Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Възмущение
Печатно издание
ISBN
978-619-150-050-5
изчерпана
Цена
5.00 лв.
Електронно издание
ISBN
978-619-150-281-3
Купи
Цена
4.00 лв.
(5.00 лв.)
-1лв.
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
200 гр.
Страници
160
Превод
Невена Дишлиева-Кръстева
Дата на издаване
20 май 2013

Възмущение

Този великолепен и смущаващ роман на Филип Рот задълбава в неизследвани кътчета на една щедро експлоатирана, но едностранчиво интерпретирана епоха – 50-те години на ХХ в. в САЩ, време на война и неспокойствие в нравите. Рот глозга скелета на човешката психика, по който са полепнали болезнени спомени за преживени драми и очакване за неизбежна смърт. Или поне така възприема живота 19-годишният разказвач в романа – Маркъс Меснър, син на месар от Нюарк. Бащата е прекомерно грижовен и вместо да даде на сина си подкрепата и увереността, от които младежът се нуждае, го прогонва в колеж извън родния Нюарк. Маркъс е несъзнателно повлиян от страховете на баща си – перспективата да се озове на фронта в Корея оставя дълбока диря в мотивацията му за живот. Колежът не му осигурява убежището, което търси – тук чувствителният и дисциплиниран младеж се оказва изправен пред статуквото и ограниченията на един друг, непознат нему свят. Дори любовта не е такава, каквато я чертае въображението му. „Възмущение“ е разказ за неопитността, глупостта, интелектуалната съпротива, посвещаването в интимността, смелостта и грешката.

За автора

Американският писател Филип Рот печели Националната награда за художествена литература още за първата си книга „Сбогом, Колумб“ (1959). „Провинциален живот“ (1986) му носи Националната награда на критиците, а през деветдесетте години печели четири големи литературни награди: Националната награда на критиците за „Наследството“ (1991), наградата „ПЕН/Фокнър“ за „Операция лихвар“ (1993), Националната награда за художествена литература за „Театър Сабат“ (1995) и наградата „Пулицър“ за художествена литература за „Американски пасторал“ (1997). Следва Наградата на англоговорещата общност за „Омъжих се за комунист“ (1989). През същата година получава Националния медал за изкуство в Белия дом, а през 2000 г. публикува „Петното“ – роман, с който завършва трилогията си за идеологическите етноси в следвоенна Америка. За „Петното“ Рот получава втората си награда „ПЕН/Фокнър“, както и британската награда „У. Х. Смит“ за най-добра книга на годината. През 2001 г. е удостоен с най-високото отличие на Американската академия за изкуства и литература – Златният медал, присъждан на всеки шест години за цялостно творчество.

Откъс

Филип Рот „Възмущение“

Близо два месеца и половина, след като добре обучените войскови части на Северна Корея, въоръжени от съветските и китайските комунисти, прекосиха трийсет и осмия паралел и на 25 юни 1950 г. нахълтаха в Южна Корея, с което започна мъчителната Корейска война, бях приет в „Робърт Трийт“ – малък колеж в центъра на Нюарк, кръстен на човека, основал града през ХVІІ век. Бях първият член на семейството, пожелал да продължи образованието си. Никой от братовчедите ми не бе стигнал по-далече от гимназия, а нито баща ми, нито тримата му братя бяха завършили шести клас. „От десетгодишен работех, за да изкарвам пари“, казваше баща ми. Беше касапин в квартала и докато учех в гимназията, разнасях поръчки на клиентите му с колелото, с прекъсвания само по време на бейзболния сезон и следобедите, когато имаше състезания на междуучилищно ниво на отборите по дебати. Едва ли не в същия ден, в който напуснах магазина – между завършването на гимназията през януари и началото на колежа през септември работех там по шейсет часа на седмица, – едва ли не в същия ден, в който започнах да уча в „Робърт Трийт“, баща ми започна да се страхува, че ще умра. Навярно този страх по някакъв начин беше свързан с войната, в която Въоръжените сили на САЩ, под покровителството на Обединените нации, влязоха незабавно с цел да подкрепят усилията на лошо обучените и недобре въоръжени южнокорейски войници; или пък беше свързано със свидните жертви, които нашата армия даваше на комунистическата огнева мощ, и страховете на баща ми, че ако конфликтът се проточи, както се бе проточила Втората световна война, ще бъда мобилизиран, за да се сражавам и да загина във военните действия, както братовчедите ми Аби и Дейв бяха загинали през Втората световна война. А може би страхът му беше свързан с финансовите му затруднения: предната година, само на няколко преки от семейната кашерна месарница, отвори врати първият супермаркет в квартала и продажбите при баща ми рязко спаднаха, донякъде защото щандовете за месо и пилета подбиваха нашите цени, а отчасти и поради общия следвоенен спад в броя на семействата, които си правеха труда да поддържат кашерни домакинства и да купуват кашерно месо и птици от удостоен с равинско свидетелство магазин, чийто собственик е член на Федерацията на кашерните месари в Ню Джърси. Или страхът му за мен се коренеше в страха за самия него, защото петдесетгодишен, след като цял живот се бе радвал на добро здраве, енергичният нисичък мъж бе започнал да развива упорита, дращеща кашлица, която, макар за майка ми да бе притеснителна, не му пречеше да държи димяща цигара в крайчеца на устата си по цял ден. Каквато и да бе причината – или съвкупността от причини, – подклаждаща тази рязка промяна в иначе благото му родителско поведение, този страх се проявяваше в желанието на баща ми да ме преследва денонощно и да знае точното ми местонахождение във всеки един момент. Къде ходиш? Защо не си беше у дома? Откъде да знам къде отиваш, като излезеш? Ти си младеж с великолепно бъдеще пред себе си – откъде да знам, че не ходиш някъде, където може да те убият?
Въпросите бяха нелепи, понеже, докато учех в горния курс, се бях доказал като благоразумен, отговорен, старателен, трудолюбив отличник, който излизаше с най-красивите момичета, участваше активно в съревнованията по дебати и беше ефикасен инфилдър в училищния бейзболен отбор, като при това съжителстваше в относително разбирателство с правилата за поведение в квартала и гимназията. Въпросите бяха и влудяващи – един вид бащата, с когото бях толкова близък през всичките тези години, бащата, до когото буквално израснах в магазина, вече не знаеше кой е синът му и какво представлява. Клиентите в месарницата разтапяха родителите ми, като им обясняваха какво удоволствие било да гледат как момченцето, на което някога носели курабийки – по времето, когато баща му го оставял да си играе с парчета сланина и да я реже като „истински месар“, макар и с тъп нож, – израства буквално пред очите им и се превръща във възпитан младеж с добри обноски и изискан език, който слага телешкото им в мелачката, за да го смели на кайма, разпръсква и смита талаша по пода, и щателно оскубва до последното перце шиите на мъртвите пилета, висящи от ченгелите на стената, когато баща му извика: „Би ли почистил две пилета, Марки, ако обичаш, за госпожа Еди-коя си?“. За седемте месеца преди колежа баща ми не само ми даваше да меля кайма и да скубя пилета. Научи ме как да отделям агнешките ребра и да ги режа на котлетчета, как да направя прорез с ножа, а опра ли в костта, да взема месарската брадвичка и да клъцна остатъка. И беше възможно най-благият учител. „Само гледай да не се порежеш с месарската брадвичка и всичко ще е наред“, така казваше. Научи ме да проявявам разбиране към по-взискателните клиенти, особено към онези, които изрично държат да огледат месото от всички възможни ъгълчета, преди да го купят, към онези, за които се налагаше да вдигам пилетата така, че буквално да надникнат през задника им, за да са сигурни, че са изчистени. „Няма да повярваш на какво са способни да те подложат някои жени, докато накрая си купят пиле“, наставляваше ме. А после ги имитираше: „Завърти го. Не, на другата страна. Дай да го видя отдолу“. Моята задача беше не само да оскубвам пилетата, ами и да ги изкормвам. Цепваш трътката и си напъхваш дланта до китката, сграбчваш червата и вътрешностите и дърпаш навън. Това го мразех. Беше гадно и ми призляваше, но беше работа, която трябва да се свърши. Ето какво научих от баща ми, и го научих с радост: човек прави това, което трябва. Магазинът ни беше на „Лайънс Авеню“ в Нюарк, на една пряка от болницата „Бет Израел“, и на витрината имаше място, където да се сипе лед – широка полица, килната леко към стъклото и повдигната откъм магазина. Пристигаше камион за лед, който ни го продаваше на кубчета, а ние го изсипвахме на определеното място и отгоре му подреждахме месото, така че хората да го виждат откъм улицата. През седемте месеца преди колежа, докато работех в месарницата на пълен работен ден, задълженията ми включваха и аранжирането на витрината. „Маркъс е майсторът“, хвалеше ме баща ми, когато хората повдигнаха въпроса. Подреждах всичко. Подреждах стекове и пилета, и агнешки плешки – всички артикули, с които разполагахме, биваха изваждани и разполагани „артистично“ на витрината. Вземах и малко папрат за украса – набавях си я от цветарницата срещу болницата. Не само режех и кълцах, и продавах месо, не само аранжирах витрината с месо; през онези седем месеца, докато замествах майка ми и работех редом с баща ми, ходех с него и на борсата рано сутрин, та се научих и да купувам месо. Ходеше се веднъж седмично, в пет-пет и половина заранта, защото, ако отидеш на борсата и сам си избереш месото, и си го отнесеш сам до къщи, и си го прибереш сам в хладилника, спестяваш от комисионата за доставка. Купувахме цяла говежда плешка, купувахме и преден агнешки бут за агнешки котлети, купувахме и цяло теле, купувахме и няколко говежди черни дроба, купувахме и няколко пилета и пилешки черни дробчета, а купувахме и мозък, понеже имахме двама-трима клиенти за подобна стока.
Магазинът отваряше в седем сутринта и работехме до седем-осем вечерта. Бях на седемнайсет, млад, ентусиазиран и жизнен, но до пет следобед се скапвах. А баща ми продължаваше да вършее, мяташе бутове от по петдесет кила на рамо, отнасяше ги в хладилната камера и ги увесваше на ченгели. Ето го, реже и разфасова с ножовете, кълца с месарската брадвичка, в седем вечерта продължава да изпълнява поръчки, а аз едва се държа на краката си. Но беше мое задължение най-накрая, точно преди затваряне, да почистя дъските за рязане, да насипя отгоре им талаш и после да ги изстържа с металната четка, и така, като изцеждах и последните капчици останала ми силица, изжулвах кръвта, за да запазя мястото кашерно.
Пазя прекрасни спомени за тези седем месеца – прекрасни, ако не броим изкормването на пилета. Но дори и това беше прекрасно посвоему, защото е нещо, което правиш, при това го правиш добре и не се противиш да го вършиш. Та в този смисъл беше поучително. А на мен уроци ми дай, как само ги обичах! И баща ми обичах, и той мен, повече от когато и да било дотогава. В месарницата приготвях обяда – за него и за мен. Не само обядвахме там, но и си готвехме на една малка скара отзад в стаичката, точно до плота, където разфасовахме и подготвяхме месото. Мятах на скарата пилешки дробчета за двама ни, мятах на скарата тънички флейки, и двамата с баща ми бяхме на седмото небе от щастие. Обаче малко след това унищожителната битка помежду ни започна: Къде ходиш? Защо не си беше у дома? Откъде да знам къде отиваш, като излезеш? Ти си младеж с великолепно бъдеще пред себе си – откъде да знам, че не ходиш някъде, където може да те убият?
Същата есен, когато започнах първата си година в „Робърт Трийт“, винаги когато баща ми заключваше по два пъти и предната, и задната врата, така че не можех да си отключа нито едната, нито другата и трябваше да хлопам, за да ме пуснат, ако закъснеех дори двайсет минути след определения от него вечерен час, се убеждавах, че е откачил.
И наистина беше: откачил от притеснение, че скъпоценното му единствено дете не е подготвено за опасностите на живота досущ като всеки друг младеж, комуто предстои да стане мъж; откачил от плашещото откритие, че едно малко момченце расте, източва се и засенчва родителите си и няма как да го задържиш, че трябва да му дадеш свободата да се откъсне от теб и да тръгне по света.
Напуснах „Робърт Трийт“ след първата година. Напуснах, защото баща ми изведнъж загуби вяра дори в способността ми да пресека сам улицата. Напуснах, защото надзорът на баща ми бе станал непоносим. Перспективата да се сдобия с независимост превърна този мъж с улегнал иначе характер, който много рядко избухва срещу друг човек, да се държи, все едно е готов да прибегне до насилие, ако дръзна да го разочаровам, докато аз – превърнал се благодарение на своята дарба за хладни логически разсъждения в титуляр на отбора по дебат в училище – бях толкова смазан, че само виех от безсилие пред неговото невежество и неспособност да прояви здрав разум. Трябваше да се измъкна от хватката му, преди да го убия – това заявих гневно на смутената ми майка, която не само не знаеше какво да прави, ами, оказа се, също неочаквано беше изгубила влиянието си над него.
Една вечер се прибрах с автобуса от центъра в девет и половина. Бях ходил до централния клон на обществената библиотека на Нюарк, тъй като „Робърт Трийт“ нямаше собствена библиотека. Сутринта бях излязъл от къщи в осем и половина и цял ден бях на училище, имах часове, учих, а майка ми ме посрещна с думите:
– Баща ти излезе да те търси.
– Защо? Къде отиде?
– В една билярдна зала.
– Че аз дори не знам как се играе билярд. Какво му е влязло в главата? Учих си уроците, по дяволите. Писах курсова работа. Четох. Какво друго си мисли, че правя ден и нощ?
– Говориха си с господин Пърлгрийн за Еди и баща ти се ядоса на теб.
Еди Пърлгрийн, чийто баща беше нашият водопроводчик, завърши гимназия заедно с мен и отиде в колеж в Панцър, Ист Ориндж, за да се готви да стане учител по физическо. Ритахме заедно от деца.
– Аз не съм Еди Пърлгрийн – рекох. – Аз съм си аз.
– А знаеш ли той какво направил? Без да каже на никого, отишъл с колата на баща си чак до Пенсилвания, в Скрантън, за да играе билярд в някаква специална зала там.
– Но Еди е спец по билярда. Нищо чудно, че е отишъл в Скрантън. Еди зъбите не може да си измие сутрин, без да мисли за билярд. Не бих се изненадал, ако замине и на Луната да играе билярд. Еди се преструва пред хора, които не го познават, че е на тяхното ниво, и се уговарят да поиграят, после направо ги разкатава и прибира по двайсет и пет долара на игра.
– Ще свърши като крадец на автомобили, така рече господин Пърлгрийн.
– О, майко, това е безумие! Каквото прави Еди, си е за него, няма нищо общо с мен. И аз ли ще свърша като крадец на коли?
– Разбира се, че не, скъпи.
– На мен не ми харесва тази игра, в която Еди е влюбен, не ми харесва средата, по която той си пада. Отрепките не ме вълнуват, мамо. Мен ме вълнуват смислените неща. Кракът ми не би стъпил в билярдна зала. О, я стига, повече няма да обяснявам какъв съм и какъв не съм. Дотук с обясненията. Нямам намерение да съставям списък с качествата ми за пред хората, нито да изтъквам проклетото ми чувство за дълг. Няма повече да търпя откачените му глупости!
При което, сякаш по даден от суфльор знак, баща ми влезе през задния вход, все още нахъсан, вонящ на цигарен дим и ядосан, но вече не защото ме е намерил в зала за билярд, а защото не ме е намерил. Никога не би му хрумнало да тръгне да ме търси в библиотеката – в библиотеката никой няма да те фрасне с щека за билярд, защото си бог на тази игра, нито пък някой ще ти извади нож, задето си седнал и четеш дадената ти за домашно глава от „Залезът и упадъкът на Римската империя“ на Гибън, което правех от шест същия следобед.
– А, ето къде си бил – обяви той.
– Ами да, колко странно, нали? У дома. Спя тук. Живея тук. Аз съм ти син, ако си забравил.
– Нима? Обиколих навсякъде да те търся.
– Защо? Защо? Моля ви, някой да ми обясни защо „навсякъде“?
– Защото, ако нещо ти се случи... ако някога нещо ти се случи...
– Нищо няма да ми се случи, татко. Аз не съм онова страшилище за света, дето играе билярд, Еди Пърлгрийн! Нищо няма да ми се случи.
– Знам, че не си като него, да му се не види. Знам по-добре от всеки друг какъв късмет имам с моето момче.
– Тогава за какво е цялата работа, татко?
– Заради живота, където и едничка стъпка накриво може да доведе до трагични последици.
– О, боже, звучиш като мъдрост от курабийка с късметче.
– Така ли? Така значи? Не като притеснен баща, а като курабийка с късметче? Така звуча, когато говоря със сина си за бъдещето, което го очаква и което може да се провали и от най-малкото, от най-миниатюрното нещо?
– О, мътните го взели бъдещето! – изкрещях аз и изтичах навън, питайки се откъде да открадна кола, за да стигна до Скрантън и да поиграя билярд, а защо не и да си лепна гонорея?
По-късно научих от майка ми как са се развили всички събития този ден, как сутринта господин Пърлгрийн дошъл да провери тоалетната в задната част на магазина и след разговора им баща ми потънал в дълбок размисъл, чак до затварянето на магазина. Изпушил към три кутии цигари, така ми каза майка, толкова бил разстроен.
– Нямаш представа колко се гордее с теб – продължи тя. – Влезе ли някой в магазина, той започва:
„Синът ми е пълен отличник. Никога не ни е разочаровал. Без изобщо да помирисва учебник – от горе до долу шестици“. Скъпи, докато те няма, си центърът на всичките му хвалби. Повярвай, така е. Непрекъснато се перчи с теб.
– А когато присъствам, съм центърът на всичките му нови страхове. Писна ми вече, мамо, до гуша ми дойде.
– Но нали го чух, Марки! Каза на господин Пърлгрийн: „Слава богу, че нямам такива грижи с моето момче“. Бях с него в месарницата, когато господин Пърлгрийн дойде да види оня теч. И точно така му рече, когато господин Пърлгрийн спомена Еди. Това бяха точните му думи: „Нямам такива грижи с моето момче“. Но господин Пърлгрийн подметна нещо, което запали фитила на баща ти: „Чуй какво ще ти кажа, Меснър, винаги си бил добър с нас, грижеше се за жена ми по време на войната и й даваше месо, чуй какво ще ти каже човек, който го е изпитал на гърба си. Еди също ходи в колеж, но това не означава, че е поумнял достатъчно, за да страни от билярдните зали. Как изпуснахме Еди? Не че е лошо момче. Ами по-малкият му брат – що за пример е Еди за по-малкия си брат? Къде сбъркахме, че докато се усетим, и ето го в някаква билярдна зала в Скрантън, на три часа път от къщи! С моята кола! Откъде е взел пари за бензин? От билярд! Билярд! Билярд! Помни ми думата, Меснър: светът чака и се облизва, готов да ти го лапне“.
– И баща ми му вярва. Баща ми вярва не на това, което е гледал с очите си цял живот, а на това, което му казва един водопроводчик на колене, докато оправя тоалетната зад магазина! – Не можех да се спра. Да го подлуди една реплика, подхвърлена от най-обикновен водопроводчик! – Да, мамо – извиках накрая и се отправих с гръм и трясък към стаята ми, – най-малките, най-миниатюрните неща наистина могат да доведат до
трагични последствия. И той го доказва!

Филип Рот „Възмущение“

Близо два месеца и половина, след като добре обучените войскови части на Северна Корея, въоръжени от съветските и китайските комунисти, прекосиха трийсет и осмия паралел и на 25 юни 1950 г. нахълтаха в Южна Корея, с което започна мъчителната Корейска война, бях приет в „Робърт Трийт“ – малък колеж в центъра на Нюарк, кръстен на човека, основал града през ХVІІ век. Бях първият член на семейството, пожелал да продължи образованието си. Никой от братовчедите ми не бе стигнал по-далече от гимназия, а нито баща ми, нито тримата му братя бяха завършили шести клас. „От десетгодишен работех, за да изкарвам пари“, казваше баща ми. Беше касапин в квартала и докато учех в гимназията, разнасях поръчки на клиентите му с колелото, с прекъсвания само по време на бейзболния сезон и следобедите, когато имаше състезания на междуучилищно ниво на отборите по дебати. Едва ли не в същия ден, в който напуснах магазина – между завършването на гимназията през януари и началото на колежа през септември работех там по шейсет часа на седмица, – едва ли не в същия ден, в който започнах да уча в „Робърт Трийт“, баща ми започна да се страхува, че ще умра. Навярно този страх по някакъв начин беше свързан с войната, в която Въоръжените сили на САЩ, под покровителството на Обединените нации, влязоха незабавно с цел да подкрепят усилията на лошо обучените и недобре въоръжени южнокорейски войници; или пък беше свързано със свидните жертви, които нашата армия даваше на комунистическата огнева мощ, и страховете на баща ми, че ако конфликтът се проточи, както се бе проточила Втората световна война, ще бъда мобилизиран, за да се сражавам и да загина във военните действия, както братовчедите ми Аби и Дейв бяха загинали през Втората световна война. А може би страхът му беше свързан с финансовите му затруднения: предната година, само на няколко преки от семейната кашерна месарница, отвори врати първият супермаркет в квартала и продажбите при баща ми рязко спаднаха, донякъде защото щандовете за месо и пилета подбиваха нашите цени, а отчасти и поради общия следвоенен спад в броя на семействата, които си правеха труда да поддържат кашерни домакинства и да купуват кашерно месо и птици от удостоен с равинско свидетелство магазин, чийто собственик е член на Федерацията на кашерните месари в Ню Джърси. Или страхът му за мен се коренеше в страха за самия него, защото петдесетгодишен, след като цял живот се бе радвал на добро здраве, енергичният нисичък мъж бе започнал да развива упорита, дращеща кашлица, която, макар за майка ми да бе притеснителна, не му пречеше да държи димяща цигара в крайчеца на устата си по цял ден. Каквато и да бе причината – или съвкупността от причини, – подклаждаща тази рязка промяна в иначе благото му родителско поведение, този страх се проявяваше в желанието на баща ми да ме преследва денонощно и да знае точното ми местонахождение във всеки един момент. Къде ходиш? Защо не си беше у дома? Откъде да знам къде отиваш, като излезеш? Ти си младеж с великолепно бъдеще пред себе си – откъде да знам, че не ходиш някъде, където може да те убият?
Въпросите бяха нелепи, понеже, докато учех в горния курс, се бях доказал като благоразумен, отговорен, старателен, трудолюбив отличник, който излизаше с най-красивите момичета, участваше активно в съревнованията по дебати и беше ефикасен инфилдър в училищния бейзболен отбор, като при това съжителстваше в относително разбирателство с правилата за поведение в квартала и гимназията. Въпросите бяха и влудяващи – един вид бащата, с когото бях толкова близък през всичките тези години, бащата, до когото буквално израснах в магазина, вече не знаеше кой е синът му и какво представлява. Клиентите в месарницата разтапяха родителите ми, като им обясняваха какво удоволствие било да гледат как момченцето, на което някога носели курабийки – по времето, когато баща му го оставял да си играе с парчета сланина и да я реже като „истински месар“, макар и с тъп нож, – израства буквално пред очите им и се превръща във възпитан младеж с добри обноски и изискан език, който слага телешкото им в мелачката, за да го смели на кайма, разпръсква и смита талаша по пода, и щателно оскубва до последното перце шиите на мъртвите пилета, висящи от ченгелите на стената, когато баща му извика: „Би ли почистил две пилета, Марки, ако обичаш, за госпожа Еди-коя си?“. За седемте месеца преди колежа баща ми не само ми даваше да меля кайма и да скубя пилета. Научи ме как да отделям агнешките ребра и да ги режа на котлетчета, как да направя прорез с ножа, а опра ли в костта, да взема месарската брадвичка и да клъцна остатъка. И беше възможно най-благият учител. „Само гледай да не се порежеш с месарската брадвичка и всичко ще е наред“, така казваше. Научи ме да проявявам разбиране към по-взискателните клиенти, особено към онези, които изрично държат да огледат месото от всички възможни ъгълчета, преди да го купят, към онези, за които се налагаше да вдигам пилетата така, че буквално да надникнат през задника им, за да са сигурни, че са изчистени. „Няма да повярваш на какво са способни да те подложат някои жени, докато накрая си купят пиле“, наставляваше ме. А после ги имитираше: „Завърти го. Не, на другата страна. Дай да го видя отдолу“. Моята задача беше не само да оскубвам пилетата, ами и да ги изкормвам. Цепваш трътката и си напъхваш дланта до китката, сграбчваш червата и вътрешностите и дърпаш навън. Това го мразех. Беше гадно и ми призляваше, но беше работа, която трябва да се свърши. Ето какво научих от баща ми, и го научих с радост: човек прави това, което трябва. Магазинът ни беше на „Лайънс Авеню“ в Нюарк, на една пряка от болницата „Бет Израел“, и на витрината имаше място, където да се сипе лед – широка полица, килната леко към стъклото и повдигната откъм магазина. Пристигаше камион за лед, който ни го продаваше на кубчета, а ние го изсипвахме на определеното място и отгоре му подреждахме месото, така че хората да го виждат откъм улицата. През седемте месеца преди колежа, докато работех в месарницата на пълен работен ден, задълженията ми включваха и аранжирането на витрината. „Маркъс е майсторът“, хвалеше ме баща ми, когато хората повдигнаха въпроса. Подреждах всичко. Подреждах стекове и пилета, и агнешки плешки – всички артикули, с които разполагахме, биваха изваждани и разполагани „артистично“ на витрината. Вземах и малко папрат за украса – набавях си я от цветарницата срещу болницата. Не само режех и кълцах, и продавах месо, не само аранжирах витрината с месо; през онези седем месеца, докато замествах майка ми и работех редом с баща ми, ходех с него и на борсата рано сутрин, та се научих и да купувам месо. Ходеше се веднъж седмично, в пет-пет и половина заранта, защото, ако отидеш на борсата и сам си избереш месото, и си го отнесеш сам до къщи, и си го прибереш сам в хладилника, спестяваш от комисионата за доставка. Купувахме цяла говежда плешка, купувахме и преден агнешки бут за агнешки котлети, купувахме и цяло теле, купувахме и няколко говежди черни дроба, купувахме и няколко пилета и пилешки черни дробчета, а купувахме и мозък, понеже имахме двама-трима клиенти за подобна стока.
Магазинът отваряше в седем сутринта и работехме до седем-осем вечерта. Бях на седемнайсет, млад, ентусиазиран и жизнен, но до пет следобед се скапвах. А баща ми продължаваше да вършее, мяташе бутове от по петдесет кила на рамо, отнасяше ги в хладилната камера и ги увесваше на ченгели. Ето го, реже и разфасова с ножовете, кълца с месарската брадвичка, в седем вечерта продължава да изпълнява поръчки, а аз едва се държа на краката си. Но беше мое задължение най-накрая, точно преди затваряне, да почистя дъските за рязане, да насипя отгоре им талаш и после да ги изстържа с металната четка, и така, като изцеждах и последните капчици останала ми силица, изжулвах кръвта, за да запазя мястото кашерно.
Пазя прекрасни спомени за тези седем месеца – прекрасни, ако не броим изкормването на пилета. Но дори и това беше прекрасно посвоему, защото е нещо, което правиш, при това го правиш добре и не се противиш да го вършиш. Та в този смисъл беше поучително. А на мен уроци ми дай, как само ги обичах! И баща ми обичах, и той мен, повече от когато и да било дотогава. В месарницата приготвях обяда – за него и за мен. Не само обядвахме там, но и си готвехме на една малка скара отзад в стаичката, точно до плота, където разфасовахме и подготвяхме месото. Мятах на скарата пилешки дробчета за двама ни, мятах на скарата тънички флейки, и двамата с баща ми бяхме на седмото небе от щастие. Обаче малко след това унищожителната битка помежду ни започна: Къде ходиш? Защо не си беше у дома? Откъде да знам къде отиваш, като излезеш? Ти си младеж с великолепно бъдеще пред себе си – откъде да знам, че не ходиш някъде, където може да те убият?
Същата есен, когато започнах първата си година в „Робърт Трийт“, винаги когато баща ми заключваше по два пъти и предната, и задната врата, така че не можех да си отключа нито едната, нито другата и трябваше да хлопам, за да ме пуснат, ако закъснеех дори двайсет минути след определения от него вечерен час, се убеждавах, че е откачил.
И наистина беше: откачил от притеснение, че скъпоценното му единствено дете не е подготвено за опасностите на живота досущ като всеки друг младеж, комуто предстои да стане мъж; откачил от плашещото откритие, че едно малко момченце расте, източва се и засенчва родителите си и няма как да го задържиш, че трябва да му дадеш свободата да се откъсне от теб и да тръгне по света.
Напуснах „Робърт Трийт“ след първата година. Напуснах, защото баща ми изведнъж загуби вяра дори в способността ми да пресека сам улицата. Напуснах, защото надзорът на баща ми бе станал непоносим. Перспективата да се сдобия с независимост превърна този мъж с улегнал иначе характер, който много рядко избухва срещу друг човек, да се държи, все едно е готов да прибегне до насилие, ако дръзна да го разочаровам, докато аз – превърнал се благодарение на своята дарба за хладни логически разсъждения в титуляр на отбора по дебат в училище – бях толкова смазан, че само виех от безсилие пред неговото невежество и неспособност да прояви здрав разум. Трябваше да се измъкна от хватката му, преди да го убия – това заявих гневно на смутената ми майка, която не само не знаеше какво да прави, ами, оказа се, също неочаквано беше изгубила влиянието си над него.
Една вечер се прибрах с автобуса от центъра в девет и половина. Бях ходил до централния клон на обществената библиотека на Нюарк, тъй като „Робърт Трийт“ нямаше собствена библиотека. Сутринта бях излязъл от къщи в осем и половина и цял ден бях на училище, имах часове, учих, а майка ми ме посрещна с думите:
– Баща ти излезе да те търси.
– Защо? Къде отиде?
– В една билярдна зала.
– Че аз дори не знам как се играе билярд. Какво му е влязло в главата? Учих си уроците, по дяволите. Писах курсова работа. Четох. Какво друго си мисли, че правя ден и нощ?
– Говориха си с господин Пърлгрийн за Еди и баща ти се ядоса на теб.
Еди Пърлгрийн, чийто баща беше нашият водопроводчик, завърши гимназия заедно с мен и отиде в колеж в Панцър, Ист Ориндж, за да се готви да стане учител по физическо. Ритахме заедно от деца.
– Аз не съм Еди Пърлгрийн – рекох. – Аз съм си аз.
– А знаеш ли той какво направил? Без да каже на никого, отишъл с колата на баща си чак до Пенсилвания, в Скрантън, за да играе билярд в някаква специална зала там.
– Но Еди е спец по билярда. Нищо чудно, че е отишъл в Скрантън. Еди зъбите не може да си измие сутрин, без да мисли за билярд. Не бих се изненадал, ако замине и на Луната да играе билярд. Еди се преструва пред хора, които не го познават, че е на тяхното ниво, и се уговарят да поиграят, после направо ги разкатава и прибира по двайсет и пет долара на игра.
– Ще свърши като крадец на автомобили, така рече господин Пърлгрийн.
– О, майко, това е безумие! Каквото прави Еди, си е за него, няма нищо общо с мен. И аз ли ще свърша като крадец на коли?
– Разбира се, че не, скъпи.
– На мен не ми харесва тази игра, в която Еди е влюбен, не ми харесва средата, по която той си пада. Отрепките не ме вълнуват, мамо. Мен ме вълнуват смислените неща. Кракът ми не би стъпил в билярдна зала. О, я стига, повече няма да обяснявам какъв съм и какъв не съм. Дотук с обясненията. Нямам намерение да съставям списък с качествата ми за пред хората, нито да изтъквам проклетото ми чувство за дълг. Няма повече да търпя откачените му глупости!
При което, сякаш по даден от суфльор знак, баща ми влезе през задния вход, все още нахъсан, вонящ на цигарен дим и ядосан, но вече не защото ме е намерил в зала за билярд, а защото не ме е намерил. Никога не би му хрумнало да тръгне да ме търси в библиотеката – в библиотеката никой няма да те фрасне с щека за билярд, защото си бог на тази игра, нито пък някой ще ти извади нож, задето си седнал и четеш дадената ти за домашно глава от „Залезът и упадъкът на Римската империя“ на Гибън, което правех от шест същия следобед.
– А, ето къде си бил – обяви той.
– Ами да, колко странно, нали? У дома. Спя тук. Живея тук. Аз съм ти син, ако си забравил.
– Нима? Обиколих навсякъде да те търся.
– Защо? Защо? Моля ви, някой да ми обясни защо „навсякъде“?
– Защото, ако нещо ти се случи... ако някога нещо ти се случи...
– Нищо няма да ми се случи, татко. Аз не съм онова страшилище за света, дето играе билярд, Еди Пърлгрийн! Нищо няма да ми се случи.
– Знам, че не си като него, да му се не види. Знам по-добре от всеки друг какъв късмет имам с моето момче.
– Тогава за какво е цялата работа, татко?
– Заради живота, където и едничка стъпка накриво може да доведе до трагични последици.
– О, боже, звучиш като мъдрост от курабийка с късметче.
– Така ли? Така значи? Не като притеснен баща, а като курабийка с късметче? Така звуча, когато говоря със сина си за бъдещето, което го очаква и което може да се провали и от най-малкото, от най-миниатюрното нещо?
– О, мътните го взели бъдещето! – изкрещях аз и изтичах навън, питайки се откъде да открадна кола, за да стигна до Скрантън и да поиграя билярд, а защо не и да си лепна гонорея?
По-късно научих от майка ми как са се развили всички събития този ден, как сутринта господин Пърлгрийн дошъл да провери тоалетната в задната част на магазина и след разговора им баща ми потънал в дълбок размисъл, чак до затварянето на магазина. Изпушил към три кутии цигари, така ми каза майка, толкова бил разстроен.
– Нямаш представа колко се гордее с теб – продължи тя. – Влезе ли някой в магазина, той започва:
„Синът ми е пълен отличник. Никога не ни е разочаровал. Без изобщо да помирисва учебник – от горе до долу шестици“. Скъпи, докато те няма, си центърът на всичките му хвалби. Повярвай, така е. Непрекъснато се перчи с теб.
– А когато присъствам, съм центърът на всичките му нови страхове. Писна ми вече, мамо, до гуша ми дойде.
– Но нали го чух, Марки! Каза на господин Пърлгрийн: „Слава богу, че нямам такива грижи с моето момче“. Бях с него в месарницата, когато господин Пърлгрийн дойде да види оня теч. И точно така му рече, когато господин Пърлгрийн спомена Еди. Това бяха точните му думи: „Нямам такива грижи с моето момче“. Но господин Пърлгрийн подметна нещо, което запали фитила на баща ти: „Чуй какво ще ти кажа, Меснър, винаги си бил добър с нас, грижеше се за жена ми по време на войната и й даваше месо, чуй какво ще ти каже човек, който го е изпитал на гърба си. Еди също ходи в колеж, но това не означава, че е поумнял достатъчно, за да страни от билярдните зали. Как изпуснахме Еди? Не че е лошо момче. Ами по-малкият му брат – що за пример е Еди за по-малкия си брат? Къде сбъркахме, че докато се усетим, и ето го в някаква билярдна зала в Скрантън, на три часа път от къщи! С моята кола! Откъде е взел пари за бензин? От билярд! Билярд! Билярд! Помни ми думата, Меснър: светът чака и се облизва, готов да ти го лапне“.
– И баща ми му вярва. Баща ми вярва не на това, което е гледал с очите си цял живот, а на това, което му казва един водопроводчик на колене, докато оправя тоалетната зад магазина! – Не можех да се спра. Да го подлуди една реплика, подхвърлена от най-обикновен водопроводчик! – Да, мамо – извиках накрая и се отправих с гръм и трясък към стаята ми, – най-малките, най-миниатюрните неща наистина могат да доведат до
трагични последствия. И той го доказва!

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-050-5
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-281-3
Купи
Цена
4.00 лв.
(5.00 лв.)

* 1 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-1лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени