Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Проклятието на Дейн
Печатно издание
ISBN
978-619-150-285-1
Цена
5.00 лв.
Купи

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
250 гр.
Страници
280
Превод
Жечка Георгиева
Дата на издаване
09 юни 2014

Проклятието на Дейн

Публикуван за пръв път през 1929 г., Проклятието на Дейн е представителен за творчеството на писателя трилър, подплатен с напрегнато очакване и интригуващи обрати. Хамет ловко въвлича читателите в разбулването на семейна мистерия, свързана с кражбата на един диамант. Частен детектив от агенция „Континентал" се наема да разплете зловеща паяжина от лъжи, грабежи и убийства, в основата на които лежи предполагаемо проклятие.

Американският писател Самюъл Дашиъл Хамет (1894-1961) е смятан, наред с Реймънд Чандлър, за основоположник на черния детективски роман, отличаващ се с „корави” детективи, още по-коравия им речник, циничен поглед към всичко случващо се, фатални жени и всякакви други компоненти, с които отдавна сме свикнали, но които водят началото си от романи като „Проклятието на Дейн”. Някои от образите, създадени от Хамет, го обезсмъртяват и чрез класическите екранизации на книгите му, на които той е и сценарист, а роденият изпод перото му детектив Сам Спейд неизменно се споменава редом с Филип Марлоу.

За автора

Американският писател Самюъл Дашиъл Хамет (1894-1961) е смятан, наред с Реймънд Чандлър, за основоположник на черния детективски роман, отличаващ се с „корави” детективи, още по-коравия им речник, циничен поглед към всичко случващо се, фатални жени и всякакви други компоненти, с които отдавна сме свикнали, но които водят началото си от романи като „Проклятието на Дейн”. Някои от образите, създадени от Хамет, го обезсмъртяват и чрез класическите екранизации на книгите му, на които той е и сценарист, а роденият изпод перото му детектив Сам Спейд неизменно се споменава редом с Филип Марлоу. За Дашиъл Хамет може много да се пише, особено за извънредно шарената му и богата биография, но нека се задоволим с най-високото признание, което може да получи един автор на криминална литература.

В своето емблематично есе „Простото изкуство да убиваш” (1944) Реймънд Чандлър казва следното за Дашиъл Хамет: „Той извади убийството от венецианската ваза и го цопна насред мръсната задна уличка. Не беше казано, че там ще си остане, но като начало идеята беше добра – да се отдалечи колкото може повече от насадената от Емили Пост (законодателката в областта на светския етикет) представа за това как една дама трябва да глозга пилешко крилце. Отначало (а и докрай) той адресира написаното към хора с остро, агресивно отношение към живота. Тези хора не се боят от неапетитната страна на нещата – те живеят в нея. Насилието не ги кара да си гълтат езика – то е тяхно по право. Хамет върна убийството на тези, които го извършват мотивирано, а не колкото да набавят труп за сюжета, при това убиват с подръчни средства, а не с пистолет за дуел с алабастрова дръжка, кураре или тропическа риба. И описва тези хора на хартия такива, каквито са, кара ги да говорят и да мислят с езика, който използват, когато говорят и мислят. При това го върши елегантно, макар публиката да не го съзнаваше, защото използваният език не предполагаше подобна изисканост”.

Откъс

Дашиъл Хамет - „Проклятието на Дейн“

Това, което блестеше в тревата, на пет-шест крачки от боядисаната в синьо тухлена стена, наистина се оказа диамант. Беше малък, не повече от четвърт карат. Пуснах го в джоба си и се заех да претърсвам поляната възможно най‑старателно, макар че все пак не запълзях на четири крака. Бях преровил един-два квадратни метра, когато входната врата на семейство Легет се отвори. На най‑горното широко каменно стъпало застана някаква жена и ме загледа отвисоко с добронамерено любопитство. Беше моя възраст – около четирийсетгодишна, с тъмноруса коса, приятно кръгло лице и розови бузи с трапчинки. Облечена бе в бяла домашна роба на светлолилави цветчета. Спрях да ровичкам из тревата, приближих се до нея и попитах:
– Вкъщи ли си е мистър Легет?
– Да. – Гласът й бе спокоен като лицето й. – При него ли сте дошли?
Отговорих положително. Тя ми се усмихна.
– И вие ли сте детектив?
Признах си. Тя ме отведе в една стая на втория етаж, издържана в зелени, оранжеви и кафяви тонове, настани ме в тапицирано с плътна коприна кресло и отиде да извика мъжа си от лабораторията. Докато чаках, огледах стаята и прецених, че килимът в убит оранжев цвят, върху който бях стъпил, по всяка вероятност наистина бе ориенталски и много стар, че мебелите от орехово дърво не са били струговани на машина, а японските гравюри по стените едва ли са били подбрани от някоя целомъдрена девица. Едгар Легет влезе в стаята с думите:
– Извинете, че ви накарах да чакате, но чак сега можах да се откъсна от работата. Научихте ли нещо?
Гласът му бе неочаквано груб, стържещ, макар че държането му беше дружелюбно. На вид беше четирийсет и няколко годишен, мургав, мускулест, строен, среден на ръст, с изправена стойка. Щеше да е направо хубав, ако тъмното му лице не бе дълбоко набраздено от остри бръчки на челото и от ноздрите до ъгълчетата на устата. Къдравата му, доста дълга коса се виеше над и около широкото му набраздено чело. Червеникавокафявите очи изглеждаха необикновено бляскави зад очилата с рогови рамки. Носът му беше дълъг, тънък, леко орлов. Устните – тънки, някак си остри, подвижни над малката кокалеста брадичка. Черният костюм беше с елегантна кройка и изрядно поддържан.
– Още не – отвърнах на въпроса му. – Аз не съм полицай, а частен детектив от агенция „Континентал“. Нает съм от застрахователната компания и едва сега започвам разследването.
– Застрахователната компания?
Той, изглежда, се изненада, защото повдигна черните си вежди над тъмните дъги на очилата.
– Аха. Не ви ли...
– А, да, разбира се. – Прекъсна ме с усмивка, като махна леко с ръка – дълга, тясна, с надебелени връхчета на пръстите, грозна като повечето ръце, с които много се работи. – Разбира се, не може да не са били застраховани. Не се сетих. Диамантите не бяха мои, както сигурно знаете. Бяха на Холстед.
– „Холстед и Бошан“? От застрахователната компания почти нищо не ми казаха. За оценка ли ви ги бяха дали?
– Не, използвах ги за едни опити.
Холстед знаеше, че работя със стъкло – оцветявам го, нанасям му разноцветни петна или го боядисвам, след като е било произведено, – и го заинтригува възможността да се приложи този процес върху диаманти най‑вече за да се подобри цветът на камъните, да се премахнат жълтеникавите и кафеникавите оттенъци, а сините да се подчертаят. Помоли ме да опитам и преди пет седмици ми даде диамантите, за да започна работа. Бяха осем на брой и нито един не беше кой знае колко ценен. Най‑големият тежеше малко повече от половин карат, някои по четвърт, с изключение на два – всички бяха с лоши цветове. Това са камъните, които откраднаха.
– Значи опитите ви излязоха безуспешни? – попитах аз.
– Откровено казано, не постигнах никакъв напредък. Работата е твърде деликатна, а материалът – прекалено твърдоглав.
– Къде ги държахте?
– Обикновено ги оставях ей така, на видно място – разбира се, винаги в лабораторията, – но от няколко дни стояха затворени в шкафа. Откакто приключих с последните безуспешни опити.
– А кой знаеше за опитите ви?
– Всички – не беше необходимо да ги пазя в тайна.
– От шкафа ли ги откраднаха?
– Да. Тази сутрин намерихме входната врата отворена, чекмеджето на шкафа разбито, а диамантите бяха изчезнали. Полицията откри следи по кухненската врата. А ние снощи нищо не чухме. Друго откраднато няма.
– Когато слязох долу тази сутрин – обади се мисис Легет от прага на стаята, – входната врата беше открехната. Качих се и събудих Едгар. Претърсихме къщата и видяхме, че диамантите са изчезнали. Полицията е на мнение, че човекът, когото видях, трябва да е бил крадецът.
Попитах кой е този човек.
– Това беше снощи, някъде към полунощ. Когато отворих прозореца на спалнята, преди да си легна, на ъгъла видях един мъж. Не мога да твърдя дори и сега, че във външния му вид имаше нещо особено. Стоеше и сякаш чакаше някого. Гледаше насам, но и през ум не ми мина, че наблюдава къщата. Видя ми се над четирийсетгодишен, доста нисък и пълен – горе-долу с вашата фигура, – но с щръкнали черни мустаци и много бледо лице. Шапката и палтото му бяха тъмни – кафяви, струва ми се. Според полицията това е същият мъж, когото и Габриел е видяла.
– Кой?
– Дъщеря ми Габриел – поясни тя. – Като се прибирала късно една вечер – мисля, че в събота, – видяла един мъж и й се сторило, че излязъл от нашата врата. Но не била сигурна и повече не се сетила за него, докато не стана кражбата.
– Бих искал да поговоря с нея. У дома ли си е? – Мисис Легет отиде да я повика. Аз се обърнах към мъжа й: – Диамантите монтирани ли бяха?
– Не, разбира се, не бяха монтирани. Държах ги в малки пликчета, на които пишеше „Холстед и Бошан“. Всеки в отделен плик, а с молив бях отбелязал номера и теглото на камъка. Пликовете също изчезнаха.
Мисис Легет се върна заедно с дъщеря си – около двайсетгодишно момиче, с бяла копринена рокля без ръкави. Беше средно на ръст и изглеждаше по‑слабо, отколкото бе всъщност. Косата му беше къдрава като на бащата и не по‑дълга от неговата, но доста по‑светлокестенява. Брадичката му бе остра, а кожата – изключително бяла и гладка. Единствено зелено-кафявите очи бяха големи – челото, устата и зъбите ми се видяха забележително дребни. Станах, за да бъда представен на дъщерята, и я попитах за мъжа, когото бе видяла.
– Не съм убедена, че е излязъл оттук – отвърна тя. – Нито дори, че е вървял по зелената площ отпред. – Говореше намусено, сякаш не обичаше да й задават въпроси. – Само останах с това впечатление, а всъщност го видях на улицата.
– Как изглеждаше?
– Не мога да ви кажа. Беше тъмно. Аз бях в колата, а той вървеше по улицата. Не го разгледах. По фигура приличаше на вас. Ако питате мен, може да сте били и вие.
– Да, но не съм бил аз. В събота вечерта ли стана това?
– Да. По‑точно сутринта.
– По кое време?
– Някъде около три часа или дори по‑късно – нетърпеливо отвърна момичето.
– Сама ли бяхте?
– Не бих казала.
Попитах с кого и най‑сетне изкопчих името му – Ерик Колинсън я бил докарал с колата си. Помолих да ми каже къде да го намеря. Тя се навъси, поколеба се и накрая отговори, че работел за борсовите посредници „Спиър, Камп и Дъфи“. След това заяви, че главата я цепела от болка и се надявала да я извиня, тъй като едва ли съм имал повече въпроси.
И без да дочака отговора ми, напусна стаята. Когато се обърна, забелязах, че ушите й нямат мека част, а горе са странно заострени.
– Какво ще кажете за прислугата? – попитах мисис Легет.
– Имаме само една прислужничка – Мини Хърши. Тя е негърка. Не нощува тук и съм убедена, че не е забъркана в тая история. Вече близо две години работи при нас и мога да гарантирам, че е честно момиче.
Казах, че бих искал да поговоря с нея, и мисис Легет я повика. Беше дребна, жилеста мулатка, с прави черни коси и индиански черти на лицето. Много учтиво и упорито твърдеше, че няма нищо общо с кражбата на диамантите, а за самия обир научила, като дошла рано сутринта. Даде ми адреса си – в негърския квартал на Сан Франциско.
Качих се заедно с Легет и жена му горе в лабораторията – просторно помещение, което заемаше почти целия трети етаж. На бялата стена между прозорците висяха диаграми. Дъсченият под беше гол.
По‑голямата част от стаята беше заета от рентгенов апарат или нещо подобно, четири-пет по‑малки машини, широк умивалник, огромна маса, покрита с поцинкована ламарина, няколко по‑малки масички с порцеланови плотове, долапи, етажерки със стъклария и какво ли не още. Шкафът, от който бяха задигнати диамантите, беше стоманен, боядисан в зелено, с шест чекмеджета с обща заключалка. Второто от горе на долу, в което са били диамантите, зееше отворено. Ръбът му бе нащърбен – там, където между него и рамката е бил пъхнат лост или длето и е било насилено. Останалите бяха заключени. Легет ми обясни, че насилственото отваряне на отделението с диамантите било заклещило ключалката и сега трябвало да вика майстор, за да отвори останалите пет.
Слязохме долу и прекосихме някаква стая, която мулатката тъкмо чистеше с прахосмукачка. Оттам влязохме в кухнята. Задната врата и рамката й носеха същите следи, както и шкафът – явно е бил използван един и същ инструмент. Като приключих с огледа, извадих диаманта от джоба си и го показах на Легетови.
– Този от откраднатите ли е?
Той го пое с два пръста от дланта ми, вдигна го към светлината, обърна го, за да разгледа и двете му страни, и рече:
– Да. Познах го по ей това мътно петънце. Къде го намерихте?
– Отвън в тревата.
– Аха, значи, в бързината нашият крадец е изтървал част от плячката.
Казах, че се съмнявам в това. Легет събра вежди зад очилата си, изгледа ме с присвити очи и попита рязко:
– А какво мислите?
– Според мен нарочно е бил поставен там. Прекалено много е знаел вашият крадец. Знаел е към кое чекмедже да се насочи. Не си е губил времето другаде. Ние, детективите, почти винаги казваме, че работата е била свършена от вътрешен човек, защото ни е най‑лесно да открием жертва на самото местопрестъпление. Но в случая наистина не виждам друго обяснение.
На прага се появи Мини – все така с прахосмукачката в ръка, – ревна и взе да твърди през сълзи, че тя била честно момиче и никой нямал право да я обвинява в каквото и да било, че ако сме искали, да сме претърсели къщата й, но как смеем, само защото била цветнокожа и така нататък, и така нататък.
Повечето от думите й останаха неразбрани, защото прахосмукачката продължаваше да бръмчи в ръката й, а и тя хълцаше, докато говореше. Сълзи се стичаха по бузите й. Мисис Легет се приближи до нея, потупа я по рамото и рече:
– Хайде, хайде. Не плачи, Мини. Знам, че нямаш нищо общо с тази работа. Всички знаем. Хайде, недей.
След малко момичето спря да плаче и се качи на горния етаж.
Легет беше приседнал на ръба на кухненската маса.
– Подозирате ли някого от къщата? – попита.
– Или някого, който е бил тук.
– Кого?
– Засега никого.
– Това значи всички – всички ние, нали? – усмихна се той и ми показа бели зъби, дребни почти колкото на дъщеря му.
– Хайде да огледаме поляната отпред – предложих аз. – Ако открием още диаманти, тогава ще призная, че съм сбъркал и че никой от къщата не е замесен.
На път за външната врата срещнахме Мини Хърши в бежово палто и с виолетова шапка, която идваше да каже „довиждане“ на господарката си. Със сълзи в гласа тя заобяснява, че нямало да работи там, където я подозирали, че краде. Била честна като всички останали, дори повече, и имала също толкова право да бъде уважавана, затова ако не можела да си получи заслуженото в един дом, щяла да опита в друг, защото знаела места, където хората нямало да я обвиняват, че краде, след като им е работила две дълги години, без да вземе без позволение и филийка хляб. Мисис Легет започна да я увещава, да я моли, да й се кара, да й заповядва, но нищо не помагаше. Мулатката бе решила твърдо и си тръгна.
Мисис Легет ме погледна и като се опита да докара строго изражение на приятното си лице, ми каза с много укор:
– Видяхте ли какво направихте!
Казах, че много съжалявам, и двамата с мъжа й излязохме да огледаме поляната. Не намерихме повече диаманти.

Дашиъл Хамет - „Проклятието на Дейн“

Това, което блестеше в тревата, на пет-шест крачки от боядисаната в синьо тухлена стена, наистина се оказа диамант. Беше малък, не повече от четвърт карат. Пуснах го в джоба си и се заех да претърсвам поляната възможно най‑старателно, макар че все пак не запълзях на четири крака. Бях преровил един-два квадратни метра, когато входната врата на семейство Легет се отвори. На най‑горното широко каменно стъпало застана някаква жена и ме загледа отвисоко с добронамерено любопитство. Беше моя възраст – около четирийсетгодишна, с тъмноруса коса, приятно кръгло лице и розови бузи с трапчинки. Облечена бе в бяла домашна роба на светлолилави цветчета. Спрях да ровичкам из тревата, приближих се до нея и попитах:
– Вкъщи ли си е мистър Легет?
– Да. – Гласът й бе спокоен като лицето й. – При него ли сте дошли?
Отговорих положително. Тя ми се усмихна.
– И вие ли сте детектив?
Признах си. Тя ме отведе в една стая на втория етаж, издържана в зелени, оранжеви и кафяви тонове, настани ме в тапицирано с плътна коприна кресло и отиде да извика мъжа си от лабораторията. Докато чаках, огледах стаята и прецених, че килимът в убит оранжев цвят, върху който бях стъпил, по всяка вероятност наистина бе ориенталски и много стар, че мебелите от орехово дърво не са били струговани на машина, а японските гравюри по стените едва ли са били подбрани от някоя целомъдрена девица. Едгар Легет влезе в стаята с думите:
– Извинете, че ви накарах да чакате, но чак сега можах да се откъсна от работата. Научихте ли нещо?
Гласът му бе неочаквано груб, стържещ, макар че държането му беше дружелюбно. На вид беше четирийсет и няколко годишен, мургав, мускулест, строен, среден на ръст, с изправена стойка. Щеше да е направо хубав, ако тъмното му лице не бе дълбоко набраздено от остри бръчки на челото и от ноздрите до ъгълчетата на устата. Къдравата му, доста дълга коса се виеше над и около широкото му набраздено чело. Червеникавокафявите очи изглеждаха необикновено бляскави зад очилата с рогови рамки. Носът му беше дълъг, тънък, леко орлов. Устните – тънки, някак си остри, подвижни над малката кокалеста брадичка. Черният костюм беше с елегантна кройка и изрядно поддържан.
– Още не – отвърнах на въпроса му. – Аз не съм полицай, а частен детектив от агенция „Континентал“. Нает съм от застрахователната компания и едва сега започвам разследването.
– Застрахователната компания?
Той, изглежда, се изненада, защото повдигна черните си вежди над тъмните дъги на очилата.
– Аха. Не ви ли...
– А, да, разбира се. – Прекъсна ме с усмивка, като махна леко с ръка – дълга, тясна, с надебелени връхчета на пръстите, грозна като повечето ръце, с които много се работи. – Разбира се, не може да не са били застраховани. Не се сетих. Диамантите не бяха мои, както сигурно знаете. Бяха на Холстед.
– „Холстед и Бошан“? От застрахователната компания почти нищо не ми казаха. За оценка ли ви ги бяха дали?
– Не, използвах ги за едни опити.
Холстед знаеше, че работя със стъкло – оцветявам го, нанасям му разноцветни петна или го боядисвам, след като е било произведено, – и го заинтригува възможността да се приложи този процес върху диаманти най‑вече за да се подобри цветът на камъните, да се премахнат жълтеникавите и кафеникавите оттенъци, а сините да се подчертаят. Помоли ме да опитам и преди пет седмици ми даде диамантите, за да започна работа. Бяха осем на брой и нито един не беше кой знае колко ценен. Най‑големият тежеше малко повече от половин карат, някои по четвърт, с изключение на два – всички бяха с лоши цветове. Това са камъните, които откраднаха.
– Значи опитите ви излязоха безуспешни? – попитах аз.
– Откровено казано, не постигнах никакъв напредък. Работата е твърде деликатна, а материалът – прекалено твърдоглав.
– Къде ги държахте?
– Обикновено ги оставях ей така, на видно място – разбира се, винаги в лабораторията, – но от няколко дни стояха затворени в шкафа. Откакто приключих с последните безуспешни опити.
– А кой знаеше за опитите ви?
– Всички – не беше необходимо да ги пазя в тайна.
– От шкафа ли ги откраднаха?
– Да. Тази сутрин намерихме входната врата отворена, чекмеджето на шкафа разбито, а диамантите бяха изчезнали. Полицията откри следи по кухненската врата. А ние снощи нищо не чухме. Друго откраднато няма.
– Когато слязох долу тази сутрин – обади се мисис Легет от прага на стаята, – входната врата беше открехната. Качих се и събудих Едгар. Претърсихме къщата и видяхме, че диамантите са изчезнали. Полицията е на мнение, че човекът, когото видях, трябва да е бил крадецът.
Попитах кой е този човек.
– Това беше снощи, някъде към полунощ. Когато отворих прозореца на спалнята, преди да си легна, на ъгъла видях един мъж. Не мога да твърдя дори и сега, че във външния му вид имаше нещо особено. Стоеше и сякаш чакаше някого. Гледаше насам, но и през ум не ми мина, че наблюдава къщата. Видя ми се над четирийсетгодишен, доста нисък и пълен – горе-долу с вашата фигура, – но с щръкнали черни мустаци и много бледо лице. Шапката и палтото му бяха тъмни – кафяви, струва ми се. Според полицията това е същият мъж, когото и Габриел е видяла.
– Кой?
– Дъщеря ми Габриел – поясни тя. – Като се прибирала късно една вечер – мисля, че в събота, – видяла един мъж и й се сторило, че излязъл от нашата врата. Но не била сигурна и повече не се сетила за него, докато не стана кражбата.
– Бих искал да поговоря с нея. У дома ли си е? – Мисис Легет отиде да я повика. Аз се обърнах към мъжа й: – Диамантите монтирани ли бяха?
– Не, разбира се, не бяха монтирани. Държах ги в малки пликчета, на които пишеше „Холстед и Бошан“. Всеки в отделен плик, а с молив бях отбелязал номера и теглото на камъка. Пликовете също изчезнаха.
Мисис Легет се върна заедно с дъщеря си – около двайсетгодишно момиче, с бяла копринена рокля без ръкави. Беше средно на ръст и изглеждаше по‑слабо, отколкото бе всъщност. Косата му беше къдрава като на бащата и не по‑дълга от неговата, но доста по‑светлокестенява. Брадичката му бе остра, а кожата – изключително бяла и гладка. Единствено зелено-кафявите очи бяха големи – челото, устата и зъбите ми се видяха забележително дребни. Станах, за да бъда представен на дъщерята, и я попитах за мъжа, когото бе видяла.
– Не съм убедена, че е излязъл оттук – отвърна тя. – Нито дори, че е вървял по зелената площ отпред. – Говореше намусено, сякаш не обичаше да й задават въпроси. – Само останах с това впечатление, а всъщност го видях на улицата.
– Как изглеждаше?
– Не мога да ви кажа. Беше тъмно. Аз бях в колата, а той вървеше по улицата. Не го разгледах. По фигура приличаше на вас. Ако питате мен, може да сте били и вие.
– Да, но не съм бил аз. В събота вечерта ли стана това?
– Да. По‑точно сутринта.
– По кое време?
– Някъде около три часа или дори по‑късно – нетърпеливо отвърна момичето.
– Сама ли бяхте?
– Не бих казала.
Попитах с кого и най‑сетне изкопчих името му – Ерик Колинсън я бил докарал с колата си. Помолих да ми каже къде да го намеря. Тя се навъси, поколеба се и накрая отговори, че работел за борсовите посредници „Спиър, Камп и Дъфи“. След това заяви, че главата я цепела от болка и се надявала да я извиня, тъй като едва ли съм имал повече въпроси.
И без да дочака отговора ми, напусна стаята. Когато се обърна, забелязах, че ушите й нямат мека част, а горе са странно заострени.
– Какво ще кажете за прислугата? – попитах мисис Легет.
– Имаме само една прислужничка – Мини Хърши. Тя е негърка. Не нощува тук и съм убедена, че не е забъркана в тая история. Вече близо две години работи при нас и мога да гарантирам, че е честно момиче.
Казах, че бих искал да поговоря с нея, и мисис Легет я повика. Беше дребна, жилеста мулатка, с прави черни коси и индиански черти на лицето. Много учтиво и упорито твърдеше, че няма нищо общо с кражбата на диамантите, а за самия обир научила, като дошла рано сутринта. Даде ми адреса си – в негърския квартал на Сан Франциско.
Качих се заедно с Легет и жена му горе в лабораторията – просторно помещение, което заемаше почти целия трети етаж. На бялата стена между прозорците висяха диаграми. Дъсченият под беше гол.
По‑голямата част от стаята беше заета от рентгенов апарат или нещо подобно, четири-пет по‑малки машини, широк умивалник, огромна маса, покрита с поцинкована ламарина, няколко по‑малки масички с порцеланови плотове, долапи, етажерки със стъклария и какво ли не още. Шкафът, от който бяха задигнати диамантите, беше стоманен, боядисан в зелено, с шест чекмеджета с обща заключалка. Второто от горе на долу, в което са били диамантите, зееше отворено. Ръбът му бе нащърбен – там, където между него и рамката е бил пъхнат лост или длето и е било насилено. Останалите бяха заключени. Легет ми обясни, че насилственото отваряне на отделението с диамантите било заклещило ключалката и сега трябвало да вика майстор, за да отвори останалите пет.
Слязохме долу и прекосихме някаква стая, която мулатката тъкмо чистеше с прахосмукачка. Оттам влязохме в кухнята. Задната врата и рамката й носеха същите следи, както и шкафът – явно е бил използван един и същ инструмент. Като приключих с огледа, извадих диаманта от джоба си и го показах на Легетови.
– Този от откраднатите ли е?
Той го пое с два пръста от дланта ми, вдигна го към светлината, обърна го, за да разгледа и двете му страни, и рече:
– Да. Познах го по ей това мътно петънце. Къде го намерихте?
– Отвън в тревата.
– Аха, значи, в бързината нашият крадец е изтървал част от плячката.
Казах, че се съмнявам в това. Легет събра вежди зад очилата си, изгледа ме с присвити очи и попита рязко:
– А какво мислите?
– Според мен нарочно е бил поставен там. Прекалено много е знаел вашият крадец. Знаел е към кое чекмедже да се насочи. Не си е губил времето другаде. Ние, детективите, почти винаги казваме, че работата е била свършена от вътрешен човек, защото ни е най‑лесно да открием жертва на самото местопрестъпление. Но в случая наистина не виждам друго обяснение.
На прага се появи Мини – все така с прахосмукачката в ръка, – ревна и взе да твърди през сълзи, че тя била честно момиче и никой нямал право да я обвинява в каквото и да било, че ако сме искали, да сме претърсели къщата й, но как смеем, само защото била цветнокожа и така нататък, и така нататък.
Повечето от думите й останаха неразбрани, защото прахосмукачката продължаваше да бръмчи в ръката й, а и тя хълцаше, докато говореше. Сълзи се стичаха по бузите й. Мисис Легет се приближи до нея, потупа я по рамото и рече:
– Хайде, хайде. Не плачи, Мини. Знам, че нямаш нищо общо с тази работа. Всички знаем. Хайде, недей.
След малко момичето спря да плаче и се качи на горния етаж.
Легет беше приседнал на ръба на кухненската маса.
– Подозирате ли някого от къщата? – попита.
– Или някого, който е бил тук.
– Кого?
– Засега никого.
– Това значи всички – всички ние, нали? – усмихна се той и ми показа бели зъби, дребни почти колкото на дъщеря му.
– Хайде да огледаме поляната отпред – предложих аз. – Ако открием още диаманти, тогава ще призная, че съм сбъркал и че никой от къщата не е замесен.
На път за външната врата срещнахме Мини Хърши в бежово палто и с виолетова шапка, която идваше да каже „довиждане“ на господарката си. Със сълзи в гласа тя заобяснява, че нямало да работи там, където я подозирали, че краде. Била честна като всички останали, дори повече, и имала също толкова право да бъде уважавана, затова ако не можела да си получи заслуженото в един дом, щяла да опита в друг, защото знаела места, където хората нямало да я обвиняват, че краде, след като им е работила две дълги години, без да вземе без позволение и филийка хляб. Мисис Легет започна да я увещава, да я моли, да й се кара, да й заповядва, но нищо не помагаше. Мулатката бе решила твърдо и си тръгна.
Мисис Легет ме погледна и като се опита да докара строго изражение на приятното си лице, ми каза с много укор:
– Видяхте ли какво направихте!
Казах, че много съжалявам, и двамата с мъжа й излязохме да огледаме поляната. Не намерихме повече диаманти.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Книгата не е нова, а само заглавието.Това е "Прокълната кръв"
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-285-1
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени