Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
През Вселената
Печатно издание
ISBN
978-619-150-111-3
Цена
5.00 лв.
Купи

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (16)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
145х213
Тегло
400 гр.
Страници
344
Превод
Милена Томова
Дата на издаване
20 май 2013

През Вселената

Изминали са двеста години, откакто седемнайсетгодишната Ейми е напуснала Земята заедно с родителите си. Космическият кораб „Благословеният“, който ги отнася все по-навътре в космическото пространство, е с размерите на цяла държава и е един затворен в себе си свят. Ейми е потопена в дълбок сън в криогенна камера и е предвидено да се събуди на нова планета. Но най-неочаквано някой започва да изключва камерите, обричайки замразените пътници на смърт. Ейми оцелява на косъм, но се озовава сама сред враждебно настроени непознати в затвореното пространство на кораба, където всичко ѝ е чуждо. Ще съумее ли Ейми не само да оцелее, но и да поведе кораба и пътниците му към ново бъдеще?

УЖАСЯВАЩ И ОЧАРОВАТЕЛНО КЛАУСТРОФОБИЧЕН ШЕДЬОВЪР, НАПОЛОВИНА НАУЧНОФАНТАСТИЧЕН, НАПОЛОВИНА ДИСТОПИЧЕН, НО БЕЗ СЪМНЕНИЕ БРИЛЯНТЕН!
В. „НЮ ЙОРК ТАЙМС“

Книгата е бестселър на в. „Ню Йорк Таймс“.

За автора

Бет Ревис пише първата си книга още като ученичка в класната стая, когато учителите не са успявали да задържат вниманието ѝ и тя запълва времето си със съчиняване на истории в полетата на тетрадките. Оттогава не е спряла да пише научна фантастика, а дебютната ѝ книга „През Вселената” жъне небивал успех и е обявена от „Амазон” за най-добра книга на 2011 г.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Бет Ревис „През Вселената“

Тате каза:
– Нека мама да е първа.
Мама пък искаше аз да съм първа. Май се страхуваше, че след като тях ги замразят, аз няма да се оставя да ме затворят в тази студена, светла камера, а ще се измъкна и ще се върна към живота. Тате обаче не отстъпваше.
– Ейми трябва да види как става. Ти ще си първа, нека тя да гледа. След това може да отиде тя, а аз ще съм до нея. Ще бъда последен.
– Ти върви пръв – настояваше мама. – Аз ще съм последна.
Работата беше там, че трябваше да сме голи, и никой от двамата не искаше да го видя без дрехи (а и аз не умирах да ги видя както ги е майка родила, щеше да е гадно), но при това положение наистина щеше да е най-добре мама да е първа, каквото имаше тя, го имах и аз, нали така.
Изглеждаше толкова мършава, когато се съблече. Ключицата й стърчеше още повече, кожата й беше тънка като хартия, прекалено влажна и отпусната, като при старите хора. Коремът й – нещо, което винаги бе крила под дрехите – висеше сбръчкан и така тя изглеждаше още по-уязвима и крехка.
Мъжете, които работеха в лабораторията, не даваха пет пари, че майка ми е гола, и изобщо не им пукаше, че ние с баща ми сме там. Те й помогнаха да легне в светлата криогенна камера. Можеше да мине за ковчег, само дето ковчегът има възглавници и е далече по-удобен. Това тук приличаше по-скоро на кутия за обувки.
– Студено е – каза мама.
Белезникавата й кожа се сплеска, притисната към дъното на камерата.
– Няма да го усещаш – изсумтя първият работник.
На баджа с името му пишеше Ед.
Извърнах поглед встрани, докато другият работник, Хасан, забиваше иглите на системите във вените на майка ми. Една в лявата ръка, забита в гънката на лакътя, и друга в дясната ръка, която изду голямата вена под ставите на пръстите.
– Отпусни се – каза Ед.
Беше по-скоро заповед, отколкото просто любезно предложение.
Мама прехапа устни.
Онова в банката на системата хич не приличаше на вода. Стичаше се по-скоро като мед. Хасан стисна торбичката, за да може нещото да тече по-бързо. Беше небесносиньо, като метличините, които Джейсън ми даде на бала на гимназията.
Мама изстена от болка. Ед махна една жълта пластмасова скоба от празната система в лакътя й. Яркочервена кръв бликна обратно през тръбичката и се вля в банката. Очите на мама плувнаха в сълзи. Синьото лигаво нещо от другата система светеше с мекия блясък на небето и проблясваше през вените на майка ми, докато се носеше нагоре по ръката й.
– Гле’йте сега кога ще стигне в сърцето – стрелна ни с поглед Ед.
Тате не откъсваше поглед от мама, стиснал ръце в юмруци. Очите й бяха затворени и две сълзи трептяха на миглите й.
Хасан стисна отново банката със слузта. Струйка кръв бавно се процеди през стиснатите й зъби там, където беше прехапала устната си.
– Ей т’ва тука, то прави оная работа със замразяването. – Ед говореше равнодушно като хлебар, който обяснява колко мая слага, за да втаса хлябът. – Без него в клетките се образуват ледени кристалчета и клетките направо се пръсват. Т’ва прави стените им по-здрави, ясно? Да не ги прецака ледът. – Той хвърли поглед надолу към мама. – Ама яко боли, направо да виеш като куче.
Лицето й беше бледо, лежеше в онази камера, без да помръдне, сякаш само едно движение, и щеше да се счупи. Направо си беше като умряла.
– Исках да видиш всичко – прошепна тате.
Каза го, без да ме погледне, впил поглед в мама. Дори не мигаше.
– Защо?
– За да знаеш, преди да го направиш.
Хасан продължаваше да мачка банката със синьото лепкаво нещо. Очите на мама се обърнаха нагоре за момент и аз реших, че наистина е умряла, но не беше.
– Почти е там – каза Ед, загледан в кръвта на майка в банката.
Тя течеше по-бавно.
Чуваха се единствено тежкото дишане на Хасан, който разтриваше пластмасовата банка със слуз, и тихото скимтене, което идваше от мама като от умиращо коте.
В тръбичката на системата, дето беше в лакътя, проблесна бледосиньо сияние.
– Добре, край – каза Ед. – Сега всичкото е в кръвта й.
Хасан издърпа системата. Мама изпъшка леко.
Тате ме дръпна напред. Така както гледахме мама долу пред нас, ми напомни за баба в църквата миналата година. Бяхме отишли всички там, за да се сбогуваме с нея, и мама каза, че тя е на по-добро място, ама просто искаше да каже, че е умряла.
– Как е? – попитах.
– Не е зле – излъга мама.
Поне все още можеше да говори.
– Мога ли да я пипна? – попитах Ед.
Той вдигна рамене и аз се пресегнах, и хванах пръстите на лявата й ръка. Те бяха вече студени като лед. Тя не отвърна на жеста ми.
– Може ли да караме нататък? – попита Ед.
Той разклати с ръка един голям капкомер.
Тате и аз отстъпихме назад, но не много далече, за да не си помисли майка, че сме я оставили сама в онзи леден ковчег. Ед разтвори очите й. Пръстите му бяха едри и мазолести, като грубо одялани трупи, които теглеха тънките като хартия клепачи на мама. Капка жълта течност падна във всяко зелено око. Ед го направи бързо – кап, кап, – после придърпа клепачите и затвори очите й. Тя не ги отвори повече.
Сигурно съм изглеждала ужасена, защото този път, когато Ед ме погледна, той спря за малко и успя да ми хвърли една успокоителна усмивка.
– Правим го, за да не ослепее – обясни той.
– Всичко е наред – обади се мама от кутията за обувки.
Очите й бяха затворени, но аз усетих сълзите в гласа й.
– Тръбите – рече Ед и Хасан му подаде три чисти пластмасови тръбички. – Ето, виж сега. – Ед се наведе към лицето на мама. – Ще напъхам тия неща в гърлото ти. Няма да е приятно. Опитай се да ги поемеш, все едно ги преглъщаш.
Мама кимна и отвори уста. Ед затика тръбите надолу в гърлото й. Тя започна да се дави, силен спазъм тръгна от стомаха и после нагоре до сухите, напукани устни.
Хвърлих поглед към татко. Гледаше твърдо и невъзмутимо.
Мина доста време, преди мама отново да се успокои и утихне. Продължаваше да се опитва да преглъща и мускулите на врата й се мърдаха, за да направят място на тръбите. Ед промуши тръбичките през един отвор горе на ковчега близо до главата на мама. Хасан издърпа едно чекмедже и извади кълбо електрически жици. Взе няколко ярко оцветени и ги пъхна в първата тръба, после дълъг черен кабел с малка кутийка в края във втората тръба и накрая в последната тръба набута малък правоъгълник от черна пластмаса, който приличаше на слънчев панел, прикрепен към фиброоптична нишка. Хасан свърза всички жици към малка бяла кутийка, която Ед закрепи над отвора в горната част на това, което, както разбрах, не беше нищо повече от един сложен сандък за пренасяне на товар.
– Сбогувайте се.
Вдигнах поглед, изненадана от любезния глас. Ед беше с гръб към нас и пишеше нещо на компютъра, значи, Хасан го бе казал. Той ми кимна окуражително.
Тате трябваше да ме дръпне за ръката, за да ме накара да се доближа до мама. Онова там... не ми се искаше точно това да бъде последният ми спомен от нея. Жълти корички по очите, тръбички с жици, натъпкани в гърлото й, меко небесносиньо сияние, което пулсираше нагоре по вените й. Татко я целуна и мама се усмихна леко между тръбичките. Аз я потупах по рамото. То също беше студено. Тя избълбука нещо и аз се приведох към нея. Два звука, само два клокочещи и задавени звука. Аз я стиснах за ръката. Знаех, че думите, които се опитваше да ми каже през тръбите, бяха „обичам те“.
– Мамо – прошепнах, като галех тънката като хартия кожа.
Откакто станах на седем, се обръщах към нея само с „мамо“.
– Е, това е – каза Ед.
Тате ме хвана над лакътя и ме побутна леко. Аз се отдръпнах рязко. Той смени тактиката и ме хвана за рамото, завъртя ме към твърдите си, мускулести гърди в здрава прегръдка и този път не можах да се измъкна. Ед и Хасан вдигнаха нещо, което беше като болничен вариант на пожарен маркуч. Водата, изпъстрена със светлосини искри, започна да изпълва ковчега. Мама изпръхтя, когато тя стигна до носа й.
– Просто я вдишай – извика Ед през шума на нахлуващата вода. – Само се отпусни.
Поток от мехурчета се изстреля нагоре през синята течност и замъгли лицето й. Тя разтърси глава, не се оставяше на водата да я удави, но после се предаде. Течността я покри. Ед изключи маркуча и кръгчетата се заличиха. Водата утихна. Мама също утихна.
Ед и Хасан свалиха капака и затвориха ковчега на мама. После го избутаха към стената и чак когато затвориха вратичката след него, забелязах, че в стената имаше още много такива вратички, като в морга. Натиснаха дръжката надолу.
Струйка пара излезе със свистене през вратичката – процесът по замразяване завърши. Само преди секунда там беше мама, а в следващия момент се бе превърнала в нещо замразено и неподвижно. Щеше да е като умряла през следващите три века, дотогава, докато някой не отвори тази врата и не я събуди.
– Сега момичето ли е наред? – попита Ед.
Аз пристъпих напред, стиснала ръце в юмруци, за да не треперят.
– Не – каза тате.
Преди да дочакат отговора му, Ед и Хасан започнаха да приготвят друга кутия ковчег. Не им пукаше дали щях да съм аз, или той, те просто си вършеха работата.
– Какво? – обърнах се към татко.
– Аз ще съм следващият. Майка ти нямаше да се съгласи с това. мислеше, че може да се измъкнеш и да не дойдеш с нас. Е, аз ти давам тази възможност. Аз ще съм следващият. После, ако решиш да се откажеш, ако решиш, че не искаш да те замразят, няма проблем. Казал съм на леля ти и чичо ти. Те чакат отвън, ще са там до 5 часа. След като ме замразят, ти можеш просто да си тръгнеш. Мама и аз няма да знаем, и то в продължение на векове, ще разберем чак когато се събудим. и ако ти решиш да живееш, вместо да те замразят, няма проблем.
– Ама, тате, аз…
– Не, не е честно да те въвличаме в това. По-лесно ще ти е да вземеш правилното решение, когато не си изправена срещу нас.
– Но аз ви обещах, обещах на мама.
Гласът ми секна. Очите ми пареха болезнено и аз стиснах силно клепачи. Две горещи сълзи се стекоха надолу по лицето ми.
– Няма значение. Не можем да искаме от теб да спазиш едно такова обещание, твърде тежко е. Трябва сама да направиш избора – ако решиш да останеш тук, аз те разбирам. Давам ти шанс да си тръгнеш.
– Ама те нямат нужда от теб! Можеш да останеш тук с мен! Ти дори не си важен за мисията, за бога! Ти си военен, за бога! За какво ще им трябва военен анализатор на друга планета? Можеш да останеш тук, можеш да...
Тате поклати глава.
– ...останеш с мен – довърших с шепот.
Нямаше смисъл да го моля да остане. Той беше взел решение. А онова, за военните, не беше съвсем вярно. Татко беше шести по ранг в командването и макар че това не го правеше точно главнокомандващ, все пак си беше доста важна клечка. Мама също беше важна, никой не беше по-добър от нея в генното инженерство. Щеше да им трябва за разработването на нови култури, които да отглеждат на другата планета.
Аз бях единствената, от която нямаха нужда.
Татко отиде да се съблече зад завесата и когато излезе, Ед и Хасан му подадоха една кърпа за ръце, за да се покрие, докато върви към криогенната камера. Когато легна, те я дръпнаха и аз си наложих да го гледам в лицето – и без това и двамата се чувствахме достатъчно зле. То излъчваше болка, за пръв път виждах подобно изражение на лицето на тате. Стомахът ми се сви от нарастващите страхове и съмнения. Гледах как му поставят системите. После как запечатват очите му. Опитах се да се изключа от това, което ставаше около мен, да сподавя вика от ужас, който кънтеше в съзнанието ми, и да запазя хладнокръвие. Тогава тате стисна ръката ми, веднъж, силно, докато набутваха тръбите надолу в гърлото му, и аз се сринах, отвътре и отвън.
Преди да напълнят кутията с искрящата синя течност, татко вдигна ръка и ми подаде кутрето си. Аз го обгърнах с моето. Знаех, че така той ми обещаваше, че всичко ще бъде наред. И аз почти му повярвах.
Плачех толкова силно, когато пълнеха криогенната камера, че не можах да видя лицето му, докато течността го покриваше. После свалиха капака, тръшнаха вратата на моргата зад него и облаче от бяла пара се промъкна през цепнатините.
– Мога ли да го видя? – попитах.
Ед и Хасан се спогледаха. Хасан вдигна рамене. Ед дръпна отново ръчката на вратата и издърпа обратно прозрачната кутия за обувки.
А там беше тате. Полупрозрачната течност беше замръзнала и аз знаех, че така беше и с татко. Сложих ръка върху стъклото – така ми се искаше да мога да почувствам топлината му през леда, но бързо я дръпнах. Стъклото беше толкова студено, че направо ме опари. Зелени светлинки премигваха по малката електрическа кутийка, която Хасан бе поставил в горния край на татковата криогенна тръба.
Онзи мъж под леда нямаше нищо общо с тате.
– Е – обърна се към мен Хасан, – ще се гмурнеш ли и ти, или ще зарежеш рано купона?
Той пъхна обратно ковчега на татко в малкия отвор на стената.
Когато вдигнах поглед към Ед, очите ми бяха пълни със сълзи, лицето му сякаш се размаза и той заприлича на циклоп.
– Аз…
Плъзнах поглед покрай цялото криогенно оборудване до изхода в другия край на помещението. Зад онази врата бяха леля и чичо, които обичах и щях да съм щастлива да живея с тях. А по-нататък зад тях беше Джейсън. Там бяха и Ребека, и Хедър, Робин и всичките ми приятели. И планините, цветята, небето. Земята. Зад онази врата беше Земята. И животът.

Бет Ревис „През Вселената“

Тате каза:
– Нека мама да е първа.
Мама пък искаше аз да съм първа. Май се страхуваше, че след като тях ги замразят, аз няма да се оставя да ме затворят в тази студена, светла камера, а ще се измъкна и ще се върна към живота. Тате обаче не отстъпваше.
– Ейми трябва да види как става. Ти ще си първа, нека тя да гледа. След това може да отиде тя, а аз ще съм до нея. Ще бъда последен.
– Ти върви пръв – настояваше мама. – Аз ще съм последна.
Работата беше там, че трябваше да сме голи, и никой от двамата не искаше да го видя без дрехи (а и аз не умирах да ги видя както ги е майка родила, щеше да е гадно), но при това положение наистина щеше да е най-добре мама да е първа, каквото имаше тя, го имах и аз, нали така.
Изглеждаше толкова мършава, когато се съблече. Ключицата й стърчеше още повече, кожата й беше тънка като хартия, прекалено влажна и отпусната, като при старите хора. Коремът й – нещо, което винаги бе крила под дрехите – висеше сбръчкан и така тя изглеждаше още по-уязвима и крехка.
Мъжете, които работеха в лабораторията, не даваха пет пари, че майка ми е гола, и изобщо не им пукаше, че ние с баща ми сме там. Те й помогнаха да легне в светлата криогенна камера. Можеше да мине за ковчег, само дето ковчегът има възглавници и е далече по-удобен. Това тук приличаше по-скоро на кутия за обувки.
– Студено е – каза мама.
Белезникавата й кожа се сплеска, притисната към дъното на камерата.
– Няма да го усещаш – изсумтя първият работник.
На баджа с името му пишеше Ед.
Извърнах поглед встрани, докато другият работник, Хасан, забиваше иглите на системите във вените на майка ми. Една в лявата ръка, забита в гънката на лакътя, и друга в дясната ръка, която изду голямата вена под ставите на пръстите.
– Отпусни се – каза Ед.
Беше по-скоро заповед, отколкото просто любезно предложение.
Мама прехапа устни.
Онова в банката на системата хич не приличаше на вода. Стичаше се по-скоро като мед. Хасан стисна торбичката, за да може нещото да тече по-бързо. Беше небесносиньо, като метличините, които Джейсън ми даде на бала на гимназията.
Мама изстена от болка. Ед махна една жълта пластмасова скоба от празната система в лакътя й. Яркочервена кръв бликна обратно през тръбичката и се вля в банката. Очите на мама плувнаха в сълзи. Синьото лигаво нещо от другата система светеше с мекия блясък на небето и проблясваше през вените на майка ми, докато се носеше нагоре по ръката й.
– Гле’йте сега кога ще стигне в сърцето – стрелна ни с поглед Ед.
Тате не откъсваше поглед от мама, стиснал ръце в юмруци. Очите й бяха затворени и две сълзи трептяха на миглите й.
Хасан стисна отново банката със слузта. Струйка кръв бавно се процеди през стиснатите й зъби там, където беше прехапала устната си.
– Ей т’ва тука, то прави оная работа със замразяването. – Ед говореше равнодушно като хлебар, който обяснява колко мая слага, за да втаса хлябът. – Без него в клетките се образуват ледени кристалчета и клетките направо се пръсват. Т’ва прави стените им по-здрави, ясно? Да не ги прецака ледът. – Той хвърли поглед надолу към мама. – Ама яко боли, направо да виеш като куче.
Лицето й беше бледо, лежеше в онази камера, без да помръдне, сякаш само едно движение, и щеше да се счупи. Направо си беше като умряла.
– Исках да видиш всичко – прошепна тате.
Каза го, без да ме погледне, впил поглед в мама. Дори не мигаше.
– Защо?
– За да знаеш, преди да го направиш.
Хасан продължаваше да мачка банката със синьото лепкаво нещо. Очите на мама се обърнаха нагоре за момент и аз реших, че наистина е умряла, но не беше.
– Почти е там – каза Ед, загледан в кръвта на майка в банката.
Тя течеше по-бавно.
Чуваха се единствено тежкото дишане на Хасан, който разтриваше пластмасовата банка със слуз, и тихото скимтене, което идваше от мама като от умиращо коте.
В тръбичката на системата, дето беше в лакътя, проблесна бледосиньо сияние.
– Добре, край – каза Ед. – Сега всичкото е в кръвта й.
Хасан издърпа системата. Мама изпъшка леко.
Тате ме дръпна напред. Така както гледахме мама долу пред нас, ми напомни за баба в църквата миналата година. Бяхме отишли всички там, за да се сбогуваме с нея, и мама каза, че тя е на по-добро място, ама просто искаше да каже, че е умряла.
– Как е? – попитах.
– Не е зле – излъга мама.
Поне все още можеше да говори.
– Мога ли да я пипна? – попитах Ед.
Той вдигна рамене и аз се пресегнах, и хванах пръстите на лявата й ръка. Те бяха вече студени като лед. Тя не отвърна на жеста ми.
– Може ли да караме нататък? – попита Ед.
Той разклати с ръка един голям капкомер.
Тате и аз отстъпихме назад, но не много далече, за да не си помисли майка, че сме я оставили сама в онзи леден ковчег. Ед разтвори очите й. Пръстите му бяха едри и мазолести, като грубо одялани трупи, които теглеха тънките като хартия клепачи на мама. Капка жълта течност падна във всяко зелено око. Ед го направи бързо – кап, кап, – после придърпа клепачите и затвори очите й. Тя не ги отвори повече.
Сигурно съм изглеждала ужасена, защото този път, когато Ед ме погледна, той спря за малко и успя да ми хвърли една успокоителна усмивка.
– Правим го, за да не ослепее – обясни той.
– Всичко е наред – обади се мама от кутията за обувки.
Очите й бяха затворени, но аз усетих сълзите в гласа й.
– Тръбите – рече Ед и Хасан му подаде три чисти пластмасови тръбички. – Ето, виж сега. – Ед се наведе към лицето на мама. – Ще напъхам тия неща в гърлото ти. Няма да е приятно. Опитай се да ги поемеш, все едно ги преглъщаш.
Мама кимна и отвори уста. Ед затика тръбите надолу в гърлото й. Тя започна да се дави, силен спазъм тръгна от стомаха и после нагоре до сухите, напукани устни.
Хвърлих поглед към татко. Гледаше твърдо и невъзмутимо.
Мина доста време, преди мама отново да се успокои и утихне. Продължаваше да се опитва да преглъща и мускулите на врата й се мърдаха, за да направят място на тръбите. Ед промуши тръбичките през един отвор горе на ковчега близо до главата на мама. Хасан издърпа едно чекмедже и извади кълбо електрически жици. Взе няколко ярко оцветени и ги пъхна в първата тръба, после дълъг черен кабел с малка кутийка в края във втората тръба и накрая в последната тръба набута малък правоъгълник от черна пластмаса, който приличаше на слънчев панел, прикрепен към фиброоптична нишка. Хасан свърза всички жици към малка бяла кутийка, която Ед закрепи над отвора в горната част на това, което, както разбрах, не беше нищо повече от един сложен сандък за пренасяне на товар.
– Сбогувайте се.
Вдигнах поглед, изненадана от любезния глас. Ед беше с гръб към нас и пишеше нещо на компютъра, значи, Хасан го бе казал. Той ми кимна окуражително.
Тате трябваше да ме дръпне за ръката, за да ме накара да се доближа до мама. Онова там... не ми се искаше точно това да бъде последният ми спомен от нея. Жълти корички по очите, тръбички с жици, натъпкани в гърлото й, меко небесносиньо сияние, което пулсираше нагоре по вените й. Татко я целуна и мама се усмихна леко между тръбичките. Аз я потупах по рамото. То също беше студено. Тя избълбука нещо и аз се приведох към нея. Два звука, само два клокочещи и задавени звука. Аз я стиснах за ръката. Знаех, че думите, които се опитваше да ми каже през тръбите, бяха „обичам те“.
– Мамо – прошепнах, като галех тънката като хартия кожа.
Откакто станах на седем, се обръщах към нея само с „мамо“.
– Е, това е – каза Ед.
Тате ме хвана над лакътя и ме побутна леко. Аз се отдръпнах рязко. Той смени тактиката и ме хвана за рамото, завъртя ме към твърдите си, мускулести гърди в здрава прегръдка и този път не можах да се измъкна. Ед и Хасан вдигнаха нещо, което беше като болничен вариант на пожарен маркуч. Водата, изпъстрена със светлосини искри, започна да изпълва ковчега. Мама изпръхтя, когато тя стигна до носа й.
– Просто я вдишай – извика Ед през шума на нахлуващата вода. – Само се отпусни.
Поток от мехурчета се изстреля нагоре през синята течност и замъгли лицето й. Тя разтърси глава, не се оставяше на водата да я удави, но после се предаде. Течността я покри. Ед изключи маркуча и кръгчетата се заличиха. Водата утихна. Мама също утихна.
Ед и Хасан свалиха капака и затвориха ковчега на мама. После го избутаха към стената и чак когато затвориха вратичката след него, забелязах, че в стената имаше още много такива вратички, като в морга. Натиснаха дръжката надолу.
Струйка пара излезе със свистене през вратичката – процесът по замразяване завърши. Само преди секунда там беше мама, а в следващия момент се бе превърнала в нещо замразено и неподвижно. Щеше да е като умряла през следващите три века, дотогава, докато някой не отвори тази врата и не я събуди.
– Сега момичето ли е наред? – попита Ед.
Аз пристъпих напред, стиснала ръце в юмруци, за да не треперят.
– Не – каза тате.
Преди да дочакат отговора му, Ед и Хасан започнаха да приготвят друга кутия ковчег. Не им пукаше дали щях да съм аз, или той, те просто си вършеха работата.
– Какво? – обърнах се към татко.
– Аз ще съм следващият. Майка ти нямаше да се съгласи с това. мислеше, че може да се измъкнеш и да не дойдеш с нас. Е, аз ти давам тази възможност. Аз ще съм следващият. После, ако решиш да се откажеш, ако решиш, че не искаш да те замразят, няма проблем. Казал съм на леля ти и чичо ти. Те чакат отвън, ще са там до 5 часа. След като ме замразят, ти можеш просто да си тръгнеш. Мама и аз няма да знаем, и то в продължение на векове, ще разберем чак когато се събудим. и ако ти решиш да живееш, вместо да те замразят, няма проблем.
– Ама, тате, аз…
– Не, не е честно да те въвличаме в това. По-лесно ще ти е да вземеш правилното решение, когато не си изправена срещу нас.
– Но аз ви обещах, обещах на мама.
Гласът ми секна. Очите ми пареха болезнено и аз стиснах силно клепачи. Две горещи сълзи се стекоха надолу по лицето ми.
– Няма значение. Не можем да искаме от теб да спазиш едно такова обещание, твърде тежко е. Трябва сама да направиш избора – ако решиш да останеш тук, аз те разбирам. Давам ти шанс да си тръгнеш.
– Ама те нямат нужда от теб! Можеш да останеш тук с мен! Ти дори не си важен за мисията, за бога! Ти си военен, за бога! За какво ще им трябва военен анализатор на друга планета? Можеш да останеш тук, можеш да...
Тате поклати глава.
– ...останеш с мен – довърших с шепот.
Нямаше смисъл да го моля да остане. Той беше взел решение. А онова, за военните, не беше съвсем вярно. Татко беше шести по ранг в командването и макар че това не го правеше точно главнокомандващ, все пак си беше доста важна клечка. Мама също беше важна, никой не беше по-добър от нея в генното инженерство. Щеше да им трябва за разработването на нови култури, които да отглеждат на другата планета.
Аз бях единствената, от която нямаха нужда.
Татко отиде да се съблече зад завесата и когато излезе, Ед и Хасан му подадоха една кърпа за ръце, за да се покрие, докато върви към криогенната камера. Когато легна, те я дръпнаха и аз си наложих да го гледам в лицето – и без това и двамата се чувствахме достатъчно зле. То излъчваше болка, за пръв път виждах подобно изражение на лицето на тате. Стомахът ми се сви от нарастващите страхове и съмнения. Гледах как му поставят системите. После как запечатват очите му. Опитах се да се изключа от това, което ставаше около мен, да сподавя вика от ужас, който кънтеше в съзнанието ми, и да запазя хладнокръвие. Тогава тате стисна ръката ми, веднъж, силно, докато набутваха тръбите надолу в гърлото му, и аз се сринах, отвътре и отвън.
Преди да напълнят кутията с искрящата синя течност, татко вдигна ръка и ми подаде кутрето си. Аз го обгърнах с моето. Знаех, че така той ми обещаваше, че всичко ще бъде наред. И аз почти му повярвах.
Плачех толкова силно, когато пълнеха криогенната камера, че не можах да видя лицето му, докато течността го покриваше. После свалиха капака, тръшнаха вратата на моргата зад него и облаче от бяла пара се промъкна през цепнатините.
– Мога ли да го видя? – попитах.
Ед и Хасан се спогледаха. Хасан вдигна рамене. Ед дръпна отново ръчката на вратата и издърпа обратно прозрачната кутия за обувки.
А там беше тате. Полупрозрачната течност беше замръзнала и аз знаех, че така беше и с татко. Сложих ръка върху стъклото – така ми се искаше да мога да почувствам топлината му през леда, но бързо я дръпнах. Стъклото беше толкова студено, че направо ме опари. Зелени светлинки премигваха по малката електрическа кутийка, която Хасан бе поставил в горния край на татковата криогенна тръба.
Онзи мъж под леда нямаше нищо общо с тате.
– Е – обърна се към мен Хасан, – ще се гмурнеш ли и ти, или ще зарежеш рано купона?
Той пъхна обратно ковчега на татко в малкия отвор на стената.
Когато вдигнах поглед към Ед, очите ми бяха пълни със сълзи, лицето му сякаш се размаза и той заприлича на циклоп.
– Аз…
Плъзнах поглед покрай цялото криогенно оборудване до изхода в другия край на помещението. Зад онази врата бяха леля и чичо, които обичах и щях да съм щастлива да живея с тях. А по-нататък зад тях беше Джейсън. Там бяха и Ребека, и Хедър, Робин и всичките ми приятели. И планините, цветята, небето. Земята. Зад онази врата беше Земята. И животът.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Книгата беше изумителна, но факта, че другите две книги не са преведени, въобще не е изумителен (гневно лице)
Тъкмо, мислех да попитам, какво се случва с останалите две книги... не, че не го очаквах...
Здравейте, засега не, за съжаление, в България интересът към поредицата не е толкова голям, колкото в чужбина.
Смятате ли да превеждате и другите две книги?? : )

Оценка: +1

Уникален край!! Книгата ме държа под напрежение през цялото време, от първата до последната глава. Невероятни герои, изумителен стил на писане. Заинтригуващи разкрития и разтърсващ финал. Определянето на точния жанр не е важно...важна е книгата и историята която разказва. Категорично мога да кажа, че тази книга наистина си струва. Искрено се надявам, че останалите две книги от поредицата също ще получат шанс да завладеят сърцата на много читатели. =]

Оценка: +3

Невероятна книга! Мистерия примесена с научна фантастика, дистопия и малко романтика. Прекрасна корица. Надявам се,че ще преведете и останалите две книги.

Оценка: +4

В момента съм на средата на книгата и е ВСЕЛЕНСКИ интересна :) Много съм ви благодарна ( а оставам с впечатлението , че не съм само аз ) , че сте я превели и ще ме направите много щастлива ( а и много други читатели ) ако преведете и следващите две! :)

Оценка: +3

Много ми харесва тази книга и мисля скоро да си я купя. А решили ли сте вече да издавате другите книги?

Оценка: +5

Здравейте, Диана, благодарим Ви за интереса, книгата е великолепна, но засега няма категорично решение относно следващите две.

Оценка: +1

Съвсем скоро ще си купя книгата, защото вече от доста време стои в списъка ми с книги "да прочета", но искам да попитам смятате ли да издавате останалите две?
След кратко колебание и поради слабият избор в момента, се реших да се "мина", и си купих книгата. Може да се приеме най-общо, че е фантастика. Проблемът при младите и прехвалени автори е, че не откриват "топлата вода", т.е. не ни предлагат нищо ново. Книгата е написана добре и се чете лесно, но е твърде предвидима като развръзка. Много напомня на "Сираци на вселената" на Хайнлайн, "Изгубени в космоса", защо не и на "Зора" на Бътлър. Корицата изглежда добре и напомня на старото оформление на "Библиотека галактики", преди да го развалите. Не знам защо е отпечатана в голям формат с едър шрифт, но така изглежда грубо. И последно, без номера, които така и не отговарят на поредността на дадена поредица, книгите изглеждат по-добре. Успех.

Оценка: +3

Чела съм книгата на английски и много се изнадах, че от "Колибри" са се заели с поредицата. Аз бих я сложила в нашумелия жанр антиутопия (особено предвид развитието в следващите книги), но самата първа книга си има всякакви елементи - и фентъзи, и фантастика, и дори мистерия. Спокойно мога да кажа, че приятно ме изненада, а за тези, които не обичат любовни мелодрами ще кажа, че тук романтичен елемент почти липсва.

Оценка: +3

Здравейте! Съвременната литература избягва строгата жанрова идентификация, ако сте забелязали. Днес има автори, няма жанрове:) Знаете ли, много писатели и критици смятат, че сериозната, задълбочената литература няма как да принадлежи само към един жанр. А Бет Ревис е чудесен млад автор, книгата й във всички случаи ще ви изненада! Имате право, може да бъде разпределена и в категория „Запазено за тийнейджъри“, ще помислим. Хубава седмица с книгите на „Колибри“!

Оценка: +1

Ако е любовен роман с фантастичен фон хич не ми се купува, пък и либсва логото на Библиотека галактники, може би пропуснато умишлено. Същият въпрос, като предно кометиралите, какво ще кажете Колибри?
Това фантастичен роман ли е или любовен роман, като космоса е само фон?
Това е обида за категорията "Фентъзи и фантастика". Защо не си го сложихте в "Запазено за тийнейджъри"?
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-111-3
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени