Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Пътешествие до края на нощта
Печатно издание
ISBN
978-954-529-850-9
Цена
10.50 лв.
(14.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (5)
Мнения (5)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
356 гр.
Страници
488
Превод
Росица Ташева
Дата на издаване
27 април 2011

Пътешествие до края на нощта

„Пътешествие до края на нощта“ е едновременно автобиография и фикция. С богат на находки и шокиращ език, авторът ни увлича с героя Бардамю и неговия двойник Робенсон в едно гротескно пътешествие през живота, през света и през смъртта. Бардамю преживява войната, лута се из джунглите на колониална Африка, живее в нечовешкия свят на индустриална Америка, лекува сиромасите в едно от парижките предградия, навсякъде следван от верния си и омразен Робенсон. Двамата стигат до края на самите себе си, там, където човешкото се разпада и освободен от всяка условност, индивидът се показва в цялата си окаяност.

Роман антивоенен, циничен, състрадателен, „Пътешествие до края на нощта“ звучи и като подигравка със света, и като израз на човешката болка. Но той е преди всичко литература в истинския смисъл на думата.

Романът „Пътешествие до края на нощта“ е включен сред стоте най-велики книги на всички времена, определени от 100 писатели от 54 страни.

За автора

Луи Селин (1894–1961) е роден в Курбьовоа, край Париж. Участва като доброволец в Първата световна война, получава военен медал и кръст за храброст, след тежко раняване е демобилизиран и работи като тиловак в Камерун и Англия. След войната завършва медицина и участва в хуманитарни мисии в Африка и САЩ. През 1930 г. се завръща във Франция и става лекар в парижко предградие, а през 1932 г. публикува първия си роман „Пътешествие до края на нощта“, който получава наградата „Рьонодо“ и е възприет като голямо литературно събитие. След още четири години романът му „Смърт на кредит“ затвърждава репутацията му на новатор и на необикновен талант.

Откъс

Луи-Фердинанд Селин „Пътешествие до края на нощта“

Захвана се тъй. Аз дума не бях изрекъл. Думичка. Артюр Ганат ме накара да се разприказвам. Артюр, един приятел, студент, и той докторче. Значи срещаме се на площад Клиши. Тъкмо бяхме обядвали. Той иска да ми каже нещо. Слушам го.

– Дай да не стоим навънка! – казва ми. – Да влезем вътре!

Влизам с него вътре. Готово.

– На тия маси на тротоара – вика ми – жив се опичаш! Ела насам! Тогава се усещаме, че по улиците няма никой, заради жегата – нито коли, нито нищо. Когато е много студено, по улиците пак няма никой. Дори си спомням как точно той ми бе рекъл веднъж:

„В Париж хората винаги изглеждат много заети, ама всъщност се разхождат от сутрин до вечер. Когато времето не става за разходка, щото е много студено или много горещо, изчезват яко дим – до един си пият кафето или бирата вътре. Така си е! Век на бързината сме били, разправят. Къде това? Големи промени, викат. Тъй ли? Хич нищо не се е променило. Все са си такива, самовлюбени.

В това също няма нищо ново. Само думи, и да ти кажа, не са много и думите, дето да са се променили! Две-три тук-там, съвсем дребнички…“ Тогава, изпълнени с гордост от провъзгласяването на тез полезни истини, ние продължихме възхитено да си седим и да зяпаме дамите от кафенето.

След това разговорът се завъртя накъм президента Поанкаре, който трябва да беше вече открил, ама точно тази сутрин, изложба на малки кученца. После пък, от дума на дума, накъм „Тан“, в който го пишеше това.

– Ей нà, „Тан“ е голям вестник! – ме подкача по този повод Артюр Ганат. – Като е да се защити френската раса, няма втори като него!

– Не е да няма нужда от защита френската раса, нали се знае, че такава няма! – отговарям, за да не остана по-назад и да покажа колко съм начетен.

– А, извинявай! Има, и още как! При това хубава раса! – настоява той. – Дори най-хубавата на света, и пепел му на езика на който рече обратното!

И ей го, вече се е заел да ме ругае. Аз, разбира се, не се предавам.

– Не е вярно! Расата, туй, дето го наричаш така, е само една скапана пасмина от окаяници като моя милост, гурелясали, бълшасали, зъзнещи, натирени от глад, чума, тумори и студ и дошли нанасам от четирите краища на света. Не са могли да продължат зарад морето. Това е то Франция и това са ти французите.

– Бардамю – ми казва тогава той строго и малко тъжно, – бащите по нищо не отстъпват на синовете, недей да злословиш по техен адрес!

– Прав си, Артюр, за това си прав, и още как! Злобни и покорни, изнасилвани, обирани, изкормвани и във всички случаи скудоумни – вярно, че не са ни отстъпвали! Не е да не е така! Ние не се променяме и нищо не сменяме! Нито чорапите, нито господарите, нито мненията си или пък толкова късно, че вече не си струва. Родени сме предани и такива си оставаме, дорде пукнем!

Безплатни войници, услужливи герои, говорещи маймуни, изстрадали празнодумци, това сме ние, галениците на цар Клетник.

Той ни е собственикът! Не слушкаме ли, стиска… Пипнал ни е за гърлото и не пуска, та да не можем много-много да се обаждаме и хубаво да си помислим, ако държим да ядем… За нищо ви удушва… И това ако е живот…

Луи-Фердинанд Селин „Пътешествие до края на нощта“

Захвана се тъй. Аз дума не бях изрекъл. Думичка. Артюр Ганат ме накара да се разприказвам. Артюр, един приятел, студент, и той докторче. Значи срещаме се на площад Клиши. Тъкмо бяхме обядвали. Той иска да ми каже нещо. Слушам го.

– Дай да не стоим навънка! – казва ми. – Да влезем вътре!

Влизам с него вътре. Готово.

– На тия маси на тротоара – вика ми – жив се опичаш! Ела насам! Тогава се усещаме, че по улиците няма никой, заради жегата – нито коли, нито нищо. Когато е много студено, по улиците пак няма никой. Дори си спомням как точно той ми бе рекъл веднъж:

„В Париж хората винаги изглеждат много заети, ама всъщност се разхождат от сутрин до вечер. Когато времето не става за разходка, щото е много студено или много горещо, изчезват яко дим – до един си пият кафето или бирата вътре. Така си е! Век на бързината сме били, разправят. Къде това? Големи промени, викат. Тъй ли? Хич нищо не се е променило. Все са си такива, самовлюбени.

В това също няма нищо ново. Само думи, и да ти кажа, не са много и думите, дето да са се променили! Две-три тук-там, съвсем дребнички…“ Тогава, изпълнени с гордост от провъзгласяването на тез полезни истини, ние продължихме възхитено да си седим и да зяпаме дамите от кафенето.

След това разговорът се завъртя накъм президента Поанкаре, който трябва да беше вече открил, ама точно тази сутрин, изложба на малки кученца. После пък, от дума на дума, накъм „Тан“, в който го пишеше това.

– Ей нà, „Тан“ е голям вестник! – ме подкача по този повод Артюр Ганат. – Като е да се защити френската раса, няма втори като него!

– Не е да няма нужда от защита френската раса, нали се знае, че такава няма! – отговарям, за да не остана по-назад и да покажа колко съм начетен.

– А, извинявай! Има, и още как! При това хубава раса! – настоява той. – Дори най-хубавата на света, и пепел му на езика на който рече обратното!

И ей го, вече се е заел да ме ругае. Аз, разбира се, не се предавам.

– Не е вярно! Расата, туй, дето го наричаш така, е само една скапана пасмина от окаяници като моя милост, гурелясали, бълшасали, зъзнещи, натирени от глад, чума, тумори и студ и дошли нанасам от четирите краища на света. Не са могли да продължат зарад морето. Това е то Франция и това са ти французите.

– Бардамю – ми казва тогава той строго и малко тъжно, – бащите по нищо не отстъпват на синовете, недей да злословиш по техен адрес!

– Прав си, Артюр, за това си прав, и още как! Злобни и покорни, изнасилвани, обирани, изкормвани и във всички случаи скудоумни – вярно, че не са ни отстъпвали! Не е да не е така! Ние не се променяме и нищо не сменяме! Нито чорапите, нито господарите, нито мненията си или пък толкова късно, че вече не си струва. Родени сме предани и такива си оставаме, дорде пукнем!

Безплатни войници, услужливи герои, говорещи маймуни, изстрадали празнодумци, това сме ние, галениците на цар Клетник.

Той ни е собственикът! Не слушкаме ли, стиска… Пипнал ни е за гърлото и не пуска, та да не можем много-много да се обаждаме и хубаво да си помислим, ако държим да ядем… За нищо ви удушва… И това ако е живот…

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
най-великият френски роман на 20-ти век
Благодарим ви за препоръките!

Оценка: +1

Книгата си заслужава. Имах предно издание, но някъде го загубих. Взех си това, за да я прочета пак. Моля Ви не издавайте книги с шрифт по-малък от стандартния. Разбирам, че е криза и се налагат икономии, но все пак... Зрението ми е нормално, но е истинско мъчение да се чете. Аз лично ще си потърся на старо предно издание, а това ще стане подарък. Поздравявам ви за добрия избор като издатели, но имате предвид това по-горе.

Оценка: +4

Наистина уникална книга. В момента я чета и съм яко закачен !

Оценка: +3

ГЕНИАЛНА книга, също и "Смърт на кредит". Чела съм ги по няколко пъти и не преставам да се възхищавам на този човек, който въпреки всички неудачи, болки и какво ли още не, е станал това, което е. Това е истинско чудо. А за стила му просто нямам думи, освен, че няма равен на себе си. МЕЧТАЯ си някой да вземе да преведе и издаде всичките му творби и те да видят бял свят и в България.

Оценка: +8

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-850-9
Купи
Цена
10.50 лв.
(14.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени