Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Неудържимата армия
Печатно издание
ISBN
978-619-150-065-9
Цена
5.00 лв.
Купи

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (3)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
320 гр.
Страници
320
Превод
Росица Ташева
Дата на издаване
08 април 2013

Неудържимата армия

В „Неудържимата армия“ отново се срещаме със завеяния, ненадежден, но в крайна сметка ефикасен комисар Адамсберг и неговите колеги – ерудита Данглар, многофункционалната богиня Ретанкур, вечно гладната Фроаси, полузаспалия Меркаде, които този път ще трябва да преборят легендарната Неудържима армия от живи мъртъвци. Преминаването на армията по пътищата на Нормандия винаги е било предвестник на убийства. Но дали има такава армия, или е измислена от някой, който се готви да убива, и кой е той? Някой от откаченото семейство Вандермот – Лина, чиято гръд напомня на Адамсберг на кекс с мед, Иполит, който изговаря думите отзад напред, Мартен, който яде насекоми, Антонен, чието тяло отчасти е направено от глина? Или може би старият граф, все така влюбен в първата си жена, която ще му стане трета? Това трябва да разбере Адамсберг с помощта на някогашния си съперник Веранк и с открития си в „Едно незнайно място“ син Армел, когото упорито нарича Церк.

За автора

Френската писателка Фред Варгас (малкото име идва от Фредерик, а фамилията, същата като на нейната сестра близначка, художничката Жоел Варгас – от името на героинята на Ава Гарднер от филма „Босоногата графиня“) е археолог, археозоолог и медиевист в работно време и авторка на криминални романи в свободните си минути. Ако блестящите й постижения като археолог са известни само сред колегите й, то романите й (четиринайсет на брой) са познати и любими на милиони читатели – ненапразно по света я наричат френската кралица на криминалния роман.
Фред Варгас защитава докторска степен по история на тема „Чумата в Средновековието“ – същата тема се появява в един от романите й. Специализира археозоология – която също не е пренебрегната в друг роман. Работи в Националния център за научни изследвания. Участва в археологически разкопки – една от героините й е, естествено, археоложка. След успеха на първите си книги се отдава само на писане.            
Понастоящем, въпреки огромния си успех Фред Варгас рядко ходи на светски събития и избягва да дава интервюта.
 
Във Франция само от 2008 г. насам от книгите й са продадени над 2 милиона екземпляра и името й неизменно фигурира сред първите 10 най-продавани автори в класацията на в. „Фигаро“. Превеждана е в над 30 страни и има 18 награди, от които няколко международни.

Откъс

Фред Варгас „Неудържимата армия“

Трохи хляб бяха разпръснати по пода от кухнята до спалнята. Имаше и върху чистите чаршафи, където мъртвата старица лежеше с отворена уста. Комисарят Адамсберг мълчаливо се взираше в тях, докато бавно крачеше и се питаше кой ли Палечко или коя Хала в случая ги бе изгубила. Тристайното мрачно апартаментче бе разположено на партера на сграда в XVIII парижки район.
В спалнята – легналата старица. В трапезарията – съпругът. Той чакаше търпеливо и безстрастно, като току поглеждаше към прегънатия на забавната страница вестник. Не смееше да продължи да си решава кръстословицата в присъствието на ченгетата.
Бе разказал кратката си история. С жена си се запознали в застрахователната компания, където тя работела като секретарка, а той като счетоводител, оженили се, без много да му мислят и без да предполагат, че това ще продължи петдесет и девет години.
Жената бе починала през нощта. От спиране на сърцето, уточни комисарят от XVIII район по телефона. Беше болен и се обади на Адамсберг с молба да го замести. „Направи ми тази услуга, ще ти отнеме не повече от час, съвсем рутинна работа.“
Адамсберг още веднъж проследи трохите. Апартаментът беше безупречно поддържан, на фотьойлите имаше прикачени възглавнички за облягане на главата, пластмасовите повърхности бяха излъскани, по прозорците нямаше нито едно петънце, чиниите светеха от чистота. Огледа кутията за хляб. Тя съдържаше половин франзела и в една чиста кърпа – голям кръгъл самун, от който бе извадена средата. Върна се при съпруга и придърпа един стол към фотьойла му.
– Няма добри новини тази сутрин – каза старецът, като откъсна поглед от вестника си. – Тази жега всекиго може да подлуди. Но тук на партера е по-хладно. Затова не вдигам капаците. И трябвало много течности да се пият, така разправят.
– Нищо ли не усетихте?
– Тя се чувстваше нормално, когато си легнах. Винаги проверявах, защото имаше болно сърце. Чак сутринта видях, че си е отишла.
– В леглото й има трохи.
– Обичаше да си хапва в леглото. Парче хляб или сухар, преди да заспи.
– По-скоро бих си представил, че след това би почистила трохите.
– Със сигурност. Бачкаше от сутрин до вечер, сякаш това беше смисълът на живота й. В началото се търпеше. Но с годините се превърна в мания. Лично би измърсила само за да почисти. Трябваше да я видите. Но пък иначе това й запълваше времето.
– А хляба? Снощи не почисти ли?
– Ами не, аз й го занесох. Много слаба се чувстваше, за да стане. Нареди ми да събера трохите, но на мен трохите не ми пречат.
Тя щеше да почисти на сутринта. Всеки ден обръщаше чаршафите. Какъв е смисълът, никой не знае.
– Значи, занесохте й хляб в леглото, после го върнахте в кутията.
– Не, изхвърлих го в кофата за боклук. Много беше твърд хлябът, не можеше да го дъвче. Занесох й сухар.
– Ама не е в кофата, а в кутията за хляб.
– Да, знам.
– И средата му я няма. Тя цялата среда ли изяде?
– За бога, господин комисар, не. Защо ще се тъпче със среда?
И то баята. Вие наистина ли сте комисар?
– Да. Жан-Батист Адамсберг. Криминална бригада.
– Защо не е някой от кварталната полиция?
– Кварталния го е хванал летният грип. А и екипа му го няма.
– Всички ли са грипави?
– Не, имало е бой през нощта. Двама мъртви и четирима ранени. Заради някакъв откраднат скутер.
– Страхотия. Тая жега всички може да подлуди. Аз се казвам Тюило Жюлиен, пенсиониран счетоводител от застрахователната компания АЛЛБ.
– Да, отбелязал съм си го.
– Тя винаги ме е упреквала, че са казвам Тюило, докато бащиното й име Коскер било по-хубаво. Което не е лъжа. Помислих, че сте комисар, понеже ме разпитвахте за трохите. Колегата ви от квартала не прави така.
– Намирате, че прекалено се занимавам с трохите?
– Правете каквото искате. То е за доклада ви, все трябва да има нещо в доклада ви. Разбирам ви, нали това съм правил цял живот в компанията, сметки и доклади. Ако поне бяха честни доклади, ама как не. Шефът си имаше девиз, все разправяше: една застрахователна полица не трябва да се плаща дори ако трябва да се плаща. Като така хитруваш петдесет години, съвсем ти се поврежда куфалницата. Казвах на жена ми, ако можеше вместо пердетата да ми изпереш главата отвътре, щеше да е много по-полезно. Тюило Жюлиен се позасмя на остроумието си.
– Просто не я разбирам тази история със самуна.
– За да я разбере човек, господин комисар, му трябва логика, логика и ум. Аз ви го казвам това, аз, Тюило Жюлиен, дето съм спечелил шестнайсет състезания по кръстословици за трийсет и две години. Средно на две години веднъж, само с моя си мозък. Логика и ум. Носи и пари. А ей туй – каза той, като посочи вестника – е игра за сополанковци от детската градина. Лошото е, че често трябва да си остриш моливите, а от тях падат едни такива стружки. Живота ми е взела с тия стружки. Какво ви тормози за хляба?
– Ами не е в кофата, не ми се струва толкова баят и не разбирам защо няма среда.
– Семейна мистерия – каза Тюило, който като че ли се забавляваше. – Имам си аз тука две наемателчата, Тони и Мари, симпатична двойка, много милички и истински се обичат. Но не са по вкуса на жена ми, ще ви замоля да повярвате. За мъртвите или добро, или нищо, но тя направи всичко възможно да ми ги убие. От цели три години се надхитряме. Логика и ум, това е тайната. Няма да си ти, бедна ми Люсет, която ще надиграеш един шампион по кръстословици, тъй й казвах. Аз и те двамата сме си тройка, те знаят, че могат да разчитат на мен и аз на тях. Всяка вечер ме посещават за малко. Тъй като са хитрички и много деликатни, никога не идват, преди Люсет да си легне. Знаят, че ги чакам, и още как знаят! Тони винаги идва пръв, той е по-едър, по-силен.
– И те ли изядоха средата? Докато хлябът беше в кофата?
– Те обожават хляб.
Адамсберг хвърли поглед на кръстословицата, която не изглеждаше много лесна, после отмести вестника.
– Кои те, господин Тюило?
– Не обичам да говоря за тях, хората не одобряват. Много са задръстени хората.
– Животни? Кучета? Котки?
– Плъхове. Тони е по-тъмен от Мари. Толкова се обичат, че понякога спират насред яденето, за да си потъркат главите един на друг с лапи. Ако хората не бяха толкова задръстени, щяха да видят много такива представления. Мари пък е по-жива. След ядене се качва на рамото ми и прекарва нокти по косата ми. Реши ме един вид. Туй й е начинът да ми благодари. Или да ми покаже, че ме обича? Знае ли човек? Приятно ти става, да знаете. После, след като сме си казали сума ти мили неща, се разделяме до следващата вечер. Те се прибират в избата през дупката зад сифона на мивката. Веднъж Люсет всичко циментира. Горката Люсет. Не я бива да циментира.
– Разбирам – каза Адамсберг.
Старецът му напомняше Феликс, който зарязваше лозите на осемстотин и осемдесет километра оттук. Той си бе опитомил един смок, като го поеше с мляко. Веднъж оттам минал някакъв тип и убил смока му. Тогава Феликс уби типа, който бе минал оттам и убил смока му. Адамсберг се върна в спалнята, където лейтенант Жюстен бдеше над мъртвата в очакване да дойде личният й лекар.
– Погледни в устата й – каза той. – Виж дали има следи от нещо бяло, като среда от хляб.
– Хич не ми се гледа.
– Погледни все пак. Мисля, че старият я е задушил, като й е натъпкал устата със среда от хляб. После я е извадил и я е хвърлил някъде.
– Средата от самуна ли?
– Да.
Адамсберг отвори прозореца и капаците в спалнята. Огледа дворчето, посипано с птичи пера и наполовина превърнато в сметище. В средата му се виждаше решетка, която покриваше канала. Беше още влажна, въпреки че не бе валяло.
– Иди вдигни решетката. Мисля, че е изхвърлил там хляба и е изсипал отгоре му кофа вода.
– Ама че тъпа работа – промърмори Жюстен, като освети с фенерчето си устата на старицата. – Ако е направил това, защо не е изхвърлил кората и не е почистил трохите?
– За да изхвърли кората, е трябвало да отиде до контейнерите за боклук, тоест да се покаже на улицата посред нощ. А в съседство има кафене с маси на тротоара и сигурно с доста клиенти в това топло време. Щяха да го видят. Затова е измислил много хубаво обяснение за кората и трохите. Толкова е ексцентрично, че започва да изглежда правдоподобно. Печелил е състезания по решаване на кръстословици, има си свой начин да свързва нещата.
Леко натъжен и изпълнен с известно възхищение, Адамсберг се върна при Тюило.
– Когато Мари и Тони дойдоха, вие извадихте ли самуна от кофата?
– Не, те знаят как стоят нещата и това им харесва. Тони сяда на педала на кофата, капакът се повдига и Мари изважда отвътре всичко, което им хареса. Страхотни са, а? Хитреци от класа.
– Значи, Мари е извадила хляба. И после двамата са изяли средата, докато са се обичали.
– Точно.
– Цялата среда?
– Големи плъхове са, господин комисар, и са лакоми.
– А трохите? Защо не са изяли и трохите?
– Господин комисар, с Люсет ли ще се занимаваме или с плъховете?
– Не разбирам защо сте увили хляба в кърпа, след като плъховете са го издълбали. Докато преди това сте го хвърлили в кофата.
Старецът попълни няколко букви в кръстословицата.
– Сигурно не сте много силен по кръстословиците, господин комисар. Ако бях хвърлил кората в кофата, Люсет щеше да разбере, че плъховете са идвали.
– Могли сте да я хвърлите навън.
– Вратата скърца, сякаш прасе колят. Не забелязахте ли?
– Забелязах.
– Затова просто я увих в кърпата. Така щях да избегна сутрешната сцена. Защото сцените нямаха свършване. Майко мила, петдесет години кълне и ми навира парцала навсякъде – под чашата ми, под краката ми, под задника ми. Ще речеш, че нямам право ни да сядам, ни да ходя. Ако бяхте изживели това, и вие щяхте да скриете кората.
– Нямаше ли да погледне в кутията?
– Нямаше. Сутрин яде сухари със стафиди. Сигурно го прави нарочно, щото тези сухари пръскат трохи навсякъде. После поне два часа си има занимавка. Виждате ли логиката?
Жюстен влезе в стаята и кимна на Адамсберг в знак на потвърждение.
– Обаче вчера – унило изрече Адамсберг – не е станало така. Извадили сте средата, две пълни шепи, и сте я натикали в устата й. Когато е престанала да диша, сте извадили средата и сте я хвърлили в шахтата в дворчето. Чудно ми е, че сте избрали този начин да я убиете. Досега не съм попадал на някой, който да е задушил някого със среда от хляб.
– Находчиво е – спокойно отбеляза Жюстен.
– Сигурно ви е ясно, господин Тюило, че ще открием слюнка от жена ви върху средата от хляба. И понеже сте логичен и умен, ще открием по хляба и следи от зъбите на плъховете. Оставили сте ги да довършат средата, за да изглежда историята ви по-истинска.
– Обожават средата от хляб, живо удоволствие е да ги гледаш.
Приятна вечер прекарахме вчера, честно. Дори пийнах две чаши, докато Мари ме драскаше по главата. После измих и прибрах чашата, за да избегна кавгата. Само че тя беше вече мъртва.
– Защото вие тъкмо сте я били убили.
– Да – каза мъжът с лека въздишка, докато попълваше квадратчетата на кръстословицата. – Лекарят беше минал предишния ден и каза, че щяла да изкара още месеци. Това значеше десетки вторници с мазни банички с месо, стотици упреци, хиляди забърсвания с парцала. На осемдесет и шест години човек има право да започне живота си отново. Има такива вечери. Вечери, в които човек решава да действа.
И Тюило стана и отвори капаците на трапезарията. Отвън нахлу задушната августовска жега.
– И прозорците не даваше да се отварят. Но всичко това няма да го кажа в съда, господин комисар. Ще кажа, че съм я убил, за да й спестя страданията. Със среда от хляб, защото я е обичала, един вид за да я поглезя за последно. Всичко съм предвидил ето тук – каза той и се почука по челото. – Няма да има доказателство, че не съм го направил от милосърдие. Нали? От милосърдие. Ще ме оправдаят и след два месеца ще съм се върнал, ще си оставям чашата направо на масата, без да слагам покривка, и тримата ще си живеем много добре. Тони, Мари и аз.
– Да, може би – каза Адамсберг. – Но си мисля, господин Тюило, че няма да посмеете да си оставяте чашата на масата. И че може би ще си я постилате покривката. А след това ще си чистите трохите.
– И защо бих направил това?
Адамсберг сви рамене.
– Това съм виждал. Често става така.
– Вие мен не ме мислете. Аз съм хитър, да знаете.
– Вярно е това, господин Тюило.
Навън жегата принуждаваше хората да вървят в сянката на сградите. Адамсберг реши да поеме по огрените от слънцето и пусти тротоари, отправяйки се пеш на юг. Щеше да е дълго вървене, което да заличи радостното и наистина хитро изражение на шампиона по решаване на кръстословици. Който може би следващия вторник щеше да си купи мазна баничка с месо.

Фред Варгас „Неудържимата армия“

Трохи хляб бяха разпръснати по пода от кухнята до спалнята. Имаше и върху чистите чаршафи, където мъртвата старица лежеше с отворена уста. Комисарят Адамсберг мълчаливо се взираше в тях, докато бавно крачеше и се питаше кой ли Палечко или коя Хала в случая ги бе изгубила. Тристайното мрачно апартаментче бе разположено на партера на сграда в XVIII парижки район.
В спалнята – легналата старица. В трапезарията – съпругът. Той чакаше търпеливо и безстрастно, като току поглеждаше към прегънатия на забавната страница вестник. Не смееше да продължи да си решава кръстословицата в присъствието на ченгетата.
Бе разказал кратката си история. С жена си се запознали в застрахователната компания, където тя работела като секретарка, а той като счетоводител, оженили се, без много да му мислят и без да предполагат, че това ще продължи петдесет и девет години.
Жената бе починала през нощта. От спиране на сърцето, уточни комисарят от XVIII район по телефона. Беше болен и се обади на Адамсберг с молба да го замести. „Направи ми тази услуга, ще ти отнеме не повече от час, съвсем рутинна работа.“
Адамсберг още веднъж проследи трохите. Апартаментът беше безупречно поддържан, на фотьойлите имаше прикачени възглавнички за облягане на главата, пластмасовите повърхности бяха излъскани, по прозорците нямаше нито едно петънце, чиниите светеха от чистота. Огледа кутията за хляб. Тя съдържаше половин франзела и в една чиста кърпа – голям кръгъл самун, от който бе извадена средата. Върна се при съпруга и придърпа един стол към фотьойла му.
– Няма добри новини тази сутрин – каза старецът, като откъсна поглед от вестника си. – Тази жега всекиго може да подлуди. Но тук на партера е по-хладно. Затова не вдигам капаците. И трябвало много течности да се пият, така разправят.
– Нищо ли не усетихте?
– Тя се чувстваше нормално, когато си легнах. Винаги проверявах, защото имаше болно сърце. Чак сутринта видях, че си е отишла.
– В леглото й има трохи.
– Обичаше да си хапва в леглото. Парче хляб или сухар, преди да заспи.
– По-скоро бих си представил, че след това би почистила трохите.
– Със сигурност. Бачкаше от сутрин до вечер, сякаш това беше смисълът на живота й. В началото се търпеше. Но с годините се превърна в мания. Лично би измърсила само за да почисти. Трябваше да я видите. Но пък иначе това й запълваше времето.
– А хляба? Снощи не почисти ли?
– Ами не, аз й го занесох. Много слаба се чувстваше, за да стане. Нареди ми да събера трохите, но на мен трохите не ми пречат.
Тя щеше да почисти на сутринта. Всеки ден обръщаше чаршафите. Какъв е смисълът, никой не знае.
– Значи, занесохте й хляб в леглото, после го върнахте в кутията.
– Не, изхвърлих го в кофата за боклук. Много беше твърд хлябът, не можеше да го дъвче. Занесох й сухар.
– Ама не е в кофата, а в кутията за хляб.
– Да, знам.
– И средата му я няма. Тя цялата среда ли изяде?
– За бога, господин комисар, не. Защо ще се тъпче със среда?
И то баята. Вие наистина ли сте комисар?
– Да. Жан-Батист Адамсберг. Криминална бригада.
– Защо не е някой от кварталната полиция?
– Кварталния го е хванал летният грип. А и екипа му го няма.
– Всички ли са грипави?
– Не, имало е бой през нощта. Двама мъртви и четирима ранени. Заради някакъв откраднат скутер.
– Страхотия. Тая жега всички може да подлуди. Аз се казвам Тюило Жюлиен, пенсиониран счетоводител от застрахователната компания АЛЛБ.
– Да, отбелязал съм си го.
– Тя винаги ме е упреквала, че са казвам Тюило, докато бащиното й име Коскер било по-хубаво. Което не е лъжа. Помислих, че сте комисар, понеже ме разпитвахте за трохите. Колегата ви от квартала не прави така.
– Намирате, че прекалено се занимавам с трохите?
– Правете каквото искате. То е за доклада ви, все трябва да има нещо в доклада ви. Разбирам ви, нали това съм правил цял живот в компанията, сметки и доклади. Ако поне бяха честни доклади, ама как не. Шефът си имаше девиз, все разправяше: една застрахователна полица не трябва да се плаща дори ако трябва да се плаща. Като така хитруваш петдесет години, съвсем ти се поврежда куфалницата. Казвах на жена ми, ако можеше вместо пердетата да ми изпереш главата отвътре, щеше да е много по-полезно. Тюило Жюлиен се позасмя на остроумието си.
– Просто не я разбирам тази история със самуна.
– За да я разбере човек, господин комисар, му трябва логика, логика и ум. Аз ви го казвам това, аз, Тюило Жюлиен, дето съм спечелил шестнайсет състезания по кръстословици за трийсет и две години. Средно на две години веднъж, само с моя си мозък. Логика и ум. Носи и пари. А ей туй – каза той, като посочи вестника – е игра за сополанковци от детската градина. Лошото е, че често трябва да си остриш моливите, а от тях падат едни такива стружки. Живота ми е взела с тия стружки. Какво ви тормози за хляба?
– Ами не е в кофата, не ми се струва толкова баят и не разбирам защо няма среда.
– Семейна мистерия – каза Тюило, който като че ли се забавляваше. – Имам си аз тука две наемателчата, Тони и Мари, симпатична двойка, много милички и истински се обичат. Но не са по вкуса на жена ми, ще ви замоля да повярвате. За мъртвите или добро, или нищо, но тя направи всичко възможно да ми ги убие. От цели три години се надхитряме. Логика и ум, това е тайната. Няма да си ти, бедна ми Люсет, която ще надиграеш един шампион по кръстословици, тъй й казвах. Аз и те двамата сме си тройка, те знаят, че могат да разчитат на мен и аз на тях. Всяка вечер ме посещават за малко. Тъй като са хитрички и много деликатни, никога не идват, преди Люсет да си легне. Знаят, че ги чакам, и още как знаят! Тони винаги идва пръв, той е по-едър, по-силен.
– И те ли изядоха средата? Докато хлябът беше в кофата?
– Те обожават хляб.
Адамсберг хвърли поглед на кръстословицата, която не изглеждаше много лесна, после отмести вестника.
– Кои те, господин Тюило?
– Не обичам да говоря за тях, хората не одобряват. Много са задръстени хората.
– Животни? Кучета? Котки?
– Плъхове. Тони е по-тъмен от Мари. Толкова се обичат, че понякога спират насред яденето, за да си потъркат главите един на друг с лапи. Ако хората не бяха толкова задръстени, щяха да видят много такива представления. Мари пък е по-жива. След ядене се качва на рамото ми и прекарва нокти по косата ми. Реши ме един вид. Туй й е начинът да ми благодари. Или да ми покаже, че ме обича? Знае ли човек? Приятно ти става, да знаете. После, след като сме си казали сума ти мили неща, се разделяме до следващата вечер. Те се прибират в избата през дупката зад сифона на мивката. Веднъж Люсет всичко циментира. Горката Люсет. Не я бива да циментира.
– Разбирам – каза Адамсберг.
Старецът му напомняше Феликс, който зарязваше лозите на осемстотин и осемдесет километра оттук. Той си бе опитомил един смок, като го поеше с мляко. Веднъж оттам минал някакъв тип и убил смока му. Тогава Феликс уби типа, който бе минал оттам и убил смока му. Адамсберг се върна в спалнята, където лейтенант Жюстен бдеше над мъртвата в очакване да дойде личният й лекар.
– Погледни в устата й – каза той. – Виж дали има следи от нещо бяло, като среда от хляб.
– Хич не ми се гледа.
– Погледни все пак. Мисля, че старият я е задушил, като й е натъпкал устата със среда от хляб. После я е извадил и я е хвърлил някъде.
– Средата от самуна ли?
– Да.
Адамсберг отвори прозореца и капаците в спалнята. Огледа дворчето, посипано с птичи пера и наполовина превърнато в сметище. В средата му се виждаше решетка, която покриваше канала. Беше още влажна, въпреки че не бе валяло.
– Иди вдигни решетката. Мисля, че е изхвърлил там хляба и е изсипал отгоре му кофа вода.
– Ама че тъпа работа – промърмори Жюстен, като освети с фенерчето си устата на старицата. – Ако е направил това, защо не е изхвърлил кората и не е почистил трохите?
– За да изхвърли кората, е трябвало да отиде до контейнерите за боклук, тоест да се покаже на улицата посред нощ. А в съседство има кафене с маси на тротоара и сигурно с доста клиенти в това топло време. Щяха да го видят. Затова е измислил много хубаво обяснение за кората и трохите. Толкова е ексцентрично, че започва да изглежда правдоподобно. Печелил е състезания по решаване на кръстословици, има си свой начин да свързва нещата.
Леко натъжен и изпълнен с известно възхищение, Адамсберг се върна при Тюило.
– Когато Мари и Тони дойдоха, вие извадихте ли самуна от кофата?
– Не, те знаят как стоят нещата и това им харесва. Тони сяда на педала на кофата, капакът се повдига и Мари изважда отвътре всичко, което им хареса. Страхотни са, а? Хитреци от класа.
– Значи, Мари е извадила хляба. И после двамата са изяли средата, докато са се обичали.
– Точно.
– Цялата среда?
– Големи плъхове са, господин комисар, и са лакоми.
– А трохите? Защо не са изяли и трохите?
– Господин комисар, с Люсет ли ще се занимаваме или с плъховете?
– Не разбирам защо сте увили хляба в кърпа, след като плъховете са го издълбали. Докато преди това сте го хвърлили в кофата.
Старецът попълни няколко букви в кръстословицата.
– Сигурно не сте много силен по кръстословиците, господин комисар. Ако бях хвърлил кората в кофата, Люсет щеше да разбере, че плъховете са идвали.
– Могли сте да я хвърлите навън.
– Вратата скърца, сякаш прасе колят. Не забелязахте ли?
– Забелязах.
– Затова просто я увих в кърпата. Така щях да избегна сутрешната сцена. Защото сцените нямаха свършване. Майко мила, петдесет години кълне и ми навира парцала навсякъде – под чашата ми, под краката ми, под задника ми. Ще речеш, че нямам право ни да сядам, ни да ходя. Ако бяхте изживели това, и вие щяхте да скриете кората.
– Нямаше ли да погледне в кутията?
– Нямаше. Сутрин яде сухари със стафиди. Сигурно го прави нарочно, щото тези сухари пръскат трохи навсякъде. После поне два часа си има занимавка. Виждате ли логиката?
Жюстен влезе в стаята и кимна на Адамсберг в знак на потвърждение.
– Обаче вчера – унило изрече Адамсберг – не е станало така. Извадили сте средата, две пълни шепи, и сте я натикали в устата й. Когато е престанала да диша, сте извадили средата и сте я хвърлили в шахтата в дворчето. Чудно ми е, че сте избрали този начин да я убиете. Досега не съм попадал на някой, който да е задушил някого със среда от хляб.
– Находчиво е – спокойно отбеляза Жюстен.
– Сигурно ви е ясно, господин Тюило, че ще открием слюнка от жена ви върху средата от хляба. И понеже сте логичен и умен, ще открием по хляба и следи от зъбите на плъховете. Оставили сте ги да довършат средата, за да изглежда историята ви по-истинска.
– Обожават средата от хляб, живо удоволствие е да ги гледаш.
Приятна вечер прекарахме вчера, честно. Дори пийнах две чаши, докато Мари ме драскаше по главата. После измих и прибрах чашата, за да избегна кавгата. Само че тя беше вече мъртва.
– Защото вие тъкмо сте я били убили.
– Да – каза мъжът с лека въздишка, докато попълваше квадратчетата на кръстословицата. – Лекарят беше минал предишния ден и каза, че щяла да изкара още месеци. Това значеше десетки вторници с мазни банички с месо, стотици упреци, хиляди забърсвания с парцала. На осемдесет и шест години човек има право да започне живота си отново. Има такива вечери. Вечери, в които човек решава да действа.
И Тюило стана и отвори капаците на трапезарията. Отвън нахлу задушната августовска жега.
– И прозорците не даваше да се отварят. Но всичко това няма да го кажа в съда, господин комисар. Ще кажа, че съм я убил, за да й спестя страданията. Със среда от хляб, защото я е обичала, един вид за да я поглезя за последно. Всичко съм предвидил ето тук – каза той и се почука по челото. – Няма да има доказателство, че не съм го направил от милосърдие. Нали? От милосърдие. Ще ме оправдаят и след два месеца ще съм се върнал, ще си оставям чашата направо на масата, без да слагам покривка, и тримата ще си живеем много добре. Тони, Мари и аз.
– Да, може би – каза Адамсберг. – Но си мисля, господин Тюило, че няма да посмеете да си оставяте чашата на масата. И че може би ще си я постилате покривката. А след това ще си чистите трохите.
– И защо бих направил това?
Адамсберг сви рамене.
– Това съм виждал. Често става така.
– Вие мен не ме мислете. Аз съм хитър, да знаете.
– Вярно е това, господин Тюило.
Навън жегата принуждаваше хората да вървят в сянката на сградите. Адамсберг реши да поеме по огрените от слънцето и пусти тротоари, отправяйки се пеш на юг. Щеше да е дълго вървене, което да заличи радостното и наистина хитро изражение на шампиона по решаване на кръстословици. Който може би следващия вторник щеше да си купи мазна баничка с месо.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Изключително интересни и оригинално написани криминални романи! Открих авторката случайно, изчетох всичко на български и следва естественият въпрос- планирате ли да издадете и останалите книги от поредицата за комисар Адамсберг?
Страхотна авторка! Имам всички нейни книги, издадени на български. С нетърпение очаквам да си купя и тази.

Оценка: +3

В момента препрочитам "Едно незнайно място" - великолепно четиво! Действа много ободряващо с разноцветните литературни персонажи. Варгас не е типичният криминален автор и точно затова ви я препоръчвам горещо. Хубаво е да препрочитаме от време на време любимите си автори, всеки път откривам нещо ново :).

Оценка: +3

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-065-9
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени