Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Животът ми като мъж
Печатно издание
ISBN
978-954-529-334-4
Купи
Цена
5.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-619-150-354-4
Купи
Цена
4.00 лв.
(5.00 лв.)
-1лв.
Информация
Рейтинг (7)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
410 гр.
Страници
368
Превод
Десислава Недялкова
Дата на издаване
22 април 2014

Животът ми като мъж

„Животът ми като мъж“ е забавната и разтърсваща история на отношенията му с жените на млад американец, чийто стремеж да се държи „мъжествено“ се сблъсква с нежната му момчешка природа. Връзките на Натан с Шарън и Лидия, на Питър с Морийн и Сюзън се наслагват и преплитат в една история за невъзможното съзряване, за безсилието на почерпаните от литературата принципи пред бездуховната действителност. Романът е написан с бляскавия език и неподражаемия стил на най-награждавания американски писател, признат още приживе за класик.

За автора

Американският писател Филип Рот печели Националната награда за художествена литература още за първата си книга „Сбогом, Колумб“ (1959). „Провинциален живот“ (1986) му носи Националната награда на критиците, а през деветдесетте години печели четири големи литературни награди: Националната награда на критиците за „Наследството“ (1991), наградата „ПЕН/Фокнър“ за „Операция лихвар“ (1993), Националната награда за художествена литература за „Театър Сабат“ (1995) и наградата „Пулицър“ за художествена литература за „Американски пасторал“ (1997). Следва Наградата на англоговорещата общност за „Омъжих се за комунист“ (1989). През същата година получава Националния медал за изкуство в Белия дом, а през 2000 г. публикува „Петното“ – роман, с който завършва трилогията си за идеологическите етноси в следвоенна Америка. За „Петното“ Рот получава втората си награда „ПЕН/Фокнър“, както и британската награда „У. Х. Смит“ за най-добра книга на годината. През 2001 г. е удостоен с най-високото отличие на Американската академия за изкуства и литература – Златният медал, присъждан на всеки шест години за цялостно творчество.

Откъс
Филип Рот - „Животът ми като мъж“

Отначало детството, нежните и тиранични грижи над магазина за обувки на баща му в Камдън. Седемнайсет години боготворен съперник в борбата с тази упорита луда глава от обувния бизнес (това съм аз, обичаше да казва баща му, един скромен търговец на обувки, но тепърва ще има да видите), човек, който му даде да прочете Дейл Карнеги, за да смекчи момчешката му арогантност, и собствения си пример, за да го направи още по-самонадеян. „Запазиш ли това високомерие в отношението си към хората, Нати, ще се превърнеш в отшелник, в ненавиждана личност, във враг на света.“ В същото време долу в магазина си Полоний демонстрираше единствено презрение към всеки служител, чиято амбиция не беше толкова свирепа, колкото неговата. Г-н Ц. – както го наричаха в магазина, а и вкъщи малкият му син, когато искаше да се прави на важен, – г-н Ц. очакваше, изискваше от продавачите си и от отговорника на склада в края на работния ден всеки от тях да е със същото силно главоболие като него. Това, че преди да си тръгнат, продавачите неизменно обявяваха, че го мразят до смърт, винаги му идваше като изненада – той очакваше един млад служител да бъде благодарен на шефа си, който милостиво го подтиква да увеличава комисионите му. Не можеше да разбере защо някой би искал по-малко, когато би могъл да има повече, както г-н Ц. казваше, само „с малко усилие“. И ако те не влагаха това усилие, той го правеше вместо тях.
– Не се безпокой – заявяваше той, – аз не съм горд – очевидно имайки предвид, че гордостта не би му попречила да изпадне в ярост, когато се сблъска с нечие несъвършенство.
И това се отнасяше както за собствената му плът и кръв, така и за хората, които наемаше. Веднъж например (синът му никога нямаше да забрави този случай – може би отчасти и заради него бе станал „писател“), та веднъж бащата зърна името на своя малък Нейтън изписано върху книжката, която детето бе приготвило за училище, и гневът му почти срина къщата. Деветгодишното момче трябва да е преливало от самочувствие и почеркът му го показваше. И бащата го знаеше.
– Така ли те учат да пишеш името си, Нати? И това трябва да е почерк, който някой ще разчете и ще почувства уважение към неговия собственик? Кой, по дяволите, ще разчете нещо, което изглежда като гробище за старо желязо! За бога, момче, това е името ти. Напиши го както трябва!
Самолюбивото дете на самолюбивия търговец на обувки рева в стаята си часове наред, мачкайки възглавницата с двете си ръце, докато не се умори. Въпреки това, когато се появи по пижама преди лягане, държеше за краищата лист бяла хартия, върху който бе изписал името си със закръглени и четливи букви, удебелени по средата с черно мастило. Подаде го на тирана.
– Така добре ли е?
След което тутакси излетя нагоре по стръмната стълбица на бащините си ценности.
– А, ето това е почерк! Това е нещо, с което можеш да се гордееш! Ще поставя това над щанда в магазина!
И точно така направи и накара всичките си клиенти (голяма част от тях негри) да минат зад щанда, за да могат внимателно да разгледат почерка на малкото момче.
– Какво мислите за това? – питаше той, сякаш името стоеше под Прокламацията за освобождение.
Така вървяха нещата с този противоречив и темпераментен закрилник. Веднъж, когато ловяха риба близо до морския бряг и чичото на Нейтън, Фили, се беше ядосал и силно разтърсваше племенника си, задето е невнимателен с въдицата си, баща му заплаши Фили, че ще го изхвърли от лодката право във водата.
– Остави възпитанието на мен, Фили!
– Да бе, има да чакам... – измънка Фили.
– Ако му посегнеш още веднъж, Фили – додаде баща му свирепо, – ще си поприказваш с рибите, обещавам ти! Със змиорките също!
Същия ден малко по-късно, в наетата от Цукерманови къща, където прекарваха двуседмичната си почивка, Нейтън за първи и последен път в живота си яде бой с колан, защото едва не извадил окото на чичо си, докато се правел на клоун с проклетата въдица. Нейтън остана удивен, когато след трите удара на колана лицето на баща му, както и неговото, беше обляно в сълзи, а после – още по-учудващо – едва не се задуши в мъжката му прегръдка.
– Око, Нейтън, човешко око, знаеш ли какво би означавало за възрастен човек да трябва да живее без очи?
В годините между двете войни баща му фалира два пъти: първия път, в края на 20-те години, фалира мъжкото облекло на г-н Ц., а втория път, в началото на 30-те, детското облекло на г-н Ц. Но децата на г-н Ц. никога не останаха без три яденета на ден или без навременни медицински грижи, или прилични дрехи, или чисто легло, или малко джобни пари. Бизнесът рухваше, но не и домакинството, защото главата на семейството никога не се предаваше. През тези сурови години на оскъдица и трудности малкият Нейтън нямаше и най-малка представа, че семейството му се намира на ръба на всичко друго, но не и на пълното доволство, толкова убедителна бе вярата в бъдещето на този вулканичен баща.
И вярата на майката. Тя, разбира се, не показваше, че е женена за бизнесмен, фалирал два пъти. Достатъчно беше съпругът й да изпее само няколко такта от „Магарешка серенада“, бръснейки се в банята, и жена му съобщаваше на децата, докато закусваха:
– А аз помислих, че е радиото. За момент наистина помислих, че е Алън Джоунс.
Ако си свирукаше, докато мие колата, тя го сравняваше с даровитите канарчета, свирещи популярни песни по УЕАФ в неделните сутрини (може и да са популярни, казваше г-н Ц., сред останалите канарчета). Когато танцуваше с нея по линолеума в кухнята (духът на валса често го завладяваше след обяд), той беше „втори Фред Астер“. Шегуваше ли се с децата на масата по време на обяда, той беше, поне тя така мислеше, по-забавен от всички от предаването „Можеш ли да надминеш това“ – със сигурност по-забавен от онзи сенатор Форд. И когато паркираше студeбейкъра си, тя поглеждаше отдалеч между гумите и бордюра и казваше – никога не пропускаше – „Идеално!“, сякаш бе приземил аварийно пътнически самолет в нива. Няма нужда да се споменава, че „не критикувай, когато можеш да похвалиш“ беше нейно правило. Впрочем с Г-н Ц. за съпруг не би могла да успее с друго, дори и да опиташе.
После дойде заслужената награда. Шърман, по-големият им син, се уволняваше от флота, а младият Нейтън се готвеше да постъпва в колеж, когато бизнесът в магазина в Камдън изведнъж дръпна нагоре и до 1949-а, годината, в която Цукерман постъпи в колежа, съвсем нов магазин за обувки „Г-н Ц.“ отвори врати в струващия два милиона долара търговски център „Кънтри Клъб Хилс“. И тогава най-накрая дойде ред на еднофамилната къща в стил ранчо, разположена на парцел от един акър и с облицована с плочки камина – мечтата на семейството ставаше реалност точно когато членовете му се разпръсваха.
В деня на подписването на договора майката на Цукерман, щастлива като дете на рождения си ден, телефонира на Нейтън в колежа да го попита „в какъв цвят“ иска да е неговата стая.
– Розово – отговори Цукерман – и бяло. И балдахин над леглото, и дантелена покривка за тоалетната масичка. Майко, какви са тези глупости с „моята стая“?
– Но защо му е на баща ти да купува къща, ако не е, за да си имаш собствена стая, само за теб и за всички твои неща? Нали това си искал през целия си живот?
– Виж ти, а ще имам ли дъска за рисуване, майко?
– Скъпи, точно това ти казвам – можеш да имаш всичко.
– И знаме на колежа над леглото? И снимка на майка ми и гаджето ми върху скрина?
– Нейтън, защо ми се подиграваш? Така чаках този ден, а всичко, с което ми се отплащаш, когато ти се обаждам с такива чудесни новини, е сарказъм. Колежански сарказъм!
– Майко, само се опитвам мило да ти кажа да не се заблуждаваш, че в новата ти къща има нещо, наречено „стаята на Нейтън“. Не е речено, че все още искам онова, което исках, когато бях на десет.
– Тогава – каза тя тихо, – щом вече си толкова независим, може би баща ти не трябва да плаща таксата ти и да ти праща чек за двайсет и пет долара всяка седмица. Може би в отношенията ни трябва да има взаимност...
Нейтън не се впечатли особено нито от думите й, нито от тона, с който бяха изречени.
– От вас зависи дали да плащате за образованието ми – отвърна той съвсем сериозно, сякаш говореше на дете, което се държи по-детински, отколкото трябва. – Това е нещо, което ти и татко трябва сами да решите.
– О, скъпи, откога стана толкова жесток? Винаги си бил така сладък и внимателен.
– Майко – отговори деветнайсетгодишното момче, специализиращо английски език и литература, – опитай се да видиш нещата в истинската им светлина. Не съм жесток. Само прям.
Да, много вода бе изтекла от онзи ден на 1942 г., когато Нейтън Цукерман се влюби в Бети Цукерман така, както мъжете се влюбват във филмите, когато бе покорен от нея, все едно че не беше майка му, а прочута актриса, която по някаква невероятна причина му готвеше и чистеше стаята му. Онази сутрин, в качеството й на ръководител на кампанията за купуване на облигации за подпомагане на съюзниците във войната, я бяха поканили в залата за събрания, за да се изкаже пред учениците за това колко е важно да събираме военни марки. Тя пристигна, облечена в дрехите, които обикновено носеше само когато ходеше с „приятелките си“ на матине във Филаделфия – сив, шит по поръчка костюм и бяла копринена блуза. За да приключа с темата, тя говори (без предварителни бележки) от катедрата, елегантно драпирана в червено, бяло и синьо. Оттогава до края на живота си Нейтън щеше да изпитва непреодолимо недоверие към всяка жена в сив костюм и бяла блуза заради блясъка, който крехката му, порядъчна, добре възпитана майка излъчваше от сцената през този ден. И наистина, г-н Лумис, директорът (който нищо чудно също да е бил покорен), сравни дейността й като ръководител на кампанията и президент на АРУ с тази на мадам Чан Кайши. Плахо приемайки комплимента му, г-жа Цукерман призна от трибуната, че мадам Чан наистина е един от кумирите й. Също както и, каза тя пред събралите се ученици, Пърл Бък и Емили Поуст. Така си и беше. Майката на Цукерман дълбоко вярваше в това, което наричаше „благовъзпитание“, и изпитваше уважение, с каквото например се отнасят към кравата в Индия, към всякакви поздравителни картички и благодарствени писма. Както впрочем и той, докато траеше любовта им.
Една от първите големи изненади в живота на Цукерман беше поведението на майка му, когато брат му Шърман постъпи във флота през 1945 г., за да отбие двегодишната си военна служба. Приличаше на младо момиче, чийто годеник е потеглил да умира на фронтовата линия. В действителност Америка беше спечелила Втората световна война през август, а Шърман се намираше само на сто мили от дома, в лагер за новобранци в Мериленд. Нейтън стори всичко, за което можеше да се сети, за да я ободри: помагаше й да мие съдовете, предлагаше да носи вкъщи съботните покупки от бакалията, говореше непрекъснато, дори по темата, която обикновено го смущаваше – момичетата. За ужас на баща му той дори позволи на майка си да му гледа картите през рамото, когато „двамата мъже“ играеха в неделните вечери в дневната.
– Играй – предупреждаваше го баща му, – мисли за картите, които съм изчистил, Нати, а не за майка си. Майка ти може да се грижи за себе си, а ти отново ще изгубиш.
Как можеше човек да бъде толкова безчувствен? Майка му бе неспособна да се грижи за себе си – нещо трябваше да се направи. Но какво?
Нейтън особено се разстройваше, когато по радиото пускаха „Мадмоазел“ – песента, която винаги размекваше майка му. Заедно със „Стария фенерджия“ това беше любимото й парче в целия репертоар на Шърман от полукласически и популярни песни. За нея нямаше нищо по-хубаво от това да седи следобед в дневната и да го слуша как свири и пее (по нейна молба), да се наслаждава на „неговото изпълнение“. Със „Стария фенерджия“ донякъде се справяше – песента сякаш й понасяше добре. Но не и с „Мадмоазел“. Веднъж, когато по радиото зазвуча „Мадмоазел“, тя стана и излезе от стаята. Нейтън, върху когото тази песен нямаше същото въздействие, я последва и чу през вратата на спалнята й приглушено ридаене. Това почти го довърши.
Той леко почука на вратата и попита:
– Мамо... добре ли си? Искаш ли нещо?
– Не, скъпи, не.
– Искаш ли да ти прочета съчинението си?
– Не, миличък.
– Искаш ли да изключа радиото? Аз няма да слушам вече, наистина.
– Нека свири, Нейтън, скъпи, след минута ще свърши.
Колко ужасно беше страданието й – и колко странно. Все пак едно беше Шърман да липсва на него – Шърман беше по-големият му брат. Като малко момче привързаността на Нейтън към Шърман беше толкова ярко изразена и толкова очевидна, че другите деца се шегуваха с това – казваха, че ако Шърман Цукерман изведнъж спре, носът на малкия му брат ще се залепи за задника му. Малкият Нейтън наистина вървеше подир големия си брат сутрин, когато отиваха на училище, следобед, когато Шърм се отправяше към еврейското училище, и вечер на бойскаутските му срещи. Случеше ли се да поканят групата на Шърман на бар мицва или на сватбено тържество, Нейтън пътуваше с тях като техен „талисман“, седеше на стол в ъгъла на сцената и почукваше с две пръчки, докато свиреха румба. Това, че се чувстваше съкрушен от заминаването на брат си и нощем в стаята им се разплакваше, когато се обърнеше към празното му легло, можеше да се очаква. Но защо майка му се държеше така истерично? Как можеше Шърман да й липсва, когато той, Нейтън, все още беше край нея – и бе по-мил от всякога? По онова време тринайсетгодишният Нейтън беше вече отличник в гимназията, но при всичката си интелигентност и зрялост не можеше да проумее поведението на майка си.
Когато се върна вкъщи за първи път след новобранския лагер, Шърман донесе мръсна чанта, пълна с мръсни снимки, за да ги покаже на Нейтън, докато се разхождат заедно по старите места. Беше донесъл също и камуфлажно яке и моряшка шапка за малкия си брат и му разказваше истории за проститутки, които сядали в скута му в баровете край Бейнбридж и му позволявали да пъха ръката си под дрехите им. При това безплатно. Проститутките били петдесет- и шейсетгодишни.
Шърман беше на осемнайсет тогава и искаше да стане джаз музикант ала Лени Тристано. Вече беше прехвърлен в специалните части заради музикалния си талант и смяташе да прави шоута тип М’Синг в базата, както и да помага на старшината да организира развлекателната програма. Шърм беше рядкост в шоубизнеса, бе удивително забавен танцьор и можеше да имитира Божангле Робинсън, което караше по-малкия му брат да се залива от смях. Тринайсетгодишният Цукерман очакваше велики неща от брат, способен да прави всичко това. Шърман му разказа за цялата компания и му позволи да прочете размножените на циклостил истории, които моряците си предаваха от ръка на ръка, докато даваха наряд. Изумително. На подрастващото момче му се струваше, че брат му е открил достъп до пълен с приключения и дързост живот.
Филип Рот - „Животът ми като мъж“

Отначало детството, нежните и тиранични грижи над магазина за обувки на баща му в Камдън. Седемнайсет години боготворен съперник в борбата с тази упорита луда глава от обувния бизнес (това съм аз, обичаше да казва баща му, един скромен търговец на обувки, но тепърва ще има да видите), човек, който му даде да прочете Дейл Карнеги, за да смекчи момчешката му арогантност, и собствения си пример, за да го направи още по-самонадеян. „Запазиш ли това високомерие в отношението си към хората, Нати, ще се превърнеш в отшелник, в ненавиждана личност, във враг на света.“ В същото време долу в магазина си Полоний демонстрираше единствено презрение към всеки служител, чиято амбиция не беше толкова свирепа, колкото неговата. Г-н Ц. – както го наричаха в магазина, а и вкъщи малкият му син, когато искаше да се прави на важен, – г-н Ц. очакваше, изискваше от продавачите си и от отговорника на склада в края на работния ден всеки от тях да е със същото силно главоболие като него. Това, че преди да си тръгнат, продавачите неизменно обявяваха, че го мразят до смърт, винаги му идваше като изненада – той очакваше един млад служител да бъде благодарен на шефа си, който милостиво го подтиква да увеличава комисионите му. Не можеше да разбере защо някой би искал по-малко, когато би могъл да има повече, както г-н Ц. казваше, само „с малко усилие“. И ако те не влагаха това усилие, той го правеше вместо тях.
– Не се безпокой – заявяваше той, – аз не съм горд – очевидно имайки предвид, че гордостта не би му попречила да изпадне в ярост, когато се сблъска с нечие несъвършенство.
И това се отнасяше както за собствената му плът и кръв, така и за хората, които наемаше. Веднъж например (синът му никога нямаше да забрави този случай – може би отчасти и заради него бе станал „писател“), та веднъж бащата зърна името на своя малък Нейтън изписано върху книжката, която детето бе приготвило за училище, и гневът му почти срина къщата. Деветгодишното момче трябва да е преливало от самочувствие и почеркът му го показваше. И бащата го знаеше.
– Така ли те учат да пишеш името си, Нати? И това трябва да е почерк, който някой ще разчете и ще почувства уважение към неговия собственик? Кой, по дяволите, ще разчете нещо, което изглежда като гробище за старо желязо! За бога, момче, това е името ти. Напиши го както трябва!
Самолюбивото дете на самолюбивия търговец на обувки рева в стаята си часове наред, мачкайки възглавницата с двете си ръце, докато не се умори. Въпреки това, когато се появи по пижама преди лягане, държеше за краищата лист бяла хартия, върху който бе изписал името си със закръглени и четливи букви, удебелени по средата с черно мастило. Подаде го на тирана.
– Така добре ли е?
След което тутакси излетя нагоре по стръмната стълбица на бащините си ценности.
– А, ето това е почерк! Това е нещо, с което можеш да се гордееш! Ще поставя това над щанда в магазина!
И точно така направи и накара всичките си клиенти (голяма част от тях негри) да минат зад щанда, за да могат внимателно да разгледат почерка на малкото момче.
– Какво мислите за това? – питаше той, сякаш името стоеше под Прокламацията за освобождение.
Така вървяха нещата с този противоречив и темпераментен закрилник. Веднъж, когато ловяха риба близо до морския бряг и чичото на Нейтън, Фили, се беше ядосал и силно разтърсваше племенника си, задето е невнимателен с въдицата си, баща му заплаши Фили, че ще го изхвърли от лодката право във водата.
– Остави възпитанието на мен, Фили!
– Да бе, има да чакам... – измънка Фили.
– Ако му посегнеш още веднъж, Фили – додаде баща му свирепо, – ще си поприказваш с рибите, обещавам ти! Със змиорките също!
Същия ден малко по-късно, в наетата от Цукерманови къща, където прекарваха двуседмичната си почивка, Нейтън за първи и последен път в живота си яде бой с колан, защото едва не извадил окото на чичо си, докато се правел на клоун с проклетата въдица. Нейтън остана удивен, когато след трите удара на колана лицето на баща му, както и неговото, беше обляно в сълзи, а после – още по-учудващо – едва не се задуши в мъжката му прегръдка.
– Око, Нейтън, човешко око, знаеш ли какво би означавало за възрастен човек да трябва да живее без очи?
В годините между двете войни баща му фалира два пъти: първия път, в края на 20-те години, фалира мъжкото облекло на г-н Ц., а втория път, в началото на 30-те, детското облекло на г-н Ц. Но децата на г-н Ц. никога не останаха без три яденета на ден или без навременни медицински грижи, или прилични дрехи, или чисто легло, или малко джобни пари. Бизнесът рухваше, но не и домакинството, защото главата на семейството никога не се предаваше. През тези сурови години на оскъдица и трудности малкият Нейтън нямаше и най-малка представа, че семейството му се намира на ръба на всичко друго, но не и на пълното доволство, толкова убедителна бе вярата в бъдещето на този вулканичен баща.
И вярата на майката. Тя, разбира се, не показваше, че е женена за бизнесмен, фалирал два пъти. Достатъчно беше съпругът й да изпее само няколко такта от „Магарешка серенада“, бръснейки се в банята, и жена му съобщаваше на децата, докато закусваха:
– А аз помислих, че е радиото. За момент наистина помислих, че е Алън Джоунс.
Ако си свирукаше, докато мие колата, тя го сравняваше с даровитите канарчета, свирещи популярни песни по УЕАФ в неделните сутрини (може и да са популярни, казваше г-н Ц., сред останалите канарчета). Когато танцуваше с нея по линолеума в кухнята (духът на валса често го завладяваше след обяд), той беше „втори Фред Астер“. Шегуваше ли се с децата на масата по време на обяда, той беше, поне тя така мислеше, по-забавен от всички от предаването „Можеш ли да надминеш това“ – със сигурност по-забавен от онзи сенатор Форд. И когато паркираше студeбейкъра си, тя поглеждаше отдалеч между гумите и бордюра и казваше – никога не пропускаше – „Идеално!“, сякаш бе приземил аварийно пътнически самолет в нива. Няма нужда да се споменава, че „не критикувай, когато можеш да похвалиш“ беше нейно правило. Впрочем с Г-н Ц. за съпруг не би могла да успее с друго, дори и да опиташе.
После дойде заслужената награда. Шърман, по-големият им син, се уволняваше от флота, а младият Нейтън се готвеше да постъпва в колеж, когато бизнесът в магазина в Камдън изведнъж дръпна нагоре и до 1949-а, годината, в която Цукерман постъпи в колежа, съвсем нов магазин за обувки „Г-н Ц.“ отвори врати в струващия два милиона долара търговски център „Кънтри Клъб Хилс“. И тогава най-накрая дойде ред на еднофамилната къща в стил ранчо, разположена на парцел от един акър и с облицована с плочки камина – мечтата на семейството ставаше реалност точно когато членовете му се разпръсваха.
В деня на подписването на договора майката на Цукерман, щастлива като дете на рождения си ден, телефонира на Нейтън в колежа да го попита „в какъв цвят“ иска да е неговата стая.
– Розово – отговори Цукерман – и бяло. И балдахин над леглото, и дантелена покривка за тоалетната масичка. Майко, какви са тези глупости с „моята стая“?
– Но защо му е на баща ти да купува къща, ако не е, за да си имаш собствена стая, само за теб и за всички твои неща? Нали това си искал през целия си живот?
– Виж ти, а ще имам ли дъска за рисуване, майко?
– Скъпи, точно това ти казвам – можеш да имаш всичко.
– И знаме на колежа над леглото? И снимка на майка ми и гаджето ми върху скрина?
– Нейтън, защо ми се подиграваш? Така чаках този ден, а всичко, с което ми се отплащаш, когато ти се обаждам с такива чудесни новини, е сарказъм. Колежански сарказъм!
– Майко, само се опитвам мило да ти кажа да не се заблуждаваш, че в новата ти къща има нещо, наречено „стаята на Нейтън“. Не е речено, че все още искам онова, което исках, когато бях на десет.
– Тогава – каза тя тихо, – щом вече си толкова независим, може би баща ти не трябва да плаща таксата ти и да ти праща чек за двайсет и пет долара всяка седмица. Може би в отношенията ни трябва да има взаимност...
Нейтън не се впечатли особено нито от думите й, нито от тона, с който бяха изречени.
– От вас зависи дали да плащате за образованието ми – отвърна той съвсем сериозно, сякаш говореше на дете, което се държи по-детински, отколкото трябва. – Това е нещо, което ти и татко трябва сами да решите.
– О, скъпи, откога стана толкова жесток? Винаги си бил така сладък и внимателен.
– Майко – отговори деветнайсетгодишното момче, специализиращо английски език и литература, – опитай се да видиш нещата в истинската им светлина. Не съм жесток. Само прям.
Да, много вода бе изтекла от онзи ден на 1942 г., когато Нейтън Цукерман се влюби в Бети Цукерман така, както мъжете се влюбват във филмите, когато бе покорен от нея, все едно че не беше майка му, а прочута актриса, която по някаква невероятна причина му готвеше и чистеше стаята му. Онази сутрин, в качеството й на ръководител на кампанията за купуване на облигации за подпомагане на съюзниците във войната, я бяха поканили в залата за събрания, за да се изкаже пред учениците за това колко е важно да събираме военни марки. Тя пристигна, облечена в дрехите, които обикновено носеше само когато ходеше с „приятелките си“ на матине във Филаделфия – сив, шит по поръчка костюм и бяла копринена блуза. За да приключа с темата, тя говори (без предварителни бележки) от катедрата, елегантно драпирана в червено, бяло и синьо. Оттогава до края на живота си Нейтън щеше да изпитва непреодолимо недоверие към всяка жена в сив костюм и бяла блуза заради блясъка, който крехката му, порядъчна, добре възпитана майка излъчваше от сцената през този ден. И наистина, г-н Лумис, директорът (който нищо чудно също да е бил покорен), сравни дейността й като ръководител на кампанията и президент на АРУ с тази на мадам Чан Кайши. Плахо приемайки комплимента му, г-жа Цукерман призна от трибуната, че мадам Чан наистина е един от кумирите й. Също както и, каза тя пред събралите се ученици, Пърл Бък и Емили Поуст. Така си и беше. Майката на Цукерман дълбоко вярваше в това, което наричаше „благовъзпитание“, и изпитваше уважение, с каквото например се отнасят към кравата в Индия, към всякакви поздравителни картички и благодарствени писма. Както впрочем и той, докато траеше любовта им.
Една от първите големи изненади в живота на Цукерман беше поведението на майка му, когато брат му Шърман постъпи във флота през 1945 г., за да отбие двегодишната си военна служба. Приличаше на младо момиче, чийто годеник е потеглил да умира на фронтовата линия. В действителност Америка беше спечелила Втората световна война през август, а Шърман се намираше само на сто мили от дома, в лагер за новобранци в Мериленд. Нейтън стори всичко, за което можеше да се сети, за да я ободри: помагаше й да мие съдовете, предлагаше да носи вкъщи съботните покупки от бакалията, говореше непрекъснато, дори по темата, която обикновено го смущаваше – момичетата. За ужас на баща му той дори позволи на майка си да му гледа картите през рамото, когато „двамата мъже“ играеха в неделните вечери в дневната.
– Играй – предупреждаваше го баща му, – мисли за картите, които съм изчистил, Нати, а не за майка си. Майка ти може да се грижи за себе си, а ти отново ще изгубиш.
Как можеше човек да бъде толкова безчувствен? Майка му бе неспособна да се грижи за себе си – нещо трябваше да се направи. Но какво?
Нейтън особено се разстройваше, когато по радиото пускаха „Мадмоазел“ – песента, която винаги размекваше майка му. Заедно със „Стария фенерджия“ това беше любимото й парче в целия репертоар на Шърман от полукласически и популярни песни. За нея нямаше нищо по-хубаво от това да седи следобед в дневната и да го слуша как свири и пее (по нейна молба), да се наслаждава на „неговото изпълнение“. Със „Стария фенерджия“ донякъде се справяше – песента сякаш й понасяше добре. Но не и с „Мадмоазел“. Веднъж, когато по радиото зазвуча „Мадмоазел“, тя стана и излезе от стаята. Нейтън, върху когото тази песен нямаше същото въздействие, я последва и чу през вратата на спалнята й приглушено ридаене. Това почти го довърши.
Той леко почука на вратата и попита:
– Мамо... добре ли си? Искаш ли нещо?
– Не, скъпи, не.
– Искаш ли да ти прочета съчинението си?
– Не, миличък.
– Искаш ли да изключа радиото? Аз няма да слушам вече, наистина.
– Нека свири, Нейтън, скъпи, след минута ще свърши.
Колко ужасно беше страданието й – и колко странно. Все пак едно беше Шърман да липсва на него – Шърман беше по-големият му брат. Като малко момче привързаността на Нейтън към Шърман беше толкова ярко изразена и толкова очевидна, че другите деца се шегуваха с това – казваха, че ако Шърман Цукерман изведнъж спре, носът на малкия му брат ще се залепи за задника му. Малкият Нейтън наистина вървеше подир големия си брат сутрин, когато отиваха на училище, следобед, когато Шърм се отправяше към еврейското училище, и вечер на бойскаутските му срещи. Случеше ли се да поканят групата на Шърман на бар мицва или на сватбено тържество, Нейтън пътуваше с тях като техен „талисман“, седеше на стол в ъгъла на сцената и почукваше с две пръчки, докато свиреха румба. Това, че се чувстваше съкрушен от заминаването на брат си и нощем в стаята им се разплакваше, когато се обърнеше към празното му легло, можеше да се очаква. Но защо майка му се държеше така истерично? Как можеше Шърман да й липсва, когато той, Нейтън, все още беше край нея – и бе по-мил от всякога? По онова време тринайсетгодишният Нейтън беше вече отличник в гимназията, но при всичката си интелигентност и зрялост не можеше да проумее поведението на майка си.
Когато се върна вкъщи за първи път след новобранския лагер, Шърман донесе мръсна чанта, пълна с мръсни снимки, за да ги покаже на Нейтън, докато се разхождат заедно по старите места. Беше донесъл също и камуфлажно яке и моряшка шапка за малкия си брат и му разказваше истории за проститутки, които сядали в скута му в баровете край Бейнбридж и му позволявали да пъха ръката си под дрехите им. При това безплатно. Проститутките били петдесет- и шейсетгодишни.
Шърман беше на осемнайсет тогава и искаше да стане джаз музикант ала Лени Тристано. Вече беше прехвърлен в специалните части заради музикалния си талант и смяташе да прави шоута тип М’Синг в базата, както и да помага на старшината да организира развлекателната програма. Шърм беше рядкост в шоубизнеса, бе удивително забавен танцьор и можеше да имитира Божангле Робинсън, което караше по-малкия му брат да се залива от смях. Тринайсетгодишният Цукерман очакваше велики неща от брат, способен да прави всичко това. Шърман му разказа за цялата компания и му позволи да прочете размножените на циклостил истории, които моряците си предаваха от ръка на ръка, докато даваха наряд. Изумително. На подрастващото момче му се струваше, че брат му е открил достъп до пълен с приключения и дързост живот.
Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-334-4
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-354-4
Купи
Цена
4.00 лв.
(5.00 лв.)

* 1 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-1лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени