я зашеметиха и Емилия се уплаши, че стената от хора ще се срути върху нея и ще я затрупа. Разпозна в тълпата три лица, които й се усмихваха през сълзи, разплака се, заряза мъжа си и хукна към края на оградената зона, за да се хвърли в прегръдките на майка си.
Джон спря с количката край четиримата, които се смееха, плачеха и говореха едновременно. Познаваше ги от скайпа, но на живо беше различно. Иван, брат й, беше по-висок и по-едър, отколкото си го беше представял. Той пръв се отдели от семейството и му подаде ръка.
– Добре дошъл! Радвам се да се запознаем лично.
Стискаше здраво.
– И аз се радвам – каза Джон. – Емилия отдавна искаше да ви види. Може ли да ви изчакам навън? Човек убивам за една цигара.
* * *
– Не си никак напълняла, не знам как успяваш. Дори на Симеонови от петия етаж дъщерята, онази, дето е като манекен на Освиенцим, дори тя напълня там. Какво ме мамосваш? Тук така си говорим. Всички искат да те видят, обаче аз казах: Не, Еми ще е изморена, пътуването е толкова дълго, оставете ги да си починат няколко дни. Няма да познаеш Катето, има си нов приятел, но никой още не го е виждал. Ама ти това вече го знаеш. Нали се чуваме в скайпа.
Майка й млъкна.
Всички се умълчаха. Емилия седеше, притисната между родителите на задната седалка на новата шкода на брат си, и гледаше движението по булеварда, уличните светлини, моловете, билбордовете. Повечето не съществуваха, когато мина оттук за последен път.
– Идвал си и преди, а? – каза Иван.
– Отдавна беше и за кратко. Една нощ – каза Джон.
– Помниш ли нещо?
– Почти нищо.
– Е, сега ще имаш повече време – каза Иван.
Излезе на широк булевард и след още лъскави сгради и още билбордове влезе в квартал на високи жилищни блокове от времето на зрелия социализъм и още търговски центрове и магазини от времето на пазарната икономика.
Спряха пред блок, който изглеждаше като всички останали. Семейството слезе. С бутане, извинения и спорове кой какво да носи, багажът беше изваден, Емилия и родителите й се качиха в асансьора и Джон се озова с Иван и куфарите на тясна площадка, която познато миришеше на готвено, влага и котки.
– Това не е имало нужда да го вземаш. – Иван посочи коженото яке в ръцете на Джон. – Еми не ти ли каза, че лятото тук е топло?
Джон се позасмя. Беше уморен, искаше да легне и да спи.
– Купихме го сега, от Банкок. Защото беше евтино. И защото Еми повече не може да гледа старото.
Иван се разсмя. Асансьорът пристигна. Приличаше на асансьора, който беше взел и при краткото си посещение преди.
Когато се качиха на шестия етаж, церемонията по посрещането продължаваше. Гласът на майката кънтеше по стълбището, бащата се суетеше в тесния коридор, а в дневната чакаха
Съпругата на Иван и двете им деца, които никога не бяха виждали леля си на живо и мислеха, че тя живее в скайпа.
* * *
– Вярно било – каза Емилия. – Всичко ти се струва по-малко, отколкото си го спомняш.
Лежаха в мрака на старата й стая. Вечерята, която трябваше да приключи бързо, се беше проточила и се разтури чак когато възрастните забелязаха, че децата са заспали на дивана. Всички бяха преяли и препили.
– Ще свикнеш – промърмори Джон.
– Аха – каза тя.
След малко той се отпусна, дълбокото му дишане я поуспокои. Емилия обърса сълзите си, стана и тръгна към кухнята, без да светва в коридора. Още можеше да открива пътя в тъмното.
– Еми? Ти ли си?
Гласът на майка й откъм спалнята беше тих.
– Аз съм.
– Какво има?
– Нищо. Жадна съм.
– Сипи си от минералната вода. Татко ти тази сутрин я наля от Банята.
– Добре.
Продължи нататък, влезе в дневната и в кухнята и си наля вода от чешмата. Вкусът й си беше същият. Емилия се усмихна.

22 юни
Събуди се от мисълта, че е направила ужасна, непоправима грешка. Беше й топло. Джон спеше. Отдалече, през няколко врати и стаи, долитаха приглушен говор на телевизор и миризма на мекици.
Надигна се, събуди Джон и отиде в банята.
Докато стоеше под душа, отново огледа последиците от ремонта, извършен в нейно отсъствие, и отново не ги хареса. Някогашната лека миризма на мухъл й липсваше и новите сини плочки й се струваха бездушни, без минало.
Загледа се в смътния овал на лицето си в потното огледало и си спомни откъде познава усещането за фатална грешка. Беше се събуждала с него дни наред след пристигането си в Щатите.
„Ще ми мине, значи“, каза си, спря водата, загърна се в нова хавлия, която виждаше за пръв път, и се върна в стаята им, като оставяше мокри следи след себе си.
Хавлията стоеше някак хлъзгава и не попиваше добре. Отново събуди Джон и когато се убеди, че няма да заспи пак, отиде при родителите си. Вкусът на мекиците си беше както преди, кафето беше както някогашното и докато гледаше как баща й излиза на терасата, за да изпуши една цигара, Емилия се учуди на сутрешното си отчаяние.
– Решихме все пак да се видим тази вечер с останалите – каза майка й и погледна Джон, който тъкмо влизаше в стаята и поздравяваше на безобразния си български. – Надявам се, че няма да е проблем.
– Разбира се.
Емилия преглътна внезапния си страх, облиза пръсти и отиде да търси подаръците, които бяха накупили за роднините.
* * *
– Хайде, ела! – тъст му го потупа по рамото.
– Къде ще го водиш сега бе, Георги? – сопна се тъщата. Белеше домати за салата и дланите й блестяха от сока им. – Остави момчето на мира.
– Ти не се бъркай. – Тъст му кимна към Иван, който наблюдаваше всичко с крива усмивка. – Хайде. И ти идваш.
Джон се поколеба. Не беше сигурен дали е разбрал правилно, но се помъкна след тях. Тримата се натъпкаха в асансьора и слязоха долу, без да си продумат. Георги ги отведе до тежка метална врата, покрита с останки от стари съобщения, нови графити и червен надпис „Убежище“, отключи, светна и слезе по циментово стълбище.
По стените висяха барокови паяжини. Миришеше на талашит, ръжда и отдавна прокиснало зеле. От време на време подминаваха струпани непотребни вещи. Беше студено.
– Ваньо, ти само ще превеждаш. – Георги спря пред една врата и започна да рови във връзка ключове. – Няма да се месиш.
– Добре.
Гласът на Иван отекна във влажния коридор.
Георги отключи и ги въведе в мазе, заето от непотребна покъщнина. Отиде до старо гардеробче, отвори го и театрално се дръпна настрани, откривайки рафтове, пълни с разнокалибрени бутилки.
– Като се ожених, с братовчеда от Стара Загора си обещахме всяка година да варим заедно ракия и да оставяме по две бутилки от реколта – каза Георги и Иван преведе на английски. – За специални поводи.
Георги извади шише с излинял етикет на Ballantine’s и я показа на младите мъже.
– Тази я сварихме в годината, когато се роди Еми. Първата бутилка ще я изпием на сватбата.
Георги затвори вратичката, обърна се към Джон и се вторачи в него.
Джон още не беше свикнал с българския навик да не гледаш събеседника си в очите, но настоятелният поглед на тъст му го притесни.
– Вие двамата много набързо я направихте тая работа – заговори Георги, без да обръща внимание дали синът му превежда. – Не знам при вас това дали е нормално, ама при нас не е. Да се ожените, без дори да сме се срещали, да сме се запознали.
Щеше да каже още нещо, но се спря.
Джон реши, че е щял да каже нещо за неговите родители, но възрастният мъж само махна с ръка.
– Както и да е – каза Георги. – Станало каквото станало. Казвам ти ги тези работи, за да разбереш защо настоявам за църквата.
– Окей.
Джон пъхна ръце в джобовете на дънките си. Беше му студено.
– Чух, че си се дърпал. Да не си мюсюлманин?
– Формално съм католик. Бях католик.
– Не разбирам.
Георги погледна Иван.
– Така каза – каза Иван.
– Семейството сме католици. Аз съм атеист – каза Джон. – За съжаление, единственият начин да скъсаш официално с папата е да си смениш религията. И сега заради Еми съм вече източноправославен.
Веждите на Георги се смръщиха.
– Защо си атеист?
– Така прецених.
– Гледай го как говори – каза Георги на сина си. – А аз вас съм ви кръщавал тайно.
– Той не е оттук – каза Иван. – Там е различно.
– Съжалявам – каза Джон.
Тъст му го изгледа така, сякаш щеше да попита: „За кое съжаляваш: за това, че си атеист, или за това, че на нас през комунизма не ни даваха да сме християни?“.
– Кръщелното носиш ли? – попита вместо това Георги.
– Нося.
– Добре.
Георги държеше шишето в ръцете си, както се държи бебе.
– И за Иван ли сте прибирали ракия? – попита Джон, когато тишината стана непоносима.
Стори му се, че Иван всеки момент ще се разхили.
– Да. Ама неговата я изпихме отдавна – отвърна тъст му. Помълча. Когато заговори отново, произнесе думите бавно, с тежест и Иван неволно влезе в ритъма му. – Ние с теб не се познаваме. Не сме пили заедно, не сме си говорили. Живот и здраве, ще се опознаем. Отсега обаче искам да ти кажа едно нещо. – Възрастните длани помилваха бутилката. – Когато човек създаде семейство, не го прави, за да се разведе, когато му омръзне.
– Съгласен съм – каза Джон, когато преводът на Иван заглъхна.
– Сигурен ли си?
Възрастният мъж задържа погледа си върху него.
– Да.
– Добре – каза бащата и излезе.
Асансьорът се тресеше, докато се качваха нагоре.
– А втората бутилка за какво е? – попита Джон, докато зяпаше рекламата за спешна ключарска помощ – някой я беше надраскал с нещо остро.
– За първото дете на Еми – каза Георги и го изгледа така, сякаш вече знаеше всичко.
* * *
„Пий по-малко“, напомни си Джон и си сипа още салата.
– Вкусни са, нали? – каза една от лелите. – Не са пластмасови като вашите.
– Много са хубави.
Беше пил достатъчно, за да не му пука колко е лош българският му.
– Добре се справяш. Ако имаш нужда, ще превеждам.
Братовчедката Катя се усмихна срещу него и той й благодари, макар че нещо в нея (погледът? деколтето? усмивката?) му казваше да внимава.
– Благодаря – смънка Джон и погледна Емилия, но тя беше прекалено заета да обяснява нещо за наемите.
– Много хубаво стана, че се оженихте тъкмо сега.
Катя набоде късче пържола.
– Не разбирам – каза Джон.
– Оженихте се тъкмо преди да й изтече визата. – Катя подпря вилицата на чинията си. – И понеже тя не можа да си намери постоянна работа, щеше да й бъде доста трудно да остане в Щатите и си помислих, че тя извади такъв късмет...
– Кате, защо не ядеш? Не ти ли харесва? – намеси се Мария, майката на Емилия. – И за какво си говорите?
– За това, как Джон е започнал да учи български – отвърна Катя, без да откъсва поглед от него.
– Хванахме се на бас, ама май ще го загубя – каза той на български и понеже не знаеше какво друго да каже или да направи, се извини и отиде на терасата.
Иван вече беше там. Беше загърбил светлината и шумотевицата на дневната и се подпираше на парапета, изложил лице на нощния ветрец, който Витоша праща към задъхващата се София.
– Побъркаха ли те вече? – попита Иван.
– Почти.
Джон зарови из джобовете си за запалка.
– Разбираемо е. – Иван му подаде своята. – Очакваха го, но все пак се вълнуват.
– Какво са очаквали?
– Когато Еми замина, нашите хем искаха да остане там и да си уреди живота, хем се надяваха да се върне тук и да си уреди живота. Както направих аз например.
– И ти ли си учил в чужбина?
Джон се облегна до Иван. Вятърът беше приятен, в прозорците на отсрещните блокове се мяркаха силуетите на други хора, които водеха други разговори.
– Не съм – каза Иван. – По мое време не беше толкова лесно.
– Предполагам, че скоро ще ме викнеш да си говорим и ще ме напиеш, за да разбереш дали ще се грижа за сестра ти, или скоро ще започна да я бия и да изневерявам.
Иван се изправи, смачка фаса си в претъпкания пепелник и чак тогава каза:
– При други обстоятелства след това, дето го каза току-що, вече щеше да се разправяш с един много агресивен брат.
– Съжалявам. Понякога си мисля, че съм много духовит – промърмори Джон и залитна, когато Иван го потупа по рамото.
– Като свикнеш, ще си поприказваме – каза братът и се прибра
в дневната.
* * *
– Не, не чакаме бебе – каза Емилия за около петнайсети път, но виждаше, че майка й и останалите не й вярват. Винаги става така, когато казваш истината, особено когато истината не ти харесва. – Не съм бременна – повтори тя за всеки случай.
– Не беше честно да го съобщавате по интернет – каза Катя. – Можеше да се разпишете тук. Аз поне така щях да направя.
Емилия преглътна жлъчния отговор.
– Е, нали ще правим сватба – отвърна вместо това. – Тук. Даже бяла рокля си нося.
– Но не е истинска булчинска рокля – изтъкна Катя.
– Когато стигнем до твоята сватба, ще гледаме истински рокли. Окей ли е така?
– Хайде, хайде, не е чак толкова важно – прекъсна ги Мария.
– Окей?! Боже господи – изсмя се Катя и си доля вино.
– Колко смятате да останете? – попита леля й.
– Още не сме решили. Ще починем малко тук и после ще видим.
– Не може така. Това е безотговорно – каза майка й и възрастните жени поклатиха глави отрицателно. „Не – напомни си Емилия, – не отрицателно. Одобрително.“ – Лоши години са, човек трябва да е по-сериозен.
– Джон изкарва малко от блога и от време на време правим нещо на хонорар. Справяме се. – Емилия се спря, не искаше да повишава тон. Усмихна се. – Можем да си позволим малка почивка.
Пренебрегна скептичните погледи на възрастните жени и се огледа за Джон. Не беше тук. Сигурно е на терасата, каза си, но светлината в стаята беше прекалено силна и тя не го видя. Ужасът от сутринта се върна и всички решения, които беше взела някога, й се сториха детински и необмислени.
Стана и отиде да види какво правят племенниците й.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Очарована съм, много ми хареса. Признавам си също, че бях малко предубедена. Поздравления!

Оценка: +2

„Чуждите имaнета никога на никого нищо хубаво не са донесли. Само глупци ги търсят.“

Оценка: +2

Аз пък не мога да повярвам, че харесах тази книга, защото съм предубедена към бг творчеството напоследък. То не бе насилие над думите, то не бе претенции и суета. "Усмивката на кучето" има необичаен трилър сюжет, при това държащ нащрек до самия финал. Препоръчвам с две ръце.

Оценка: +2

Поздравления за този дебют! Идеята да се разнищят иманярски страсти, разни алтернативни религиозни и исторически учения през серия от ритуални убийства е оригинална и благодатна, както личи. Досега не бях попадал на "археологически трилър", но ето че съм приятно изненадан!

Оценка: +2

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-360-5
Купи
Цена
13.50 лв.
(18.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
9786191503605
Купи
Цена
10.00 лв.
(18.00 лв.)

* 8 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-8лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени