Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
На изток от рая

Печатно издание

ISBN
978-619-150-105-2
Купи
Цена
14.40 лв.
(18.00 лв.)
-20%

Електронно издание

ISBN
978-619-150-171-7
Купи
Цена
10.00 лв.
(18.00 лв.)
-8лв.

Информация

Печат
Мека корица
Размери
145x213
Тегло
520 гр.
Страници
568
Превод
Кръстан Дянков
Дата на издаване
14 януари 2013

На изток от рая

През 1948 г. Стайнбек се връща в Салинас и започва да работи върху „На изток от рая“. Завършена е през 1951 г., а през ноември 1952 г. оглавява всички листи на най-продаваните книги. Романът е мащабно платно, показващо постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесет и шест години и описва три поколения от два големи рода. Според самия автор книгата е резултат от единайсет години мисловна бременност, една година непрекъснато писане, 300 молитви, 36 топа хартия, 350 000 думи и много твърд мазол на пръста на дясната му ръка. „На изток от рая“ е екранизиран от големия холивудски режисьор Елия Казан (1955).

„Една велика приказка – за неукротимия човешки дух, за мъждеещата във всяка гръд изначална добрина, орисана дори на изток от рая да създава, а не да руши, да утвърждава, не да отхвърля, да разказва за безбройните крушения на човешката душа, но и за нейните триумфални победи.“
Кръстан Дянков

„Когато говорим за американската литература на XX век, първото име, което трябва да изречем, е Джон Стайнбек. И веднага след това трябва да споменем „На изток от рая“ – книгата, от която всички ние, по-късните писатели, се учехме на художество.“
Норман Мейлър

За автора

Джон  Стайнбек

Джон Стайнбек

Джон Стайнбек (1902--1968) е роден в калифорнийския град Салинас, където живеят повечето от незабравимите му герои. Той е запознат от първа ръка с тежкия труд на американските фермери и работници от началото на миналия век, защото самият е бил такъв, преди да започне да се изявява като журналист. През 1935 г. публикува първия си роман „Тортила Флет“ и незабавно се обвива с литературна слава. Той е автор на повече от 25 романа, а през 1962 г. става лауреат на Нобеловата награда за литература. При връчването на наградата Нобеловият комитет изтъква, че със „Зимата на нашето недоволство“ Стайнбек „се завръща с безпристрастния си инстинкт за истински американското на позициите на независим поборник за истината“.

Откъс

Джон Стайнбек „На изток от рая“

Долината на Салинас се намира в Северна Калифорния. Представлява издължена и тясна мочурлива и гъсто обрасла низина между две планински вериги; река Салинас се вие и провира по средата й, додето най­сетне се излее в залива Монтърей.
Помня как наричахме в детството разните треволяци и скритите цветя. Помня къде живееха жабите и по кое време се пробуждаха птиците лете, на какво ухаеха дърветата и годишните времена, как изглеждаха хората, как пристъпваха и дори как миришеха. Спомените за миризми са много богати.
Помня, че Габиланските възвишения на изток от долината бяха меки и весели планини, изпълнени със слънце, с хубост и с някаква примамка, от която ти се ще да се изкатериш в топлите им поли, досущ както ти се иска да се качиш в скута на любяща майка. Бяха зовящи планини и предлагаха любовта на кафеникавата си трева. Веригата на Санта Лусия препречваше небето на запад и пазеше долината откъм океана и беше мрачна и надвиснала планина, недружелюбна и опасна. Вечно съм долавял у себе си ужас от Запада и любов към Изтока. Откъде се е взело това, не зная, може би е, защото зората надничаше иззад върховете на Габиланите, а нощта припъпляше от билата на Санта Лусия. Изглежда, раждането и смъртта на деня са се вплели някак в усещането ми за двете планински вериги.
От двете страни на долината през дълбоките дерета между рътлините се изцеждаха малки ручеи и се вливаха в коритото на река Салинас. През зимите на дъждовни години потоците лудо прииждаха, реката набъбваше, а понякога, бясна и закипяла, заливаше бреговете и носеше разрушение. Тя размиваше границите на фермите и отнасяше цели акри земя, поглъщаше хамбари и къщи и ги влачеше в своите водовъртежи. Помиташе крави, свине и овце, давеше ги в калната си кафява вода и ги отмъкваше в морето. Сетне, в края на пролетта, реката се отдръпваше от бреговете и откриваше пясъчните си коси.
През лятото тя се скриваше под земята. В дълбоките вирове под някой по­висок бряг оставаха тук­там езерца. Камъшите и тревите отново порастваха, върбите вдигаха клони с оплетени в тях останки от тинята. Салинас беше просто една временна река. Лятното слънце я натикваше под земята. Съвсем не беше някоя свястна река, но нали
ни беше единствена, гордеехме се колко е страшна в дъждовна зима и как пресъхва в сухите лета. Човек се гордее с всяко нещо, стига то да му е едничкото. И може би колкото по­малко притежаваш, толкоз повече ти се иска да се биеш в гърдите.
Между двете планини и под полите им земята бе равна, тъй като навремето долината е била дъно на морски залив, врязан на сто мили в сушата. Преди много векове речното устие при Мос Ландинг е било входът на този продълговат фиорд. Веднъж, на петдесет мили по долината, баща ми реши да издълбае кладенец. След горната почва следваше ситен камънак, а под него – бял морски пясък, примесен с мидени черупки и дори късчета китова кост. След двайсет стъпки пясък наново се показа чернозем и дори парче от секвоя, това незагиващо червено дърво, което не гние. Преди да стане вътрешно море, долината ще да е била гора. И всичко това – току под нозете ни. Понякога нощем ми се струваше, че усещам както морето, така и гората от секвои преди него.
Почвата по широките заравнени места на долината беше тлъста и плодородна. Нужна бе само една богата на дъждове зима и тя се покриваше с треви и цветя. Невероятни бяха пролетните цветя след влажна зима! Цялата долина и скатовете на планините се застилаха с килим от вълчи боб и макове. Една жена ми беше казала, че багрите на цветята стават още по­ярки, ако в букета се прибавят няколко бели цвята за по­голям контраст. А листчетата на вълчия боб са сини и поръбени с бяло, тъй че една поляна цъфнал вълчи боб е по­синя, отколкото може да си представи човек. Тук и там сред нея са кръпките от калифорнийски макове. Цветовете им също пламтят – не оранжеви, не и златисти; все едно че чистото злато е течно и над него е кипнал каймак – може би тъкмо като такъв златен каймак е и цветът на маковете. Отминеше ли цъфтежът им, поникваше жълт синап и растеше високо нагоре. Когато дядо ми се заселил в долината, синапът ставал толкова висок, че над жълтите му цветове се подавала само главата на конник. По височините тревата пъстрееше от лютичета, дебелец и жълти теменуги с черни очи. Малко по­късно се появяваха червените и жълти свещи на индианския лопен. Такива бяха цветята по припечните места.
В дъбаците, където биваше засенчено и полумрачно, цъфтеше и ухаеше венерин косъм, а под обраслите с мъхове речни брегове избуяваха цели грамади от петлистна папрат и тлъстига. Там се срещаха камбанки и дребна върбинка, чиито кремавобели фенерчета навяваха греховни мисли – те бяха толкова редки, че откриеха ли магичните им цветове, децата до края на деня се чувстваха особено привилегировани и важни.
През юни тревата посърваше и потъмняваше, хълмовете ставаха кафяви, но не чисто кафяви – нещо средно между златисто, оранжево и червеникаво – цвят, който е неописуем. След това, до дъждовете, пръстта изсъхваше и ручеите секваха. На равното земята се напукваше. Река Салинас потъваше под пясъчното си дъно. В долината се понасяше вятър, вдигаше прахоляк и пресъхнали стръкове, колкото пò на юг, толкова по­силен и пронизващ. Утихваше едва привечер. Беше бръснещ, ядовит вятър, който вбива прахоляка в кожата и възпалява очите. Наизлезли на работа по къра, хората си слагаха очила и връзваха кърпи пред устата си.
Почвата на долината беше дълбока и плодна, докато планинските склонове бяха покрити само с една кожа от пръст, колкото да задържи тревните коренчета. С височината почвата изтъняваше съвсем, в нея щръкваха остриетата на кремъка и на границата с храсталаците тя се превръщаше в нещо като сух кремъчен чакъл, ослепително отразяващ огненото слънце.
Дотук разказвах за добрите години, когато падаха обилни дъждове. Но имаше и сушави години, когато в долината всичко изтръпваше от ужас. Водата се обръщаше на всеки трийсетина години. Минават например пет­шест влажни и приказни години с валежи между петдесет и седемдесет литра и тогава земята избуява от растителност. После идват шест­седем сравнително добри години с по трийсет до четирийсет литра валежи. Сетне се зареждат сушавите години, когато едва се събират и петнайсетина литра дъжд. Земята пресъхва и тревата я стигне няколко инча, я – не. В долината се появяваха огромни оголени и напукани места. Дъбовете заприличваха на юфка, пелинът посивяваше. В земята зейваха пукнатини, изворите пресъхваха и добитъкът безутешно гризеше сухите клони. Тогава фермерите и чифликчиите се изпълваха с отвращение към долината на Салинас. Кравите окльощавяваха и често умираха от глад.
Хората мъкнеха по фермите си вода с варели, да има поне за пиене. Имаше семейства, които продаваха на безценица всичко и побягваха. И винаги ставаше така, че по време на суша народът забравяше плодородните години, а върнеха ли се дъждовните години, изчезваше всеки спомен за отминалата засуха. Все така ставаше.
Такава беше дългата долина на Салинас. По историята си тя не се отличаваше от другите части на щата. Първо тук имало индианци, изостанало племе без никакво усърдие, изобретателност или култура, народ, който живеел от корени, скакалци и стриди, твърде ленив, за да ловува или риболовства. Хранели се с онова, което можели да си откъснат, а нищо не засаждали. Горчивите жълъди стривали на брашно. Дори когато се вдигали на бой, това напомняло някаква хилава пантомима.
После дошли като изследователи коравите и сухи испанци, алчни и земни, жадни за злато и ревниви към своя Бог. Събирали души, тъй както се събират скъпоценни камъни. Трупали планини и долини, реки и цели хоризонти, тъй както днес човек печели права над строителни парцели. Тези несломими, изсушени мъже неуморно сновели по брега на север и на юг. Някои от тях останали в обширните като княжества владения, дадени им от испански крале, нямащи и най­малка представа за даренията си. Първи собственици, те живеели в бедни феодални имения, а говедата им се множали и растели на воля. На определено време собствениците избивали добитъка заради кожата и тлъстините, а месото оставяли на лешоядите и койотите.
Когато пристигнали, испанците се видели длъжни да раздадат имена на всичко, което виждат. Такова е първото задължение на всеки завоевател, дълг и привилегия. Първо трябва да дадеш име, а едва след това ще го отбележиш на ръчно изрисуваната карта. Естествено, те били религиозен народ и мъжете, които можели да четат и пишат, които съставяли летописите и чертаели картите, били твърдите неизтощими монаси, съпътстващи воините. Така първите имена на местности били имената на светци и на църковните празници, които ги сварвали при всяка спирка. Светците са много, но не са безброй, затова в първите наименования срещаме редица повторения. Имаме например Сан Мигел, Сен Мишел, Сан Ардо и Сан Бернардо, Сан Бенито, Сан Лоренцо, Сан Карлос, Сан Франсискито. И сетне празниците: Нативидад, тоест Рождество, Насимиенте, тоест Рождение, Соледад, тоест Самота. Но местата били кръщавани и на впечатленията, с които оставала експедицията в определения момент: Есперанса, тоест добра надежда, Буена Виста – защото гледката била прекрасна, Чуалар, защото им се харесало. Следвали и описателни наименования: Пасо де лос Роблес – проход на дъбовете, Лос Лаурелес – заради лавровите дръвчета, Туларситос – заради тръстиките в тресавището, и Салинас – заради белите като сол алкални почви.
Имена давали и покрай забелязаните птици и животни: Габилани – защото в тези планини се въдели ястреби, Топо – заради къртиците, Лос Гатос – заради дивите котки. Хрумването понякога се раждало от оприличаването на самото място: Тасахара, защото приличало на чаша с чинийка, Лагуна Сека – сухо езеро, Корал де Тиера – ограда от пръст; Парайсо – защото е като рай.
След това дошли американците. По­алчни, защото били и повече. Заграбили земите и променили законите в полза на своите права. Стопанствата им се разпрострели навсякъде – в началото по долините, сетне по планинските склонове, издигали малки дъсчени къщи, покрити с червено дърво, заграждали с разцепени колове говеждите си стада. Само някъде от земята да бликне вода, и там начаса изниквала къща, семейството почвало да расте и да се плоди. Пред праговете посаждали мушкато и рози. Коловозите на четириколесните им каруци изместили пътеките, а нивите им с царевица, ечемик и пшеница почнали да изяждат жълтия синап. На всеки десетина мили по оживените пътища се появявали смесен магазин и ковачница, които се превръщали в ядки на бъдещи градчета – Брадли, Кинг Сити, Грийнфилд.
Американците били много по­склонни от испанците да кръщават разните места с човешки имена. Но след като долините били вече заселени, тези имена се отнасяли все по­често за места, в които нещо се е случило, и за мен те са най­очарователни от всички названия, тъй като всяко предполага някаква забравена история. Сещам се за Болса Нуева, тоест нова кесия, за Морокохо, сиреч куция мавър (кой е бил той и как е попаднал тук?), за каньона Див кон, за Мустанговото кръстовище и за прохода Пешове на риза. Названията на местностите носят нещо от хората, които са ги давали – почтителни или непочтителни, описателни, веднъж поетични, друг път – презрителни.
Какво ли не би могъл да наречеш Сан Лоренцо, но Пешове на риза или Куция мавър са нещо съвършено различно.
След пладне ветровете шумели над селищата и фермерите почнали да засаждат защитни пояси от евкалипти на мили разстояние, за да не се отвява орната земя. Горе­долу така е било в долината на Салинас, когато дядо ми довел тук невестата си и се поселил на склона източно от Кинг Сити.
Опитвайки се да ви разкажа за Хамилтънови, ще трябва да разчитам на дочуто, на стари фотографии, на разказани истории и на спомени, вече помътнели и объркани с легендите. Хамилтънови не били хора от първа ръка и за тях са останали оскъдни писмени данни, ако не смятаме обичайните свидетелства за раждане, за венчавки, поземлена собственост или смърт.
Младият Самуел Хамилтън, както и жена му произхождали от северните части на Ирландия. Дедите му били дребни фермери, нито бедни, нито богати, чийто живот от векове текъл върху един и същи имот, в една и съща каменна къща. Все пак те съумявали да бъдат учудващо добре начетени и благовъзпитани; и както става твърде често в тази зелена страна, роднински връзки ги свързвали и с много големи, и с много нищожни люде, тъй щото един от братовчедите да е баронет, а друг – просяк. И, то се знае, родът им водел началото си от старите ирландски крале, както е с всеки ирландец.
И досега не зная защо Самуел е изоставил каменната къща и зелените акри на дедите си. С политика никога не се занимавал, ето защо е малко вероятно да е побягнал поради обвинение в бунтарство; бил невероятно честен, а това изключва намесата на властите. В семейството ни се шепнеше – това беше не дори и мълва, а по­скоро едно неизречено чувство, – че е трябвало да се махне от любов, нямаща обаче нищо общо с любовта на жената, за която се венчал. Дали е била щастлива любов, или е заминал наранен от някаква нещастна връзка, не мога да кажа. Ние винаги сме предпочитали да вярваме, че е първото. Самуел е бил хубавец, обаятелен и жизнерадостен. Затова е мъчно човек да си представи, че коя да е млада ирландска селянка би могла да го отблъсне.
Дошъл в долината на Салинас цъфтящ и добронамерен, изпълнен с изобретателност и енергия. Имал яркосини очи, а след преумора едното леко се извивало навън. Бил едър, но и раним мъжага. Въпреки мръсния фермерски занаят винаги изглеждал безукорен. Имал умни ръце. Бил добър ковач, дърводелец и резбар, от дърво и метал можел всичко да измайстори. Вечно изнамирал как по нов, по­сполучлив и по­бърз начин да изработи нещо вече познато, но до края на живота си така и не се научил да печели пари. Други, които притежавали този талант, присвоявали неговите изобретения, продавали ги и забогатявали, но Самуел едва припечелвал хляба си.
Не съм сигурен какво е насочило стъпките на Самуел към долината на Салинас, едно съвсем неподходящо място за човек от плодороден край, но ето че той пристигнал трийсет години преди началото на века и довел своята дребничка ирландка, корава и строга женица с нищожно като на кокошка въображение. Със своя непреклонен презвитериански мозък и нравствени устои тя била в състояние да заклейми и да лиши от смисъл кажи­речи всяко приятно нещо на този свят.
Не знам къде Самуел се е запознал с нея, как е успял да я задиря и да се ожени за нея. Все ми се струва, че някъде в сърцето си е носел образа на друга – бил е човек на любовта, а стопанката му съвсем не била жена, която си показва чувствата. При все това от младите години до смъртта му в Салинас не се е и чуло да е имал връзка с чужда жена. Когато Самуел и Лайза се заселили в долината на Салинас, цялата равна земя – плодоносните наноси, гънките на хълмовете и горите – била вече заграбена, но все още се намирали отдалечени парцели, където можело да се свие гнездо, и Самуел Хамилтън се спрял на голите ридове източно от днешния Кинг Сити.
Следвайки общоприетата практика, той нарекъл една четвъртина на свое име, една на жена си и тъй като тя била бременна, една на бъдещото дете. През годините им се родили девет деца, четири момчета и пет момичета, като след всяко раждане към ранчото прибавял по още една четвъртина, което прави всичко единайсет четвъртини, или хиляда седемстотин и шейсет акра.
Ако земята им беше що­годе свястна, Хамилтънови са щели да бъдат богати хора. Но акрите били каменисти и сухи. Извори нямало, а почвената кора била толкоз тънка, че кремъкът я пробивал. Едва виреел дори пелинът, липсата на влага осакатявала дъбовете. И в сравнително добри години се раждал толкова малко фураж, че добитъкът ставал кожа и кости само от търчане насам­натам да търси паша. От оголените си рътлини Хамилтънови гледали на запад и съзерцавали богатствата на низината и зеления листак по бреговете на Салинас.
Самуел издигнал къщата с двете си ръце, построил обор и ковачница. Не се минало много, и разбрал, че дори да притежава десет хиляди акра от тази планинска земя, той не ще може да изкара нищо от каменистата почва без вода. Сръчните му ръце изработили сонда за пробиване на кладенци, каквито издълбал в имотите на мнозина пò късметлии от него. Изобретил и сглобил вършачка, с която обикалял по жътва низините и вършеел зърното, което неговата ферма упорито му отказвала. А в ковачницата точел лемежи, поправял брани, запоявал счупени оси и подковавал коне. Всички от областта носели сечивата си той да ги потяга и усъвършенства.
Отгоре на всичко обичали да го слушат, като им говорел за света и за неговите идеи, за поезията и философията в страни, намиращи се далеч от долината на Салинас. Имал плътен и дълбок глас, еднакво приятен и в реч, и в песен, и макар да нямал ирландски акцент, в говора му се долавяли извивки, живост и някаква напевност, които го правели сладкозвучен за ушите на мълчаливите фермери от дъното на долината. Донасяли и уиски и скрити от кухненския прозорец и неодобрителното око на мисис Хамилтън, опъвали палещи глътки от шишето, а после дъвчели стръкове див анасон, за да прикриват дъха на уискито. И ден, в който край ковашката пещ не се събирали поне трима­четирима да слушат чука и приказките на Самуел, минавал за лош ден. Казвали му, че е гениален разказвач на смехории, и се мъчели внимателно да отнесат неговите истории по домовете си, ала все не успявали да разберат как ставало тъй, че историите се разпилявали по пътя и нито веднъж в кухните им не звучали така, както той ги е разказал.

Джон Стайнбек „На изток от рая“

Долината на Салинас се намира в Северна Калифорния. Представлява издължена и тясна мочурлива и гъсто обрасла низина между две планински вериги; река Салинас се вие и провира по средата й, додето най­сетне се излее в залива Монтърей.
Помня как наричахме в детството разните треволяци и скритите цветя. Помня къде живееха жабите и по кое време се пробуждаха птиците лете, на какво ухаеха дърветата и годишните времена, как изглеждаха хората, как пристъпваха и дори как миришеха. Спомените за миризми са много богати.
Помня, че Габиланските възвишения на изток от долината бяха меки и весели планини, изпълнени със слънце, с хубост и с някаква примамка, от която ти се ще да се изкатериш в топлите им поли, досущ както ти се иска да се качиш в скута на любяща майка. Бяха зовящи планини и предлагаха любовта на кафеникавата си трева. Веригата на Санта Лусия препречваше небето на запад и пазеше долината откъм океана и беше мрачна и надвиснала планина, недружелюбна и опасна. Вечно съм долавял у себе си ужас от Запада и любов към Изтока. Откъде се е взело това, не зная, може би е, защото зората надничаше иззад върховете на Габиланите, а нощта припъпляше от билата на Санта Лусия. Изглежда, раждането и смъртта на деня са се вплели някак в усещането ми за двете планински вериги.
От двете страни на долината през дълбоките дерета между рътлините се изцеждаха малки ручеи и се вливаха в коритото на река Салинас. През зимите на дъждовни години потоците лудо прииждаха, реката набъбваше, а понякога, бясна и закипяла, заливаше бреговете и носеше разрушение. Тя размиваше границите на фермите и отнасяше цели акри земя, поглъщаше хамбари и къщи и ги влачеше в своите водовъртежи. Помиташе крави, свине и овце, давеше ги в калната си кафява вода и ги отмъкваше в морето. Сетне, в края на пролетта, реката се отдръпваше от бреговете и откриваше пясъчните си коси.
През лятото тя се скриваше под земята. В дълбоките вирове под някой по­висок бряг оставаха тук­там езерца. Камъшите и тревите отново порастваха, върбите вдигаха клони с оплетени в тях останки от тинята. Салинас беше просто една временна река. Лятното слънце я натикваше под земята. Съвсем не беше някоя свястна река, но нали
ни беше единствена, гордеехме се колко е страшна в дъждовна зима и как пресъхва в сухите лета. Човек се гордее с всяко нещо, стига то да му е едничкото. И може би колкото по­малко притежаваш, толкоз повече ти се иска да се биеш в гърдите.
Между двете планини и под полите им земята бе равна, тъй като навремето долината е била дъно на морски залив, врязан на сто мили в сушата. Преди много векове речното устие при Мос Ландинг е било входът на този продълговат фиорд. Веднъж, на петдесет мили по долината, баща ми реши да издълбае кладенец. След горната почва следваше ситен камънак, а под него – бял морски пясък, примесен с мидени черупки и дори късчета китова кост. След двайсет стъпки пясък наново се показа чернозем и дори парче от секвоя, това незагиващо червено дърво, което не гние. Преди да стане вътрешно море, долината ще да е била гора. И всичко това – току под нозете ни. Понякога нощем ми се струваше, че усещам както морето, така и гората от секвои преди него.
Почвата по широките заравнени места на долината беше тлъста и плодородна. Нужна бе само една богата на дъждове зима и тя се покриваше с треви и цветя. Невероятни бяха пролетните цветя след влажна зима! Цялата долина и скатовете на планините се застилаха с килим от вълчи боб и макове. Една жена ми беше казала, че багрите на цветята стават още по­ярки, ако в букета се прибавят няколко бели цвята за по­голям контраст. А листчетата на вълчия боб са сини и поръбени с бяло, тъй че една поляна цъфнал вълчи боб е по­синя, отколкото може да си представи човек. Тук и там сред нея са кръпките от калифорнийски макове. Цветовете им също пламтят – не оранжеви, не и златисти; все едно че чистото злато е течно и над него е кипнал каймак – може би тъкмо като такъв златен каймак е и цветът на маковете. Отминеше ли цъфтежът им, поникваше жълт синап и растеше високо нагоре. Когато дядо ми се заселил в долината, синапът ставал толкова висок, че над жълтите му цветове се подавала само главата на конник. По височините тревата пъстрееше от лютичета, дебелец и жълти теменуги с черни очи. Малко по­късно се появяваха червените и жълти свещи на индианския лопен. Такива бяха цветята по припечните места.
В дъбаците, където биваше засенчено и полумрачно, цъфтеше и ухаеше венерин косъм, а под обраслите с мъхове речни брегове избуяваха цели грамади от петлистна папрат и тлъстига. Там се срещаха камбанки и дребна върбинка, чиито кремавобели фенерчета навяваха греховни мисли – те бяха толкова редки, че откриеха ли магичните им цветове, децата до края на деня се чувстваха особено привилегировани и важни.
През юни тревата посърваше и потъмняваше, хълмовете ставаха кафяви, но не чисто кафяви – нещо средно между златисто, оранжево и червеникаво – цвят, който е неописуем. След това, до дъждовете, пръстта изсъхваше и ручеите секваха. На равното земята се напукваше. Река Салинас потъваше под пясъчното си дъно. В долината се понасяше вятър, вдигаше прахоляк и пресъхнали стръкове, колкото пò на юг, толкова по­силен и пронизващ. Утихваше едва привечер. Беше бръснещ, ядовит вятър, който вбива прахоляка в кожата и възпалява очите. Наизлезли на работа по къра, хората си слагаха очила и връзваха кърпи пред устата си.
Почвата на долината беше дълбока и плодна, докато планинските склонове бяха покрити само с една кожа от пръст, колкото да задържи тревните коренчета. С височината почвата изтъняваше съвсем, в нея щръкваха остриетата на кремъка и на границата с храсталаците тя се превръщаше в нещо като сух кремъчен чакъл, ослепително отразяващ огненото слънце.
Дотук разказвах за добрите години, когато падаха обилни дъждове. Но имаше и сушави години, когато в долината всичко изтръпваше от ужас. Водата се обръщаше на всеки трийсетина години. Минават например пет­шест влажни и приказни години с валежи между петдесет и седемдесет литра и тогава земята избуява от растителност. После идват шест­седем сравнително добри години с по трийсет до четирийсет литра валежи. Сетне се зареждат сушавите години, когато едва се събират и петнайсетина литра дъжд. Земята пресъхва и тревата я стигне няколко инча, я – не. В долината се появяваха огромни оголени и напукани места. Дъбовете заприличваха на юфка, пелинът посивяваше. В земята зейваха пукнатини, изворите пресъхваха и добитъкът безутешно гризеше сухите клони. Тогава фермерите и чифликчиите се изпълваха с отвращение към долината на Салинас. Кравите окльощавяваха и често умираха от глад.
Хората мъкнеха по фермите си вода с варели, да има поне за пиене. Имаше семейства, които продаваха на безценица всичко и побягваха. И винаги ставаше така, че по време на суша народът забравяше плодородните години, а върнеха ли се дъждовните години, изчезваше всеки спомен за отминалата засуха. Все така ставаше.
Такава беше дългата долина на Салинас. По историята си тя не се отличаваше от другите части на щата. Първо тук имало индианци, изостанало племе без никакво усърдие, изобретателност или култура, народ, който живеел от корени, скакалци и стриди, твърде ленив, за да ловува или риболовства. Хранели се с онова, което можели да си откъснат, а нищо не засаждали. Горчивите жълъди стривали на брашно. Дори когато се вдигали на бой, това напомняло някаква хилава пантомима.
После дошли като изследователи коравите и сухи испанци, алчни и земни, жадни за злато и ревниви към своя Бог. Събирали души, тъй както се събират скъпоценни камъни. Трупали планини и долини, реки и цели хоризонти, тъй както днес човек печели права над строителни парцели. Тези несломими, изсушени мъже неуморно сновели по брега на север и на юг. Някои от тях останали в обширните като княжества владения, дадени им от испански крале, нямащи и най­малка представа за даренията си. Първи собственици, те живеели в бедни феодални имения, а говедата им се множали и растели на воля. На определено време собствениците избивали добитъка заради кожата и тлъстините, а месото оставяли на лешоядите и койотите.
Когато пристигнали, испанците се видели длъжни да раздадат имена на всичко, което виждат. Такова е първото задължение на всеки завоевател, дълг и привилегия. Първо трябва да дадеш име, а едва след това ще го отбележиш на ръчно изрисуваната карта. Естествено, те били религиозен народ и мъжете, които можели да четат и пишат, които съставяли летописите и чертаели картите, били твърдите неизтощими монаси, съпътстващи воините. Така първите имена на местности били имената на светци и на църковните празници, които ги сварвали при всяка спирка. Светците са много, но не са безброй, затова в първите наименования срещаме редица повторения. Имаме например Сан Мигел, Сен Мишел, Сан Ардо и Сан Бернардо, Сан Бенито, Сан Лоренцо, Сан Карлос, Сан Франсискито. И сетне празниците: Нативидад, тоест Рождество, Насимиенте, тоест Рождение, Соледад, тоест Самота. Но местата били кръщавани и на впечатленията, с които оставала експедицията в определения момент: Есперанса, тоест добра надежда, Буена Виста – защото гледката била прекрасна, Чуалар, защото им се харесало. Следвали и описателни наименования: Пасо де лос Роблес – проход на дъбовете, Лос Лаурелес – заради лавровите дръвчета, Туларситос – заради тръстиките в тресавището, и Салинас – заради белите като сол алкални почви.
Имена давали и покрай забелязаните птици и животни: Габилани – защото в тези планини се въдели ястреби, Топо – заради къртиците, Лос Гатос – заради дивите котки. Хрумването понякога се раждало от оприличаването на самото място: Тасахара, защото приличало на чаша с чинийка, Лагуна Сека – сухо езеро, Корал де Тиера – ограда от пръст; Парайсо – защото е като рай.
След това дошли американците. По­алчни, защото били и повече. Заграбили земите и променили законите в полза на своите права. Стопанствата им се разпрострели навсякъде – в началото по долините, сетне по планинските склонове, издигали малки дъсчени къщи, покрити с червено дърво, заграждали с разцепени колове говеждите си стада. Само някъде от земята да бликне вода, и там начаса изниквала къща, семейството почвало да расте и да се плоди. Пред праговете посаждали мушкато и рози. Коловозите на четириколесните им каруци изместили пътеките, а нивите им с царевица, ечемик и пшеница почнали да изяждат жълтия синап. На всеки десетина мили по оживените пътища се появявали смесен магазин и ковачница, които се превръщали в ядки на бъдещи градчета – Брадли, Кинг Сити, Грийнфилд.
Американците били много по­склонни от испанците да кръщават разните места с човешки имена. Но след като долините били вече заселени, тези имена се отнасяли все по­често за места, в които нещо се е случило, и за мен те са най­очарователни от всички названия, тъй като всяко предполага някаква забравена история. Сещам се за Болса Нуева, тоест нова кесия, за Морокохо, сиреч куция мавър (кой е бил той и как е попаднал тук?), за каньона Див кон, за Мустанговото кръстовище и за прохода Пешове на риза. Названията на местностите носят нещо от хората, които са ги давали – почтителни или непочтителни, описателни, веднъж поетични, друг път – презрителни.
Какво ли не би могъл да наречеш Сан Лоренцо, но Пешове на риза или Куция мавър са нещо съвършено различно.
След пладне ветровете шумели над селищата и фермерите почнали да засаждат защитни пояси от евкалипти на мили разстояние, за да не се отвява орната земя. Горе­долу така е било в долината на Салинас, когато дядо ми довел тук невестата си и се поселил на склона източно от Кинг Сити.
Опитвайки се да ви разкажа за Хамилтънови, ще трябва да разчитам на дочуто, на стари фотографии, на разказани истории и на спомени, вече помътнели и объркани с легендите. Хамилтънови не били хора от първа ръка и за тях са останали оскъдни писмени данни, ако не смятаме обичайните свидетелства за раждане, за венчавки, поземлена собственост или смърт.
Младият Самуел Хамилтън, както и жена му произхождали от северните части на Ирландия. Дедите му били дребни фермери, нито бедни, нито богати, чийто живот от векове текъл върху един и същи имот, в една и съща каменна къща. Все пак те съумявали да бъдат учудващо добре начетени и благовъзпитани; и както става твърде често в тази зелена страна, роднински връзки ги свързвали и с много големи, и с много нищожни люде, тъй щото един от братовчедите да е баронет, а друг – просяк. И, то се знае, родът им водел началото си от старите ирландски крале, както е с всеки ирландец.
И досега не зная защо Самуел е изоставил каменната къща и зелените акри на дедите си. С политика никога не се занимавал, ето защо е малко вероятно да е побягнал поради обвинение в бунтарство; бил невероятно честен, а това изключва намесата на властите. В семейството ни се шепнеше – това беше не дори и мълва, а по­скоро едно неизречено чувство, – че е трябвало да се махне от любов, нямаща обаче нищо общо с любовта на жената, за която се венчал. Дали е била щастлива любов, или е заминал наранен от някаква нещастна връзка, не мога да кажа. Ние винаги сме предпочитали да вярваме, че е първото. Самуел е бил хубавец, обаятелен и жизнерадостен. Затова е мъчно човек да си представи, че коя да е млада ирландска селянка би могла да го отблъсне.
Дошъл в долината на Салинас цъфтящ и добронамерен, изпълнен с изобретателност и енергия. Имал яркосини очи, а след преумора едното леко се извивало навън. Бил едър, но и раним мъжага. Въпреки мръсния фермерски занаят винаги изглеждал безукорен. Имал умни ръце. Бил добър ковач, дърводелец и резбар, от дърво и метал можел всичко да измайстори. Вечно изнамирал как по нов, по­сполучлив и по­бърз начин да изработи нещо вече познато, но до края на живота си така и не се научил да печели пари. Други, които притежавали този талант, присвоявали неговите изобретения, продавали ги и забогатявали, но Самуел едва припечелвал хляба си.
Не съм сигурен какво е насочило стъпките на Самуел към долината на Салинас, едно съвсем неподходящо място за човек от плодороден край, но ето че той пристигнал трийсет години преди началото на века и довел своята дребничка ирландка, корава и строга женица с нищожно като на кокошка въображение. Със своя непреклонен презвитериански мозък и нравствени устои тя била в състояние да заклейми и да лиши от смисъл кажи­речи всяко приятно нещо на този свят.
Не знам къде Самуел се е запознал с нея, как е успял да я задиря и да се ожени за нея. Все ми се струва, че някъде в сърцето си е носел образа на друга – бил е човек на любовта, а стопанката му съвсем не била жена, която си показва чувствата. При все това от младите години до смъртта му в Салинас не се е и чуло да е имал връзка с чужда жена. Когато Самуел и Лайза се заселили в долината на Салинас, цялата равна земя – плодоносните наноси, гънките на хълмовете и горите – била вече заграбена, но все още се намирали отдалечени парцели, където можело да се свие гнездо, и Самуел Хамилтън се спрял на голите ридове източно от днешния Кинг Сити.
Следвайки общоприетата практика, той нарекъл една четвъртина на свое име, една на жена си и тъй като тя била бременна, една на бъдещото дете. През годините им се родили девет деца, четири момчета и пет момичета, като след всяко раждане към ранчото прибавял по още една четвъртина, което прави всичко единайсет четвъртини, или хиляда седемстотин и шейсет акра.
Ако земята им беше що­годе свястна, Хамилтънови са щели да бъдат богати хора. Но акрите били каменисти и сухи. Извори нямало, а почвената кора била толкоз тънка, че кремъкът я пробивал. Едва виреел дори пелинът, липсата на влага осакатявала дъбовете. И в сравнително добри години се раждал толкова малко фураж, че добитъкът ставал кожа и кости само от търчане насам­натам да търси паша. От оголените си рътлини Хамилтънови гледали на запад и съзерцавали богатствата на низината и зеления листак по бреговете на Салинас.
Самуел издигнал къщата с двете си ръце, построил обор и ковачница. Не се минало много, и разбрал, че дори да притежава десет хиляди акра от тази планинска земя, той не ще може да изкара нищо от каменистата почва без вода. Сръчните му ръце изработили сонда за пробиване на кладенци, каквито издълбал в имотите на мнозина пò късметлии от него. Изобретил и сглобил вършачка, с която обикалял по жътва низините и вършеел зърното, което неговата ферма упорито му отказвала. А в ковачницата точел лемежи, поправял брани, запоявал счупени оси и подковавал коне. Всички от областта носели сечивата си той да ги потяга и усъвършенства.
Отгоре на всичко обичали да го слушат, като им говорел за света и за неговите идеи, за поезията и философията в страни, намиращи се далеч от долината на Салинас. Имал плътен и дълбок глас, еднакво приятен и в реч, и в песен, и макар да нямал ирландски акцент, в говора му се долавяли извивки, живост и някаква напевност, които го правели сладкозвучен за ушите на мълчаливите фермери от дъното на долината. Донасяли и уиски и скрити от кухненския прозорец и неодобрителното око на мисис Хамилтън, опъвали палещи глътки от шишето, а после дъвчели стръкове див анасон, за да прикриват дъха на уискито. И ден, в който край ковашката пещ не се събирали поне трима­четирима да слушат чука и приказките на Самуел, минавал за лош ден. Казвали му, че е гениален разказвач на смехории, и се мъчели внимателно да отнесат неговите истории по домовете си, ала все не успявали да разберат как ставало тъй, че историите се разпилявали по пътя и нито веднъж в кухните им не звучали така, както той ги е разказал.

Сподели в:

Публикувай мнение за книгата

Мнения на читатели

Здравейте, в близките месеци няма да има издание с твърди корици, за съжаление. Добра седмица!
25.11.2013 г., 18:40 ч.
Colibri

Оценка: -1

Здравейте, искам да попитам кога ще излезе книгата с твърди корици, тъй като в началото на годината сте казали че предвиждате издание с твърди корици, вече сме края на годината, а още не виждам такова?!
24.11.2013 г., 15:22 ч.
Петър Димитров

Оценка: +3

Здравейте, Дияна, да, предвиждаме издание с твърди корици! Успешна седмица!
25.02.2013 г., 13:26 ч.
Colibri

Оценка: -2

Да очакваме ли книгата и с твърди корици?
12.02.2013 г., 18:52 ч.
Дияна
Привет, Биляна! Допуснали сме глупава автоматична грешка, за което се извиняваме.
16.01.2013 г., 14:37 ч.
Colibri

Оценка: -3 +3

Бих искала само да попитам какво е основанието на престижно издателство като вашето да обяви изданието на "На изток от рая" за първо, след като през 2000 г. "Прозорец" издаде тази книга. При това сте ползвали същия безсмъртен превод на непрежалимия Кръстан Дянков.
16.01.2013 г., 12:00 ч.
биляна

Оценка: -2 +1

Здравейте, Петър! Въпросът Ви е уместен, разчитайте на такъв тип услуга в бъдеще! Вече можете да поръчате книгата, приятно четене;)
14.01.2013 г., 17:49 ч.
Colibri
Здравейте, искам да попитам защо няма възможност за предварителна поръчка на книги, които им предстои издаване в рамките на броени дни? Конкретно тази не мога да я поръчам дори на датата на издаването. В момента е 08.48ч. и не мога да я поръчам заедно с още 3 други.
14.01.2013 г., 08:48 ч.
Петър

Печатно издание

Печатно издание

ISBN
978-619-150-105-2
Купи
Цена
14.40 лв.
(18.00 лв.)

* 20% онлайн отстъпка
Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 50 лв. + Еко торбичка
-20%

Отстъпка

Доставка

Електронно издание

Електронно издание

ISBN
978-619-150-171-7
Купи
Цена
10.00 лв.
(18.00 лв.)

* 8 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-8лв.

Указания за е-книги

Купи за Kindle

Издателство „Колибри“
1990-2014 © Всички права запазени