Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Силна е нощта
Печатно издание
ISBN
978-619-150-157-1
изчерпана
Цена
5.00 лв.
Електронно издание
ISBN
978-619-150-195-3
Купи
Цена
4.00 лв.
(5.00 лв.)
-1лв.
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
460 гр.
Страници
464
Превод
Росица Ташева
Дата на издаване
10 юни 2013

Силна е нощта

През една зимна сутрин Делфин дьо Виган намира майка си мъртва в дома ѝ. След ступора, след мъката, след отказа да повярва в неотвратимото, тя взема трудно решение – да проучи и опише живота на майка си, да разбере кое я е накарало да направи такъв радикален избор. Заемайки се с тази задача, писателката разказва обикновената и необикновена история на своя род – без излишна сантименталност, без самосъжаление. Без да укорява и без да идеализира. Постепенно пред читателя се очертава силният и очарователен образ на една изстрадала, но и пълна с живот жена.

Семейството ми въплъщава най-шумната, най-зрелищната радост и заедно с това в него отеква неуморимото ехо на мъртвите и отзвукът на многобройни катастрофи. Днес знам също, че то онагледява, като много други семейства, унищожителната сила на словото – и на мълчанието. Люсил почина на шейсет и една години, преди да се превърне във възрастна дама. Люсил умря както желаеше – жива. Днес вече съм в състояние да се възхитя на смелостта ѝ.
Делфин дьо Виган

Книгата се издава с подкрепата на програма „Култура“ на Европейския съюз.
Ouvrage traduit avec le soutien du Programme Culture de l'Union europеénne.

EACEA Culture

За автора

Делфин дьо Виган (р. 1966) е френска писателка, авторка на шест романа: „Дни без глад”, „Хубавите момчета”, „Една декемврийска вечер”, „Но и аз”, „Подземни часове” и „Силна е нощта”, удостоени общо със седем литературни награди. Майка на две деца, спътница на известен френски литературен критик и журналист, след като упражнява различни професии, от 2007 година насам Делфин дьо Виган живее само от перото си.

За „Силна е нощта” (2011) Делфин дьо Виган получава 4 награди: Наградата на книжарниците FNAC, Наградата „Франс Телевизион”, Наградата „Рьонодо” на гимназистите и Голямата награда на читателките на сп. „Ел”. Романът е номиниран и за Наградата „Гонкур”. В продължение на година е в списъка на бестселърите.

Преведен е в повече от 20 страни. Само във Франция са продадени над половин милион екземпляра.

Още за Делфин дьо Виган
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Делфин дьо Виган „Силна е нощта“

Когато я открих в дома й през онази януарска сутрин, майка ми беше синя – бледосиньо, смесено с пепеляво, ръцете неизвестно защо по-тъмни от лицето. И сякаш изцапани с мастило в сгъвките на пръстите.
Майка ми беше мъртва от няколко дни.
Не знам колко време, колко секунди или дори минути ми трябваха, за да разбера какво е станало въпреки ясната ситуация – майка ми лежеше на леглото си и не отговаряше, когато я виках. Много дълго време, несръчно и трескаво време изтече до вика, който се изтръгна от дробовете ми сякаш след минути на апнея. И до днес, две години по-късно, не мога да разгадая мистерията – чрез какъв механизъм мозъкът ми успяваше да не възприема вида на тялото на майка ми и особено миризмата му, как така му трябваше толкова време, за да обработи информацията, която лежеше пред него? Това не е единственият въпрос, останал ми от тази смърт.
Четири или пет седмици по-късно бях в състояние на необичаен по силата си ступор, когато получих Наградата на книжарите за роман, чиято героиня бе една затворена и оттеглила се от всичко майка, преоткрила употребата на думите след години мълчание. Бях дала книгата на майка ми още преди излизането й, несъмнено горда, че съм завършила нов роман, и все пак съзнаваща, че дори чрез измисленото посипвам сол в раната.
Нямам никакъв спомен за мястото, където ми връчиха наградата, нито за самата церемония. Мисля, че ужасът още не ме бе напуснал. Но се усмихвах. Няколко години по-рано на бащата на децата ми, който ме упрекваше, че все гледам да правя добро впечатление (имаше предвид отчайващата ми способност да се държа приветливо при всички обстоятелства), бях отговорила самоуверено, че не гледам да правя, а правя добро впечатление.
Усмихвах се и на вечерята, която дадоха в моя чест, като единствената ми грижа бе да се задържа права, после седнала, да не рухна внезапно върху чинията си, да не изпълня онова движение, с което на дванайсетгодишна възраст се бях гмурнала в празен басейн.
Спомням си за физическия, дори атлетическия характер, който придобиваше това усилие – да издържа, да, дори ако никого не можех да заблудя. Струваше ми се, че е по-добре да сдържам мъката си, да я вържа, да я задуша, да й затворя устата до момента, в който ще остана сама, отколкото да надам нещо като дълъг вопъл, по-лошо, предсмъртно хъркане, след което без всякакво съмнение щях да рухна. През последните месеци събитията бяха ускорили своя ход и животът още веднъж поставяше летвата твърде високо. При това положение ми изглеждаше, че не ми остава друго, освен да се сдържам или да държа високо знамето – докато ме държат краката.
Защото отдавна знам, че е по-добре да стоиш, отколкото да лежиш, и че не бива да поглеждаш надолу.

През следващите месеци написах друга книга, за която дълго време си бях водила бележки. Сега, като поглеждам назад, не знам как съм могла да го сторя, освен че нямаше какво друго да правя, след като изпратех децата на училище и останех сама като във вакуум; нямаше нищо друго освен стола пред включения компютър, искам да кажа нямаше друго място, където да седна, където да се настаня. Бях прекарала единайсет години на една и съща месторабота и в дълго противоборство, което ме бе обезкървило. Тъкмо ме бяха уволнили и още се чувствах малко замаяна, когато намерих Люсил в дома й толкова синя и толкова неподвижна и тогава замайването се превърна в ужас и после ужасът се превърна в мъгла. Пишех всеки ден и само аз знам до каква степен тази книга, която няма нищо общо с майка ми, все пак е проникната от нейната смърт и от настроението, в което бях изпаднала. И после книгата излезе, без майка ми да оставя на телефонния секретар възможно най-комичните коментари на телевизионните ми изяви. Една вечер през същата зима, когато се прибирахме от зъболекаря и вървяхме един до друг по тесния тротоар на улица „Фоли Мерикур“, синът ми ме попита, без предупреждение, без каквото и да било в предишния ни разговор да му бе дало повод да зададе този въпрос:
– Баба… се самоуби, в известен смисъл?
И до днес се разстройвам, когато се сетя за този въпрос, не заради съдържанието, а заради формата му, заради това „в известен смисъл“ в устата на деветгодишно дете – опит да ме пощади, начин да опипа почвата, да се придвижи на пръсти. А може би от негова страна това си беше истински въпрос – като се имат предвид обстоятелствата, смъртта на Люсил можеше ли да се сметне за самоубийство?
В деня, когато намерих майка ми в дома й, не успях да прибера децата си. Останаха при баща си. На другия ден им съобщих за смъртта на баба им, мисля, че казах нещо като: „Баба почина“, и на въпросите, които ми зададоха, отвърнах: „Решила е да поспи“ (а уж съм чела Франсоаз Долто). Няколко седмици по-късно синът ми ме прикани към ред – нещата трябва да се наричат с имената им. Баба се е самоубила, да, видяла си е сметката, гръмнала се е, спуснала е завесата, обявила е банкрут, казала е край, стоп, баста и е имала причини да стигне дотам.
Не знам вече кога ми дойде идеята да пиша за майка ми, около нея или въз основа на нея, знам колко дълго отхвърлях тази идея, държах я на разстояние, съставяйки списъка на многобройните автори, които бяха писали за майките си, от най-старите до най-съвременните, колкото да си докажа, че теренът е миниран и сюжетът – похабен, прогонвах фразите, които ми идваха наум призори или заедно с някой спомен, все начала на романи във всички възможни форми, не исках и да ги знам, съставих списък и на препятствията, с които със сигурност щях да се сблъскам, и на неизмеримите рискове, на които бих се изложила, ако се заемех с подобна работа.
Майка ми представляваше прекалено обширно поле, прекалено тъмно, прекалено отчаяно – с две думи, прекалено главоломно.
Оставих сестра ми да прибере писмата, документите и текстовете, написани от Люсил, в специален куфар, който да свали в мазето.
Аз нямах нито място, нито сили да го направя.

И после се научих да мисля за Люсил, без да ми секва дъхът – походката й, леко приведената й фигура, чантата, преметната през рамо и легнала на хълбока й, начина, по който стискаше с пръсти цигарата, по който се качваше в метрото с главата напред, треперещите й ръце, точния й речник, краткия й смях, който сякаш я учудваше, промяната на гласа й под влияние на някоя емоция, която понякога ни най-малко не се отразяваше на лицето й.
Мислех си, че не трябва да забравям студения й, пълен с въображение хумор и особената й склонност да фантазира. Мислех си, че Люсил е била последователно влюбена в Марчело Мастрояни (тя уточняваше: „От тези като него ми сложете половин дузина“), в Йошка Шидлов (театрален критик от „Телерама“, когото никога не беше виждала, но чието перо и чиято интелигентност хвалеше), в един бизнесмен, наречен Едуар (никога не разбрахме кой точно е той), в Греъм, автентичен клошар от 14-ти район, който обичаше да свири на цигулка и загина от ръката на убиец. Не говоря за мъжете, които наистина споделяха живота й.
Мислех си, че майка ми си бе хапвала пилешка супа с Клод Моне и Имануел Кант през една и съща вечер в далечно предградие, от което се бе прибрала с влак, и че я бяха лишили за години напред от чекова книжка, задето раздаваше парите си на минувачите по улицата. Мислех си, че майка ми бе контролирала информационната система на местоработата си, както и цялата мрежа на метрото, и че бе танцувала върху масите на кафенетата.
Не знам в кой точно момент капитулирах, може би в деня, когато разбрах доколко писането, моето писане, бе свързано с нея, с нейните фантазии, с кризисните моменти, когато животът толкова й натежаваше, че й се налагаше да бяга от него, когато болката й можеше да се изрази само чрез измислицата.
Тогава поисках от братята и сестрите й да ми говорят за нея, да ми я разкажат. Записах ги, тях и другите, които бяха познавали Люсил и веселото и съкрушено наше семейство. Складирах часове от думи в моя компютър, часове, натоварени със спомени, с мълчания, със сълзи и въздишки, смехове и изповеди. Помолих сестра ми да донесе от мазето писмата, писанията, рисунките, търсих, рових, драсках, изравях. Прекарах часове в четене и препрочитане, в гледане на филми и снимки, задавах едни и същи въпроси, после много други.
И накрая, като десетки автори преди мен, се опитах да напиша майка си.

От повече от час Люсил наблюдаваше как братята й прескачат от земята върху камъка, от камъка на дървото, от дървото на земята, изпълнявайки непрекъснат балет, който тя трудно следеше. Сега се бяха събрали в кръг около нещо, което тя определи като насекомо, но което не можеше да види, тъй като и сестрите й се включиха в групата, трескави и забързани, и се опитваха да заемат по-централно място. При вида на гадинката момичетата се разпищяха, ще речеш, че ги колят, помисли Люсил, толкова пронизително пищяха, особено Лисбет, която подскачаше като козле, докато Жюстин викаше Люсил с най-силния си глас да дойде по-бързо да види. В роклята си от светъл копринен креп, краката кръстосани така, че да не измачкат леката материя, чорапките, опънати без нито една гънка на глезените, Люсил нямаше никакво намерение да се помръдне. Седнала на пейката си, тя не изпускаше нито миг от сцената, която се разиграваше пред нея, но за нищо на света не би намалила разстоянието, разделящо я от братята и сестрите й, към които впрочем се бяха присъединили и други, привлечени от виковете деца. Всеки четвъртък без никакво изключение Лиан, майка им, изпращаше дечурлигата си в градинката, като по-големите имаха за задача да наблюдават по-малките и да не се връщат, преди да са изтекли два часа. Децата тържествено и шумно напускаха апартамента на улица „Мобьож“, слизаха от петия етаж, пресичаха улица „Ламартин“, после улица „Рошешуар“, преди да влязат в градинката, победоносни и забележими, защото нямаше как човек да не види тези деца, само с по няколко месеца разлика едно от друго, русите им, почти бели коси, светлите им очи и шумните им игри. През това време Лиан лягаше на първото попаднало й легло и заспиваше дълбоко, даваше си два часа, за да се възстанови от поредната бременност, от ражданията и кърменето, от прекъсваните от сълзи и кошмари нощи, от прането и мръсните пелени, от безкрайните хранения.
Люсил се настаняваше винаги на същата пейка, малко встрани, но достатъчно близо до стратегическата точка на трапеците и люлките, място, идеално за наблюдение. Понякога приемаше да играе с другите, понякога седеше на пейката и разпределяше в главата си, обясняваше тя, но никога не казваше какво, или само с неясен жест сочеше околността. Люсил разпределяше виковете, смеховете, сълзите, търчането, шума и вечното движение, в които живееше. Тъй или инак, Лиан отново беше бременна, скоро щяха да станат седем, после несъмнено осем и може би дори повече. Понякога Люсил се питаше дали плодовитостта на майка й има някаква граница, дали коремът й можеше така безкрайно да се пълни и изпразва и да произвежда розови и гладки бебета, които Лиан изяждаше със смеха и целувките си. Но може би съществуваше някакъв краен брой деца за жените и Лиан скоро щеше да го достигне и тялото й най-после щеше да остане незаето. С крака във въздуха, седнала точно в средата на пейката, Люсил мислеше за задаващото се бебе, чието раждане бе предвидено за месец ноември. Черно бебе. Защото всяка вечер преди да заспи в стаята на момичетата, която съдържаше вече три легла, Люсил мечтаеше за абсолютно черна, неотвратимо черна сестричка, закръглена и лъскава като кървавица, до която братята и сестрите й нямаше да смеят да се приближат, сестричка, която никой нямаше да разбира защо плаче, която щеше да реве непрекъснато и родителите й накрая щяха да й я поверят. Люсил щеше да вземе бебето под крилото си и в леглото си и щеше да е единствената – тя, която иначе мразеше кукли, – единствената, която да се занимава с него. Черното бебе щеше да се казва Макс, като съпруга на госпожа Естоке, учителката й, Макс, който беше шофьор на ТИР. Черното бебе щеше безусловно да й принадлежи, да й се подчинява при всички обстоятелства и тя щеше да го закриля.
Виковете на Жюстин нарушиха мислите на Люсил. Мило беше подпалил насекомото и то бе изгоряло за по-малко от секунда. Жюстин се скри в краката на Люсил, малкото й телце потръпваше от плач, главата й лежеше в скута на по-голямата й сестра. Докато я галеше по косата, Люсил забеляза нишка зелен сопол, който се стичаше по роклята й. Не беше сега моментът. Тя твърдо повдигна лицето на Жюстин и й нареди да се изсекне. Малката искаше да й покаже трупа и Люсил най-сетне се изправи. От гадинката беше останало само малко пепел и късче изгоряла корубка. С крак Люсил го покри с пясък, после плюна в шепа, за да си изчисти сандала. След това извади кърпа от джоба си, изтри сълзите и носа на Жюстин, преди да хване лицето й в ръце и да го целуне, звучна целувка, като целувките на Лиан, с добре притиснати към кръглите бузи устни.
Жюстин, чиято пелена се бе разместила, изтича при другите. Те вече играеха друга игра, този път се бяха струпали около Бартелеми, който високо им даваше инструкции. Люсил отново седна на пейката. Загледа се в братята и сестрите си, които отначало се разпръснаха, после се събраха в грозд, после отново се разделиха. Струваше й се, че гледа октопод или медуза, или, като помисли, лепкаво многоглаво животно, каквото не съществуваше в действителност. Имаше в това многолико същество, което не знаеше как да нарече – на което обаче бе сигурна, че принадлежи, както прешленът, дори когато е откачен, принадлежи на червея, – имаше нещо в него, което я покриваше цялата, което я давеше.
Люсил открай време беше най-мълчаливата от всички. И когато Бартелеми или Лисбет чукаха на вратата на тоалетната, където тя се криеше, за да чете или за да избяга от шума, с твърд глас, който обезсърчаваше всеки опит за рецидив, тя заповядваше: оставете ме на спокойствие.
Майката на Люсил се появи на входа на градината, на пясъчната пътека, с вдигната ръка, сияйна и хубава. Лиан привличаше светлината по необясним начин. Може би заради толкова светлите си коси и толкова широката си усмивка. Може би заради доверието, което имаше в живота, заради маниера й всичко да иска и нищо да не задържа. Децата се затичаха към нея, Мило се хвърли в прегръдките й и се вкопчи в дрехите й. Лиан се разсмя и с пеещия си глас повтори няколко пъти: моите малки крале.
Идваше да вика Люсил за фотосесия. При това известие избухнаха викове на радост или на протест – всъщност за сесията се знаеше от няколко дни, – настана тотална гюрултия, насред която Лиан поздрави Люсил за безупречния й вид и успя да даде на най-голямата си дъщеря някои инструкции. Лисбет трябваше да вкара четирите малки във ваната, да включи печката, да сложи да се варят картофите и да изчака връщането на баща им.
Люсил хвана майка си за ръката и двете се отправиха към метрото. От няколко месеца насам Люсил беше станала модел. Бе участвала в дефилета за колекциите на „Виржини“ и „Амперьор“ – две марки висша детска мода, – бе позирала за няколко реклами и се бе снимала за страниците с мода на различни вестници. Миналата година Лиан бе споделила с Лисбет, че коледната вечеря и всички подаръци са били платени с парите от снимките, публикувани в „Мари-Клер“ и „Мон трико“ – две серии, в който Люсил бе главната звезда. Братята и сестрите понякога също се снимаха, но Люсил бе най-търсената от всички. Люсил обичаше да се снима. Преди няколко месеца за една марка платове по стените на метрото се появиха огромни афиши, върху които се виждаше лицето й в едър план, с опънати назад коси, червен пуловер и вдигнат палец, отдолу с надпис „С Интекса винаги е така“. По същото време всички деца от нейния клас и от всички парижки класове получиха попивателна с лицето на Люсил, напечатано отгоре.

Делфин дьо Виган „Силна е нощта“

Когато я открих в дома й през онази януарска сутрин, майка ми беше синя – бледосиньо, смесено с пепеляво, ръцете неизвестно защо по-тъмни от лицето. И сякаш изцапани с мастило в сгъвките на пръстите.
Майка ми беше мъртва от няколко дни.
Не знам колко време, колко секунди или дори минути ми трябваха, за да разбера какво е станало въпреки ясната ситуация – майка ми лежеше на леглото си и не отговаряше, когато я виках. Много дълго време, несръчно и трескаво време изтече до вика, който се изтръгна от дробовете ми сякаш след минути на апнея. И до днес, две години по-късно, не мога да разгадая мистерията – чрез какъв механизъм мозъкът ми успяваше да не възприема вида на тялото на майка ми и особено миризмата му, как така му трябваше толкова време, за да обработи информацията, която лежеше пред него? Това не е единственият въпрос, останал ми от тази смърт.
Четири или пет седмици по-късно бях в състояние на необичаен по силата си ступор, когато получих Наградата на книжарите за роман, чиято героиня бе една затворена и оттеглила се от всичко майка, преоткрила употребата на думите след години мълчание. Бях дала книгата на майка ми още преди излизането й, несъмнено горда, че съм завършила нов роман, и все пак съзнаваща, че дори чрез измисленото посипвам сол в раната.
Нямам никакъв спомен за мястото, където ми връчиха наградата, нито за самата церемония. Мисля, че ужасът още не ме бе напуснал. Но се усмихвах. Няколко години по-рано на бащата на децата ми, който ме упрекваше, че все гледам да правя добро впечатление (имаше предвид отчайващата ми способност да се държа приветливо при всички обстоятелства), бях отговорила самоуверено, че не гледам да правя, а правя добро впечатление.
Усмихвах се и на вечерята, която дадоха в моя чест, като единствената ми грижа бе да се задържа права, после седнала, да не рухна внезапно върху чинията си, да не изпълня онова движение, с което на дванайсетгодишна възраст се бях гмурнала в празен басейн.
Спомням си за физическия, дори атлетическия характер, който придобиваше това усилие – да издържа, да, дори ако никого не можех да заблудя. Струваше ми се, че е по-добре да сдържам мъката си, да я вържа, да я задуша, да й затворя устата до момента, в който ще остана сама, отколкото да надам нещо като дълъг вопъл, по-лошо, предсмъртно хъркане, след което без всякакво съмнение щях да рухна. През последните месеци събитията бяха ускорили своя ход и животът още веднъж поставяше летвата твърде високо. При това положение ми изглеждаше, че не ми остава друго, освен да се сдържам или да държа високо знамето – докато ме държат краката.
Защото отдавна знам, че е по-добре да стоиш, отколкото да лежиш, и че не бива да поглеждаш надолу.

През следващите месеци написах друга книга, за която дълго време си бях водила бележки. Сега, като поглеждам назад, не знам как съм могла да го сторя, освен че нямаше какво друго да правя, след като изпратех децата на училище и останех сама като във вакуум; нямаше нищо друго освен стола пред включения компютър, искам да кажа нямаше друго място, където да седна, където да се настаня. Бях прекарала единайсет години на една и съща месторабота и в дълго противоборство, което ме бе обезкървило. Тъкмо ме бяха уволнили и още се чувствах малко замаяна, когато намерих Люсил в дома й толкова синя и толкова неподвижна и тогава замайването се превърна в ужас и после ужасът се превърна в мъгла. Пишех всеки ден и само аз знам до каква степен тази книга, която няма нищо общо с майка ми, все пак е проникната от нейната смърт и от настроението, в което бях изпаднала. И после книгата излезе, без майка ми да оставя на телефонния секретар възможно най-комичните коментари на телевизионните ми изяви. Една вечер през същата зима, когато се прибирахме от зъболекаря и вървяхме един до друг по тесния тротоар на улица „Фоли Мерикур“, синът ми ме попита, без предупреждение, без каквото и да било в предишния ни разговор да му бе дало повод да зададе този въпрос:
– Баба… се самоуби, в известен смисъл?
И до днес се разстройвам, когато се сетя за този въпрос, не заради съдържанието, а заради формата му, заради това „в известен смисъл“ в устата на деветгодишно дете – опит да ме пощади, начин да опипа почвата, да се придвижи на пръсти. А може би от негова страна това си беше истински въпрос – като се имат предвид обстоятелствата, смъртта на Люсил можеше ли да се сметне за самоубийство?
В деня, когато намерих майка ми в дома й, не успях да прибера децата си. Останаха при баща си. На другия ден им съобщих за смъртта на баба им, мисля, че казах нещо като: „Баба почина“, и на въпросите, които ми зададоха, отвърнах: „Решила е да поспи“ (а уж съм чела Франсоаз Долто). Няколко седмици по-късно синът ми ме прикани към ред – нещата трябва да се наричат с имената им. Баба се е самоубила, да, видяла си е сметката, гръмнала се е, спуснала е завесата, обявила е банкрут, казала е край, стоп, баста и е имала причини да стигне дотам.
Не знам вече кога ми дойде идеята да пиша за майка ми, около нея или въз основа на нея, знам колко дълго отхвърлях тази идея, държах я на разстояние, съставяйки списъка на многобройните автори, които бяха писали за майките си, от най-старите до най-съвременните, колкото да си докажа, че теренът е миниран и сюжетът – похабен, прогонвах фразите, които ми идваха наум призори или заедно с някой спомен, все начала на романи във всички възможни форми, не исках и да ги знам, съставих списък и на препятствията, с които със сигурност щях да се сблъскам, и на неизмеримите рискове, на които бих се изложила, ако се заемех с подобна работа.
Майка ми представляваше прекалено обширно поле, прекалено тъмно, прекалено отчаяно – с две думи, прекалено главоломно.
Оставих сестра ми да прибере писмата, документите и текстовете, написани от Люсил, в специален куфар, който да свали в мазето.
Аз нямах нито място, нито сили да го направя.

И после се научих да мисля за Люсил, без да ми секва дъхът – походката й, леко приведената й фигура, чантата, преметната през рамо и легнала на хълбока й, начина, по който стискаше с пръсти цигарата, по който се качваше в метрото с главата напред, треперещите й ръце, точния й речник, краткия й смях, който сякаш я учудваше, промяната на гласа й под влияние на някоя емоция, която понякога ни най-малко не се отразяваше на лицето й.
Мислех си, че не трябва да забравям студения й, пълен с въображение хумор и особената й склонност да фантазира. Мислех си, че Люсил е била последователно влюбена в Марчело Мастрояни (тя уточняваше: „От тези като него ми сложете половин дузина“), в Йошка Шидлов (театрален критик от „Телерама“, когото никога не беше виждала, но чието перо и чиято интелигентност хвалеше), в един бизнесмен, наречен Едуар (никога не разбрахме кой точно е той), в Греъм, автентичен клошар от 14-ти район, който обичаше да свири на цигулка и загина от ръката на убиец. Не говоря за мъжете, които наистина споделяха живота й.
Мислех си, че майка ми си бе хапвала пилешка супа с Клод Моне и Имануел Кант през една и съща вечер в далечно предградие, от което се бе прибрала с влак, и че я бяха лишили за години напред от чекова книжка, задето раздаваше парите си на минувачите по улицата. Мислех си, че майка ми бе контролирала информационната система на местоработата си, както и цялата мрежа на метрото, и че бе танцувала върху масите на кафенетата.
Не знам в кой точно момент капитулирах, може би в деня, когато разбрах доколко писането, моето писане, бе свързано с нея, с нейните фантазии, с кризисните моменти, когато животът толкова й натежаваше, че й се налагаше да бяга от него, когато болката й можеше да се изрази само чрез измислицата.
Тогава поисках от братята и сестрите й да ми говорят за нея, да ми я разкажат. Записах ги, тях и другите, които бяха познавали Люсил и веселото и съкрушено наше семейство. Складирах часове от думи в моя компютър, часове, натоварени със спомени, с мълчания, със сълзи и въздишки, смехове и изповеди. Помолих сестра ми да донесе от мазето писмата, писанията, рисунките, търсих, рових, драсках, изравях. Прекарах часове в четене и препрочитане, в гледане на филми и снимки, задавах едни и същи въпроси, после много други.
И накрая, като десетки автори преди мен, се опитах да напиша майка си.

От повече от час Люсил наблюдаваше как братята й прескачат от земята върху камъка, от камъка на дървото, от дървото на земята, изпълнявайки непрекъснат балет, който тя трудно следеше. Сега се бяха събрали в кръг около нещо, което тя определи като насекомо, но което не можеше да види, тъй като и сестрите й се включиха в групата, трескави и забързани, и се опитваха да заемат по-централно място. При вида на гадинката момичетата се разпищяха, ще речеш, че ги колят, помисли Люсил, толкова пронизително пищяха, особено Лисбет, която подскачаше като козле, докато Жюстин викаше Люсил с най-силния си глас да дойде по-бързо да види. В роклята си от светъл копринен креп, краката кръстосани така, че да не измачкат леката материя, чорапките, опънати без нито една гънка на глезените, Люсил нямаше никакво намерение да се помръдне. Седнала на пейката си, тя не изпускаше нито миг от сцената, която се разиграваше пред нея, но за нищо на света не би намалила разстоянието, разделящо я от братята и сестрите й, към които впрочем се бяха присъединили и други, привлечени от виковете деца. Всеки четвъртък без никакво изключение Лиан, майка им, изпращаше дечурлигата си в градинката, като по-големите имаха за задача да наблюдават по-малките и да не се връщат, преди да са изтекли два часа. Децата тържествено и шумно напускаха апартамента на улица „Мобьож“, слизаха от петия етаж, пресичаха улица „Ламартин“, после улица „Рошешуар“, преди да влязат в градинката, победоносни и забележими, защото нямаше как човек да не види тези деца, само с по няколко месеца разлика едно от друго, русите им, почти бели коси, светлите им очи и шумните им игри. През това време Лиан лягаше на първото попаднало й легло и заспиваше дълбоко, даваше си два часа, за да се възстанови от поредната бременност, от ражданията и кърменето, от прекъсваните от сълзи и кошмари нощи, от прането и мръсните пелени, от безкрайните хранения.
Люсил се настаняваше винаги на същата пейка, малко встрани, но достатъчно близо до стратегическата точка на трапеците и люлките, място, идеално за наблюдение. Понякога приемаше да играе с другите, понякога седеше на пейката и разпределяше в главата си, обясняваше тя, но никога не казваше какво, или само с неясен жест сочеше околността. Люсил разпределяше виковете, смеховете, сълзите, търчането, шума и вечното движение, в които живееше. Тъй или инак, Лиан отново беше бременна, скоро щяха да станат седем, после несъмнено осем и може би дори повече. Понякога Люсил се питаше дали плодовитостта на майка й има някаква граница, дали коремът й можеше така безкрайно да се пълни и изпразва и да произвежда розови и гладки бебета, които Лиан изяждаше със смеха и целувките си. Но може би съществуваше някакъв краен брой деца за жените и Лиан скоро щеше да го достигне и тялото й най-после щеше да остане незаето. С крака във въздуха, седнала точно в средата на пейката, Люсил мислеше за задаващото се бебе, чието раждане бе предвидено за месец ноември. Черно бебе. Защото всяка вечер преди да заспи в стаята на момичетата, която съдържаше вече три легла, Люсил мечтаеше за абсолютно черна, неотвратимо черна сестричка, закръглена и лъскава като кървавица, до която братята и сестрите й нямаше да смеят да се приближат, сестричка, която никой нямаше да разбира защо плаче, която щеше да реве непрекъснато и родителите й накрая щяха да й я поверят. Люсил щеше да вземе бебето под крилото си и в леглото си и щеше да е единствената – тя, която иначе мразеше кукли, – единствената, която да се занимава с него. Черното бебе щеше да се казва Макс, като съпруга на госпожа Естоке, учителката й, Макс, който беше шофьор на ТИР. Черното бебе щеше безусловно да й принадлежи, да й се подчинява при всички обстоятелства и тя щеше да го закриля.
Виковете на Жюстин нарушиха мислите на Люсил. Мило беше подпалил насекомото и то бе изгоряло за по-малко от секунда. Жюстин се скри в краката на Люсил, малкото й телце потръпваше от плач, главата й лежеше в скута на по-голямата й сестра. Докато я галеше по косата, Люсил забеляза нишка зелен сопол, който се стичаше по роклята й. Не беше сега моментът. Тя твърдо повдигна лицето на Жюстин и й нареди да се изсекне. Малката искаше да й покаже трупа и Люсил най-сетне се изправи. От гадинката беше останало само малко пепел и късче изгоряла корубка. С крак Люсил го покри с пясък, после плюна в шепа, за да си изчисти сандала. След това извади кърпа от джоба си, изтри сълзите и носа на Жюстин, преди да хване лицето й в ръце и да го целуне, звучна целувка, като целувките на Лиан, с добре притиснати към кръглите бузи устни.
Жюстин, чиято пелена се бе разместила, изтича при другите. Те вече играеха друга игра, този път се бяха струпали около Бартелеми, който високо им даваше инструкции. Люсил отново седна на пейката. Загледа се в братята и сестрите си, които отначало се разпръснаха, после се събраха в грозд, после отново се разделиха. Струваше й се, че гледа октопод или медуза, или, като помисли, лепкаво многоглаво животно, каквото не съществуваше в действителност. Имаше в това многолико същество, което не знаеше как да нарече – на което обаче бе сигурна, че принадлежи, както прешленът, дори когато е откачен, принадлежи на червея, – имаше нещо в него, което я покриваше цялата, което я давеше.
Люсил открай време беше най-мълчаливата от всички. И когато Бартелеми или Лисбет чукаха на вратата на тоалетната, където тя се криеше, за да чете или за да избяга от шума, с твърд глас, който обезсърчаваше всеки опит за рецидив, тя заповядваше: оставете ме на спокойствие.
Майката на Люсил се появи на входа на градината, на пясъчната пътека, с вдигната ръка, сияйна и хубава. Лиан привличаше светлината по необясним начин. Може би заради толкова светлите си коси и толкова широката си усмивка. Може би заради доверието, което имаше в живота, заради маниера й всичко да иска и нищо да не задържа. Децата се затичаха към нея, Мило се хвърли в прегръдките й и се вкопчи в дрехите й. Лиан се разсмя и с пеещия си глас повтори няколко пъти: моите малки крале.
Идваше да вика Люсил за фотосесия. При това известие избухнаха викове на радост или на протест – всъщност за сесията се знаеше от няколко дни, – настана тотална гюрултия, насред която Лиан поздрави Люсил за безупречния й вид и успя да даде на най-голямата си дъщеря някои инструкции. Лисбет трябваше да вкара четирите малки във ваната, да включи печката, да сложи да се варят картофите и да изчака връщането на баща им.
Люсил хвана майка си за ръката и двете се отправиха към метрото. От няколко месеца насам Люсил беше станала модел. Бе участвала в дефилета за колекциите на „Виржини“ и „Амперьор“ – две марки висша детска мода, – бе позирала за няколко реклами и се бе снимала за страниците с мода на различни вестници. Миналата година Лиан бе споделила с Лисбет, че коледната вечеря и всички подаръци са били платени с парите от снимките, публикувани в „Мари-Клер“ и „Мон трико“ – две серии, в който Люсил бе главната звезда. Братята и сестрите понякога също се снимаха, но Люсил бе най-търсената от всички. Люсил обичаше да се снима. Преди няколко месеца за една марка платове по стените на метрото се появиха огромни афиши, върху които се виждаше лицето й в едър план, с опънати назад коси, червен пуловер и вдигнат палец, отдолу с надпис „С Интекса винаги е така“. По същото време всички деца от нейния клас и от всички парижки класове получиха попивателна с лицето на Люсил, напечатано отгоре.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Оригиналното заглавие на книгата "Rien ne s'oppose a la nuit" е взето от стих от чудесната песен на Alain Bashung "Osez osez Josephine". Ето линк за който се интересува. http://www.youtube.com/watch?v=NiOHAlkNZa8

Оценка: +1

Страхотна новина! Great!

Оценка: +2

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-157-1
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-195-3
Купи
Цена
4.00 лв.
(5.00 лв.)

* 1 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-1лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени