Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
В света на „Прада“
Печатно издание
ISBN
978-619-150-177-9
Цена
11.25 лв.
(15.00 лв.)
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
400 гр.
Страници
232
Превод
Цветанка Цанкова
Дата на издаване
23 декември 2013

В света на „Прада“

Зад кулисите на един социален феномен

Годината е 1977. На Международното изложение на кожени изделия „Мипел“ в Милано се срещат една изтънчена госпожица, наследница на кожарски магазин, минала през феминизма и романтиката на комунистическите идеи, и един амбициозен предприемач, производител на чанти. Миуча Прада и Патрицио Бертели. Тази не особено сърдечна среща е началото на емоционална и професионална алхимия, от която ще избухне неповторим артистичен феномен.

Италианският журналист Джан Луиджи Паракини, който повече от едно десетилетие отразява капризния свят на модата във в. „Кориере дела Сера“, прониква уверено в света на „Прада“ и нейния лабиринт от сполуки и несполуки. С безпогрешния усет на ценител и с опитното око на любопитен наблюдател той разкрива многообразните й превъплъщения, които очароват или разочароват, но никога не предизвикват равнодушие. 

„Прада“ не е само марка във висшата мода, а стил на живот и на поведение, който преобръща естетически канони, провокира, смайва, създава тенденции. „Прада“ е мощен енергиен микс от авангардно изкуство, кино, архитектура, ветроходство, от все нови и нови експерименти, раждащи неизменно явления, белязани от две вулканични, непредвидими личности с ярка индивидуалност – кралицата Миуча и гръмовержеца Патрицио. Сигурно не е случайно, че и „дяволът носи „Прада“, този символ на изкусително предизвикателство към утвърдения вкус.

За автора

Джан Луиджи Паракини е модният редактор на вечния италиански вестник „Кориере дела Сера“. Той прониква уверено в света на „Прада“ и нейния лабиринт от сполуки и несполуки. С безпогрешния усет на ценител и с опитното око на любопитен наблюдател той разкрива многообразните й превъплъщения, които очароват или разочароват, но никога не предизвикват равнодушие.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Джан Луиджи Паракини „В света на „Прада“ (Зад кулисите на един социален феномен)

Петък, 10 юни 1977 г.
Една съдбовна дата.
В Англия набират скорост споровете във връзка с идеята за обединена Европа. Между Швейцария и Лихтенщайн тече полемика по въпроса за данъчния рай. В Италия третият държавен телевизионен канал, въпреки че все още не предава, се оказва проблем, и то голям.
Един ден, изпълнен със злободневни теми, ден, на който съдбата е отредила да бъде рамката на нещо дъл­готрайно.
В Милано, малко преди единайсет часа, една госпо­жица, носеща бежова копринена блузка, пола с етномо­тиви от „Ив Сен Лоран“ и обувки на висока подметка с кожена лента около глезена, излиза от магазин, соб­ственост на семейството й, и се насочва към Панаирното градче, в което се провежда Международното изложение на кожени изделия „Мипел“.
Решила е да хвърли поглед на един щанд, защото са й казали, че на него са показани чанти, приличащи твърде много на тези от витрината на нейния магазин.
Дали не са имитация?
Над щанда виси надпис „Сър Робърт“ и наистина в чантите има нещо до болка познато.
Пред съкрушената, измъчвана от противоречиви чув­ства госпожица се изправя младеж в син костюм и бяла риза, с непокорна, гъста черна коса и с въпросително и леко предизвикателно изражение на лицето.
Твърди Перейра, всъщност твърдението е на извест­ната астроложка Ема Перейра, според която щом жена Телец срещне мъж Овен, докато Слънцето преминава през зодия Близнаци (а рождената Луна и на двамата е в Близнаци) и неговата Венера е в пълна хармония с ней­ната, сигурно ще се случи нещо много важно, и то не единствено в сферата на емоциите.
Само че в момента на срещата нито той, нито тя дори не подозират за съществуването на това авторитетно твърдение.
Госпожицата е Миуча Прада и е на 29 години.
Младежът е Патрицио Бертели и е на 31 години.
От първоначалното впечатление, когато тя си мисли „колко е арогантен“, а той си казва „как си го проси“ (и двамата са прави), се заражда странната и специална ал­химия на една двойка, която ще напише важна страница в историята на модата.
Това е среща между двама души, всеки от които се отличава с интелигентност, изключителен усет към кра­сивото и завиден нюх, дължащ се отчасти и на факта, че той и тя имат възголемички носове.
„Големият, правилно очертан нос говори добре за теб – твърди още през 200 г. сл. Хр. Артемидор Далдиан­ски. – Означава, че притежаваш много остър ум, дейст­ваш решително, съюзяваш се с хора, създаващи най-ху­бавата атмосфера, която да ти помогне.“ Артемидор като че ли е прав.
Носът олицетворява нюха към новото, стремежа да извървиш пътя, изпреварвайки другите. А ако в един мо­мент се окажеш изигран, не бива да се сърдиш, защото и това е част от играта.
Така или иначе, онези първи изпитателни и съвсем не приятелски погледи, които си разменят, са начално­то парченце на един пъзел, родил се от няколко чанти и превърнал се в пъстроцветно модно явление.
Под знака на зодия Близнаци. С търговската марка „Прада“.
Как е постигнато? Започвайки с разработката на ця­лостен стил на обличане, който със своите форми, обеми, грижливо подбрани тъкани и преди всичко с характерна­та си философска концепция е безспорно единствен по рода си, неподражаем.
Естествено, някои го харесват, а други – не.
Но малцина могат да подложат на съмнение неговия иновативен заряд и провокативната му склонност да ос­порва и дори да преобръща общоприетия усет за естетика (аспекти, на които Миуча Прада държи особено много).
Външният вид започва да отразява стила и начина на живот благодарение и на сериозните инвестиции, с кои­то „Прада“ се настанява в области, на пръв поглед далече от модата: изкуство, научни изследвания, ветроходство, архитектурен дизайн, култура в широкия смисъл на ду­мата. До голяма степен те съвпадат с интересите и лич­ните предпочитания на двойката Прада–Бертели и в тях работи един изключителен „щурмови отряд“, състоящ се от консултанти, проектанти и хора на изкуството, които използват езика на авангарда и на концептуалността. А той е отличителният белег на продукта „Прада“.
Резултатът от всичко това е силната идентичност на една запомняща се със своята неповторимост търговска марка, предназначена за интелектуалния елит.
Или по-простичко: „Кажи ми как се обличаш и ще ти кажа колко си интелигентен“.
„В един от последните броеве на „Домус“ – обяснява директорът на списанието Флавио Албанезе, архитект и дизайнер – се запитахме какво точно да разбираме под „обществен вкус“. Анализът ни започна от социолога Георг Зимел и завърши със семиолога Ролан Барт. Стиг­нахме до заключението, че е съвкупност от въздействия и тенденции, допринасящи за изграждането или промя­ната на стила на живот. Факт е, че в наши дни „Прада“ е несъмнено една реална проява на вкусовете на обществото. Изобщо нямам предвид модата, защото е аспектът, който най-малко ме интересува, макар и тя, Миуча, да доказа, че е успяла да забележи много преди останали­те усещането за смърт на днешното общество. Това е типично за хора, формирали се под влияние на левите политически сили. Те, от една страна, осъзнават вредата от ценностите на потребителското общество, а от друга, решават да създават нови потребителски нагласи и после да се чувстват отговорни, задето са ги създали.“
Символи, мисъл, новаторство – от тях се заражда, раз­вива и все още се налага философията на „Прада“.
Стефано Пилати, творчески директор на „Ив Сен Ло­ран“, който в „Прада“ е работил първоначално като кон­султант по тъканите, а след това – като сътрудник по оформянето на цялостния стил, признава: „Това е една от рядко срещаните в света на модата търговски марки, която наистина отприщва въображението благодарение на способността си да въздейства със силата на мисълта и със стремежа да бъде градивна в непрестанното актуали­зиране на тази мисъл. Такъв е резултатът от играта „в от­бор“ на Прада–Бертели, които са сред първите, проявили любопитство и гъвкав подход към други форми на визуалните изкуства, на комуникацията, на изразните средства като цяло. Те са хора със силна съвременна идентичност“.
Но да се върнем към срещата в онзи творчески, ала може би все още не концептуален 10 юни 1977 г.
Нещо повече, нека се върнем и по-назад във времето, защото това е от основно значение за създаването на яв­лението „Прада“.
Всичко започва през пролетта на 1913 г., когато дядо­то на Миуча – господин Марио Прада – и брат му Марти­но откриват в прочутата миланска Галерия „Виктор Ема­нуил II“ елегантен магазин, над който се чете надписът „Братя Прада“.
На рафтовете и на витрините са изложени куфари и пътнически сандъци с многобройни отделения, пътни чанти, вечерни дамски чанти с необичайни висулки във формата на череп, бастуни за разходка с дръжки от сло­нова кост, гребени от костенурка, кутии за бижута. Тези изделия привличат с разнообразието на кожите, от които са изработени: слонска, моржова, алигаторска, змийска и от какви ли не още редки животни. Освен това са показани съдове от порцелан, часовници и различни сребърни прибори. Най-търсените артикули са кожените несесери за пъ­туване с изискани орнаменти от кристал и едни странни сандъци за морски пътешествия, наподобяващи малки подвижни гардероби.
Успехът на магазина е толкова голям, че само шест години след откриването му, през 1919-а, дванайсет месеца след края на Първата световна война, той става официален доставчик на Савойската династия, а това за времето си е възможно най-престижното отличие.
Следвайки примера на коронованите особи, важните клиенти се умножават. Сред тях са не само изтъкнатите милански фамилии, но и редица европейски аристокра­ти – редовни посетители на представленията в разполо­жената на две крачки Ла Скала. Те не пропускат да ми­нат през магазина на братята Прада, за да купят сватбен подарък или да понапазаруват, преди да отплават на ня­кое далечно пътешествие.
Освен това е истинско удоволствие да влезеш в този магазин с неговите светли дървени ламперии, с пода на черни и бели квадрати и с картината на прочутия сценограф на Ла Скала Никола Беноа, която неслучайно изобразява един голям параход.
Господин Марио е запален пътешественик.
На млади години е бил в Германия, там е работил в кожарски магазин. Ходил е и във Великобритания и Съединените щати. Продължава да пътува, защото обича нещата да са изпипани, а италианските кожи изобщо не са му по вкуса. Предпочитаните му доставчици са от Австрия и Германия, където е оставил частица от сър­цето си, привлечен от сериозния подход, културата и традициите на немците. Нещата се развиват добре и той отваря втори магазин на улица „Манцони“.
По време на пътуванията си господин Марио не раз­глежда само кожи и паметници. Повлиян от брат си Мар­тино, който е активист на „Ационе католика“, се увлича от идеите на движението. През 1920–1930 г., пътувайки до Лондон и Париж, носи поверителни документи на дон Луиджи Стурцо, към когото се обръщат редица съна­родници, принудени да емигрират, защото са били преследвани от фашистката полиция.
В пътническите чанти на господин Марио все има по някое невидимо за окото отделение, в което да скрие тези силно компрометиращи документи и да не бъде разобличен.
Междувременно брат му Мартино го оставя да се оп­равя сам с магазините, за да се посвети изцяло на поли­тическата дейност на Народната партия.
За съжаление изработените от костенурка и кроко­дилска кожа изделия изобщо не са подходящи за годи­ните на Втората световна война и началото на следвоенния период. Отлетяло е времето на коктейлите под зву­ците на оркестъра на борда на порещите океана кораби. Вече никому не са нужни големите, пищно украсени пътнически сандъци. Процъфтяващата търговия е без­възвратно в миналото. Отпада проектът да се открие тре­ти магазин „Прада“ в Рим. Красивата Галерия в Милано е бомбардирана. Очертават се проблеми от съвсем друго естество. Първият магазин все още се крепи, макар че започва да запада, вторият на улица „Манцони“ е закрит. Сравнението с отминалите години е немислимо.
Марио Прада се пита унило къде са отишли всички онези богато облечени хора, които преди влизали и по­ръчвали най-ценното от неговите стоки.
През 1958 г. господин Марио умира и магазинът е наследен от дъщерите му Нанда и Луиза, която като харак­тер и организационен усет е повече „немкиня“ от сестра си. И, естествено, нещата се променят. Хубавият мага­зин в Галерията запазва привлекателността си, само че клиентите му са съвсем други. Това са буржоата, които в онзи труден период на възстановяване на страната ра­ботят усилено, но са изпълнени с надежда. Магазинът съхранява реномето си през шейсетте и седемдесетте го­дини на миналия век, ала така и не успява да постигне значими успехи. Положението дори се влошава по време на революционната епоха, наложила пластмасата.
Нека обаче се върнем там, откъдето подхванахме на­шия разказ, на деня 10 юни 1977 г., когато започналата отскоро да работи в обвеяния със слава магазин на семейството госпожица Миуча Прада иска на всяка цена да види кой е онзи тосканец, който си позволява да имитира чантите, имащи зад гърба си една такава предистория.
Търсенията й сред щандовете на „Мипел“ не траят дълго.
Нечестивецът е открит.
Сдържано, формално представяне. След това с най-хладния от своите хладни погледи госпожицата го ули­чава в имитация, прегрешение, утежнено от обстоятелството, че е забелязала редица според нея огромни раз­лики между неговите чанти и оригиналите на реномира­ната фирма, която навремето е била доставчик на Негово Величество.
В поведението й, съвсем на място, прозира високоме­рие, което не липсва в нейния и без това опак характер.
Ала младежът изобщо не е от тези, които се страху­ват от пререкания, напротив. Така че не само отговаря на упреците, но като добър покерджия вдига мизата, стараейки се да я убеди колко ще спечели, ако се съюзи (засега само в бизнеса) с него.
„Виж го този, кого тръгнал да учи на занаят“, мисли си, леко уплашена, надутата госпожица от Милано, об­лечена в поличка от „Ив Сен Лоран“.
„Виж я тази, кого тръгнала да учи на занаят“, мисли си, леко уплашен, суровият млад тосканец, облечен в син костюм.
Но ето че само след няколко седмици започват да ра­ботят заедно. И искат да се опознаят по-добре, да бъдат по-често двамата, и то без да говорят за чанти.
Откровеният и нетърпящ възражения начин, по който той я е накарал да разбере, че следва да разшири хори­зонта си, да мисли по-мащабно, с една дума – да се отърси от миналото и да се огледа както трябва, в края на краищата успява да я убеди.
Така Патрицио Бертели, който междувременно е обеди­нил цялата си дейност под марката „Пелетиери д’Италия Спа“, подписва договор за лиценз за производство и ексклузивна дистрибуция в страната и в чужбина на всички кожени изделия с марка „Прада“.
Съпътстван от скрити погледи и искри на копнеж, този договор официално е първата тухла в изграждането на фирмата, а тя само след няколко месеца, нужни за укрепването на бизнес съюза, ще започне да дава първите си плодове.
Дали това става възможно предимно заради взаимно­то привличане, или заради перспективите за печеливш бизнес? Никой от двамата така и не се осмелява да отговори.
Все пак като че ли интересът към новото, проектът за разширяване на търговията и тяхната любовна история са набирали сила повече или по-малко едновременно. Колко ли любови са разцъфнали след едно първо, протекло съвсем не в приятелски дух запознанство? Тази схема е класика в жанра.
През 1979 г. те заживяват заедно, делейки времето си между нейното жилище в Милано и неговото в Арецо. Чувствата ги обединяват, но иначе, от гледна точка на бизнеса, всеки от тях е твърдо „сингъл“, защото доста дълго между „Прада“ и „Пелетиери д’Италия“ ще про­дължи да е валиден само онзи договор за лиценз.
Полята и хълмовете на Тоскана, с ярките, менящи се с всеки сезон цветове, са неизказано романтични. Но тях­ната чувственост и нежност не бива да оставят на заден план целта, а тя е „факти, не думи“, ако го кажем с из­вестната тогава реклама за хладилници.
Когато по време на „Мипел“ Патрицио вдига миза­та при „играта на покер“, твърдейки, че „Прада“ следва да се захване с нещо ново, наистина вярва в това, което казва. Той не е човек на протакането. За да се развиваш, трябва да умееш да рискуваш. Девизът му, взет, между другото, от един исторически източник, е „Който спре, е загубен“.
Коя е първата стъпка? Разширяване на производстве­ната гама чрез навлизане в нова територия. „Кожите са налице, ще правим и обувки. Отсега нататък ще има чан­ти и обувки „Прада“.“
Но Миуча го слуша с половин ухо. Научена е да бъде предпазлива, още повече в това ново приключение. Пък и чантите се продават добре, много добре, все по-добре, така че защо трябва да се поема по нов път, да се обър­кват добре раздадените карти?
Контра, контра, контра.
Бертели се опитва да реконтрира, ала безуспешно. За­това един ден я успокоява с мек, лицемерен тон: „Бъди спокойна, няма да говорим повече за това. И без теб пак ще правим обувки“.
Улучва директно в десетката.
Уязвена в гордостта си, госпожица Прада отваря нова страница в своята дейност и така, след първата година на съжителство, се появява и първата колекция дамски обувки.
В крайна сметка обувките не са ли недвусмислена по­кана човек да върви?

Джан Луиджи Паракини „В света на „Прада“ (Зад кулисите на един социален феномен)

Петък, 10 юни 1977 г.
Една съдбовна дата.
В Англия набират скорост споровете във връзка с идеята за обединена Европа. Между Швейцария и Лихтенщайн тече полемика по въпроса за данъчния рай. В Италия третият държавен телевизионен канал, въпреки че все още не предава, се оказва проблем, и то голям.
Един ден, изпълнен със злободневни теми, ден, на който съдбата е отредила да бъде рамката на нещо дъл­готрайно.
В Милано, малко преди единайсет часа, една госпо­жица, носеща бежова копринена блузка, пола с етномо­тиви от „Ив Сен Лоран“ и обувки на висока подметка с кожена лента около глезена, излиза от магазин, соб­ственост на семейството й, и се насочва към Панаирното градче, в което се провежда Международното изложение на кожени изделия „Мипел“.
Решила е да хвърли поглед на един щанд, защото са й казали, че на него са показани чанти, приличащи твърде много на тези от витрината на нейния магазин.
Дали не са имитация?
Над щанда виси надпис „Сър Робърт“ и наистина в чантите има нещо до болка познато.
Пред съкрушената, измъчвана от противоречиви чув­ства госпожица се изправя младеж в син костюм и бяла риза, с непокорна, гъста черна коса и с въпросително и леко предизвикателно изражение на лицето.
Твърди Перейра, всъщност твърдението е на извест­ната астроложка Ема Перейра, според която щом жена Телец срещне мъж Овен, докато Слънцето преминава през зодия Близнаци (а рождената Луна и на двамата е в Близнаци) и неговата Венера е в пълна хармония с ней­ната, сигурно ще се случи нещо много важно, и то не единствено в сферата на емоциите.
Само че в момента на срещата нито той, нито тя дори не подозират за съществуването на това авторитетно твърдение.
Госпожицата е Миуча Прада и е на 29 години.
Младежът е Патрицио Бертели и е на 31 години.
От първоначалното впечатление, когато тя си мисли „колко е арогантен“, а той си казва „как си го проси“ (и двамата са прави), се заражда странната и специална ал­химия на една двойка, която ще напише важна страница в историята на модата.
Това е среща между двама души, всеки от които се отличава с интелигентност, изключителен усет към кра­сивото и завиден нюх, дължащ се отчасти и на факта, че той и тя имат възголемички носове.
„Големият, правилно очертан нос говори добре за теб – твърди още през 200 г. сл. Хр. Артемидор Далдиан­ски. – Означава, че притежаваш много остър ум, дейст­ваш решително, съюзяваш се с хора, създаващи най-ху­бавата атмосфера, която да ти помогне.“ Артемидор като че ли е прав.
Носът олицетворява нюха към новото, стремежа да извървиш пътя, изпреварвайки другите. А ако в един мо­мент се окажеш изигран, не бива да се сърдиш, защото и това е част от играта.
Така или иначе, онези първи изпитателни и съвсем не приятелски погледи, които си разменят, са начално­то парченце на един пъзел, родил се от няколко чанти и превърнал се в пъстроцветно модно явление.
Под знака на зодия Близнаци. С търговската марка „Прада“.
Как е постигнато? Започвайки с разработката на ця­лостен стил на обличане, който със своите форми, обеми, грижливо подбрани тъкани и преди всичко с характерна­та си философска концепция е безспорно единствен по рода си, неподражаем.
Естествено, някои го харесват, а други – не.
Но малцина могат да подложат на съмнение неговия иновативен заряд и провокативната му склонност да ос­порва и дори да преобръща общоприетия усет за естетика (аспекти, на които Миуча Прада държи особено много).
Външният вид започва да отразява стила и начина на живот благодарение и на сериозните инвестиции, с кои­то „Прада“ се настанява в области, на пръв поглед далече от модата: изкуство, научни изследвания, ветроходство, архитектурен дизайн, култура в широкия смисъл на ду­мата. До голяма степен те съвпадат с интересите и лич­ните предпочитания на двойката Прада–Бертели и в тях работи един изключителен „щурмови отряд“, състоящ се от консултанти, проектанти и хора на изкуството, които използват езика на авангарда и на концептуалността. А той е отличителният белег на продукта „Прада“.
Резултатът от всичко това е силната идентичност на една запомняща се със своята неповторимост търговска марка, предназначена за интелектуалния елит.
Или по-простичко: „Кажи ми как се обличаш и ще ти кажа колко си интелигентен“.
„В един от последните броеве на „Домус“ – обяснява директорът на списанието Флавио Албанезе, архитект и дизайнер – се запитахме какво точно да разбираме под „обществен вкус“. Анализът ни започна от социолога Георг Зимел и завърши със семиолога Ролан Барт. Стиг­нахме до заключението, че е съвкупност от въздействия и тенденции, допринасящи за изграждането или промя­ната на стила на живот. Факт е, че в наши дни „Прада“ е несъмнено една реална проява на вкусовете на обществото. Изобщо нямам предвид модата, защото е аспектът, който най-малко ме интересува, макар и тя, Миуча, да доказа, че е успяла да забележи много преди останали­те усещането за смърт на днешното общество. Това е типично за хора, формирали се под влияние на левите политически сили. Те, от една страна, осъзнават вредата от ценностите на потребителското общество, а от друга, решават да създават нови потребителски нагласи и после да се чувстват отговорни, задето са ги създали.“
Символи, мисъл, новаторство – от тях се заражда, раз­вива и все още се налага философията на „Прада“.
Стефано Пилати, творчески директор на „Ив Сен Ло­ран“, който в „Прада“ е работил първоначално като кон­султант по тъканите, а след това – като сътрудник по оформянето на цялостния стил, признава: „Това е една от рядко срещаните в света на модата търговски марки, която наистина отприщва въображението благодарение на способността си да въздейства със силата на мисълта и със стремежа да бъде градивна в непрестанното актуали­зиране на тази мисъл. Такъв е резултатът от играта „в от­бор“ на Прада–Бертели, които са сред първите, проявили любопитство и гъвкав подход към други форми на визуалните изкуства, на комуникацията, на изразните средства като цяло. Те са хора със силна съвременна идентичност“.
Но да се върнем към срещата в онзи творчески, ала може би все още не концептуален 10 юни 1977 г.
Нещо повече, нека се върнем и по-назад във времето, защото това е от основно значение за създаването на яв­лението „Прада“.
Всичко започва през пролетта на 1913 г., когато дядо­то на Миуча – господин Марио Прада – и брат му Марти­но откриват в прочутата миланска Галерия „Виктор Ема­нуил II“ елегантен магазин, над който се чете надписът „Братя Прада“.
На рафтовете и на витрините са изложени куфари и пътнически сандъци с многобройни отделения, пътни чанти, вечерни дамски чанти с необичайни висулки във формата на череп, бастуни за разходка с дръжки от сло­нова кост, гребени от костенурка, кутии за бижута. Тези изделия привличат с разнообразието на кожите, от които са изработени: слонска, моржова, алигаторска, змийска и от какви ли не още редки животни. Освен това са показани съдове от порцелан, часовници и различни сребърни прибори. Най-търсените артикули са кожените несесери за пъ­туване с изискани орнаменти от кристал и едни странни сандъци за морски пътешествия, наподобяващи малки подвижни гардероби.
Успехът на магазина е толкова голям, че само шест години след откриването му, през 1919-а, дванайсет месеца след края на Първата световна война, той става официален доставчик на Савойската династия, а това за времето си е възможно най-престижното отличие.
Следвайки примера на коронованите особи, важните клиенти се умножават. Сред тях са не само изтъкнатите милански фамилии, но и редица европейски аристокра­ти – редовни посетители на представленията в разполо­жената на две крачки Ла Скала. Те не пропускат да ми­нат през магазина на братята Прада, за да купят сватбен подарък или да понапазаруват, преди да отплават на ня­кое далечно пътешествие.
Освен това е истинско удоволствие да влезеш в този магазин с неговите светли дървени ламперии, с пода на черни и бели квадрати и с картината на прочутия сценограф на Ла Скала Никола Беноа, която неслучайно изобразява един голям параход.
Господин Марио е запален пътешественик.
На млади години е бил в Германия, там е работил в кожарски магазин. Ходил е и във Великобритания и Съединените щати. Продължава да пътува, защото обича нещата да са изпипани, а италианските кожи изобщо не са му по вкуса. Предпочитаните му доставчици са от Австрия и Германия, където е оставил частица от сър­цето си, привлечен от сериозния подход, културата и традициите на немците. Нещата се развиват добре и той отваря втори магазин на улица „Манцони“.
По време на пътуванията си господин Марио не раз­глежда само кожи и паметници. Повлиян от брат си Мар­тино, който е активист на „Ационе католика“, се увлича от идеите на движението. През 1920–1930 г., пътувайки до Лондон и Париж, носи поверителни документи на дон Луиджи Стурцо, към когото се обръщат редица съна­родници, принудени да емигрират, защото са били преследвани от фашистката полиция.
В пътническите чанти на господин Марио все има по някое невидимо за окото отделение, в което да скрие тези силно компрометиращи документи и да не бъде разобличен.
Междувременно брат му Мартино го оставя да се оп­равя сам с магазините, за да се посвети изцяло на поли­тическата дейност на Народната партия.
За съжаление изработените от костенурка и кроко­дилска кожа изделия изобщо не са подходящи за годи­ните на Втората световна война и началото на следвоенния период. Отлетяло е времето на коктейлите под зву­ците на оркестъра на борда на порещите океана кораби. Вече никому не са нужни големите, пищно украсени пътнически сандъци. Процъфтяващата търговия е без­възвратно в миналото. Отпада проектът да се открие тре­ти магазин „Прада“ в Рим. Красивата Галерия в Милано е бомбардирана. Очертават се проблеми от съвсем друго естество. Първият магазин все още се крепи, макар че започва да запада, вторият на улица „Манцони“ е закрит. Сравнението с отминалите години е немислимо.
Марио Прада се пита унило къде са отишли всички онези богато облечени хора, които преди влизали и по­ръчвали най-ценното от неговите стоки.
През 1958 г. господин Марио умира и магазинът е наследен от дъщерите му Нанда и Луиза, която като харак­тер и организационен усет е повече „немкиня“ от сестра си. И, естествено, нещата се променят. Хубавият мага­зин в Галерията запазва привлекателността си, само че клиентите му са съвсем други. Това са буржоата, които в онзи труден период на възстановяване на страната ра­ботят усилено, но са изпълнени с надежда. Магазинът съхранява реномето си през шейсетте и седемдесетте го­дини на миналия век, ала така и не успява да постигне значими успехи. Положението дори се влошава по време на революционната епоха, наложила пластмасата.
Нека обаче се върнем там, откъдето подхванахме на­шия разказ, на деня 10 юни 1977 г., когато започналата отскоро да работи в обвеяния със слава магазин на семейството госпожица Миуча Прада иска на всяка цена да види кой е онзи тосканец, който си позволява да имитира чантите, имащи зад гърба си една такава предистория.
Търсенията й сред щандовете на „Мипел“ не траят дълго.
Нечестивецът е открит.
Сдържано, формално представяне. След това с най-хладния от своите хладни погледи госпожицата го ули­чава в имитация, прегрешение, утежнено от обстоятелството, че е забелязала редица според нея огромни раз­лики между неговите чанти и оригиналите на реномира­ната фирма, която навремето е била доставчик на Негово Величество.
В поведението й, съвсем на място, прозира високоме­рие, което не липсва в нейния и без това опак характер.
Ала младежът изобщо не е от тези, които се страху­ват от пререкания, напротив. Така че не само отговаря на упреците, но като добър покерджия вдига мизата, стараейки се да я убеди колко ще спечели, ако се съюзи (засега само в бизнеса) с него.
„Виж го този, кого тръгнал да учи на занаят“, мисли си, леко уплашена, надутата госпожица от Милано, об­лечена в поличка от „Ив Сен Лоран“.
„Виж я тази, кого тръгнала да учи на занаят“, мисли си, леко уплашен, суровият млад тосканец, облечен в син костюм.
Но ето че само след няколко седмици започват да ра­ботят заедно. И искат да се опознаят по-добре, да бъдат по-често двамата, и то без да говорят за чанти.
Откровеният и нетърпящ възражения начин, по който той я е накарал да разбере, че следва да разшири хори­зонта си, да мисли по-мащабно, с една дума – да се отърси от миналото и да се огледа както трябва, в края на краищата успява да я убеди.
Така Патрицио Бертели, който междувременно е обеди­нил цялата си дейност под марката „Пелетиери д’Италия Спа“, подписва договор за лиценз за производство и ексклузивна дистрибуция в страната и в чужбина на всички кожени изделия с марка „Прада“.
Съпътстван от скрити погледи и искри на копнеж, този договор официално е първата тухла в изграждането на фирмата, а тя само след няколко месеца, нужни за укрепването на бизнес съюза, ще започне да дава първите си плодове.
Дали това става възможно предимно заради взаимно­то привличане, или заради перспективите за печеливш бизнес? Никой от двамата така и не се осмелява да отговори.
Все пак като че ли интересът към новото, проектът за разширяване на търговията и тяхната любовна история са набирали сила повече или по-малко едновременно. Колко ли любови са разцъфнали след едно първо, протекло съвсем не в приятелски дух запознанство? Тази схема е класика в жанра.
През 1979 г. те заживяват заедно, делейки времето си между нейното жилище в Милано и неговото в Арецо. Чувствата ги обединяват, но иначе, от гледна точка на бизнеса, всеки от тях е твърдо „сингъл“, защото доста дълго между „Прада“ и „Пелетиери д’Италия“ ще про­дължи да е валиден само онзи договор за лиценз.
Полята и хълмовете на Тоскана, с ярките, менящи се с всеки сезон цветове, са неизказано романтични. Но тях­ната чувственост и нежност не бива да оставят на заден план целта, а тя е „факти, не думи“, ако го кажем с из­вестната тогава реклама за хладилници.
Когато по време на „Мипел“ Патрицио вдига миза­та при „играта на покер“, твърдейки, че „Прада“ следва да се захване с нещо ново, наистина вярва в това, което казва. Той не е човек на протакането. За да се развиваш, трябва да умееш да рискуваш. Девизът му, взет, между другото, от един исторически източник, е „Който спре, е загубен“.
Коя е първата стъпка? Разширяване на производстве­ната гама чрез навлизане в нова територия. „Кожите са налице, ще правим и обувки. Отсега нататък ще има чан­ти и обувки „Прада“.“
Но Миуча го слуша с половин ухо. Научена е да бъде предпазлива, още повече в това ново приключение. Пък и чантите се продават добре, много добре, все по-добре, така че защо трябва да се поема по нов път, да се обър­кват добре раздадените карти?
Контра, контра, контра.
Бертели се опитва да реконтрира, ала безуспешно. За­това един ден я успокоява с мек, лицемерен тон: „Бъди спокойна, няма да говорим повече за това. И без теб пак ще правим обувки“.
Улучва директно в десетката.
Уязвена в гордостта си, госпожица Прада отваря нова страница в своята дейност и така, след първата година на съжителство, се появява и първата колекция дамски обувки.
В крайна сметка обувките не са ли недвусмислена по­кана човек да върви?

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-177-9
изчерпана
Цена
11.25 лв.
(15.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени