Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Погребението на Кастро
Печатно издание
ISBN
978-619-150-091-8
Цена
16.00 лв.
Купи

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
145/213
Тегло
450 гр.
Страници
392
Превод
Захари Омайников, Даниела Радичкова, Елена Дамянова
Дата на издаване
26 ноември 2012

Погребението на Кастро

Най-шокиращото свидетелство за режима на Кастро

Плод на престоя на Висенте Ботин в Куба е книгата „Погребението на Кастро“ – написана в голямата си част в Хавана, уникално журналистическо свидетелство за абсурдите на кубинската революция, превърнала се, петдесет години след победата на кастризма, в пародия на самата себе си. Както пише кубинският интелектуалец емигрант Висенте Ечери, „Противно на онова, което подсказва заглавието, като ни кара да мислим, че става дума за художествена измислица, предвещаваща едно жадувано и крайно необходимо за кубинците събитие, това е най-пълната и старателно събирана информация, написана някога за чудовищната измама, наричана „кастризъм“. Може да си представим тази книга като тържествена процедура, при която съдебен лекар поднася пред съдии, роднини и свидетели документ, разкриващ с най-малките подробности причините за една неизбежна смърт. Покойникът е кубинската революция, а тази книга е нейният смъртен акт“.

„Погребението на Кастро“ е истинска фреска на съвременна Куба, написана забавно, с хаплива ирония и много чувство за хумор и обагрена с поемите и песните, с които кубинците се опитват да прогонят демоните си.

За автора

Висенте Ботин е испански писател и журналист международник, специалист най-вече по теми, свързани с Латинска Америка. В 1972 г. постъпва в испанската телевизия и като неин пратеник пътува по цял свят, за да реализира актуални репортажи. От януари 2005 г. до октомври 2008 г. е кореспондент в Куба, откъдето информира редовно за натиска и заплахите, които е получавал от Държавна сигурност, както и за състоянието на човешките права.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Висенте Ботин „Погребението на Кастро“

Когато на 24 февруари 2008 г. Раул Кастро смени брат си Фидел в ръководството на държавата, Кубинската революция беше една карикатура, пародия на самата себе си. Високопарният стил на Ел Команданте, апокалиптичните му речи срещу „империята“, нескончаемите походи на „сражаващия се народ“... цялата показност, която обгръщаше месианския карибски führer, вече не стигаше, за да скрие провала на една изчерпана система, докарала народа си до едното оцеляване. Куба се нуждаеше от илюзионист, фокусник, умеещ да вади зайци от цилиндъра, но зайци от плът и кръв, за да могат кубинците да се хранят с нещо повече от думи.
Раул Кастро беше назначен за тази работа. Братът на диктатора си постави за цел да превърне окопите в кухни, а пушките в тенджери. Нещо като размяна на идеология срещу благосъстояние за осигуряване на бъдеще без Фидел. Но това бе измамна размяна, защото идеите и пушките, отстояващи Революцията, щяха да си останат същите.
Новият лидер призна, че нещата са зле, че Куба е „на ръба на пропастта“ и че е необходимо да се „актуализира“ моделът, да се проведат реформи, за да се излезе от кризата, но без отказване от социализма. Това, което Раул Кастро предлагаше, беше гримиране на трупа на Революцията, усъвършенстване на нещо, което половин век не бе проработило, промяна на всичко, за да си остане всичко както преди. И кубинците, закопнели за надежда, се оставиха да бъдат прелъстени от този чирак на магьосника. Повярваха, че този път нещата ще се променят.
Тогава бе приведена в действие амбициозна операция. Правителството представи „Проект за насоки на икономическата и социалната политика на Партията и Революцията“, наръчник за реформите, които възнамеряваше да осъществи, за да бъдат обсъдени от гражданите в низовите организации преди окончателното им одобряване. Идеята не беше нова. Този вид консултации вече бяха провеждани, когато Фидел Кастро беше на власт, и само послужиха да залъжат кубинците, без предложенията им да бъдат взети под внимание. Самият Раул Кастро го бе правил вече през 2007 (все още като временен председател) и 2009 г., но и той не си направи труда да оповести резултата от обсъжданията, още по-малко пък да приложи заключенията им.
През април 2011 г. Раул Кастро бе избран за първи секретар на Кубинската комунистическа партия (ККП) на VI конгрес – сборище, което не се е свиквало от 1997 г., въпреки че в устава му е казано, че трябва да се провежда на всеки пет години. Това бе последният главен пост, останал в ръцете на Фидел Кастро, и ключ за отваряне вратата на проект за икономически реформи, които той никога нямаше да одобри. Но Главнокомандващия, стопил се наполовина от болестта, нямаше вече сили да се противопостави на волята на брат си, нагърбил се с трудното дело да предотврати крушението на Революцията.
„Фидел си е Фидел и не се нуждае от някаква длъжност, за да заема винаги върхово място в историята на настоящето и бъдещето на кубинската нация“, каза Раул Кастро в речта си, след като бе избран за първи секретар на ККП. Тези думи звучат като раздяла и наистина бяха такива, но не се сбогуваше с човек, а казваше сбогом на една ера, представяна от един фалшив Мойсей, който заряза сънародниците си в пустинята, карайки ги да вярват, че са достигнали Обетованата земя.
За разлика от брат си Раул Кастро каза на кубинците, че прекосяването на пустинята още не е свършило, но че неговите реформи ще ги доведат ако не до една земя на мляко и мед, то поне до място, където биха могли да се радват на заслужено благосъстояние. Пътуването нямало да е лесно. Изисквало жертви, но щяло да има своите компенсации.
Предприетите реформи запазваха държавното планиране като главен способ за управление на икономиката, но въвеждаха формули на частно менажиране чрез даване на разрешителни за работа за своя сметка и отдаване за ползване на пустеещи държавни земи. С тези мерки, освен поощряване на разсипаната икономика и намаляване на вноса на храни (80 % от консумираните на острова се купуват в чужбина), Раул Кастро се надяваше да предложи изход на милион и осемстотин хиляди трудещи се (39 % от работещото население), които щяха да бъдат съкратени в следващите три години, след като призна, че държавният щат е „раздут“.
Бюрократичните спънки, високите данъци и не особената привлекателност на разрешените дейности (в голямата си част занаятчийски и неквалифицирани, както и приготвяне и продажба на храни) значително намаляват първоначалната еуфория. Стотици „частници“ върнаха разрешителните си и в началото на 2012 г. само 18 % от
тях бяха съкратени държавни служители, по данни, предоставени от Министерството на труда. Отдаването на земя за ползване също се сблъска с немалко препятствия, най-голямото от които изискването да се отглежда каквото посочат властите и задължителната продажба на държавата на 70 % от реколтата на цена, определена от нея, много по-ниска от пазарната, въпреки че „Насоките на икономическата политика“ предвиждаха цените да се определят от закона за търсенето и предлагането.
Повечето от обещаните реформи претърпяха задължителните спънки от страна на една закостеняла система, която отказва да се промени въпреки добронамерените речи. Валутната двойственост продължава и до ден днешен. Мнозинството от кубинците продължават да получават заплатите и пенсиите си в кубинско песо, докато стоките от първа необходимост, като дрехи, обувки, лекарства, артикули за лична хигиена и най-вече храни, се продават изключително за конвертируемо песо на 24 пъти по-висока стойност. По данни на Националното бюро за статистика и информация (ONEI) през юни 2012 г. средната месечна заплата в държавни и смесени предприятия беше 455 песо, равняващи се на 18 долара, или 212 долара годишно, сума, значително по-малка от 473-те долара средно на година на един работник в Хаити, най-бедната страна в Америка. Действителната стойност на заплатата (съобразена с инфлацията) е със 73 % по-ниска от тази през 1989-а – годината, в която започна „специалният период“ след изчезването на Съветския съюз. Изследователският център на кубинската икономика изчислява, че едно средно четиричленно домакинство се нуждае от седемкратно по-високи трудови възнаграждения, за да задоволи основните си нужди.
Купонната книжка, която удари петдесетака през март 2012 г., не отговаря на нуждите на населението. По книжката се продават храни и други основни стоки на дотирани цени под себестойността, но едва стигат за една седмица; останалото се налага да се купи на много високи цени от селскостопанските пазари и валутните магазини. През 2010 г. някои храни и други стоки (картофи, грах, сапун, паста за зъби, прах за пране, цигари) бяха извадени от купонната книжка, а правителството увеличи и цената на тока, газта, водата и бензина.
Прехваленото благосъстояние, предизвестено от Раул Кастро, така и не стигна до кубинците. Премахнати бяха само някои „абсурдни“ забрани, както ги определи самият Кастро, с разрешението да се купуват мобилни телефони, компютри (макар и без достъп до интернет) и електродомакински уреди, но само срещу конвертируемо песо. Разреши се и продажбата между частни лица на коли и жилища с известни ограничения. Най-бързият начин човек да се добере до тези блага продължава да е кражбата („уреждането“) и проституцията („ездата“), в това число и детската. В доклада на Държавния департамент на Съединените щати от 2012 г. за трафика на хора в света Куба е сред страните със случаи на деца и възрастни, жертви на сексуална търговия. Държавният секретар Хилари Клинтън призна при представянето на доклада, че „В Куба има детска проституция и по всичко е видно, че законите на страната не предвиждат наказателни санкции за проституиране на деца на възраст между 16 и 18 години“.
Гръмките изявления на Раул Кастро за „намерението му да актуализира действащата миграционна политика“ са само кухи фрази. През декември 2011 г. самият Кастро смрази очакванията, които сам той бе породил, заявявайки пред Националната асамблея на народната власт, че Куба няма да приеме „натиск“ за вземане на мерки по
въпросите на миграцията. Това беше студен душ за надеждите на кубинците да упражняват правото си на свободно пътуване.
Независимо от затворените врати за легално емигриране хиляди кубинци продължават да бягат от острова по всички възможни начини. Въпреки наблюдението и наказанията със затвор за тези, които искат да я преминат, захарната завеса е по-лесно преодолима от желязната завеса, която Съветите издигнаха в Берлин през 1961 г. По данни на американските държавни агенции US Customs and Border Protection и US Coast Guard Home 67 157 кубинци са емигрирали нелегално в Съединените щати между 2007 г. (вече при Раул Кастро като временен председател) и първата половина на 2012 г. От тях 50 572-ма са го направили през гранични пропускателни пунктове (повечето от Мексико), а 8741 – по море, голямата част от тях в несигурни самоделни салове. Други 7844-ма са били засечени в морето от американската крайбрежна охрана и върнати на острова при прилагане на споразуменията „сухи крака – мокри крака“. Тези споразумения, подписани между Куба и Съединените щати през 1994 г., ограничават закона за Кубинската поправка (The Cuban Adjustement Act, 1966), позволявайки в САЩ да влизат само онези, които успеят да стъпят на американска територия. Статистиката нищо не казва за броя на кубинците, които умират удавени или разкъсани от акулите във Флоридския проток, ужасяващо число, трудно за изчисляване.
Репресивното законодателство продължава да действа в Куба. Раул Кастро не е променил нито на йота закона „запушалка на устата“ и другия – за „потенциална опасност от извършване на престъпление“, които наказват с тежки затворнически присъди всички инакомислещи, мирно искащи зачитане на човешките права. За правителството такива хора продължават да са „наемници“ в служба на Съединените
щати. При една операция за изчистване на имиджа между юли 2010 и април 2011 г. Раул Кастро, със съдействието на Католическата църква в Куба и испанското правителство с тогавашния премиер социалист Хосе Луис Родригес Сапатеро, освободи от затвора и депортира в Испания 115 затворници и 647 техни роднини. Петдесетима от освободените, които излязоха от страната, без да бъдат амнистирани и без разрешение за условно предсрочно освобождаване, принадлежаха към „Групата на 75-те дисиденти“ от така наречената Черна пролет на 2003 г. Тази операция не успя да измие мръсотията от кубинския диктатор, предрешен като реформатор, но прилежен ученик на брат си Фидел в систематичното нарушаване на човешките права. През май 2012 г. доклад на Комитета на ООН срещу изтезанията, със седалище в Женева и натоварен да осъществява надзор за спазване на Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително третиране в света, поиска обяснение от правителството на Раул Кастро за смъртта на някои политически затворници, репресирането на мирното дисидентство, по-специално на „Дамите в бяло“, и 2400-те ареста на дисиденти, извършени през 2011 г.
Комитетът против изтезанията поиска от кубинското правителство да изясни смъртта на дисидентите Орландо Сапата Тамайо и Уилман Виляр Мендоса след продължителни гладни стачки в затвора, съответно през февруари 2010 и януари 2012 г., и тази на Уилфредо Сото през май 2011 г., по всяка вероятност причинена от побой, нанесен му от агентите на Държавна сигурност. Поиска също и разследване за положението в затворите на Куба, където царят пренаселеност, лошо хранене, липса на хигиена и побои над протестиращите.
Управлението на Раул Кастро продължава да упражнява в цялата страна така наречената мека репресия. Дългите затворнически присъди, като тези от Черната пролет на 2003 г., бяха заменени с краткосрочни арести. Дисидентите са затваряни за часове или дни, пускани на свобода и задържани отново. Това е един злостен процес
на постоянно преследване, който се редува с така наречените прояви на отхвърляне, в които крещящи тълпи в служба на правителството сподирят, обругават и бият онези, които мирно искат демокрация и свобода.
Куба продължава да е диктатура, при която обсъжданията на икономическите права като че ли замъгляват дискусията за политическите права. Свободите на събиране, на сдружаване, на изразяване, на образование, на местожителство, на емигриране..., съдържащи се във Всеобщата декларация за правата на човека, са само празни бръщолевения на острова. „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права...“, гласи член 1 на декларацията, но в Куба не е така. Вече над половин век кубинците търпят една тирания, която не им позволява да упражняват правата си, първо при Фидел Кастро и сега при брат му Раул, упорстващ в непосилната задача да гримира един труп. Кубинската революция е мъртва, но се противи да умре със собственото си лице, и това, което прави Раул Кастро, е да наложи маска върху това лице.
Ако бе познавал Фидел Кастро, Григорий Александрович Потьомкин би се гордял с него. Но първият министър на Екатерина II умира 150 години преди да се роди кубинският диктатор. Тази дистанция по време и място не пречи обаче двата персонажа да проявят единомислие по един и същ проект – първият като учител, а вторият като ученик.
През 1787 г. Екатерина Велика поисква от своя предан фаворит и епизодичен любовник Григорий Александрович Потьомкин да организира пътуване до Крим. Императрицата е била обезпокоена от вестите, стигнали до нея, за ужасните условия на живот на поданиците й и искала да провери доколко това е истина. Първият министър, свикнал с императорските прищевки, не се смутил и хукнал да организира приготовленията.
Когато Екатерина посетила Крим, изпитала голямо облекчение, защото се уверила, че нищо от това, което са й разказвали, не е вярно. Селата, които посетила, били приятни места с къщички, подредени покрай широката главна улица с дървета от двете й страни. Боядисани в ярки цветове, жилищата блестели на слънцето. По прозорците имало саксии с цветя, които си съперничели по хубост с кокетни бродирани перденца. На вратите на къщите семейства усмихнати, добре хранени и празнично пременени селяни приветствали своята владетелка. Екатерина останала приятно изненадана. Всичките й поданици живеели добре, не гладували и жилищата им съвсем не приличали на мизерните колиби, които й били описали. Тогава императрицата се разпоредила да се връщат в Санкт Петербург и без повече тревоги продължила да управлява народа си.
Това, което клетата Екатерина изобщо не заподозряла, било, че станала жертва на една от най-изкусните измами в историята. Григорий Александрович Потьомкин, разтревожен от онова, което господарката му щяла да намери – крайна нищета, недохранени и болни хора, робски труд, мизерни жилища, изпреварил императорската визита, придружен от цял легион работници, които разполагали с много кратко време, за да построят декори с фасади на красиви къщи, които поставили пред колибите на селяните. Потьомкин задвижил една кинематографична суперпродукция avant la lettre, с актьори, изпълняващи роли на щастливи хора, един честит свят от папиемаше, защото действителността била прекалено сурова, за да бъде показана на царицата. Тези щастливи села са известни като „потьомкински“.
Куба е в много отношения едно потьомкинско село, само дето декорите й са направени от думи, но са също тъй ефикасни и трайни като онези от папиемаше. Авторът на този механизъм за смяна на декорите е Фидел Кастро, фаворит на самия себе си, мъртвец от много време, макар че „тялото, ех, все още умира“.
На 8 януари 1959 г. Фидел Кастро влиза в Хавана посред народното въодушевление, след съкрушителната победа, извоювана от Бунтовническата армия, подкрепена от широк спектър от групировки, всички обединени от общото пламенно желание да възстановят демокрацията, съсечена на 10 март 1952 г. от държавния преврат на Фулхенсио Батиста. Кастро идва покачен на танк, а до него са двама от най-важните командири от Сиера Маестра, чиято трагична участ предвещава от самото начало възшествието на черните хералди на Куба: Камило Сиенфуегос, загинал при странни обстоятелства в самолетна злополука на 28 октомври, и Убер Матос, осъден за „предателство и бунт“ на 20 години затвор в края на същата година, задето се противопоставя на комунистическия завой, в който Фидел Кастро вкарва Революцията.

Висенте Ботин „Погребението на Кастро“

Когато на 24 февруари 2008 г. Раул Кастро смени брат си Фидел в ръководството на държавата, Кубинската революция беше една карикатура, пародия на самата себе си. Високопарният стил на Ел Команданте, апокалиптичните му речи срещу „империята“, нескончаемите походи на „сражаващия се народ“... цялата показност, която обгръщаше месианския карибски führer, вече не стигаше, за да скрие провала на една изчерпана система, докарала народа си до едното оцеляване. Куба се нуждаеше от илюзионист, фокусник, умеещ да вади зайци от цилиндъра, но зайци от плът и кръв, за да могат кубинците да се хранят с нещо повече от думи.
Раул Кастро беше назначен за тази работа. Братът на диктатора си постави за цел да превърне окопите в кухни, а пушките в тенджери. Нещо като размяна на идеология срещу благосъстояние за осигуряване на бъдеще без Фидел. Но това бе измамна размяна, защото идеите и пушките, отстояващи Революцията, щяха да си останат същите.
Новият лидер призна, че нещата са зле, че Куба е „на ръба на пропастта“ и че е необходимо да се „актуализира“ моделът, да се проведат реформи, за да се излезе от кризата, но без отказване от социализма. Това, което Раул Кастро предлагаше, беше гримиране на трупа на Революцията, усъвършенстване на нещо, което половин век не бе проработило, промяна на всичко, за да си остане всичко както преди. И кубинците, закопнели за надежда, се оставиха да бъдат прелъстени от този чирак на магьосника. Повярваха, че този път нещата ще се променят.
Тогава бе приведена в действие амбициозна операция. Правителството представи „Проект за насоки на икономическата и социалната политика на Партията и Революцията“, наръчник за реформите, които възнамеряваше да осъществи, за да бъдат обсъдени от гражданите в низовите организации преди окончателното им одобряване. Идеята не беше нова. Този вид консултации вече бяха провеждани, когато Фидел Кастро беше на власт, и само послужиха да залъжат кубинците, без предложенията им да бъдат взети под внимание. Самият Раул Кастро го бе правил вече през 2007 (все още като временен председател) и 2009 г., но и той не си направи труда да оповести резултата от обсъжданията, още по-малко пък да приложи заключенията им.
През април 2011 г. Раул Кастро бе избран за първи секретар на Кубинската комунистическа партия (ККП) на VI конгрес – сборище, което не се е свиквало от 1997 г., въпреки че в устава му е казано, че трябва да се провежда на всеки пет години. Това бе последният главен пост, останал в ръцете на Фидел Кастро, и ключ за отваряне вратата на проект за икономически реформи, които той никога нямаше да одобри. Но Главнокомандващия, стопил се наполовина от болестта, нямаше вече сили да се противопостави на волята на брат си, нагърбил се с трудното дело да предотврати крушението на Революцията.
„Фидел си е Фидел и не се нуждае от някаква длъжност, за да заема винаги върхово място в историята на настоящето и бъдещето на кубинската нация“, каза Раул Кастро в речта си, след като бе избран за първи секретар на ККП. Тези думи звучат като раздяла и наистина бяха такива, но не се сбогуваше с човек, а казваше сбогом на една ера, представяна от един фалшив Мойсей, който заряза сънародниците си в пустинята, карайки ги да вярват, че са достигнали Обетованата земя.
За разлика от брат си Раул Кастро каза на кубинците, че прекосяването на пустинята още не е свършило, но че неговите реформи ще ги доведат ако не до една земя на мляко и мед, то поне до място, където биха могли да се радват на заслужено благосъстояние. Пътуването нямало да е лесно. Изисквало жертви, но щяло да има своите компенсации.
Предприетите реформи запазваха държавното планиране като главен способ за управление на икономиката, но въвеждаха формули на частно менажиране чрез даване на разрешителни за работа за своя сметка и отдаване за ползване на пустеещи държавни земи. С тези мерки, освен поощряване на разсипаната икономика и намаляване на вноса на храни (80 % от консумираните на острова се купуват в чужбина), Раул Кастро се надяваше да предложи изход на милион и осемстотин хиляди трудещи се (39 % от работещото население), които щяха да бъдат съкратени в следващите три години, след като призна, че държавният щат е „раздут“.
Бюрократичните спънки, високите данъци и не особената привлекателност на разрешените дейности (в голямата си част занаятчийски и неквалифицирани, както и приготвяне и продажба на храни) значително намаляват първоначалната еуфория. Стотици „частници“ върнаха разрешителните си и в началото на 2012 г. само 18 % от
тях бяха съкратени държавни служители, по данни, предоставени от Министерството на труда. Отдаването на земя за ползване също се сблъска с немалко препятствия, най-голямото от които изискването да се отглежда каквото посочат властите и задължителната продажба на държавата на 70 % от реколтата на цена, определена от нея, много по-ниска от пазарната, въпреки че „Насоките на икономическата политика“ предвиждаха цените да се определят от закона за търсенето и предлагането.
Повечето от обещаните реформи претърпяха задължителните спънки от страна на една закостеняла система, която отказва да се промени въпреки добронамерените речи. Валутната двойственост продължава и до ден днешен. Мнозинството от кубинците продължават да получават заплатите и пенсиите си в кубинско песо, докато стоките от първа необходимост, като дрехи, обувки, лекарства, артикули за лична хигиена и най-вече храни, се продават изключително за конвертируемо песо на 24 пъти по-висока стойност. По данни на Националното бюро за статистика и информация (ONEI) през юни 2012 г. средната месечна заплата в държавни и смесени предприятия беше 455 песо, равняващи се на 18 долара, или 212 долара годишно, сума, значително по-малка от 473-те долара средно на година на един работник в Хаити, най-бедната страна в Америка. Действителната стойност на заплатата (съобразена с инфлацията) е със 73 % по-ниска от тази през 1989-а – годината, в която започна „специалният период“ след изчезването на Съветския съюз. Изследователският център на кубинската икономика изчислява, че едно средно четиричленно домакинство се нуждае от седемкратно по-високи трудови възнаграждения, за да задоволи основните си нужди.
Купонната книжка, която удари петдесетака през март 2012 г., не отговаря на нуждите на населението. По книжката се продават храни и други основни стоки на дотирани цени под себестойността, но едва стигат за една седмица; останалото се налага да се купи на много високи цени от селскостопанските пазари и валутните магазини. През 2010 г. някои храни и други стоки (картофи, грах, сапун, паста за зъби, прах за пране, цигари) бяха извадени от купонната книжка, а правителството увеличи и цената на тока, газта, водата и бензина.
Прехваленото благосъстояние, предизвестено от Раул Кастро, така и не стигна до кубинците. Премахнати бяха само някои „абсурдни“ забрани, както ги определи самият Кастро, с разрешението да се купуват мобилни телефони, компютри (макар и без достъп до интернет) и електродомакински уреди, но само срещу конвертируемо песо. Разреши се и продажбата между частни лица на коли и жилища с известни ограничения. Най-бързият начин човек да се добере до тези блага продължава да е кражбата („уреждането“) и проституцията („ездата“), в това число и детската. В доклада на Държавния департамент на Съединените щати от 2012 г. за трафика на хора в света Куба е сред страните със случаи на деца и възрастни, жертви на сексуална търговия. Държавният секретар Хилари Клинтън призна при представянето на доклада, че „В Куба има детска проституция и по всичко е видно, че законите на страната не предвиждат наказателни санкции за проституиране на деца на възраст между 16 и 18 години“.
Гръмките изявления на Раул Кастро за „намерението му да актуализира действащата миграционна политика“ са само кухи фрази. През декември 2011 г. самият Кастро смрази очакванията, които сам той бе породил, заявявайки пред Националната асамблея на народната власт, че Куба няма да приеме „натиск“ за вземане на мерки по
въпросите на миграцията. Това беше студен душ за надеждите на кубинците да упражняват правото си на свободно пътуване.
Независимо от затворените врати за легално емигриране хиляди кубинци продължават да бягат от острова по всички възможни начини. Въпреки наблюдението и наказанията със затвор за тези, които искат да я преминат, захарната завеса е по-лесно преодолима от желязната завеса, която Съветите издигнаха в Берлин през 1961 г. По данни на американските държавни агенции US Customs and Border Protection и US Coast Guard Home 67 157 кубинци са емигрирали нелегално в Съединените щати между 2007 г. (вече при Раул Кастро като временен председател) и първата половина на 2012 г. От тях 50 572-ма са го направили през гранични пропускателни пунктове (повечето от Мексико), а 8741 – по море, голямата част от тях в несигурни самоделни салове. Други 7844-ма са били засечени в морето от американската крайбрежна охрана и върнати на острова при прилагане на споразуменията „сухи крака – мокри крака“. Тези споразумения, подписани между Куба и Съединените щати през 1994 г., ограничават закона за Кубинската поправка (The Cuban Adjustement Act, 1966), позволявайки в САЩ да влизат само онези, които успеят да стъпят на американска територия. Статистиката нищо не казва за броя на кубинците, които умират удавени или разкъсани от акулите във Флоридския проток, ужасяващо число, трудно за изчисляване.
Репресивното законодателство продължава да действа в Куба. Раул Кастро не е променил нито на йота закона „запушалка на устата“ и другия – за „потенциална опасност от извършване на престъпление“, които наказват с тежки затворнически присъди всички инакомислещи, мирно искащи зачитане на човешките права. За правителството такива хора продължават да са „наемници“ в служба на Съединените
щати. При една операция за изчистване на имиджа между юли 2010 и април 2011 г. Раул Кастро, със съдействието на Католическата църква в Куба и испанското правителство с тогавашния премиер социалист Хосе Луис Родригес Сапатеро, освободи от затвора и депортира в Испания 115 затворници и 647 техни роднини. Петдесетима от освободените, които излязоха от страната, без да бъдат амнистирани и без разрешение за условно предсрочно освобождаване, принадлежаха към „Групата на 75-те дисиденти“ от така наречената Черна пролет на 2003 г. Тази операция не успя да измие мръсотията от кубинския диктатор, предрешен като реформатор, но прилежен ученик на брат си Фидел в систематичното нарушаване на човешките права. През май 2012 г. доклад на Комитета на ООН срещу изтезанията, със седалище в Женева и натоварен да осъществява надзор за спазване на Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително третиране в света, поиска обяснение от правителството на Раул Кастро за смъртта на някои политически затворници, репресирането на мирното дисидентство, по-специално на „Дамите в бяло“, и 2400-те ареста на дисиденти, извършени през 2011 г.
Комитетът против изтезанията поиска от кубинското правителство да изясни смъртта на дисидентите Орландо Сапата Тамайо и Уилман Виляр Мендоса след продължителни гладни стачки в затвора, съответно през февруари 2010 и януари 2012 г., и тази на Уилфредо Сото през май 2011 г., по всяка вероятност причинена от побой, нанесен му от агентите на Държавна сигурност. Поиска също и разследване за положението в затворите на Куба, където царят пренаселеност, лошо хранене, липса на хигиена и побои над протестиращите.
Управлението на Раул Кастро продължава да упражнява в цялата страна така наречената мека репресия. Дългите затворнически присъди, като тези от Черната пролет на 2003 г., бяха заменени с краткосрочни арести. Дисидентите са затваряни за часове или дни, пускани на свобода и задържани отново. Това е един злостен процес
на постоянно преследване, който се редува с така наречените прояви на отхвърляне, в които крещящи тълпи в служба на правителството сподирят, обругават и бият онези, които мирно искат демокрация и свобода.
Куба продължава да е диктатура, при която обсъжданията на икономическите права като че ли замъгляват дискусията за политическите права. Свободите на събиране, на сдружаване, на изразяване, на образование, на местожителство, на емигриране..., съдържащи се във Всеобщата декларация за правата на човека, са само празни бръщолевения на острова. „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права...“, гласи член 1 на декларацията, но в Куба не е така. Вече над половин век кубинците търпят една тирания, която не им позволява да упражняват правата си, първо при Фидел Кастро и сега при брат му Раул, упорстващ в непосилната задача да гримира един труп. Кубинската революция е мъртва, но се противи да умре със собственото си лице, и това, което прави Раул Кастро, е да наложи маска върху това лице.
Ако бе познавал Фидел Кастро, Григорий Александрович Потьомкин би се гордял с него. Но първият министър на Екатерина II умира 150 години преди да се роди кубинският диктатор. Тази дистанция по време и място не пречи обаче двата персонажа да проявят единомислие по един и същ проект – първият като учител, а вторият като ученик.
През 1787 г. Екатерина Велика поисква от своя предан фаворит и епизодичен любовник Григорий Александрович Потьомкин да организира пътуване до Крим. Императрицата е била обезпокоена от вестите, стигнали до нея, за ужасните условия на живот на поданиците й и искала да провери доколко това е истина. Първият министър, свикнал с императорските прищевки, не се смутил и хукнал да организира приготовленията.
Когато Екатерина посетила Крим, изпитала голямо облекчение, защото се уверила, че нищо от това, което са й разказвали, не е вярно. Селата, които посетила, били приятни места с къщички, подредени покрай широката главна улица с дървета от двете й страни. Боядисани в ярки цветове, жилищата блестели на слънцето. По прозорците имало саксии с цветя, които си съперничели по хубост с кокетни бродирани перденца. На вратите на къщите семейства усмихнати, добре хранени и празнично пременени селяни приветствали своята владетелка. Екатерина останала приятно изненадана. Всичките й поданици живеели добре, не гладували и жилищата им съвсем не приличали на мизерните колиби, които й били описали. Тогава императрицата се разпоредила да се връщат в Санкт Петербург и без повече тревоги продължила да управлява народа си.
Това, което клетата Екатерина изобщо не заподозряла, било, че станала жертва на една от най-изкусните измами в историята. Григорий Александрович Потьомкин, разтревожен от онова, което господарката му щяла да намери – крайна нищета, недохранени и болни хора, робски труд, мизерни жилища, изпреварил императорската визита, придружен от цял легион работници, които разполагали с много кратко време, за да построят декори с фасади на красиви къщи, които поставили пред колибите на селяните. Потьомкин задвижил една кинематографична суперпродукция avant la lettre, с актьори, изпълняващи роли на щастливи хора, един честит свят от папиемаше, защото действителността била прекалено сурова, за да бъде показана на царицата. Тези щастливи села са известни като „потьомкински“.
Куба е в много отношения едно потьомкинско село, само дето декорите й са направени от думи, но са също тъй ефикасни и трайни като онези от папиемаше. Авторът на този механизъм за смяна на декорите е Фидел Кастро, фаворит на самия себе си, мъртвец от много време, макар че „тялото, ех, все още умира“.
На 8 януари 1959 г. Фидел Кастро влиза в Хавана посред народното въодушевление, след съкрушителната победа, извоювана от Бунтовническата армия, подкрепена от широк спектър от групировки, всички обединени от общото пламенно желание да възстановят демокрацията, съсечена на 10 март 1952 г. от държавния преврат на Фулхенсио Батиста. Кастро идва покачен на танк, а до него са двама от най-важните командири от Сиера Маестра, чиято трагична участ предвещава от самото начало възшествието на черните хералди на Куба: Камило Сиенфуегос, загинал при странни обстоятелства в самолетна злополука на 28 октомври, и Убер Матос, осъден за „предателство и бунт“ на 20 години затвор в края на същата година, задето се противопоставя на комунистическия завой, в който Фидел Кастро вкарва Революцията.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Авторът е жалък лакей на ЦРУ.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-091-8
Купи
Цена
16.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени