Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Ханибал
Печатно издание
ISBN
978-619-150-239-4
Купи
Цена
15.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-619-150-250-9
Купи
Цена
8.50 лв.
(15.00 лв.)
-6.50лв.
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (4)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
420 гр.
Страници
432
Превод
Владимир Германов
Дата на издаване
25 ноември 2013

Ханибал

Спомняте си Ханибал Лектър – джентълмен, гений, канибал. Изминали са седем години, откакто доктор Лектър е избягал от затвора. Седем години той се радва на свободата и вдъхва уханията на широкия свят. Ала в този негов широк свят са нахълтали натрапници и те разбулват новата му самоличност, усещат злото, което го обвива като пашкул, създават му дискомфорт. Даден е стартът на последната гонитба и в това преследване на канибала са заложили всичко осакатеният от него мултимилионер, корумпираният италиански полицай и агентът на ФБР Кларис Старлинг, която някога застана пред Лектър и която никога повече не беше същата. Всички те по свой си начин искат да открият доктор Лектър. И на всички тях желанието ще бъде изпълнено.

За автора

Томас Харис е роден през 1940 в щата Тенеси, САЩ. Работи като журналист. Написва първия си роман през 1975, който веднага му донася световна слава. До този момент Томас Харис е публикувал 5 книги с главен герой незабравимото превъплъщение на злото - доктор Ханибал Лектър. И петте романа: „Черна неделя“, „Червения дракон“, „Мълчанието на агнетата“, „Ханибал“ и новият „Ханибал Лектър: Зараждането на злото“ са адаптирани в киното с огромен успех, а „Мълчанието на агнетата“, с Джоди Фостър и Антъни Хопкинс в ролята на психиатъра Ханибал – канибала, е награден с „Оскар“ за главна мъжка роля през 1991.

Откъс

Томас Харис „Ханибал“

Мустангът на Кларис Старлинг избумтя нагоре по входната рампа на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия на Масачузетс Авеню – главна квартира, взета под наем от преподобния Мун за по-икономично.
Ударната група чакаше в три превозни средства – най-отпред очукан микробус без обозначения, зад него двата черни фургона на командосите от специалния отряд, включени на ниски обороти в големия подземен гараж.
Старлинг измъкна тежката чанта с оборудването от колата си и изтича до първия микробус – бял, мръсен, с надписи РЕСТОРАНТ ЗА РАЦИ „МАРСЕЛ“ от двете страни.
Четирима мъже я наблюдаваха през отворените задни врати, докато приближаваше. Беше слабичка във възшироката униформа и се движеше бързо въпреки тежката чанта.
Косата й блестеше на призрачната светлина на флуоресцентните лампи.
– Жени. Винаги закъсняват – отбеляза един полицай от вашингтонската полиция.
За операцията отговаряше специален агент Джон Бригъм от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия.
– Не е закъсняла – възрази той. – Извиках я, когато получихме сигнала. Сигурно идва чак от Куонтико... Ей, Старлинг, подай ми чантата.
Тя вдигна бързо ръка за поздрав.
– Здрасти, Джон.
Бригъм даде знак на навъсения цивилен шофьор и микробусът потегли навън в приятния есенен следобед още преди да затворят задните врати. Кларис Старлинг - ветеран в подобни операции – се мушна под окуляра на перископа и седна в задната част на микробуса, максимално близо до седемдесеткилограмовия блок сух лед, който служеше за климатична инсталация, когато се налагаше да дебнат, без да включват двигателя.
Вътрешността на стария микробус бе пропита с миризма на страх и пот – като в лудница, – която не може да се премахне по никакъв начин. Отвън му бяха слагали какви ли не емблеми. Сегашните мръсни избелели надписи бяха направени едва преди половин час. Дупките от куршуми, запълнени с кит, бяха доста по-стари.
Задните стъкла бяха затъмнени и през тях се гледаше само от вътре навън. Старлинг виждаше двата черни фургона на командосите. Надяваше се да не се наложи да прекарат часове, затворени в микробуса.
Щом се обърнеше към прозорците, мъжете започваха да я оглеждат. Специален агент на ФБР Кларис Старлинг на трийсет и две изглеждаше добре за възрастта си, дори в каки униформа.
Бригъм взе бележника си от предната седалка.
– Защо все теб изпращат на лов за говна? – попита той усмихнат.
– Защото не пропускаш да ме изискаш – отвърна тя.
– За тая работа наистина си ми нужна. Само че напоследък доста често те изпращат да гониш избягали от ареста. Имам чувството, че някой в гнездото на лешоядите не те обича. Ела да работиш при мен. Да ти представя моите момчета – агенти Маркес Бърк и Джон Хеър, а това е полицай Болтън от вашингтонската полиция.
Ударният екип, съставен от хора на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия, Администрацията за борба срещу наркотиците, командосите от специалния отряд и ФБР, беше най-добрият възможен продукт при съществуващите бюджетни ограничения във време, когато дори Академията на ФБР беше затворена поради липса на средства.
Бърк и Хеър приличаха на агенти на ФБР. Полицаят от вашингтонската полиция Болтън имаше вид на съдебен пристав. Беше на около четирийсет и пет, дебел и подпухнал.
Кметът на Вашингтон след собствената си присъда за наркотици се напъваше да демонстрира безкомпромисно отношение към проблема и настояваше полицията да получава част от лаврите за всеки по-голям удар срещу наркодилърите в града. С това се обясняваше и присъствието на Болтън.
– Тайфата на Дръмго ще „готви“ тази вечер – обясни Бригъм.
– Ивелда Дръмго. Знаех си – отвърна Старлинг без ентусиазъм.
Бригъм кимна.
– Организирала е фабрика за „лед“ край рибния пазар „Фелисиана“ до реката. Нашият човек съобщи, че довечера ще обработва партида кристали. Освен това има резервация за Каймановите острови по-късно тази вечер. Повече не можем да чакаме.
Кристалният метамфетамин, или „лед“, както го наричат на улицата, осигурява краткотрайно, но силно наркотично въздействие, а пристрастяването е убийствено.
– Дрогата е работа на Администрацията, но Ивелда ни е нужна заради обвинения в пренасяне на оръжия през границата на щата. В заповедта се споменават три автомата „Берета“ и няколко карабини. Освен това тя знае къде има още. Искам да се заемеш с нея, Старлинг. Вече си имала работа с госпожата. Момчетата ще ти бъдат подкрепление.
– За нас остана лесната работа – каза доволно Болтън.
– Мисля, че е по-добре да им разкажеш за Ивелда, Старлинг – обади се Бригъм.
Кларис Старлинг изчака, защото микробусът пресичаше железопътни релси и се раздрънча ужасно.
– Ивелда ще окаже съпротива – започна тя след това. – Няма вид на такава, някога е била манекенка, но ще се бие с вас. Тя е вдовица на Дион Дръмго. Арестувала съм я два пъти по Закона за борба с организираната престъпност, един път заедно с Дион. Последния път имаше деветмилиметров пистолет с три пълнителя, флакон нервопаралитичен газ в чантата си и сгъваем нож в сутиена. Сега нямам представа с какво разполага. При втория арест я помолих учтиво да се предаде и тя се подчини. После в килията уби друга арестантка с дръжка от лъжица. Казваше се Марша Валънтайн. Така че не се знае... Трудно е да отгатнеш какво е намислила. Съдът тогава й призна самозащита. Първото обвинение отпадна, обжалва второто и се измъкна. Отпаднаха и няколко обвинения за незаконно оръжие, защото имала малки деца. А и мъжът й наскоро беше убит от бандата на Сплиф в престрелка на Плезънт Авеню. Както и да е. Ще я подканя да се предаде и се надявам да ме послуша... ще й устроим истинско представление. Но... слушайте ме внимателно... за да сложа белезниците на Ивелда Дръмго, ще ми трябва истинска помощ. Не толкова да ми пазите гърба, колкото да я притиснем както трябва. Господа, не мислете, че ще се наслаждавате на женски бой в кал между Ивелда и мен.
Някога Старлинг би благоговяла пред тези мъже. Сега на тях не им допадаха приказките й, а тя бе видяла твърде много, за да й пука.
– Ивелда Дръмго е свързана чрез Дион с клана Крип – отбеляза Бригъм. – Нашият човек твърди, че я пазят техни главорези. Крип държат дистрибуцията по цялото крайбрежие. Всъщност пазят я преди всичко от Сплиф. Нямам представа как ще реагират биячите на Крип, когато разберат, че сме ние. Общо взето, се стремят да не преминават границата.
– Също така трябва да знаете – продължи Старлинг, – че Ивелда е серопозитивна. Заразил я е Дион, от игла. Разбра го в ареста и превъртя. Същия ден уби Марша Валънтайн, после се нахвърли върху надзирателите. Ако не е въоръжена и реши да се бие, пазете се от телесните й течности, защото всичко може да се очаква от нея. Ако опитате да я хванете, ще плюе и ще хапе, ще ви залива с урина и фекалии, ако трябва, така че задължително носете маски и ръкавици. При качването й в полицейска кола внимавайте да няма игла в косата си или нещо такова, и обездвижете краката й.
Физиономиите на Бърк и Хеър започнаха да се удължават. Полицай Болтън доби нещастен вид. Кимна с двойната си брадичка към оръжието на Старлинг – доста употребяван колт 45-и калибър с увита върху дръжката цветна лепенка, увиснал в кобура зад дясното й бедро.
– През цялото ли време го носиш зареден? – попита той.
– Зареден и готов – отговори Старлинг.
– Опасно е – отбеляза Болтън.
– Ела на стрелбището и ще ти обясня за какво става дума.
– Болтън – намеси се Бригъм, – тя беше шампион по стрелба с пистолет на службите три години поред, а аз й бях треньор. Не се безпокой за оръжието й. Как те нарекоха тогава онези каубои от екипа за спасяване на заложници, когато им натри носовете, Старлинг? Ани Оукли?
– Отровата Оукли – отвърна тя и се извърна към прозореца.
Почувства се самотна и уязвима в този вонящ на пърчовина, пълен с мъже микробус. Мъжки дезодоранти, пот и кожа. Обзе я страх и вкусът му беше като метална монета под езика. Картина във въображението: баща й, който миришеше на тютюн и тръпчив сапун, бели в кухнята портокал с джобното си ножче с отчупен връх и й подава парченца. Задните светлини на колата му изчезват в тъмнината, когато тръгва на патрулната обиколка, която го уби. Дрехите му в шкафа. Ризата му за народни танци. Тъжни костюми за карнавал, увиснали на закачалките, като играчки на тавана.
Бригъм се обърна напред, после погледна часовника си.
– Ето какво е разположението – заговори той. Извади груба скица, надраскана набързо с дебел маркер, и неясен чертеж, получен по факса от Департамента по строителството. – Сградата на рибния пазар е на една линия с магазините и складовете покрай реката. Пряката, Парсъл Стрийт, опира в Ривърсайд Авеню на това площадче пред рибния пазар. Сградата на самия пазар стига до водата и по цялото й протежение отзад има кей, ето тук. Лабораторията на Ивелда е ето тук, на партерния етаж. Входът е отпред, до сенника на пазара. Докато приготвя стоката, ще я охраняват поне в радиус от три пресечки наоколо. Вече се е случвало да я предупредят навреме, за да изсипе дрогата в клозета. Така. Момчетата от третия фургон ще приближат с рибарска лодка откъм реката и ще влязат откъм кея точно в три часа. С този микробус ще можем да се приближим, без да ни забележат. Трябва да застанем пред вратата откъм улицата две минути преди началото. Ако Ивелда излезе откъм улицата, ще я пипнем. Ако остане вътре, ще нахълтаме отпред веднага след като онези ударят от другата страна. Момчетата от втория фургон, седем души, ще са подкрепление. Влизат в играта точно в три, освен ако не им дадем знак да действат по-рано.
– Как ще се оправим с вратата? – попита Старлинг.
– Ако е спокойно, ще я разбием с тарана – отговори Бърк. – Ако чуем стрелба, с „Ейвън“.
Той потупа пушката до себе си.
Старлинг бе виждала как става – „Ейвън“ беше осемсантиметров ловен патрон със слаб заряд и оловен куршум, с който се разбиваха ключалки, без да пострадат хората вътре.
– Къде са децата на Ивелда?
– Информаторът ни каза, че ги е завела в детската градина – отговори Бригъм. – Той е близък с нея. Доколкото можеш да си близък при безопасен секс.
Радиостанцията на Бригъм изчурулика в слушалките му и той се наведе към задните стъкла, за да огледа небето, доколкото се виждаше.
– Може да следи трафика – каза в микрофона и подвикна на шофьора: – От втората кола преди минута са видели новинарски хеликоптер. Ти видя ли го?
– Не.
– Дано да следи трафика.
Сухият лед, колкото и много да е, не може да охлади вътрешността на метален микробус в жарък ден, така че шестима души да се чувстват комфортно, особено когато са с бронирани жилетки. Когато Болтън вдигна нагоре лактите си, ясно пролича, че пръскането с дезодорант не е като да вземеш душ.
Кларис Старлинг беше зашила подложки на раменете на униформата си, за да поемат тежестта на жилетката й марка „Кевлар“, дай боже, непробиваема за куршумите.
Беше с керамични плочки и на гърба, които тежаха допълнително, но трагичният опит бе доказал необходимостта им. Не беше никак безопасно да водиш екип за силово проникване, състоящ се от хора с различна степен на подготовка – изплашените неопитни новаци можеха да ти надупчат гърба като нищо.
На две мили от реката третият фургон се отдели и се насочи към брега, където чакаше рибарската лодка, а вторият дискретно изостана.
Кварталът явно западаше. Поне една трета от постройките бяха със заковани врати и прозорци, край бордюрите се виждаха изтърбушени автомобили на трупчета. Пред барчетата и магазините се мотаеха младежи. На тротоара деца си играеха около подпален матрак.
Ако Ивелда имаше охрана, то тя идеално се сливаше с пейзажа – по паркингите и пред магазините за алкохолни напитки беше пълно с мъже, които седяха и разговаряха в колите си.
Форд импала със свален гюрук, в който седяха четирима чернокожи младежи, се вмъкна в рехавото автомобилно движение зад микробуса и продължи бавно по улицата. Шофьорът рязко форсира двигателя, за да впечатли момичетата на тротоара. От бумтежа на касетофона им ламарините на микробуса завибрираха.
Старлинг огледа младежите внимателно през задните стъкла и реши, че не са опасни – бойните машини на шайката на Крип почти винаги бяха нормални по размери автомобили, достатъчно стари, за да не бият на очи, с трима или четирима души и свалени додолу задни стъкла.
Баскетболен отбор в буик може да ти се стори опасен, ако не знаеш за какво става дума. Докато чакаха на светофара, Бригъм свали капачето от окуляра на перископа и тупна Болтън по коляното.
– Огледай се и ми кажи дали не виждаш някоя местна знаменитост.
Горната част на перископа беше скрита под капака на вентилационния отвор. Затова с него се виждаше само странично.
Болтън завъртя прибора почти в пълен кръг, после се отдръпна от окуляра и разтри очи.
– Когато работи моторът, това нещо вибрира и не се вижда почти нищо – отбеляза той.
Бригъм провери по радиото какво става с екипа в лодката.
– Четиристотин метра надолу по течението – каза той на хората си. – Приближават.
Една пряка преди Парсъл Стрийт хванаха червен светофар и гледаха рибния пазар цяла вечност, както им се стори. Шофьорът се обърна назад и процеди през зъби:
– Май днес няма много желаещи да си купят риба. Ето, тръгваме.
Светна зелено и в 2,57, точно три минути преди уречения час, микробусът спря на удобно място край бордюра пред рибния пазар „Фелисиана“. Шофьорът дръпна ръчната спирачка и отзад се чу щракането на механизма. Бригъм кимна на Старлинг и посочи перископа.
– Хвърли едно око.
Тя огледа тротоара. Под навесите, засенчващи тротоара, се виждаха маси и плотове, блестеше риба, полузаровена в лед, подредена на пасажи, раци размахваха щипки в просторни, открити в горната част резервоари, а омари се катереха един връз друг в съседен резервоар. Един хитър търговец беше закрил очите на по-големите си риби с влажни парцалчета, за да ги запази свежи до вечерта, когато щяха да наизлязат родените по Карибските острови мнителни домакини, за да душат и оглеждат.
Над масата за чистене на риба отвън се бе образувала цветна дъга – едър латиноамериканец режеше на парчета голяма акула с ловки движения на силните си ръце и я обливаше със силна струя. Кървавата вода се стичаше в канала и Старлинг чуваше шумоленето й под микробуса.
Шофьорът слезе, отиде до продавача на риба и го попита нещо. Онзи погледна часовника си, сви рамене и посочи едно ресторантче наблизо. Шофьорът се помота из пазара, запали цигара и бавно се запъти натам.
Огромен касетофон някъде наблизо бумтеше „Макарена“ и Старлинг знаеше, че никога вече няма да е в състояние да понася тази песен.

Томас Харис „Ханибал“

Мустангът на Кларис Старлинг избумтя нагоре по входната рампа на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия на Масачузетс Авеню – главна квартира, взета под наем от преподобния Мун за по-икономично.
Ударната група чакаше в три превозни средства – най-отпред очукан микробус без обозначения, зад него двата черни фургона на командосите от специалния отряд, включени на ниски обороти в големия подземен гараж.
Старлинг измъкна тежката чанта с оборудването от колата си и изтича до първия микробус – бял, мръсен, с надписи РЕСТОРАНТ ЗА РАЦИ „МАРСЕЛ“ от двете страни.
Четирима мъже я наблюдаваха през отворените задни врати, докато приближаваше. Беше слабичка във възшироката униформа и се движеше бързо въпреки тежката чанта.
Косата й блестеше на призрачната светлина на флуоресцентните лампи.
– Жени. Винаги закъсняват – отбеляза един полицай от вашингтонската полиция.
За операцията отговаряше специален агент Джон Бригъм от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия.
– Не е закъсняла – възрази той. – Извиках я, когато получихме сигнала. Сигурно идва чак от Куонтико... Ей, Старлинг, подай ми чантата.
Тя вдигна бързо ръка за поздрав.
– Здрасти, Джон.
Бригъм даде знак на навъсения цивилен шофьор и микробусът потегли навън в приятния есенен следобед още преди да затворят задните врати. Кларис Старлинг - ветеран в подобни операции – се мушна под окуляра на перископа и седна в задната част на микробуса, максимално близо до седемдесеткилограмовия блок сух лед, който служеше за климатична инсталация, когато се налагаше да дебнат, без да включват двигателя.
Вътрешността на стария микробус бе пропита с миризма на страх и пот – като в лудница, – която не може да се премахне по никакъв начин. Отвън му бяха слагали какви ли не емблеми. Сегашните мръсни избелели надписи бяха направени едва преди половин час. Дупките от куршуми, запълнени с кит, бяха доста по-стари.
Задните стъкла бяха затъмнени и през тях се гледаше само от вътре навън. Старлинг виждаше двата черни фургона на командосите. Надяваше се да не се наложи да прекарат часове, затворени в микробуса.
Щом се обърнеше към прозорците, мъжете започваха да я оглеждат. Специален агент на ФБР Кларис Старлинг на трийсет и две изглеждаше добре за възрастта си, дори в каки униформа.
Бригъм взе бележника си от предната седалка.
– Защо все теб изпращат на лов за говна? – попита той усмихнат.
– Защото не пропускаш да ме изискаш – отвърна тя.
– За тая работа наистина си ми нужна. Само че напоследък доста често те изпращат да гониш избягали от ареста. Имам чувството, че някой в гнездото на лешоядите не те обича. Ела да работиш при мен. Да ти представя моите момчета – агенти Маркес Бърк и Джон Хеър, а това е полицай Болтън от вашингтонската полиция.
Ударният екип, съставен от хора на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия, Администрацията за борба срещу наркотиците, командосите от специалния отряд и ФБР, беше най-добрият възможен продукт при съществуващите бюджетни ограничения във време, когато дори Академията на ФБР беше затворена поради липса на средства.
Бърк и Хеър приличаха на агенти на ФБР. Полицаят от вашингтонската полиция Болтън имаше вид на съдебен пристав. Беше на около четирийсет и пет, дебел и подпухнал.
Кметът на Вашингтон след собствената си присъда за наркотици се напъваше да демонстрира безкомпромисно отношение към проблема и настояваше полицията да получава част от лаврите за всеки по-голям удар срещу наркодилърите в града. С това се обясняваше и присъствието на Болтън.
– Тайфата на Дръмго ще „готви“ тази вечер – обясни Бригъм.
– Ивелда Дръмго. Знаех си – отвърна Старлинг без ентусиазъм.
Бригъм кимна.
– Организирала е фабрика за „лед“ край рибния пазар „Фелисиана“ до реката. Нашият човек съобщи, че довечера ще обработва партида кристали. Освен това има резервация за Каймановите острови по-късно тази вечер. Повече не можем да чакаме.
Кристалният метамфетамин, или „лед“, както го наричат на улицата, осигурява краткотрайно, но силно наркотично въздействие, а пристрастяването е убийствено.
– Дрогата е работа на Администрацията, но Ивелда ни е нужна заради обвинения в пренасяне на оръжия през границата на щата. В заповедта се споменават три автомата „Берета“ и няколко карабини. Освен това тя знае къде има още. Искам да се заемеш с нея, Старлинг. Вече си имала работа с госпожата. Момчетата ще ти бъдат подкрепление.
– За нас остана лесната работа – каза доволно Болтън.
– Мисля, че е по-добре да им разкажеш за Ивелда, Старлинг – обади се Бригъм.
Кларис Старлинг изчака, защото микробусът пресичаше железопътни релси и се раздрънча ужасно.
– Ивелда ще окаже съпротива – започна тя след това. – Няма вид на такава, някога е била манекенка, но ще се бие с вас. Тя е вдовица на Дион Дръмго. Арестувала съм я два пъти по Закона за борба с организираната престъпност, един път заедно с Дион. Последния път имаше деветмилиметров пистолет с три пълнителя, флакон нервопаралитичен газ в чантата си и сгъваем нож в сутиена. Сега нямам представа с какво разполага. При втория арест я помолих учтиво да се предаде и тя се подчини. После в килията уби друга арестантка с дръжка от лъжица. Казваше се Марша Валънтайн. Така че не се знае... Трудно е да отгатнеш какво е намислила. Съдът тогава й призна самозащита. Първото обвинение отпадна, обжалва второто и се измъкна. Отпаднаха и няколко обвинения за незаконно оръжие, защото имала малки деца. А и мъжът й наскоро беше убит от бандата на Сплиф в престрелка на Плезънт Авеню. Както и да е. Ще я подканя да се предаде и се надявам да ме послуша... ще й устроим истинско представление. Но... слушайте ме внимателно... за да сложа белезниците на Ивелда Дръмго, ще ми трябва истинска помощ. Не толкова да ми пазите гърба, колкото да я притиснем както трябва. Господа, не мислете, че ще се наслаждавате на женски бой в кал между Ивелда и мен.
Някога Старлинг би благоговяла пред тези мъже. Сега на тях не им допадаха приказките й, а тя бе видяла твърде много, за да й пука.
– Ивелда Дръмго е свързана чрез Дион с клана Крип – отбеляза Бригъм. – Нашият човек твърди, че я пазят техни главорези. Крип държат дистрибуцията по цялото крайбрежие. Всъщност пазят я преди всичко от Сплиф. Нямам представа как ще реагират биячите на Крип, когато разберат, че сме ние. Общо взето, се стремят да не преминават границата.
– Също така трябва да знаете – продължи Старлинг, – че Ивелда е серопозитивна. Заразил я е Дион, от игла. Разбра го в ареста и превъртя. Същия ден уби Марша Валънтайн, после се нахвърли върху надзирателите. Ако не е въоръжена и реши да се бие, пазете се от телесните й течности, защото всичко може да се очаква от нея. Ако опитате да я хванете, ще плюе и ще хапе, ще ви залива с урина и фекалии, ако трябва, така че задължително носете маски и ръкавици. При качването й в полицейска кола внимавайте да няма игла в косата си или нещо такова, и обездвижете краката й.
Физиономиите на Бърк и Хеър започнаха да се удължават. Полицай Болтън доби нещастен вид. Кимна с двойната си брадичка към оръжието на Старлинг – доста употребяван колт 45-и калибър с увита върху дръжката цветна лепенка, увиснал в кобура зад дясното й бедро.
– През цялото ли време го носиш зареден? – попита той.
– Зареден и готов – отговори Старлинг.
– Опасно е – отбеляза Болтън.
– Ела на стрелбището и ще ти обясня за какво става дума.
– Болтън – намеси се Бригъм, – тя беше шампион по стрелба с пистолет на службите три години поред, а аз й бях треньор. Не се безпокой за оръжието й. Как те нарекоха тогава онези каубои от екипа за спасяване на заложници, когато им натри носовете, Старлинг? Ани Оукли?
– Отровата Оукли – отвърна тя и се извърна към прозореца.
Почувства се самотна и уязвима в този вонящ на пърчовина, пълен с мъже микробус. Мъжки дезодоранти, пот и кожа. Обзе я страх и вкусът му беше като метална монета под езика. Картина във въображението: баща й, който миришеше на тютюн и тръпчив сапун, бели в кухнята портокал с джобното си ножче с отчупен връх и й подава парченца. Задните светлини на колата му изчезват в тъмнината, когато тръгва на патрулната обиколка, която го уби. Дрехите му в шкафа. Ризата му за народни танци. Тъжни костюми за карнавал, увиснали на закачалките, като играчки на тавана.
Бригъм се обърна напред, после погледна часовника си.
– Ето какво е разположението – заговори той. Извади груба скица, надраскана набързо с дебел маркер, и неясен чертеж, получен по факса от Департамента по строителството. – Сградата на рибния пазар е на една линия с магазините и складовете покрай реката. Пряката, Парсъл Стрийт, опира в Ривърсайд Авеню на това площадче пред рибния пазар. Сградата на самия пазар стига до водата и по цялото й протежение отзад има кей, ето тук. Лабораторията на Ивелда е ето тук, на партерния етаж. Входът е отпред, до сенника на пазара. Докато приготвя стоката, ще я охраняват поне в радиус от три пресечки наоколо. Вече се е случвало да я предупредят навреме, за да изсипе дрогата в клозета. Така. Момчетата от третия фургон ще приближат с рибарска лодка откъм реката и ще влязат откъм кея точно в три часа. С този микробус ще можем да се приближим, без да ни забележат. Трябва да застанем пред вратата откъм улицата две минути преди началото. Ако Ивелда излезе откъм улицата, ще я пипнем. Ако остане вътре, ще нахълтаме отпред веднага след като онези ударят от другата страна. Момчетата от втория фургон, седем души, ще са подкрепление. Влизат в играта точно в три, освен ако не им дадем знак да действат по-рано.
– Как ще се оправим с вратата? – попита Старлинг.
– Ако е спокойно, ще я разбием с тарана – отговори Бърк. – Ако чуем стрелба, с „Ейвън“.
Той потупа пушката до себе си.
Старлинг бе виждала как става – „Ейвън“ беше осемсантиметров ловен патрон със слаб заряд и оловен куршум, с който се разбиваха ключалки, без да пострадат хората вътре.
– Къде са децата на Ивелда?
– Информаторът ни каза, че ги е завела в детската градина – отговори Бригъм. – Той е близък с нея. Доколкото можеш да си близък при безопасен секс.
Радиостанцията на Бригъм изчурулика в слушалките му и той се наведе към задните стъкла, за да огледа небето, доколкото се виждаше.
– Може да следи трафика – каза в микрофона и подвикна на шофьора: – От втората кола преди минута са видели новинарски хеликоптер. Ти видя ли го?
– Не.
– Дано да следи трафика.
Сухият лед, колкото и много да е, не може да охлади вътрешността на метален микробус в жарък ден, така че шестима души да се чувстват комфортно, особено когато са с бронирани жилетки. Когато Болтън вдигна нагоре лактите си, ясно пролича, че пръскането с дезодорант не е като да вземеш душ.
Кларис Старлинг беше зашила подложки на раменете на униформата си, за да поемат тежестта на жилетката й марка „Кевлар“, дай боже, непробиваема за куршумите.
Беше с керамични плочки и на гърба, които тежаха допълнително, но трагичният опит бе доказал необходимостта им. Не беше никак безопасно да водиш екип за силово проникване, състоящ се от хора с различна степен на подготовка – изплашените неопитни новаци можеха да ти надупчат гърба като нищо.
На две мили от реката третият фургон се отдели и се насочи към брега, където чакаше рибарската лодка, а вторият дискретно изостана.
Кварталът явно западаше. Поне една трета от постройките бяха със заковани врати и прозорци, край бордюрите се виждаха изтърбушени автомобили на трупчета. Пред барчетата и магазините се мотаеха младежи. На тротоара деца си играеха около подпален матрак.
Ако Ивелда имаше охрана, то тя идеално се сливаше с пейзажа – по паркингите и пред магазините за алкохолни напитки беше пълно с мъже, които седяха и разговаряха в колите си.
Форд импала със свален гюрук, в който седяха четирима чернокожи младежи, се вмъкна в рехавото автомобилно движение зад микробуса и продължи бавно по улицата. Шофьорът рязко форсира двигателя, за да впечатли момичетата на тротоара. От бумтежа на касетофона им ламарините на микробуса завибрираха.
Старлинг огледа младежите внимателно през задните стъкла и реши, че не са опасни – бойните машини на шайката на Крип почти винаги бяха нормални по размери автомобили, достатъчно стари, за да не бият на очи, с трима или четирима души и свалени додолу задни стъкла.
Баскетболен отбор в буик може да ти се стори опасен, ако не знаеш за какво става дума. Докато чакаха на светофара, Бригъм свали капачето от окуляра на перископа и тупна Болтън по коляното.
– Огледай се и ми кажи дали не виждаш някоя местна знаменитост.
Горната част на перископа беше скрита под капака на вентилационния отвор. Затова с него се виждаше само странично.
Болтън завъртя прибора почти в пълен кръг, после се отдръпна от окуляра и разтри очи.
– Когато работи моторът, това нещо вибрира и не се вижда почти нищо – отбеляза той.
Бригъм провери по радиото какво става с екипа в лодката.
– Четиристотин метра надолу по течението – каза той на хората си. – Приближават.
Една пряка преди Парсъл Стрийт хванаха червен светофар и гледаха рибния пазар цяла вечност, както им се стори. Шофьорът се обърна назад и процеди през зъби:
– Май днес няма много желаещи да си купят риба. Ето, тръгваме.
Светна зелено и в 2,57, точно три минути преди уречения час, микробусът спря на удобно място край бордюра пред рибния пазар „Фелисиана“. Шофьорът дръпна ръчната спирачка и отзад се чу щракането на механизма. Бригъм кимна на Старлинг и посочи перископа.
– Хвърли едно око.
Тя огледа тротоара. Под навесите, засенчващи тротоара, се виждаха маси и плотове, блестеше риба, полузаровена в лед, подредена на пасажи, раци размахваха щипки в просторни, открити в горната част резервоари, а омари се катереха един връз друг в съседен резервоар. Един хитър търговец беше закрил очите на по-големите си риби с влажни парцалчета, за да ги запази свежи до вечерта, когато щяха да наизлязат родените по Карибските острови мнителни домакини, за да душат и оглеждат.
Над масата за чистене на риба отвън се бе образувала цветна дъга – едър латиноамериканец режеше на парчета голяма акула с ловки движения на силните си ръце и я обливаше със силна струя. Кървавата вода се стичаше в канала и Старлинг чуваше шумоленето й под микробуса.
Шофьорът слезе, отиде до продавача на риба и го попита нещо. Онзи погледна часовника си, сви рамене и посочи едно ресторантче наблизо. Шофьорът се помота из пазара, запали цигара и бавно се запъти натам.
Огромен касетофон някъде наблизо бумтеше „Макарена“ и Старлинг знаеше, че никога вече няма да е в състояние да понася тази песен.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
http://bibliotekata.wordpress.com/2014/01/21/hannibal/ Отдавна не ми се беше случвало да прочета книга от над 400 страници за два дни. Завърших я късно вечерта в неделя – с очи като палачинки, след като цял ден не можах да се отделя от нея. Изморен, трескав, проникнат до последната мозъчна гънка от чудовищното зрелище на „Ханибал“! HannibalКато казвам зрелище, имам предвид точно това. Макар да борави с писано слово, Томас Харис изгражда такива живи картини в съзнанието на читателя, че надминава по ефект дори съвременна триизмерна кинопрожекция. Детайлите са толкова много, героите са изумително пълнокръвни („пълнокръвни“ може би не е най-подходящата дума за част от тях с оглед на съдбата им в романа), че можеш да ги видиш, усетиш в стаята, почти докоснеш… Да… Ханибал Лектър. Същият, който проникна в най-съкровените тайни на агента от ФБР Кларис Старлинг в „Мълчанието на агнетата“. Същият, който водеше невъзможна кореспонденция с ужасяващия Червен дракон в едноименния роман… Д-р Лектър е на свобода от седем години и живее нов живот, необезпокояван от никого в града, който винаги е бил негово вдъхновение – Флоренция. След като си осигурява внезапното „изчезване“ на предшественика си, Лектър става куратор и прекарва дните си в изучаване на средновековно изкуство в двореца „Капони“. Само че някои хора са по петите му прекалено дълго време… Един от тези хора е човешката отломка Мейсън – богат садист, единствената оцеляла жертва на д-р Лектър. По време на техен „сеанс“ психиатърът пуска кучета, които изяждат лицето на разюздания богаташ, след което му счупва врата. На командно дишане и напълно парализиран, с оголени лицеви кости, Мейсън остава жив с една едничка фикс идея – да намери виновника за съдбата си и да му отмъсти жестоко. В семейното си имение с помощта на верни слуги е приготвил своята машина на ужаса – генетично модифицарна порода прасета, полудиви чудовища, обучени да ядат човешко месо. Всичко трябва да е изпипано, Ханибал трябва да бъде изяден, а изяждането му – заснето от професионален екип, така че Мейсън да му се радва всеки път, когато пожелае. Докато пийва своето мартини, приготвено с детски сълзи… В сложната схема по издирването богатият свиневъд е замесил и свои хора от ФБР, сардински главорези, а така също и италианското ченге от древната фамилия Паци. Името на последния е доста популярно във Флоренция – преди векове някои от предците му намират зрелищния си край именно тук, край двореца „Капони“. Ханибал Лектър няма търпение да завърти махалото на историята отново с цялата изобретателност на гениалния си интелект. Агент Старлинг поема по следите на Лектър, изграждайки парче по парче истинска карта на неговите вкусове, навици, любими питиета, храни… Под въпрос е цялата й кариера, а задниците във ФБР са прекалено много, за да се пребори с всички. Те знаят, тя също, че е единственият жив човек, към когото издирваният психиатър е проявил такъв… особен интерес. И ще се възползва от това, за да го намери. Заплита се шеметна история, изпълнена със зловещи картини, потресаващи кошмари и спиращи дъха моменти. Същевременно ерудицията на автора ще ви поднесе щедри дози средновековно изкуство, класическа музика, Марк Аврелий; ще възпита у вас вкус към изисканата храна, старинните прибори, естетиката в храненето… Това може да звучи и крайно налудничаво, когато осъзнаеш, че става въпрос за канибал, но всъщност е невероятно силно! Именно на тази надминаваща въображението смес от ужас, изтънченост, ерудиция и вкус поредицата за Ханибал Лектър дължи своя световен успех. И напълно заслужено! Финалът… Е, признавам, финалът ме изненада доста. Харис е избрал изненадващо мейнстрийм завършек на иначе шокиращия си роман, но като се замисля, вероятно всичко друго би ме огорчило. Историите за Лектър не са обикновени книги – това е паяжина за съзнанието, от която няма измъкване до последната страница!! Ще се уверите, само ако разгърнете страниците. Направите ли го, ужасът няма да ви остави на мира. До края!

Оценка: +1

Перфектно. Тъкмо се бях отчаял че е невъзможно да бъде открита. Поздрави, колибри. Ако наистина я преиздадете няма да имате равни!

Оценка: +4

Да :)

Оценка: +3

Да очакваме ли преиздаване??? :)

Оценка: -1 +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-239-4
Купи
Цена
15.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-250-9
Купи
Цена
8.50 лв.
(15.00 лв.)

* 6.50 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-6.50лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени