Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Чудният роман на Кум Лисан
Печатно издание
ISBN
978-619-150-194-6
Купи
Цена
5.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-619-150-194-6
Купи
Цена
4.00 лв.
(5.00 лв.)
-1лв.
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
145/200
Тегло
240 гр.
Страници
188
Дата на издаване
29 май 2013

Чудният роман на Кум Лисан

Между най-известните литературни произведения, които имат за основа народни басни, нравоучителни и хумористични разкази за животни, са старофренският „Роман за Лисицата“ и старонемският епос „Лисицата Райнеке“.

Същността на тази басня, в която действащи лица са животни, организирани в една държава под скиптъра на лъва, е да се представят някогашните порочни обществени нрави, при които нехайният, хитрият, мошеникът придобиват звания и почести, докато мирният, тихият, скромният и непретенциозният е винаги жертва на зла „съдба“. Главният мотив е триумфът на подлостта и хитростта на Кум Лисан над мало и голямо, като се почне от петлето и зайчето и се стигне до лъва. В баснята е изобразена непримиримата и вечна борба между доброто и злото, между лъжата и истината, честността и безчестието.

„Роман за Лисицата“ с многобройните му обработки е част от неувяхващото духовно наследство на човечеството, а побългарената му версия, великолепно претворена в стихове от Димитър Стоевски, е ценен влог в нашата културна съкровищница.

Илюстрациите са дело на Вилхелм Каулбах.

--> виж илюстрован откъс

За автора

Димитър Стоевски (1902-1981) е български писател, драматург и преводач главно на произведения от немската художествена литература. По професия е лекар рентгенолог. Димчо Чолаков, както е истинското му име, завършва медицина в Грац през 1927 г. и работи по специалността си в продължение на 27 години. Наред с това публикува преводи, есета, литературни и театрални статии, рецензии - вече под псевдонимa Димитър Стоевски. За осемдесетте години на своя живот, от които пет десетилетия посветени на превода, Стоевски изгражда културно дело, чието значение расте с времето. Той е сред малцината универсални творци в това поприще, които с еднакво умение и духовен порив пресъздават класически и модерни автори, а освен това владеят изразните похвати на всички литературни жанрове. Стоевски оставя преводи на романи, повести, разкази, приказки, миниатюри, лирически поеми, стихотворения и драми в мерена реч или в свободен стих. Делото му респектира не само с множеството претворени книги - близо осемдесет, - но и с широкия диапазон на литературните му интереси и предпочитания. Сред превежданите от него автори са Томас Ман, Франц Кафка, Стефан Цвайг, Лион Фойхтвангер, Бертолд Брехт, Гьоте, Шилер, Хайне, Ибсен, Тургенев, Молиер, Лопе де Вега и много други. Не по-малко значимо е творческото му наследство в областта на литературата за деца. Стоевски превежда на български приказките на братя Грим и на Вилхелм Хауф, незабравимите за всяко дете книги на Вилхелм Буш. Самият той е автор на произведения за деца, сред които „Чудният роман на Кум Лисан” заема особено място. Написан преди 75 години, този роман в стихове, пресъздаващ средновековни нравоучителни разкази, продължава да вълнува и днес, тъй като осмива неизтребими човешки пороци, като хвърля мост между европейското културно наследство и нашия български бит и фолклор.

 Цитати от Димитър Стоевски:

Стихове не се превеждат, а се претворяват; пресъздава се не буквалният текст, а мисълта, чувството, образът. 

Ще имам само едно желание, една молба: вечният наш спътник, демонът Време, да обърне последната страница на моя живот в мига, в който в моите очи се стопи последният ред на последната хубава книга.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Димитър Стоевски - „Чудният роман на Кум Лисан“

Отдавна някога в една
далечна някаква страна
дойде отново пролетта
с трева, със шума и с цветя
и сладкопойни птички скрити
огласяха във хор горите.
Тогаз лъвът, известен звяр,
на своите подобни цар,
наречен Славен, сбра отвред
народа на велик съвет.
Явиха се на тумби – кой
би казал точния им брой?
Дойдоха прости и боляри,
слуги и важни господари,
но всички в празнична премяна
и тъй събор невиждан стана.
Та даже веселият жерав
със щърка тука се намери
и сойката не се забави –
дойде от тъмните дъбрави,
че всички знаят – най-подир
очаква ги и весел пир.
Довтаса мало и голямо,
единствен Кум Лисан го няма –
лиши се сам от радостта,
че гузна бе му съвестта;
кой зло в сърцето си таи,
от светлината се бои!
Едва започнал бе съвета
и вой се дигна до небето
от всички зверове събрани;
един борсукът ням остана –
единствен той от всички тях
не спомняше си негов грях.

Застанал сред роднини стари,
съседи, близки и другари,
Вълкан подхвана пръв тогаз
речта си със печален глас:
„Царю, над всинца се смили,
изслушай грозните бели,
извършени без страх и свян
от твоя поданик Лисан.
Добрите нрави той не тачи
и моята жена закача,
когато види, че сама
е тя с децата у дома.
Веднъж пък с тях си поиграл,
но хвърлил им в очите кал
и ослепяха три – на вечен
мрак този хищник ги обрече.
Със болка в бащината гръд
веднага дадох го под съд
и исках клетва да положи,
така че вече да не може
по стар и всеизвестен навик
съда с лъжи да разиграва;
но кръста щом видя, уплашен
той в бяг по нивите запраши.
Царю, не искай днес от мене
отчет за всички престъпления –
ще трябват много, много дни,
да кажа всичките злини.
Дори да се превърне в книга
голямото поле – не стига
да се напишат върху нея
делата срамни на злодея.
Народът цял от него страда,
затуй съди го без пощада!“
След него Мурджо замълви:
„Бе страшна зимата, уви,
и нямаше какво да ям
освен едно парче салам,
обаче грабна го Лисан…“
„Царю! – обади се Мъркан. –
Така е! Ден и нощ треперим
от страх и ужас неизмерен,
но Мурджо трябва да остави
аз тая случка да разправя.
По право пада се на мен
да кажа, че съм ощетен,
защото лично аз веднаж
със обичайния кураж
една колбасница нападнах
и спорния салам откраднах,
но без окото му да мигне,
от мене Мурджо го задигна...“
Но строго тук една пантера
със поглед властен го измери,
поиска думата от Славен
и почна друго да разправя:
„Другари, близки и роднини,
известно е от ред години,
че Кум Лисан е стар разбойник,
лъжец, клеветник и побойник!
Но погледнете настрана
и чуйте тая хитрина
с Тихона, който там унил
във свойта мъка се е скрил.
Под сянката на гъсти клони
Лисан издебнал бе Тихона
и взел лукаво да говори,
че можел дякон да го стори.
За отдих спряла, чух ги аз
как пееха „Помилуй нас“,
но млъкнаха внезапно пак;
завчас през гъстия листак
в недоумение и страх
погледнах и… какво видях?!
Защипал заешката шия,
подлецът (бог да го убие!)
живота щеше да му вземе,
но аз намесих се навреме.
Там виждате Тихон застанал
във кърви още и във рани.
Нима е редно, господарю,
това безкрай да се повтаря?
Веднага тук го призови,
на съд пред нас го изправи –
не сториш ли това, да знаеш:
и ти ще си изпатиш в края!
Защото всички виждат ясно,
че се намират във опасност –
остане ли на свобода,
беда ги чака след беда!“

Когато тя завърши, ето
с усмивка тънка на лицето
борсукът във почуда рече:
„Аз слушам дълго време вече
да изброяват грях след грях,
но едного от всички тях
не чух, уви, да заговори
Лисан добро да му е сторил.
И не е чудно туй – едва ли
съседа някой ще похвали!
Но ти, Вълкане, помисли
и тъй безсрамно не хули
тогова, що за теб недавна
живота си изложи явно!
Нима забрави таз беда?
Ще ви разкажа, господа!
Вълкан една неделя цяла,
не сложил във устата залък,
със поглед съкрушен и мътен
едва се тътреше по пътя.
При срещата Лисан и аз
му казахме да тръгне с нас
и скоро зърнахме колар,
подкарал риба на пазар.
Лисан, отдън сърце покъртен,
на пътя легна като мъртъв –
о, страшен беше този миг!
Коларят го видя и с вик
извади ножа си, замахна,
но спря се и в почуда ахна:
заспал привидно вечен сън,
Лисан лежеше като пън.
Тогаз го хвана за краката,
нехайно хвърли го в колата
и рече си (добре го чух):
„Ще има булката кожух!“
Вълкан, храна надушил вече,
задебна бавно отдалече,
а моят чичо взе да мята
отбрана риба на земята.
Обаче не получи дял –
Вълкан бе всичката изял.
А втори път, прасе надушил,
Лисан, открай великодушен,
изпратил на Вълкана вест
и тръгнали задружно, с чест
прасето братски да делят.
Безстрашно както всеки път
Лисан в бараката се вмъкнал,
от куката прасето смъкнал
и пуснал го отвън да падне.
Вълкан и тук постъпил гадно –
побягнал презглава е прасето,
а после глутницата псета
притиснали Лисан без жал,
но той юнашки се държал
и тъй си кожата спасил.
Съвзел се после и решил
след тия изпитни големи,
заслужения дял да вземе,
но, ах, и неговия дял
подлецът вече бил изял;
дори се подиграл жестоко –
посочил му оглозган кокал:
„Хапни това мезенце сочно,
оставих го за теб нарочно!“
Такива случки безобразни
аз зная хиляди и разни,
но лишно е да дигам шум.
Ще кажа само: „Няма ум,
та и жена си споменава!“
А тази случка бе такава,
веднъж през лунна нощ омайна
минавахме оттам случайно
и на зелената поляна
жена му той за валс покани.
Подобен кавалерски жест
на всекиго би правил чест!
Аз мога да твърдя спокойно:
не стана нищо непристойно!
Така, приключвам тоя спор
и спирам на въпроса втор.
Пантерата разнася клюка!
Това бе за Тихон поука:
тъй глупав и страхлив е той,
че заслужава малко бой.
Където дума не помага,
необходима е тояга.

Димитър Стоевски - „Чудният роман на Кум Лисан“

Отдавна някога в една
далечна някаква страна
дойде отново пролетта
с трева, със шума и с цветя
и сладкопойни птички скрити
огласяха във хор горите.
Тогаз лъвът, известен звяр,
на своите подобни цар,
наречен Славен, сбра отвред
народа на велик съвет.
Явиха се на тумби – кой
би казал точния им брой?
Дойдоха прости и боляри,
слуги и важни господари,
но всички в празнична премяна
и тъй събор невиждан стана.
Та даже веселият жерав
със щърка тука се намери
и сойката не се забави –
дойде от тъмните дъбрави,
че всички знаят – най-подир
очаква ги и весел пир.
Довтаса мало и голямо,
единствен Кум Лисан го няма –
лиши се сам от радостта,
че гузна бе му съвестта;
кой зло в сърцето си таи,
от светлината се бои!
Едва започнал бе съвета
и вой се дигна до небето
от всички зверове събрани;
един борсукът ням остана –
единствен той от всички тях
не спомняше си негов грях.

Застанал сред роднини стари,
съседи, близки и другари,
Вълкан подхвана пръв тогаз
речта си със печален глас:
„Царю, над всинца се смили,
изслушай грозните бели,
извършени без страх и свян
от твоя поданик Лисан.
Добрите нрави той не тачи
и моята жена закача,
когато види, че сама
е тя с децата у дома.
Веднъж пък с тях си поиграл,
но хвърлил им в очите кал
и ослепяха три – на вечен
мрак този хищник ги обрече.
Със болка в бащината гръд
веднага дадох го под съд
и исках клетва да положи,
така че вече да не може
по стар и всеизвестен навик
съда с лъжи да разиграва;
но кръста щом видя, уплашен
той в бяг по нивите запраши.
Царю, не искай днес от мене
отчет за всички престъпления –
ще трябват много, много дни,
да кажа всичките злини.
Дори да се превърне в книга
голямото поле – не стига
да се напишат върху нея
делата срамни на злодея.
Народът цял от него страда,
затуй съди го без пощада!“
След него Мурджо замълви:
„Бе страшна зимата, уви,
и нямаше какво да ям
освен едно парче салам,
обаче грабна го Лисан…“
„Царю! – обади се Мъркан. –
Така е! Ден и нощ треперим
от страх и ужас неизмерен,
но Мурджо трябва да остави
аз тая случка да разправя.
По право пада се на мен
да кажа, че съм ощетен,
защото лично аз веднаж
със обичайния кураж
една колбасница нападнах
и спорния салам откраднах,
но без окото му да мигне,
от мене Мурджо го задигна...“
Но строго тук една пантера
със поглед властен го измери,
поиска думата от Славен
и почна друго да разправя:
„Другари, близки и роднини,
известно е от ред години,
че Кум Лисан е стар разбойник,
лъжец, клеветник и побойник!
Но погледнете настрана
и чуйте тая хитрина
с Тихона, който там унил
във свойта мъка се е скрил.
Под сянката на гъсти клони
Лисан издебнал бе Тихона
и взел лукаво да говори,
че можел дякон да го стори.
За отдих спряла, чух ги аз
как пееха „Помилуй нас“,
но млъкнаха внезапно пак;
завчас през гъстия листак
в недоумение и страх
погледнах и… какво видях?!
Защипал заешката шия,
подлецът (бог да го убие!)
живота щеше да му вземе,
но аз намесих се навреме.
Там виждате Тихон застанал
във кърви още и във рани.
Нима е редно, господарю,
това безкрай да се повтаря?
Веднага тук го призови,
на съд пред нас го изправи –
не сториш ли това, да знаеш:
и ти ще си изпатиш в края!
Защото всички виждат ясно,
че се намират във опасност –
остане ли на свобода,
беда ги чака след беда!“

Когато тя завърши, ето
с усмивка тънка на лицето
борсукът във почуда рече:
„Аз слушам дълго време вече
да изброяват грях след грях,
но едного от всички тях
не чух, уви, да заговори
Лисан добро да му е сторил.
И не е чудно туй – едва ли
съседа някой ще похвали!
Но ти, Вълкане, помисли
и тъй безсрамно не хули
тогова, що за теб недавна
живота си изложи явно!
Нима забрави таз беда?
Ще ви разкажа, господа!
Вълкан една неделя цяла,
не сложил във устата залък,
със поглед съкрушен и мътен
едва се тътреше по пътя.
При срещата Лисан и аз
му казахме да тръгне с нас
и скоро зърнахме колар,
подкарал риба на пазар.
Лисан, отдън сърце покъртен,
на пътя легна като мъртъв –
о, страшен беше този миг!
Коларят го видя и с вик
извади ножа си, замахна,
но спря се и в почуда ахна:
заспал привидно вечен сън,
Лисан лежеше като пън.
Тогаз го хвана за краката,
нехайно хвърли го в колата
и рече си (добре го чух):
„Ще има булката кожух!“
Вълкан, храна надушил вече,
задебна бавно отдалече,
а моят чичо взе да мята
отбрана риба на земята.
Обаче не получи дял –
Вълкан бе всичката изял.
А втори път, прасе надушил,
Лисан, открай великодушен,
изпратил на Вълкана вест
и тръгнали задружно, с чест
прасето братски да делят.
Безстрашно както всеки път
Лисан в бараката се вмъкнал,
от куката прасето смъкнал
и пуснал го отвън да падне.
Вълкан и тук постъпил гадно –
побягнал презглава е прасето,
а после глутницата псета
притиснали Лисан без жал,
но той юнашки се държал
и тъй си кожата спасил.
Съвзел се после и решил
след тия изпитни големи,
заслужения дял да вземе,
но, ах, и неговия дял
подлецът вече бил изял;
дори се подиграл жестоко –
посочил му оглозган кокал:
„Хапни това мезенце сочно,
оставих го за теб нарочно!“
Такива случки безобразни
аз зная хиляди и разни,
но лишно е да дигам шум.
Ще кажа само: „Няма ум,
та и жена си споменава!“
А тази случка бе такава,
веднъж през лунна нощ омайна
минавахме оттам случайно
и на зелената поляна
жена му той за валс покани.
Подобен кавалерски жест
на всекиго би правил чест!
Аз мога да твърдя спокойно:
не стана нищо непристойно!
Така, приключвам тоя спор
и спирам на въпроса втор.
Пантерата разнася клюка!
Това бе за Тихон поука:
тъй глупав и страхлив е той,
че заслужава малко бой.
Където дума не помага,
необходима е тояга.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-194-6
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-194-6
Купи
Цена
4.00 лв.
(5.00 лв.)

* 1 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-1лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени