Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Сестрата на Зигмунд Фройд
Печатно издание
ISBN
978-619-150-204-2
Цена
11.25 лв.
(15.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (6)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
350 гр.
Страници
328
Превод
Божидар Манов
Дата на издаване
19 август 2013

Сестрата на Зигмунд Фройд

Виена, 1938 г. Нацистите разрешават на Зигмунд Фройд да излезе от страната заедно с посочените от него близки хора. Убеден, че нацистите скоро ще напуснат Австрия, Фройд включва в списъка си своето семейство и сестрите на жена си (плюс кучето), но не и собствените си четири сестри, които впоследствие са изпратени в лагера в Терезин. На фона на тази провокативна история Адолфина Фройд, най-малката сестра, разказва за живота си, за несбъднатите си мечти, за любовта си, за обожавания по-голям брат. През призмата на нелекия живот на една изгубена в сенките на историята жена Смилевски разглежда проблемите на любовта, омразата и секса, на депресията и лудостта. „Сестрата на Зигмунд Фройд“ е книга на идеите, книга за избора и за тъмната страна на човешката природа.

„Поразително… Дръзко и неочаквано… Авторът ни представя нещо като сенчеста и силно критична биография на „великия човек“… Бях дълбоко развълнувана.“ - Джойс Каръл Оутс

„Романът доставя истинско удоволствие. В него има голяма дълбочина, а езикът е поетичен и блестящ.“ - Асошиейтид Прес

„Едно от най-интересните литературни събития на годината… Лесно за четене, интересно и задълбочено.“ - Дубравка Угрешич

„Оригинална и поглъщаща творба, разказ, който не тече линейно, а потъва в самия себе си и се връща обратно по нишка, която постоянно се къса и възобновява. Мощният бароков дух на този даровит автор вае наратив, който се разгръща като вихър. Това е роман за хтоничния свят на сестрите на Фройд, който Смилевски противопоставя на блажения живот – колкото болезнен, толкова триумфален, на техните братя; сякаш хор от анонимни жени разкрива своята истина за мъжките персонажи на трагедията“ - Ил Соле 24, Италия

„Тази книга отразява отделни черти на психоанализата, на взаимодействието между живота на един гений и онези роднини, които са имали шанса да живеят при него. Един роман, който имплицитно отговаря на много въпроси за човека и обкръжаващата го интелектуална и историческа среда, за средата, в която се ражда психоанализата; роман, който адресира набор от екзистенциални теми. Чрез живота на Адолфина авторът сякаш иска да подскаже, че колкото и самотни и отхвърлени от съдбата да се чувстваме, всеки от нас изгражда собствена, оригинална интерпретация на живота, независимо дали има кой да я чуе или удостои с интерес“ –Л’Осерваторе Романо, Ватикана

„Остроумен, новаторски роман, който мъдро преплита биографиите на Фройд и сестра му Адолфина с тези на техните съвременници Густав Климт и сестра му Клара и по този начин осветлява историческата връзка между създаването и немислимото унищожение, както и между мъжката и женската съдба. Провокативна книга, ангажираща читателя да разсъждава философски върху смисъла на нашия свят.“ – Шошана Фелман

„Великолепна... Интригуваща и затрогваща книга... Талантливи образи и един майсторски излят роман, който предлага на читателя дълбоко вникване в динамиката на отношенията в прочутата фамилия.“ – Киркус Ревю (САЩ)

Книгата се издава с подкрепата на програма „Култура“ на Европейския съюз.
Ouvrage traduit avec le soutien du Programme Culture de l'Union europеénne.

EACEA Culture

За автора

Гоце Смилевски е роден на 9 април 1975 г. в Скопие. Учи общо и сравнително литературознание в университета „Св. Св. Кирил и Методий” в родния си град. Продължава образованието си в Карловия университет в Прага, а след това прави докторска дисертация в Европейския университет в Будапеща. Публикува първия си роман „Планета на неизкуството” през 2000 г. Следващата му книга – „Разговор със Спиноза” – е обявена за роман на 2002 г. в Македония. Преведена е в САЩ, Словения, Полша, Сърбия, Хърватска, Финландия. Заглавието получи високата оценка и на българската публика – както на критиката, така и на читателите с по-изтънчен вкус. За третия си поред роман, „Сестрата на Зигмунд Фройд“, Гоце Смилевски е носител на Наградата за литература на Европейския съюз за 2010 г. Автор е на пиесите „Спиноза” и „Три малки танцови стъпки през границата”.

„Сестрата на Зигмунд Фройд“ затвърждава впечатлението от вдъхновените творчески търсения и ерудицията на младия автор. Европейската критика неслучайно отличи произведението с Наградата за литература на Европейския съюз (2010). Зигмунд Фройд е една от най-известните исторически фигури, но какво знаем за неговите сестри? Когато нацистите нахлуват в дома му, Фройд се сдобива с виза, но и с възможност да определи хората, които ще вземе със себе си. Той избавя своя лекар, домашните помощнички, кучето, сестрата на съпругата си, ала нито една от четирите си сестри. Така те се озовават в концентрационния лагер в Терезин, докато брат им изживява последните си дни в Лондон. Базиран на документалистика, този изпепеляващ роман е озвучен с гласа на Адолфина – най-малката и най-благата от сестрите на Фройд - една умна и чувствителна жена, отритната от майка си, която никога не сключва брак. Свидетел на гения на своя брат, както и на културното и артистично великолепие на Виена в ранните години на двайсети век, тя копнее за стил на живот, позволен на малко жени по онова време. От близостта с брат й в периода на тяхното детство, през любовта й към неин състудент и времето, прекарано със сестрата на Гюстав Климт във виенска психиатрична клиника, до мечтата й един ден да живее във Венеция и да има собствено семейство, сестрата на Фройд в този блестящ постмодерен текст въплъщава изумителната проникновеност и дълбоките чувства на една жена, чийто образ тъне в сенките на историята.

Още за Гоце Смилевски
Откъс

Гоце Смилевски „Сестрата на Зигмунд Фройд“

Една старица лежеше в мрака на стаята и със затворени очи се връщаше към най-ранните си спомени. Там намери три спомена: от времето, когато за нея много неща на света нямаха име, едно момче й подаде остър предмет и каза „Нож“; от времето, когато все още вярваше в приказки, един глас й нашепна за птица, която с клюн разкъсва гърдите си и през тях се открива сърцето; от времето, когато докосванията й казваха повече от думите, една ръка се приближи до нейното лице и погали с ябълка страните й. Това момче от нейните спомени, което я гали с ябълка, което й нашепва приказка, което й подава нож, е брат й Зигмунд. Старицата, която си припомня, съм аз, Адолфина Фройд.
– Адолфина – чу се в мрака на стаята. – Спиш ли?
– Будна съм – казах.
До мен на кревата лежеше сестра ми Паулина.
– Колко е часът?
– Навярно около полунощ.
Всяка нощ сестра ми се будеше и винаги с едни и същи думи започваше един и същ разказ.
– Това е краят на Европа.
– Много пъти е идвал краят на Европа.
– Ще ни избият като кучета.
– Зная – казах.
– И не те е страх?
Мълчах.
– Така беше в Берлин през 1933 година – продължи Паулина.
Аз повече не се опитвах да прекъсна това, което вече ми бе разказвала много пъти.
– Щом Националсоциалистическата партия и Адолф Хитлер дойдоха на власт, младежта започна да марширува по улиците под такта на военна музика. Както сега маршируват тук.
На сградите се развяваха знамена с пречупен кръст. Както сега се веят тук. От радиоапаратите и от обявленията, разлепени из парковете и по площадите, се чуваше гласът на Фюрера. Както сега се чува тук. Обещаваше една нова Германия, една по-добра Германия, една чиста Германия.
Беше 1938-а, а три години преди това моите сестри, Паулина и Мария, напуснаха Берлин и се върнаха да живеят в дома, от който заминаха, когато се омъжиха. Паулина вече бе почти сляпа и някой трябваше да е постоянно край нея, та затова спеше на леглото на родителите ни, а Мария и аз се сменяхме до нея. Сменяхме се, защото Паулина се будеше всяка нощ и Мария или аз, която от нас двете бе с нея в стаята, не можехме да спим.
– И тук ще бъде същото – продължаваше сестра ми. – А знаеш как беше там.
– Знам – казах сънливо. – Казвала си ми.
– Казвала съм ти. Униформени нападаха вечер еврейските домове, чупеха всичко около себе си, удряха ни и викаха да се махаме. Всички, които не мислеха като Фюрера и се осмеляваха да изразят своите възгледи, внезапно изчезваха безследно. Говореше се, че противниците на идеите, според които трябваше да бъде изградена нова Германия, ги отвеждат в лагери и ги принуждават да вършат тежка физическа работа. Там били измъчвани и избивани. Така ще бъде и тук, вярвай ми.
Вярвах й, но все пак мълчах, защото всяка моя дума я подтикваше да говори още повече.
Няколко седмици преди това немски военни части навлязоха в Австрия и установиха нова власт.
Усещайки опасността, брат ни Александър избяга със семейството си в Швейцария. След ден границите бяха затворени, а всеки, който искаше да напусне Австрия, трябваше да се обърне към току-що открития Център за издаване на изходни визи. Хиляди хора подаваха молби, но само малцина получаваха разрешение да напуснат страната.
– Щом не разрешават да напуснем страната свободно, значи, имат някакъв план за нас – каза Паулина.
Аз мълчах.
– Първо ще ни отведат, а след това ще пълнят дупки с нас.
Няколко дни преди това в дома на сестра ни Роза бяха влизали униформени лица и й показали документ, в който пишело, че жилището и всички вещи в него се отнемат.
– Сега на леглата, в които спяха моите деца, спят някакви офицери – каза Роза в онзи следобед, когато се премести у дома, където живеехме Паулина, Мария и аз.
Дойде с няколко снимки и малко дрехи. И така, сега ние – четирите сестри, живеехме заедно, както някога, в един дом.
– Чуваш ли ме? С нас ще пълнят дупки – каза Паулина по-силно.
– Всяка нощ ми казваш същото – отвърнах.
– И въпреки това не правиш нищо.
– А какво бих могла да направя?
– Можеш да отидеш при Зигмунд и да го убедиш да извади изходни визи за нас четирите.
– И къде ще отидем след това?
– В Ню Йорк – рече Паулина. В Ню Йорк живееше дъщеря й. – Знаеш, че Беатрис ще се погрижи за нас.
Когато се събудихме на другия ден, вече бе пладне. Хванах Паулина под ръка и излязохме да се поразходим. Докато вървяхме по тротоара, видях как по улицата преминават няколко камиона. Спряха, от тях скочиха войници и ни наблъскаха в един от камионите. Той бе претъпкан с изплашени хора.
– Водят ни към смъртта – рече сестра ми.
– Не, водим ви в увеселителен парк, за да танцуваме с вас – изсмя се един от войниците, които ни пазеха в камиона.
Камионите обикаляха из еврейския квартал, където живеехме, и само от време на време спираха, за да натоварят още хора. След това наистина ни откараха в парк, в Пратера. Изблъскаха ни от камионите и ни караха да тичаме, да клякаме и ставаме, а почти всички бяхме стари и изнемощели. Когато падахме от изтощение, войниците ни ритаха по слабините. През цялото време държах Паулина за ръка.
– Пощадете поне сестра ми, сляпа е – казах на войниците.
– Сляпа ли? – смееха се те. – Та това е добра възможност за още по-интересно забавление.
Блъснаха я да върви сама, с ръце, вързани отзад, за да не може да опипва нищо пред себе си.
И Паулина вървеше, докато се удари в едно дърво и се свлече на земята. Отидох до нея, клекнах и се заех да почистя лицето й от пръстта и от кръвта, която течеше от челото. Войниците се смееха безгрижно, с грозния смях на наслада от чуждата болка. След това ни отведоха в края на парка, строиха ни и насочиха пушки срещу нас.
– Обърнете се – казаха.
Ние се обърнахме гърбом.
– А сега бягайте в домовете си, ако искате да оживеете – извика някой от войниците и стотици старчески нозе се затичаха.
Търчахме, падахме, ставахме, а зад себе си чувахме безгрижния смях на войниците, грозния смях на наслада от чуждата болка.
Роза, Паулина, Мария и аз прекарахме вечерта в мълчание. Паулина трепереше – може би не толкова от страх за собствения си живот, колкото от мисълта, че никога повече няма да види онова най-близко същество, което е излязло от утробата й. Децата на Роза и Мария бяха мъртви, а единствен знак от моето семейство, което така и не създадох, бе една избеляла кървава следа на стената до моето легло. Казват, че от този свят по-трудно си отиват онези, които оставят потомство – смъртта разделя живота, който са получили, от живота, който са създали. Паулина седеше в ъгъла на стаята и трепереше, предчувствайки това разделяне.
На другия ден отидох при Зигмунд. Беше петък следобед – време, което той прекарваше в ритуално почистване на антикварните вещи в кабинета си. Исках да му разкажа какво преживяхме Паулина и аз предния следобед, а той ми показа изрезка от вестник.
– Погледни какво е написал Томас Ман.
– Мария и Паулина все повече се страхуват – казах аз.
– Страхуват ли се, от какво? – попита, оставяйки вестникарската изрезка на масата.
– Казват, че и тук ще се случи онова, което е станало в Берлин.
– Онова, което е станало в Берлин...
После взе от масата един антикварен предмет, каменна маймунка, и започна да чисти малката фигурка с четчица.
– Нищо подобно няма да се случи тук.
– Вече се случва. Нападатели влизат по домовете в нашия квартал, бият всеки, когото хванат.
Стотици хора се самоубиха миналата седмица, не издържайки на ужаса. Побеснели нападатели влезли в еврейското сиропиталище, изпочупили прозорците и карали децата да търчат по натрошените стъкла.
– Карали децата да търчат по натрошените стъкла...
Зигмунд продължаваше да почиства с четчицата каменната маймунка.
– Всичко това тук няма да трае дълго.
– Ако няма да трае дълго, защо всеки, който успее да получи изходна виза, напуска страната?
Виждал ли си по улиците онези, които бягат? Напускат домовете си, напускат ги завинаги, взели в една-две чанти само най-нужните вещи, и заминават, за да спасят живота си. Говори се, че и тук ще бъдат отворени лагери на смъртта. Имаш влиятелни приятели и тук, и по света, могат да ти издействат изходни визи за колкото хора пожелаеш. Поискай за цялото семейство. Половината жители на Виена искат такива визи, но не могат да ги получат. Използвай своите приятели, за да заминем оттук.
Зигмунд остави маймунката на масата и взе оттам фигурка на Богородица и започна да почиства голото тяло.
– Чуваш ли ме? – попитах със сух и уморен глас.
Брат ми ме погледна и попита:
– И къде би отишла?
– При дъщерята на Паулина.
– И какво ще прави дъщерята на Паулина с вас, четирите старици, в Ню Йорк?
– Тогава опитай да извадиш изходна виза само за Паулина.
Той гледаше голата Богородица, не бях сигурна, че чува думите ми.
– Чуваш ли ме? Никой не се интересува от Роза, Мария и мен. Но Паулина трябва да бъде при дъщеря си. И дъщеря й има нужда да бъде с майка си. Иска майка й да бъде на сигурно място. Обажда се всеки ден, моли ни да помолим теб да осигуриш изходна виза за майка й. Чуваш ли ме, Зигмунд?
Той остави Богородица на масата.
– Искаш ли да ти прочета само няколко думи от текста на Ман под заглавие „Братът Хитлер“?
Взе изрезката от масата и започна да чете:
– „Колко ли Хитлер трябва да мрази психоанализата? Дискретно усещам, че бесът, с който е тръгнал към Виена, всъщност е насочен към тамошния стар психоаналитик, тъй като той е неговият истински и главен неприятел, философ, който тълкува неврозата, изтъкнат разрушител на заблудите, който добре знае кое какво е и изследва първичната гениалност“.
След това остави текста на масата и каза:
– С колко язвителна ирония Ман е написал това.
– От всичко, което ми прочете, вярно е само „стар психоаналитик“. Казвам ти го без язвителна ирония. А твърдението, че ти си главният неприятел на Хитлер, все едно дали е казано с ирония, звучи като обикновена глупост. Ти знаеш, че причина за окупацията на Австрия е началото на големия поход, замислен от Хитлер, с който иска да завладее света. За да може да унищожи всеки, който не е ариец. Това го знае всеки – и ти, и Ман, та дори и аз, бедната старица.
– Не трябва да се тревожиш. Амбициите на Хитлер не могат да се осъществят. Само за няколко дни Франция и Англия ще го принудят да напусне Австрия, а след това ще претърпи поражение и в Германия. Там ще го пометат самите германци. Подкрепата, която сега му дават, е само временна заблуда от замъгляване на разума.
– Това „замъгляване“ трае вече години.
– Така е – трае години, но ще приключи. Германците сега са водени от тъмни сили, но някъде в тях тлее онзи дух, от чиито корени израснах и аз. Лудостта на този народ не може да трае вечно.
– Ще трае достатъчно дълго – казах.
Брат ми още от детството си се въодушевяваше от германския дух, още тогава посвещаваше нас, неговите сестри, в тази любов. Убеждаваше ни, че немският език единствен може да изрази напълно най-високите полети на човешката мисъл, предаваше ни своята любов към немското изкуство, учеше ни да бъдем горди, че макар и по кръв да сме евреи, които живеят на австрийска земя, все пак принадлежим към немската култура. А сега, след като години наред наблюдаваше как германският дух се разпада и как самите германци газят неговите най-важни плодове, той постоянно повтаряше, като че ли за да убеди себе си, че тази лудост е само временна, а германският дух отново ще победи и ще блесне.
От този ден нататък винаги когато търсехме Зигмунд, ни отговаряха, че не е у дома или че е зает с пациенти, или че не му е добре и не може да ни приеме. Питахме дали ще внесе молби за изходни визи да напуснем Австрия, а дъщеря му Ана, жена му Марта и нейната сестра Мина казваха, че не знаят нищо за това. Измина цял месец, откакто не бяхме виждали брат си. На 6 май, на осемдесет и втория му рожден ден, бях решила да отида при него с Паулина. Взехме малък подарък – книга, която смятахме, че ще му допадне, и тръгнахме към Бертгасе № 19.
Вратата ни отвори Ана.
– Намирате ни заети – каза Ана и отстъпи, за да влезем.
– Заети ли?
– Опаковаме багажа. Изпратихме десетина големи пакета вчера и онзи ден. Остана да подберем някои подаръци, които татко е получавал, и да ги вземем с нас.
– Заминавате ли? – попитах.
– Не веднага, но искаме по-бързо да опаковаме багажа.
В кабинета на брат ми навсякъде бяха разхвърляни сувенири, книги, малки и големи кутии, старинни предмети – всичко, което някога са му подарявали, а той е съхранявал. Зигмунд седеше в големия червен фотьойл по средата на стаята и гледаше предметите, разхвърляни по пода.
Обърна се към нас, само кимна с глава и пак се загледа в безредието. Казах, че сме дошли да му честитим рождения ден. Благодари и остави нашия подарък на масата до себе си.
– Както виждаш, заминаваме. За Лондон.
– Бих могла да ви помогна в опаковането – отвърнах аз.
Ана каза, че ще ми подава вещите, които трябва да се изхвърлят, да ги поставям в кутията с ненужните неща, а тя ще поставя избраните предмети в кутии, които после ще изпратят по пощата в Лондон. Паулина остана права край стената.
– Тази табакера? – попита Ана, обръщайки се към баща си, и му показа сребърна кутия с няколко инкрустирани зелени камъчета.
– Това е подарък от майка ти, ще я вземем.
Ана постави табакерата в картонената кутия до себе си.
– А това домино от слонова кост? – попита Ана.
Зигмунд помисли миг-два, а после каза:
– Не се сещам от кого е. Изхвърли го.
Ана ми подаде доминото и аз го пуснах в кутията до мен, където вече бяха натрупани книги, сувенири, дреболии, които трябваше да бъдат изхвърлени.
– Това? – попита Ана и взе една книга, поднасяйки я към очите на Зигмунд.
– Тази Библия е подарък от дядо ти Якоб за моя трийсет и пети рожден ден. Ще я вземем.
Ана каза, че вече са се уморили, работейки още от сутринта, и иска малко да си отдъхне.
Отиде до трапезарията, за да се раздвижи и да пие вода.
– Значи, все пак си поискал изходни визи, за да напуснете Австрия – казах на брат ми.
– Поисках – отвърна той.
– Убеждаваше ме, че не е необходимо да се бяга.
– Това не е бягство, а временно напускане.
– Кога заминавате?
– Марта, Ана и аз в началото на юни.
– А останалите? – попитах. Брат ми мълчеше. – Кога заминаваме Паулина, Мария, Роза и аз?
– Вие няма да идвате.
– Няма ли?
– Не е необходимо. Аз отивам не защото сам исках това, а защото някои мои приятели, дипломати от Англия и Франция, са ходатайствали пред тукашните служби да ми издадат изходна виза.
– И?
Можеше да продължи фарса – да каже, че някой чуждестранен дипломат е издействал да пуснат него, жена му и децата, а той самият не е можел да направи нищо, за да спаси и други хора. Можеше да изиграе подобен фарс, но това не бе негов жанр.

Гоце Смилевски „Сестрата на Зигмунд Фройд“

Една старица лежеше в мрака на стаята и със затворени очи се връщаше към най-ранните си спомени. Там намери три спомена: от времето, когато за нея много неща на света нямаха име, едно момче й подаде остър предмет и каза „Нож“; от времето, когато все още вярваше в приказки, един глас й нашепна за птица, която с клюн разкъсва гърдите си и през тях се открива сърцето; от времето, когато докосванията й казваха повече от думите, една ръка се приближи до нейното лице и погали с ябълка страните й. Това момче от нейните спомени, което я гали с ябълка, което й нашепва приказка, което й подава нож, е брат й Зигмунд. Старицата, която си припомня, съм аз, Адолфина Фройд.
– Адолфина – чу се в мрака на стаята. – Спиш ли?
– Будна съм – казах.
До мен на кревата лежеше сестра ми Паулина.
– Колко е часът?
– Навярно около полунощ.
Всяка нощ сестра ми се будеше и винаги с едни и същи думи започваше един и същ разказ.
– Това е краят на Европа.
– Много пъти е идвал краят на Европа.
– Ще ни избият като кучета.
– Зная – казах.
– И не те е страх?
Мълчах.
– Така беше в Берлин през 1933 година – продължи Паулина.
Аз повече не се опитвах да прекъсна това, което вече ми бе разказвала много пъти.
– Щом Националсоциалистическата партия и Адолф Хитлер дойдоха на власт, младежта започна да марширува по улиците под такта на военна музика. Както сега маршируват тук.
На сградите се развяваха знамена с пречупен кръст. Както сега се веят тук. От радиоапаратите и от обявленията, разлепени из парковете и по площадите, се чуваше гласът на Фюрера. Както сега се чува тук. Обещаваше една нова Германия, една по-добра Германия, една чиста Германия.
Беше 1938-а, а три години преди това моите сестри, Паулина и Мария, напуснаха Берлин и се върнаха да живеят в дома, от който заминаха, когато се омъжиха. Паулина вече бе почти сляпа и някой трябваше да е постоянно край нея, та затова спеше на леглото на родителите ни, а Мария и аз се сменяхме до нея. Сменяхме се, защото Паулина се будеше всяка нощ и Мария или аз, която от нас двете бе с нея в стаята, не можехме да спим.
– И тук ще бъде същото – продължаваше сестра ми. – А знаеш как беше там.
– Знам – казах сънливо. – Казвала си ми.
– Казвала съм ти. Униформени нападаха вечер еврейските домове, чупеха всичко около себе си, удряха ни и викаха да се махаме. Всички, които не мислеха като Фюрера и се осмеляваха да изразят своите възгледи, внезапно изчезваха безследно. Говореше се, че противниците на идеите, според които трябваше да бъде изградена нова Германия, ги отвеждат в лагери и ги принуждават да вършат тежка физическа работа. Там били измъчвани и избивани. Така ще бъде и тук, вярвай ми.
Вярвах й, но все пак мълчах, защото всяка моя дума я подтикваше да говори още повече.
Няколко седмици преди това немски военни части навлязоха в Австрия и установиха нова власт.
Усещайки опасността, брат ни Александър избяга със семейството си в Швейцария. След ден границите бяха затворени, а всеки, който искаше да напусне Австрия, трябваше да се обърне към току-що открития Център за издаване на изходни визи. Хиляди хора подаваха молби, но само малцина получаваха разрешение да напуснат страната.
– Щом не разрешават да напуснем страната свободно, значи, имат някакъв план за нас – каза Паулина.
Аз мълчах.
– Първо ще ни отведат, а след това ще пълнят дупки с нас.
Няколко дни преди това в дома на сестра ни Роза бяха влизали униформени лица и й показали документ, в който пишело, че жилището и всички вещи в него се отнемат.
– Сега на леглата, в които спяха моите деца, спят някакви офицери – каза Роза в онзи следобед, когато се премести у дома, където живеехме Паулина, Мария и аз.
Дойде с няколко снимки и малко дрехи. И така, сега ние – четирите сестри, живеехме заедно, както някога, в един дом.
– Чуваш ли ме? С нас ще пълнят дупки – каза Паулина по-силно.
– Всяка нощ ми казваш същото – отвърнах.
– И въпреки това не правиш нищо.
– А какво бих могла да направя?
– Можеш да отидеш при Зигмунд и да го убедиш да извади изходни визи за нас четирите.
– И къде ще отидем след това?
– В Ню Йорк – рече Паулина. В Ню Йорк живееше дъщеря й. – Знаеш, че Беатрис ще се погрижи за нас.
Когато се събудихме на другия ден, вече бе пладне. Хванах Паулина под ръка и излязохме да се поразходим. Докато вървяхме по тротоара, видях как по улицата преминават няколко камиона. Спряха, от тях скочиха войници и ни наблъскаха в един от камионите. Той бе претъпкан с изплашени хора.
– Водят ни към смъртта – рече сестра ми.
– Не, водим ви в увеселителен парк, за да танцуваме с вас – изсмя се един от войниците, които ни пазеха в камиона.
Камионите обикаляха из еврейския квартал, където живеехме, и само от време на време спираха, за да натоварят още хора. След това наистина ни откараха в парк, в Пратера. Изблъскаха ни от камионите и ни караха да тичаме, да клякаме и ставаме, а почти всички бяхме стари и изнемощели. Когато падахме от изтощение, войниците ни ритаха по слабините. През цялото време държах Паулина за ръка.
– Пощадете поне сестра ми, сляпа е – казах на войниците.
– Сляпа ли? – смееха се те. – Та това е добра възможност за още по-интересно забавление.
Блъснаха я да върви сама, с ръце, вързани отзад, за да не може да опипва нищо пред себе си.
И Паулина вървеше, докато се удари в едно дърво и се свлече на земята. Отидох до нея, клекнах и се заех да почистя лицето й от пръстта и от кръвта, която течеше от челото. Войниците се смееха безгрижно, с грозния смях на наслада от чуждата болка. След това ни отведоха в края на парка, строиха ни и насочиха пушки срещу нас.
– Обърнете се – казаха.
Ние се обърнахме гърбом.
– А сега бягайте в домовете си, ако искате да оживеете – извика някой от войниците и стотици старчески нозе се затичаха.
Търчахме, падахме, ставахме, а зад себе си чувахме безгрижния смях на войниците, грозния смях на наслада от чуждата болка.
Роза, Паулина, Мария и аз прекарахме вечерта в мълчание. Паулина трепереше – може би не толкова от страх за собствения си живот, колкото от мисълта, че никога повече няма да види онова най-близко същество, което е излязло от утробата й. Децата на Роза и Мария бяха мъртви, а единствен знак от моето семейство, което така и не създадох, бе една избеляла кървава следа на стената до моето легло. Казват, че от този свят по-трудно си отиват онези, които оставят потомство – смъртта разделя живота, който са получили, от живота, който са създали. Паулина седеше в ъгъла на стаята и трепереше, предчувствайки това разделяне.
На другия ден отидох при Зигмунд. Беше петък следобед – време, което той прекарваше в ритуално почистване на антикварните вещи в кабинета си. Исках да му разкажа какво преживяхме Паулина и аз предния следобед, а той ми показа изрезка от вестник.
– Погледни какво е написал Томас Ман.
– Мария и Паулина все повече се страхуват – казах аз.
– Страхуват ли се, от какво? – попита, оставяйки вестникарската изрезка на масата.
– Казват, че и тук ще се случи онова, което е станало в Берлин.
– Онова, което е станало в Берлин...
После взе от масата един антикварен предмет, каменна маймунка, и започна да чисти малката фигурка с четчица.
– Нищо подобно няма да се случи тук.
– Вече се случва. Нападатели влизат по домовете в нашия квартал, бият всеки, когото хванат.
Стотици хора се самоубиха миналата седмица, не издържайки на ужаса. Побеснели нападатели влезли в еврейското сиропиталище, изпочупили прозорците и карали децата да търчат по натрошените стъкла.
– Карали децата да търчат по натрошените стъкла...
Зигмунд продължаваше да почиства с четчицата каменната маймунка.
– Всичко това тук няма да трае дълго.
– Ако няма да трае дълго, защо всеки, който успее да получи изходна виза, напуска страната?
Виждал ли си по улиците онези, които бягат? Напускат домовете си, напускат ги завинаги, взели в една-две чанти само най-нужните вещи, и заминават, за да спасят живота си. Говори се, че и тук ще бъдат отворени лагери на смъртта. Имаш влиятелни приятели и тук, и по света, могат да ти издействат изходни визи за колкото хора пожелаеш. Поискай за цялото семейство. Половината жители на Виена искат такива визи, но не могат да ги получат. Използвай своите приятели, за да заминем оттук.
Зигмунд остави маймунката на масата и взе оттам фигурка на Богородица и започна да почиства голото тяло.
– Чуваш ли ме? – попитах със сух и уморен глас.
Брат ми ме погледна и попита:
– И къде би отишла?
– При дъщерята на Паулина.
– И какво ще прави дъщерята на Паулина с вас, четирите старици, в Ню Йорк?
– Тогава опитай да извадиш изходна виза само за Паулина.
Той гледаше голата Богородица, не бях сигурна, че чува думите ми.
– Чуваш ли ме? Никой не се интересува от Роза, Мария и мен. Но Паулина трябва да бъде при дъщеря си. И дъщеря й има нужда да бъде с майка си. Иска майка й да бъде на сигурно място. Обажда се всеки ден, моли ни да помолим теб да осигуриш изходна виза за майка й. Чуваш ли ме, Зигмунд?
Той остави Богородица на масата.
– Искаш ли да ти прочета само няколко думи от текста на Ман под заглавие „Братът Хитлер“?
Взе изрезката от масата и започна да чете:
– „Колко ли Хитлер трябва да мрази психоанализата? Дискретно усещам, че бесът, с който е тръгнал към Виена, всъщност е насочен към тамошния стар психоаналитик, тъй като той е неговият истински и главен неприятел, философ, който тълкува неврозата, изтъкнат разрушител на заблудите, който добре знае кое какво е и изследва първичната гениалност“.
След това остави текста на масата и каза:
– С колко язвителна ирония Ман е написал това.
– От всичко, което ми прочете, вярно е само „стар психоаналитик“. Казвам ти го без язвителна ирония. А твърдението, че ти си главният неприятел на Хитлер, все едно дали е казано с ирония, звучи като обикновена глупост. Ти знаеш, че причина за окупацията на Австрия е началото на големия поход, замислен от Хитлер, с който иска да завладее света. За да може да унищожи всеки, който не е ариец. Това го знае всеки – и ти, и Ман, та дори и аз, бедната старица.
– Не трябва да се тревожиш. Амбициите на Хитлер не могат да се осъществят. Само за няколко дни Франция и Англия ще го принудят да напусне Австрия, а след това ще претърпи поражение и в Германия. Там ще го пометат самите германци. Подкрепата, която сега му дават, е само временна заблуда от замъгляване на разума.
– Това „замъгляване“ трае вече години.
– Така е – трае години, но ще приключи. Германците сега са водени от тъмни сили, но някъде в тях тлее онзи дух, от чиито корени израснах и аз. Лудостта на този народ не може да трае вечно.
– Ще трае достатъчно дълго – казах.
Брат ми още от детството си се въодушевяваше от германския дух, още тогава посвещаваше нас, неговите сестри, в тази любов. Убеждаваше ни, че немският език единствен може да изрази напълно най-високите полети на човешката мисъл, предаваше ни своята любов към немското изкуство, учеше ни да бъдем горди, че макар и по кръв да сме евреи, които живеят на австрийска земя, все пак принадлежим към немската култура. А сега, след като години наред наблюдаваше как германският дух се разпада и как самите германци газят неговите най-важни плодове, той постоянно повтаряше, като че ли за да убеди себе си, че тази лудост е само временна, а германският дух отново ще победи и ще блесне.
От този ден нататък винаги когато търсехме Зигмунд, ни отговаряха, че не е у дома или че е зает с пациенти, или че не му е добре и не може да ни приеме. Питахме дали ще внесе молби за изходни визи да напуснем Австрия, а дъщеря му Ана, жена му Марта и нейната сестра Мина казваха, че не знаят нищо за това. Измина цял месец, откакто не бяхме виждали брат си. На 6 май, на осемдесет и втория му рожден ден, бях решила да отида при него с Паулина. Взехме малък подарък – книга, която смятахме, че ще му допадне, и тръгнахме към Бертгасе № 19.
Вратата ни отвори Ана.
– Намирате ни заети – каза Ана и отстъпи, за да влезем.
– Заети ли?
– Опаковаме багажа. Изпратихме десетина големи пакета вчера и онзи ден. Остана да подберем някои подаръци, които татко е получавал, и да ги вземем с нас.
– Заминавате ли? – попитах.
– Не веднага, но искаме по-бързо да опаковаме багажа.
В кабинета на брат ми навсякъде бяха разхвърляни сувенири, книги, малки и големи кутии, старинни предмети – всичко, което някога са му подарявали, а той е съхранявал. Зигмунд седеше в големия червен фотьойл по средата на стаята и гледаше предметите, разхвърляни по пода.
Обърна се към нас, само кимна с глава и пак се загледа в безредието. Казах, че сме дошли да му честитим рождения ден. Благодари и остави нашия подарък на масата до себе си.
– Както виждаш, заминаваме. За Лондон.
– Бих могла да ви помогна в опаковането – отвърнах аз.
Ана каза, че ще ми подава вещите, които трябва да се изхвърлят, да ги поставям в кутията с ненужните неща, а тя ще поставя избраните предмети в кутии, които после ще изпратят по пощата в Лондон. Паулина остана права край стената.
– Тази табакера? – попита Ана, обръщайки се към баща си, и му показа сребърна кутия с няколко инкрустирани зелени камъчета.
– Това е подарък от майка ти, ще я вземем.
Ана постави табакерата в картонената кутия до себе си.
– А това домино от слонова кост? – попита Ана.
Зигмунд помисли миг-два, а после каза:
– Не се сещам от кого е. Изхвърли го.
Ана ми подаде доминото и аз го пуснах в кутията до мен, където вече бяха натрупани книги, сувенири, дреболии, които трябваше да бъдат изхвърлени.
– Това? – попита Ана и взе една книга, поднасяйки я към очите на Зигмунд.
– Тази Библия е подарък от дядо ти Якоб за моя трийсет и пети рожден ден. Ще я вземем.
Ана каза, че вече са се уморили, работейки още от сутринта, и иска малко да си отдъхне.
Отиде до трапезарията, за да се раздвижи и да пие вода.
– Значи, все пак си поискал изходни визи, за да напуснете Австрия – казах на брат ми.
– Поисках – отвърна той.
– Убеждаваше ме, че не е необходимо да се бяга.
– Това не е бягство, а временно напускане.
– Кога заминавате?
– Марта, Ана и аз в началото на юни.
– А останалите? – попитах. Брат ми мълчеше. – Кога заминаваме Паулина, Мария, Роза и аз?
– Вие няма да идвате.
– Няма ли?
– Не е необходимо. Аз отивам не защото сам исках това, а защото някои мои приятели, дипломати от Англия и Франция, са ходатайствали пред тукашните служби да ми издадат изходна виза.
– И?
Можеше да продължи фарса – да каже, че някой чуждестранен дипломат е издействал да пуснат него, жена му и децата, а той самият не е можел да направи нищо, за да спаси и други хора. Можеше да изиграе подобен фарс, но това не бе негов жанр.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Изключителна книга, заслужена награда на ЕС...

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-204-2
Купи
Цена
11.25 лв.
(15.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени