Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Смъртоносна опасност
Печатно издание
ISBN
978-619-150-283-7
Купи
Цена
5.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
9786191502837
Купи
Цена
9.00 лв.
(5.00 лв.)
--4лв.
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (5)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
350 гр.
Страници
400
Превод
Васил Велчев
Дата на издаване
07 юли 2014

Смъртоносна опасност

Хари Дрезден се е срещал с какви ли не страховити създания. Което не е учудващо, като се има предвид, че е единственият професионален магьосник в телефонния указател на Чикаго. Но никога през кариерата си не се е изправял срещу подобно нещо – призраците в града сякаш са обезумели и създават куп неприятности. Ала с каква цел? Кой стои зад тях? И защо толкова много от жертвите са свързани с Хари?

Ако Дрезден не разкрие скоро загадката, има опасност самият той да се присъедини към армията призраци. За щастие, до него са любимата му жена и верните му приятели – с подобна подкрепа той би могъл да се изправи срещу всякакви нечисти сили.

Особено като се има предвид, че приятелят му Майк е Рицар на Меча, наричан е Божий юмрук и държи в ръцете си митично оръжие…

За автора

Джим Бъчър е изключително популярен писател често заемал първото място в листата с бестселъри на Ню Йорк Таймс. Известен е с поредиците си съвременно фентъзи „Досиетата на Дрезден“ и класическо фентъзи „Кодексът Алера“. По „Досиетата на Дрезден“ е създаден едноименен тв сериал (с продуцент Никълъс Кейдж).

Джим Бъчър е роден на 26 октомври 1971. Освен с писане се занимава от дълги години с бойни изкуства. Живее в родния си град Индипендънс, Мисури заедно с жена си Шенън, сина си и кучето пазач Ф. Д. М. Бъчър.

Още за Джим Бъчър
Откъс

Джим Бъчър - „Смъртоносна опасност“

Има си причини да не обичам да шофирам бързо. Една от тях е, че синята костенурка, моят безвкусно оцветен фолксваген, с който се разкарвам насам-натам, започва да дрънчи и стене опасно, ако случайно вдигна над сто километра в час. Друга причина е, че не се разбирам особено добре с техниката. Всичко, което е произведено след Втората световна война, като че ли проявява склонността внезапно да излиза от строя, когато се приближа до него. Така че по принцип гледам да шофирам много внимателно и благоразумно.
Тази вечер беше изключение от правилото.
Когато свихме зад ъгъла, гумите на костенурката изсвистяха в знак на протест, очевидно възмутени от знака, забраняващ завоя наляво. Старата кола изръмжа дръзко, сякаш усещаше какво е заложено на карта, и продължи смело да пърпори, стене и дрънчи нататък по улицата.
– Не може ли малко по-бързо? – обади се провлечено Майкъл.
Не че се оплакваше. Това беше просто въпрос, изречен със спокоен тон.
– Само ако се появи вятър, който да ни бута отзад, или започнем да се спускаме по някой хълм – отвърнах аз. – Колко остава до болницата?
Едрият мъж сви рамене и поклати глава. Той имаше от онзи тип силно прошарена коса, тъмна със сребристи нишки, която някои късметлии носеха в гените си, макар брадата му все още да имаше плътен тъмнокестеняв, почти черен цвят. Загрубялото му лице беше набраздено от бръчки – както от тревоги, така и от смях. Широките му жилести длани почиваха върху коленете му, които опираха в таблото.
– Не съм сигурен – каза ми той. – Три километра?
Погледнах с присвити очи през предното стъкло на костенурката към избледняващата светлина.
– Слънцето почти залезе. Дано не закъснеем.
– Правим каквото ни е по силите – увери ме Майкъл. – Ако Господ го пожелае, ще стигнем навреме. Ти сигурен ли си в твоя... – той сви отвратено устни – ...източник?
– Боб може и да е досаден, но никога не греши – отвърнах аз, докато натисках спирачките и заобикалях боклукчийския камион. – Щом е казал, че призракът ще бъде там, значи, така ще стане.
– Господ да ни е на помощ – каза Майкъл и се прекръсти. Усетих как около него се раздвижи могъща, ведра енергия – силата на вярата. – Хари, иска ми се да поговоря за нещо с теб.
– Само не ме моли отново да отслужвам литургия – отвърнах аз с известно притеснение. – Знаеш, че ще ти откажа.
Един червен таурус ми отряза пътя и се наложи да свия встрани, в платното за насрещното движение, преди да изляза отново пред него. Две от колелата на костенурката се отлепиха от земята.
– Идиот! – изкрещях му аз през прозореца.
– Това не означава, че не мога да те помоля – каза той. – Но не. Просто исках да знам кога ще се ожениш за госпожица Родригес.
– По дяволите, Майкъл – намръщих се аз. – През последните две седмици двамата с теб обикаляме целия град и се изправяме срещу всяко привидение и дух, които внезапно покажат грозните си муцуни. Все още не знаем каква е причината призрачният свят да се разбушува така.
– Знам, Хари, но...
– В момента – прекъснах го аз – преследваме из окръг Кук една гадна дърта лелка, която може да ни види сметката, ако не внимаваме. И ти точно сега реши да ме разпитваш за любовния ми живот.
Майкъл ме погледна намръщено.
– Спиш с нея, нали? – попита той.
– Не толкова често, колкото ми се иска – изръмжах аз и преминах в насрещното платно, за да изпреваря един пътнически автобус.
Рицарят въздъхна.
– Обичаш ли я? – попита той.
– Майкъл – казах аз, – имай милост. Кой те научи да разпитваш така?
– Обичаш ли я? – повтори настоятелно той.
– Опитвам се да шофирам!
– Хари – каза Майкъл с усмивка, – обичаш ли момичето, или не? Това изобщо не е труден въпрос.
– Каза експертът – изръмжах аз.
Подминах една патрулка с около трийсет километра в час над позволеното и видях как полицаят, който седеше зад волана, примигна и разплиска кафето си, когато ме зърна да преминавам покрай него. Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях как синият буркан на покрива на колата му започна да присветва.
– Проклятие, само това ни трябваше. Ченгетата да се втурнат по петите ни.
– Не се притеснявай за тях – увери ме Майкъл. – Просто отговори на въпроса ми.
Стрелнах го с поглед. Той беше обърнал към мен широкото си, честно лице с волева брадичка и ме гледаше с проблясващите си сиви очи. Косата му бе подстригана ниско, в стила на морските пехотинци, но си позволяваше къса воинска брада, която редовно подрязваше.
– Така мисля – отвърнах след секунда аз. – Да.
– Тогава защо не го кажеш?
– Какво да кажа? – започнах да шикалкавя аз.
– Хари. – Майкъл се намръщи и се хвана за дръжката на вратата, когато колата подскочи при преминаването си през едно хлътнало място на улицата. – Не се дръж детински. Щом обичаш жената, кажи го.
– Защо? – попитах настоятелно аз.
– Все още не си й го казвал, нали?
Аз го изгледах кръвнишки.
– И какво, като не съм? Тя го знае. Какъв е проблемът?
– Хари Дрезден – каза той, – от всички хора по света точно ти би трябвало да познаваш добре силата на думите.
– Виж какво, тя знае – рекох аз, прехвърляйки крака си върху спирачката, а след това отново върху педала на газта. – Изпратих й картичка.
– Картичка? – попита Майкъл.
– За Свети Валентин.
Той въздъхна.
– Искам да те чуя как го казваш.
– Какво?
– Кажи думите – настоя той. – Ако обичаш тази жена, защо не й го кажеш?
– Не мога ей така да казвам такива неща на хората, Майкъл. Небеса и звезди, това е... Просто не мога, ясно ли е?
– Не я обичаш – заяви Майкъл. – Разбирам.
– Знаеш ли, това не е...
– Кажи го, Хари.
– Щом това ще те накара да ме оставиш на мира – отвърнах аз и натиснах докрай педала за газта на костенурката. Някъде в далечината зад мен се виждаше полицейската
кола. – Добре. – Стрелнах Майкъл с намръщения си свиреп магьоснически поглед и изръмжах: – Обичам я. Така става ли?
Майкъл засия.
– Виждаш ли? Това е единственото нещо, което застава между вас. Ти не си от хората, които обичат да говорят за чувствата си, Хари. Или от тези, които са твърде вглъбени в себе си. Понякога просто трябва да погледнеш в огледалото и да се замислиш върху онова, което виждаш там.
– Не харесвам огледалата – измърморих аз.
– Въпреки това трябва да осъзнаеш, че наистина обичаш тази жена. Мислех си, че след Илейн ще се затвориш в себе си и никога...
Този път се ядосах не на шега.
– Аз не говоря за Илейн, Майкъл. Ако не ти отърва, разкарай се от колата ми и ме остави да свърша сам работата.
Майкъл ме погледна намръщено, по-скоро заради начина ми на изразяване, отколкото заради нещо друго.
– Става дума за Сюзан, Хари. Ако я обичаш, трябва да се ожениш за нея.
– Аз съм магьосник. Нямам време да се женя.
– Аз съм рицар – отвърна ми той. – И имам време. И си заслужава. Твърде дълго си сам. Започва да ти личи.
Отново го погледнах намръщено.
– Какво трябва да означава това?
– Напрегнат си. Сприхав. И все повече се изолираш. Трябва повече да общуваш с хората, Хари. Иначе лесно ще тръгнеш надолу по тъмната пътека.
– Майкъл – сопнах му се аз, – нямам нужда от лекции. Няма нужда да ми държиш отново речта за покръстването. Не е нужно да ме поучаваш „да се откажа от силите на злото, докато не са ме погълнали“. Отново. От теб искам само да ме подкрепиш, докато се разправям с онази твар.
Пред нас изникна болницата „Кук Каунти“ и аз направих забранен обратен завой, за да докарам синята костенурка пред входа на „Спешна помощ“.
Майкъл разкопча предпазния си колан още преди колата да спре напълно и се пресегна към задната седалка, за да вземе черната ножница, в която беше прибран огромният му меч, дълъг цял метър и половина. Слезе от колата и го закопча на кръста си. После бръкна отново в купето и извади белия плащ с пришития на гърдите от лявата страна червен кръст, и със заучено движение го преметна през раменете си. Закопча го на гърлото с друг кръст, този път сребърен. Наметалото изобщо не подхождаше на бархетната му занаятчийска риза, сините дънки и работническите боти с метални бомбета.
– Не може ли да оставиш поне наметалото в колата? – оплаках се аз.
Отворих вратата, протегнах навън дългите си крака и се измъкнах от шофьорското място. След това взех от задната седалка собственото ми оборудване – новите ми магьоснически жезъл и стреляща пръчка, съвсем наскоро издялани и все още неизсъхнали по краищата.
Майкъл ме погледна с нескрито огорчение.
– Наметалото е неразделна част от работата ми, Хари, също като меча. Освен това не изглежда по-абсурдно от дрехата, която си облякъл.
Погледнах към черния си кожен шлифер, онзи с късата пелерина, която падаше върху раменете ми, и дългите поли, които се диплеха по възможно най-помпозния и задоволителен начин около краката ми. Собствените ми черни дънки и тъмната каубойска риза бяха напълно в тон и доста по-стилни от облеклото на Майкъл.
– Че какво й има?
– Все едно е взета от снимачната площадка на „Елдорадо“ – каза той. – Готов ли си?
Изпепелих го отново с поглед – на който той с усмивка обърна другата си буза – и двамата се запътихме към вратата. Чувах полицейските сирени, които се приближаваха и сигурно вече се намираха на една или две преки от нас.
– Този път сме на косъм.
– В такъв случай по-добре да побързаме. – Майкъл отметна плаща си назад от дясната ръка и отпусна длан върху дръжката на големия меч. После наведе глава, прекръсти се и промърмори: – Отче милостиви, води ни и съхрани ни в борбата със силите на мрака.
Около него отново се напласти облакът енергия, който вибрираше като музика, чуваща се през дебела стена. Поклатих глава и извадих от джоба на шлифера кожена кесия, която се побираше в шепата ми. За миг се зачудих как да се справя едновременно с жезъла, гърмящата пръчка и кесията, и накрая жезълът се озова в лявата ми ръка, както беше редно, пръчката в дясната, а кесията се поклащаше, стисната между зъбите ми.
– Слънцето залезе – отроних аз. – Да влизаме.
И ние двамата, магьосник и рицар, влетяхме тичешком през входа на спешното отделение на болницата „Кук Каунти“. Появата ни привлече немалко погледи – пешовете на шлифера ми се кълбяха като черен облак зад гърба ми, а бялото наметало на Майкъл се ветрееше като крилете на ангела отмъстител, чието име носеше. Преминахме като вихър през фоайето и се спряхме на първия ъгъл, където се пресичаха студените, стерилно чисти, оживени коридори.
Хванах за ръката първия санитар, който ми се изпречи на пътя. Той примигна и ме зяпна глупаво, оглеждайки ме от глава до пети – от каубойските ботуши до тъмната ми коса. После хвърли нервен поглед към жезъла и пръчката и преглътна с усилие при вида на сребърния талисман във формата на пентаграм, който се поклащаше на гърдите ми. След това обърна поглед към Майкъл – висок и широкоплещест, с ведро изражение на лицето, въпреки белия плащ и меча на бедрото му. Мъжът отстъпи нервно назад.
– М-мога ли да ви помогна?
Приковах го на мястото му с най-свирепата си и мрачна усмивка и процедих през стисналите кесията зъби:
– Здрасти. Можете ли да ни кажете къде се намира детското отделение?

Джим Бъчър - „Смъртоносна опасност“

Има си причини да не обичам да шофирам бързо. Една от тях е, че синята костенурка, моят безвкусно оцветен фолксваген, с който се разкарвам насам-натам, започва да дрънчи и стене опасно, ако случайно вдигна над сто километра в час. Друга причина е, че не се разбирам особено добре с техниката. Всичко, което е произведено след Втората световна война, като че ли проявява склонността внезапно да излиза от строя, когато се приближа до него. Така че по принцип гледам да шофирам много внимателно и благоразумно.
Тази вечер беше изключение от правилото.
Когато свихме зад ъгъла, гумите на костенурката изсвистяха в знак на протест, очевидно възмутени от знака, забраняващ завоя наляво. Старата кола изръмжа дръзко, сякаш усещаше какво е заложено на карта, и продължи смело да пърпори, стене и дрънчи нататък по улицата.
– Не може ли малко по-бързо? – обади се провлечено Майкъл.
Не че се оплакваше. Това беше просто въпрос, изречен със спокоен тон.
– Само ако се появи вятър, който да ни бута отзад, или започнем да се спускаме по някой хълм – отвърнах аз. – Колко остава до болницата?
Едрият мъж сви рамене и поклати глава. Той имаше от онзи тип силно прошарена коса, тъмна със сребристи нишки, която някои късметлии носеха в гените си, макар брадата му все още да имаше плътен тъмнокестеняв, почти черен цвят. Загрубялото му лице беше набраздено от бръчки – както от тревоги, така и от смях. Широките му жилести длани почиваха върху коленете му, които опираха в таблото.
– Не съм сигурен – каза ми той. – Три километра?
Погледнах с присвити очи през предното стъкло на костенурката към избледняващата светлина.
– Слънцето почти залезе. Дано не закъснеем.
– Правим каквото ни е по силите – увери ме Майкъл. – Ако Господ го пожелае, ще стигнем навреме. Ти сигурен ли си в твоя... – той сви отвратено устни – ...източник?
– Боб може и да е досаден, но никога не греши – отвърнах аз, докато натисках спирачките и заобикалях боклукчийския камион. – Щом е казал, че призракът ще бъде там, значи, така ще стане.
– Господ да ни е на помощ – каза Майкъл и се прекръсти. Усетих как около него се раздвижи могъща, ведра енергия – силата на вярата. – Хари, иска ми се да поговоря за нещо с теб.
– Само не ме моли отново да отслужвам литургия – отвърнах аз с известно притеснение. – Знаеш, че ще ти откажа.
Един червен таурус ми отряза пътя и се наложи да свия встрани, в платното за насрещното движение, преди да изляза отново пред него. Две от колелата на костенурката се отлепиха от земята.
– Идиот! – изкрещях му аз през прозореца.
– Това не означава, че не мога да те помоля – каза той. – Но не. Просто исках да знам кога ще се ожениш за госпожица Родригес.
– По дяволите, Майкъл – намръщих се аз. – През последните две седмици двамата с теб обикаляме целия град и се изправяме срещу всяко привидение и дух, които внезапно покажат грозните си муцуни. Все още не знаем каква е причината призрачният свят да се разбушува така.
– Знам, Хари, но...
– В момента – прекъснах го аз – преследваме из окръг Кук една гадна дърта лелка, която може да ни види сметката, ако не внимаваме. И ти точно сега реши да ме разпитваш за любовния ми живот.
Майкъл ме погледна намръщено.
– Спиш с нея, нали? – попита той.
– Не толкова често, колкото ми се иска – изръмжах аз и преминах в насрещното платно, за да изпреваря един пътнически автобус.
Рицарят въздъхна.
– Обичаш ли я? – попита той.
– Майкъл – казах аз, – имай милост. Кой те научи да разпитваш така?
– Обичаш ли я? – повтори настоятелно той.
– Опитвам се да шофирам!
– Хари – каза Майкъл с усмивка, – обичаш ли момичето, или не? Това изобщо не е труден въпрос.
– Каза експертът – изръмжах аз.
Подминах една патрулка с около трийсет километра в час над позволеното и видях как полицаят, който седеше зад волана, примигна и разплиска кафето си, когато ме зърна да преминавам покрай него. Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях как синият буркан на покрива на колата му започна да присветва.
– Проклятие, само това ни трябваше. Ченгетата да се втурнат по петите ни.
– Не се притеснявай за тях – увери ме Майкъл. – Просто отговори на въпроса ми.
Стрелнах го с поглед. Той беше обърнал към мен широкото си, честно лице с волева брадичка и ме гледаше с проблясващите си сиви очи. Косата му бе подстригана ниско, в стила на морските пехотинци, но си позволяваше къса воинска брада, която редовно подрязваше.
– Така мисля – отвърнах след секунда аз. – Да.
– Тогава защо не го кажеш?
– Какво да кажа? – започнах да шикалкавя аз.
– Хари. – Майкъл се намръщи и се хвана за дръжката на вратата, когато колата подскочи при преминаването си през едно хлътнало място на улицата. – Не се дръж детински. Щом обичаш жената, кажи го.
– Защо? – попитах настоятелно аз.
– Все още не си й го казвал, нали?
Аз го изгледах кръвнишки.
– И какво, като не съм? Тя го знае. Какъв е проблемът?
– Хари Дрезден – каза той, – от всички хора по света точно ти би трябвало да познаваш добре силата на думите.
– Виж какво, тя знае – рекох аз, прехвърляйки крака си върху спирачката, а след това отново върху педала на газта. – Изпратих й картичка.
– Картичка? – попита Майкъл.
– За Свети Валентин.
Той въздъхна.
– Искам да те чуя как го казваш.
– Какво?
– Кажи думите – настоя той. – Ако обичаш тази жена, защо не й го кажеш?
– Не мога ей така да казвам такива неща на хората, Майкъл. Небеса и звезди, това е... Просто не мога, ясно ли е?
– Не я обичаш – заяви Майкъл. – Разбирам.
– Знаеш ли, това не е...
– Кажи го, Хари.
– Щом това ще те накара да ме оставиш на мира – отвърнах аз и натиснах докрай педала за газта на костенурката. Някъде в далечината зад мен се виждаше полицейската
кола. – Добре. – Стрелнах Майкъл с намръщения си свиреп магьоснически поглед и изръмжах: – Обичам я. Така става ли?
Майкъл засия.
– Виждаш ли? Това е единственото нещо, което застава между вас. Ти не си от хората, които обичат да говорят за чувствата си, Хари. Или от тези, които са твърде вглъбени в себе си. Понякога просто трябва да погледнеш в огледалото и да се замислиш върху онова, което виждаш там.
– Не харесвам огледалата – измърморих аз.
– Въпреки това трябва да осъзнаеш, че наистина обичаш тази жена. Мислех си, че след Илейн ще се затвориш в себе си и никога...
Този път се ядосах не на шега.
– Аз не говоря за Илейн, Майкъл. Ако не ти отърва, разкарай се от колата ми и ме остави да свърша сам работата.
Майкъл ме погледна намръщено, по-скоро заради начина ми на изразяване, отколкото заради нещо друго.
– Става дума за Сюзан, Хари. Ако я обичаш, трябва да се ожениш за нея.
– Аз съм магьосник. Нямам време да се женя.
– Аз съм рицар – отвърна ми той. – И имам време. И си заслужава. Твърде дълго си сам. Започва да ти личи.
Отново го погледнах намръщено.
– Какво трябва да означава това?
– Напрегнат си. Сприхав. И все повече се изолираш. Трябва повече да общуваш с хората, Хари. Иначе лесно ще тръгнеш надолу по тъмната пътека.
– Майкъл – сопнах му се аз, – нямам нужда от лекции. Няма нужда да ми държиш отново речта за покръстването. Не е нужно да ме поучаваш „да се откажа от силите на злото, докато не са ме погълнали“. Отново. От теб искам само да ме подкрепиш, докато се разправям с онази твар.
Пред нас изникна болницата „Кук Каунти“ и аз направих забранен обратен завой, за да докарам синята костенурка пред входа на „Спешна помощ“.
Майкъл разкопча предпазния си колан още преди колата да спре напълно и се пресегна към задната седалка, за да вземе черната ножница, в която беше прибран огромният му меч, дълъг цял метър и половина. Слезе от колата и го закопча на кръста си. После бръкна отново в купето и извади белия плащ с пришития на гърдите от лявата страна червен кръст, и със заучено движение го преметна през раменете си. Закопча го на гърлото с друг кръст, този път сребърен. Наметалото изобщо не подхождаше на бархетната му занаятчийска риза, сините дънки и работническите боти с метални бомбета.
– Не може ли да оставиш поне наметалото в колата? – оплаках се аз.
Отворих вратата, протегнах навън дългите си крака и се измъкнах от шофьорското място. След това взех от задната седалка собственото ми оборудване – новите ми магьоснически жезъл и стреляща пръчка, съвсем наскоро издялани и все още неизсъхнали по краищата.
Майкъл ме погледна с нескрито огорчение.
– Наметалото е неразделна част от работата ми, Хари, също като меча. Освен това не изглежда по-абсурдно от дрехата, която си облякъл.
Погледнах към черния си кожен шлифер, онзи с късата пелерина, която падаше върху раменете ми, и дългите поли, които се диплеха по възможно най-помпозния и задоволителен начин около краката ми. Собствените ми черни дънки и тъмната каубойска риза бяха напълно в тон и доста по-стилни от облеклото на Майкъл.
– Че какво й има?
– Все едно е взета от снимачната площадка на „Елдорадо“ – каза той. – Готов ли си?
Изпепелих го отново с поглед – на който той с усмивка обърна другата си буза – и двамата се запътихме към вратата. Чувах полицейските сирени, които се приближаваха и сигурно вече се намираха на една или две преки от нас.
– Този път сме на косъм.
– В такъв случай по-добре да побързаме. – Майкъл отметна плаща си назад от дясната ръка и отпусна длан върху дръжката на големия меч. После наведе глава, прекръсти се и промърмори: – Отче милостиви, води ни и съхрани ни в борбата със силите на мрака.
Около него отново се напласти облакът енергия, който вибрираше като музика, чуваща се през дебела стена. Поклатих глава и извадих от джоба на шлифера кожена кесия, която се побираше в шепата ми. За миг се зачудих как да се справя едновременно с жезъла, гърмящата пръчка и кесията, и накрая жезълът се озова в лявата ми ръка, както беше редно, пръчката в дясната, а кесията се поклащаше, стисната между зъбите ми.
– Слънцето залезе – отроних аз. – Да влизаме.
И ние двамата, магьосник и рицар, влетяхме тичешком през входа на спешното отделение на болницата „Кук Каунти“. Появата ни привлече немалко погледи – пешовете на шлифера ми се кълбяха като черен облак зад гърба ми, а бялото наметало на Майкъл се ветрееше като крилете на ангела отмъстител, чието име носеше. Преминахме като вихър през фоайето и се спряхме на първия ъгъл, където се пресичаха студените, стерилно чисти, оживени коридори.
Хванах за ръката първия санитар, който ми се изпречи на пътя. Той примигна и ме зяпна глупаво, оглеждайки ме от глава до пети – от каубойските ботуши до тъмната ми коса. После хвърли нервен поглед към жезъла и пръчката и преглътна с усилие при вида на сребърния талисман във формата на пентаграм, който се поклащаше на гърдите ми. След това обърна поглед към Майкъл – висок и широкоплещест, с ведро изражение на лицето, въпреки белия плащ и меча на бедрото му. Мъжът отстъпи нервно назад.
– М-мога ли да ви помогна?
Приковах го на мястото му с най-свирепата си и мрачна усмивка и процедих през стисналите кесията зъби:
– Здрасти. Можете ли да ни кажете къде се намира детското отделение?

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Трябва да попитам- очаква ли се скоро превод на следващите части?

Оценка: +2

Това, което най-много ме радва, е че отделните томове са рвностойни - като идеи, емоционален заряд, наситеност на действие... Суперсилна фентъзи серия!!!

Оценка: -1 +3

Книгата е интересна, но далече от "чук". А решаването на всички по-заплетени ситуации в сюжета в стил Deus ex machina е доста дразнещо.

Оценка: +1

Затова се нарича поредица. Иначе книгата е чук

Оценка: -1 +1

Кориците на книгите от поредицата станаха много еднакви, едвам ги различавам като ги доближа една до друга. Иначе за книгата - ще се чете!

Оценка: -2 +3

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-283-7
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
9786191502837
Купи
Цена
9.00 лв.
(5.00 лв.)

* -4 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
--4лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени