Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
1Q84, книга 2
Печатно издание
ISBN
978-619-150-008-6
Цена
12.00 лв.
(16.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
360 гр.
Страници
368
Превод
Венцислав К. Венков
Дата на издаване
19 ноември 2012

1Q84, книга 2

Когато в Япония са публикувани първите две книги на 1Q84, читателите разграбват милионния тираж и са завладени изцяло от историята на Аомаме и Тенго и странния паралелен свят, който те обитават. И тогава – година по-късно – за радост на читателите Мураками съвършено неочаквано публикува книга трета на романа, криеща развръзката на необичайното повествование, в което ни потапя разюзданото му въображение.

Както ни подсказва заглавието, романът е поклон пред Джордж-Оруеловата „1984“ (цифрата 9 на японски се произнася като буквата Q).

Годината е 1984. Аомаме е заседнала в такси в тежкия трафик на Токио, а има неотложна и спешна задача, която трябва да изпълни на всяка цена. Шофьорът ѝ предлага решение на проблема и тя приема, но в резултат на действията си започва да се чувства все по-откъсната от действителността. Тенго, който мечтае да бъде писател, води едно с нищо незабележимо съществование, докато не се оказва забъркан в странна история, свързана с литературна награда, за която е кандидатствало с първия си роман седемнайсетгодишно момиче. Историята, описана в романа, въздейства силно на читателите, но дали е истинска, или измислица? Междувременно Аомаме и Тенго започват да усещат, че светът става все по-странен, а те не могат един без друг...

За автора

Роден през 1949 г. в Киото. Впоследствие семейството му се преселва в Кобе, където се пробужда интересът му към чуждестранната литература. Завършва успешно литературния факултет на токийския университет, а по-късно става съдържател на джазклуб в Шибоя. Като студент взема участие в антивоенното движение и се обявява срещу войната във Виетнам. Прекарва три години в Гърция и Италия, след което се установява в Принстаун и в продължение на четири години преподава в местния университет. През 1995 г., след земетресението в Кобе и атентата в токийското метро, решава да се завърне в Япония. Още първата му книга „Чуй как пее вятърът“ (1979) е отличена с престижна награда. Сам той признава, че е повлиян не толкова от японските литературни кодове, колкото от попкултурата, която му е открила прозорец към света. Преводач е на Чандлър, Фицджералд и други големи американски автори, които иска да открие за японската култура. Харуки Мураками е признат от световната литературна критика за един от най-добрите съвременни японски автори. Той със сигурност e най-превежданият в чужбина и с най-високи тиражи на книгите си, издавани и преиздавани многократно не само в САЩ и Западна Европа, но и в Русия, Румъния, Сърбия и пр. Творчеството му е изпълнено с поезия и ониризъм, което обяснява факта, че всяка от книгите му се продава в повече от 2 000 000 екземпляра.

Блог | Харуки Мураками
Още за Харуки Мураками
Откъс

Харуки Мураками „1Q84, книга 2“

Макар да не бяха обявили официално края на дъждовния сезон, небето над Токио бе дълбоко синьо и лятното слънце биеше право върху земята. С новоизбуялия си товар от зелени листа върбите отново хвърляха по улиците плътни, потръпващи сенки.
Тамару, в тъмен летен костюм и плътна едноцветна вратовръзка, чакаше Аомаме на входната врата. По него не се виждаше и капчица пот. За Аомаме открай време си беше
загадка как толкова едър мъж не се поти и в най-горещия летен ден.
Кимна й леко, изрече кратък поздрав, който тя едва чу, и млъкна. Днес не си размениха обичайните закачки. Той я поведе, без да се извръща назад, по дълъг коридор към вдовицата. Аомаме го усети, че не е в настроение за приказки. Сигурно още беше разстроен от смъртта на кучката. „Ще ни трябва ново куче пазач“, беше й казал по телефона с тон, с какъвто се коментира времето, макар Аомаме да знаеше, че тонът не е ни най-малко показателен за истинските му чувства. Много държеше той на немската овчарка; от години работеха съвместно. Внезапната й озадачаваща смърт му дойде като лична обида и предизвикателство. Загледана в безмълвния гръб на Тамару, широк колкото школска черна дъска, Аомаме си представяше какъв гняв се крие под него.
Тамару отвори вратата на хола, пропусна покрай себе си Аомаме и остана на прага в очакване на нареждания от вдовицата.
– Нищо няма да пием засега – каза му тя.
Тамару кимна и тихо затвори вратата. Двете жени останаха насаме. Върху масичка до фотьойла на вдовицата стоеше кръгъл аквариум с две златни рибки – най-обикновен аквариум с най-обикновени златни рибки и задължителният стрък зелено водорасло. Аомаме много пъти бе влизала в този хол, но за пръв път виждаше златните рибки. От време на време усещаше хладен повей по кожата си, което я навеждаше на мисълта, че климатикът е включен на слаб режим. На масата зад вдовицата стоеше ваза с три бели лилии – едри и месести, като изпаднали в медитация животинки от далечна земя.
Вдовицата направи знак на Аомаме да седне на дивана до нея. Прозорците към градината бяха закрити с бели дантелени пердета, но въпреки това следобедното слънце се усещаше силно. На тази светлина вдовицата изглеждаше необичайно уморена. Отпуснала се бе в креслото, подпряла брадичка в дланта си, с хлътнали очи, с по-набръчкана отпреди шия и с обезкървени устни. Външните връхчета на дългите й вежди бяха леко клюмнали, сякаш се бяха предали в борбата си срещу земното притегляне. Нищо чудно да бе спаднала ефективността на кръвоносната й система: кожата й сякаш се бе сдобила с бели като пудра петна. От последната им среща се бе състарила с най-малко пет-шест години. Но за разлика от друг път, днес явно не я притесняваше да й личи преумората. А това не бе никак нормално.
Доколкото бе забелязала Аомаме, вдовицата държеше – и то с доста голям успех – да е винаги издокарана, напълно мобилизирана вътрешно, с идеално изправена стойка, със съсредоточен вид и със старателно прикрити следи от остаряване.
Аомаме взе да забелязва колко много неща всъщност бяха по-различни в къщата през този ден. Самият цвят на светлината изглеждаше променен. Дори аквариумът, един тъй обикновен предмет, не се връзваше някак си с обзаведената с антична мебел елегантна стая с висок таван.
Подпряла брадичката си, вдовицата продължи да мълчи известно време, загледана в съседното на Аомаме пространство, където, Аомаме беше убедена, нямаше кой знае какво за гледане. Вдовицата просто се нуждаеше от място, където временно да спре погледа си.
– Искаш ли да пиеш нещо? – попита тихо вдовицата.
– Благодаря, не съм жадна – отвърна Аомаме.
– Там има студен чай. Сипи си една чаша, ако искаш.
Вдовицата посочи масичката до вратата, върху която имаше кана чай с лед и лимонови резенчета и три чаши от шлифован кристал с различен цвят.
– Благодаря – рече Аомаме, но остана седнала в очакване какво ще каже вдовицата по-нататък.
Вдовицата обаче дълго нищо не проговори. Явно имаше нещо, което да каже на Аомаме, но ако го формулираше с думи, съдържащите се в „нещото“ факти щяха да се превърнат необратимо в по-категорични факти, а й се щеше поне за малко да отложи този момент. Изглежда, в това се състоеше смисълът на мълчанието й. Изгледа аквариума до креслото си. После, сякаш предала се пред неизбежното, най-сетне фокусира погледа си върху Аомаме. Устните й бяха стиснати в права линия, чиито краища най-умишлено бяха извъртени нагоре.
– Предполагам, че вече си чула от Тамару за смъртта на кучето ни – по един необясним начин?
– Чух.
– След което изчезна и Цубаса.
– Как така изчезна? – намръщи се леко Аомаме.
– Просто изчезна. Вероятно през нощта. На сутринта вече я нямаше.
Аомаме сви устни, затърси да каже нещо, но думите отказваха да се появят.
– Но аз… последния път останах с впечатление… че някой винаги спи при Цубаса… в същата стая… да я пази.
– Вярно е, но жената заспала необичайно дълбоко и изобщо не усетила кога Цубаса е излязла. Но когато изгряло слънцето, Цубаса вече я нямало в леглото й.
– Значи, първо умира немската овчарка, а още на другия ден изчезва и Цубаса – изрече Аомаме, като да потвърди, че е разбрала правилно.
Вдовицата кимна:
– Засега няма данни, че двете събития са взаимно свързани, но според мен са.
Без никаква особена причина Аомаме хвърли поглед на аквариума върху масата. Вдовицата проследи погледа й. Двете златни рибки си плуваха най-спокойно в стъкленото си езерце, почти без да помръдват опашка. Лятната слънчева светлина се пречупваше по много особен начин в аквариума и създаваше впечатлението, че човек наднича в загадъчна океанска пещера.
– Тези рибки ги бях купила за Цубаса – опита се да обясни вдовицата. – На една от търговските улици в Адзабу имаше някакъв малък фестивал, на който я заведох. Реших, че не е здравословно да седи затворена през цялото време в една и съща стая. Естествено, Тамару ни придружаваше. Купих й аквариума от една сергия. Тя направо се влюби в рибките. По цял ден седеше в стаята си, без да откъсва поглед от тях. Донесох ги тук, след като стана ясно, че е изчезнала. И сега аз прекарвам сумати време да ги гледам. Просто зяпам в тях, без да правя нищо. Най-странното е, че гледането на рибките не те уморява. Никога досега не ми се е случвало да гледам златни рибки толкова съсредоточено.
– Имате ли някаква представа накъде може да е заминала Цубаса?
– Абсолютно никаква. Тя изобщо няма роднини. Доколкото знам, просто няма къде другаде да отиде на този свят.
– Колко голяма е вероятността някой да я е отвлякъл насила?
Вдовицата съвсем леко завъртя глава, като да прогони досадна мушица.
– Не, заминала е съвсем доброволно. Никой не е дошъл да я принуди. Неминуемо е щял да събуди някоя от околните жени – всички те спят много леко. Затова съм убедена: тя сама го е решила и сама го е направила. Слязла е на пръсти до долу, отворила си е предната врата и се е измъкнала. Направо си го представям пред очите. Не е разлаяла кучето. Нали то загина предната нощ. Дори не се е облякла. Дрехите й за следващия ден са си останали така, както са били сгънати. Тръгнала е по пижама. Подозирам, че и пари не е взела.
Гримасата на Аомаме се задълбочи:
– Сам-самичка – и то по пижама?
– Да – кимна вдовицата. – Но къде пък може да отиде едно сам-самичко десетгодишно момиче по пижама и без пукната пара – и то евентуално посред нощ? Според нормалната логика това е немислимо. И въпреки това, не знам защо, но на мен не ми се струва толкова странно. Напротив. Имам чувството, че просто е трябвало да се случи. Затова и не я търсим. Нищо не предприемам; седя си и гледам златните рибки. – Погледна към аквариума, после пак се обърна към Аомаме: – Да я търсим тук, сега, според мен е безсмислено. Заминала е някъде, където не можем да я стигнем.
Вдовицата престана да подпира брадичката си, сключи ръце в скута си и бавно изпусна дъха, който отдавна задържаше в себе си.
– Но за какво й е било да го прави? – чудеше се Аомаме. – Защо й е притрябвало да напуска приюта? Тук беше в пълна безопасност, а и нямаше къде да отиде.
– И аз не знам. Но имам чувството, че всичко почва със смъртта на кучката. Те двете се обожаваха взаимно. И смъртта на кучката – по този кървав, необясним начин – я е шокирала. Как иначе? То не остана човек в тази къща да не се шокира. А сега ми идва на ум дали пък убийството на кучето не е било някакво предупреждение към Цубаса?
– Предупреждение?
– Да не стои тук. Че знаят къде се е скрила. Че трябва да се маха. Че ако не се махне, на хората около нея може да се случат и още по-опасни неща. – Пръстите на вдовицата отмерваха в скута й някакво въображаемо време. Аомаме реши да изчака да чуе всичко, което възрастната жена имаше да й каже. – Според мен тя е разбрала предупреждението и доброволно е напуснала. Не че е искала да напусне – съмнявам се. Но й се е наложило да напусне, макар да е нямала къде другаде да отиде. Лошо ми става, като си помисля как се взема подобно решение от едно десетгодишно дете.
На Аомаме й се прищя да се пресегне и да хване вдовицата за ръка, но се възпря. Явно имаше още неща за слушане. А вдовицата продължи:
– И за мен шокът бе огромен, разбира се. Имах чувството, че някой е откъснал физически част от тялото ми. Както знаеш, канех се официално да я осиновя. Давах си сметка, че няма да е толкова лесно, но въпреки всичките предполагаеми трудности държах да го направя. Ако не станеше, нямаше да има кому да се оплача, а, честно казано, на моите години тия неща страшно ти костват.
– Но какво й пречи на Цубаса да се върне някой ден? – попита Аомаме. Така и така и пари няма, и къде да отиде няма…
– Ще ми се да си права, но няма да стане така – рече вдовицата с абсолютно равен глас. – Може и само на десет години да е, но мисли напълно самостоятелно. Решила е и е тръгнала. Съмнявам се, че някой ден ще й се прище да се върне.
– Извинете ме за момент – рече Аомаме. Отиде до масата при вратата и си наля студен чай в чашата от зелен шлифован кристал. Не че толкова я мъчеше жаждата; по-скоро искаше със ставането си да внесе принудителна пауза в разговора им. Върна се на дивана, отпи от чая и остави чашата върху стъклената повърхност на масичката. Вдовицата я изчака да се намести удобно на дивана, преди да каже:
– Стига за Цубаса – след което протегна врат и сключи длани, за да си даде емоционална пауза. – Да поговорим сега за Сакигаке и техния Вожд. Ще ти кажа какво успяхме да установим дотук. Тъкмо затова пожелах да дойдеш днес. Освен във връзка с Цубаса, разбира се.
Аомаме кимна. Точно това бе очаквала.
– Както вече казах миналия път, абсолютно длъжни сме да „се погрижим“ за този техен Вожд. Да го пренесем на друг свят. Вече знаеш, разбира се, че има навика да изнасилва невръстни момичета, никое от които не е имало още първия си мензис. Съчинява някаква доктрина и се възползва от системата на сектата, за да оправдае тези свои действия. Проучих го максимално подробно, макар да ми струваше доста пари. Оказа се, че никак не е лесно. Разходите дотук надхвърлиха далеч предварителните ми очаквания, но пък успяхме да идентифицираме четирите момичета, които вероятно е изнасилил. Цубаса е била номер четири.
Аомаме вдигна чашата си и отпи от ледения чай, но не усети вкуса му: устата й сякаш бе пълна с памук, който поемаше всички аромати.
– Още не сме наясно с всички подробности, но поне две от момичетата и сега живеят в селището на сектата – каза вдовицата. – Разбираме, че служат на Вожда в качеството си на лични негови жрици. Никога не се появяват пред обикновените вярващи. Но не знаем дали са там по своя воля, или понеже не могат да избягат. Не знаем и дали сексуалните отношения между Вожда и тях още продължават. Така или иначе, живеят на едно и също място, като семейство. В резиденцията на Вожда не се допуска абсолютно никой от редовите вярващи. Много неща продължават да са загадка.
Чашата от шлифован кристал бе започнала да се запотява върху масата. Вдовицата спря да си поеме дъх, после продължи:
– Но едно установихме със сигурност: първата от четирите жертви е дъщерята на самия вожд.
Аомаме се намръщи. Лицевите й мускули неволно се раздвижиха и силно разкривиха. Искаше да каже нещо, но гласът й не успяваше да оформи думите.
– Наистина е така – рече вдовицата. – Смята се, че първото поругано момиче e била дъщеря му. Станало е преди десет години, когато е била на десет.
Вдовицата позвъни по вътрешния телефон и нареди на Тамару да донесе бутилка шери и две чаши. Зачакаха го смълчани; всяка от двете имаше нужда да подреди мислите си. Тамару влезе с поднос с нова бутилка шери и две тънки, елегантни кристални чашки. Подреди всичко това на масичката, отвинти капачката с рязко, точно движение, сякаш прекърши пилешки врат. Бутилката загъргори, докато наливаше шерито. Вдовицата кимна, Тамару се поклони и, както винаги, напусна помещението, без нищо да каже. И стъпките му бяха безшумни.
Не само за кучката жали,  рече си Аомаме. И изчезването на момичето го е наранило дълбоко. Толкова важно бе за вдовицата, а така да му изчезне под носа! Технически погледнато, той не носеше отговорност за детето. Не беше живеещ на обекта охранител; ако нямаше нещо специално, което да го задържи у вдовицата, нощем спеше в собствения си дом, на десет минути път пеша. И смъртта на кучката, и изчезването на момичето се бяха случили през нощта, докато не е бил на работа. И на двете е нямало как да попречи. Пък и задачата му бе да охранява вдовицата и къщата с върбите. В задълженията му не влизаше приютът, който поначало бе извън оградата на резиденцията. И въпреки всичко Тамару възприемаше събитията като личен провал – и като непростима обида.
– Готова ли си да се погрижиш за този човек? – попита вдовицата Аомаме.
– Напълно готова – потвърди Аомаме.
– Никак няма да ти е лесно – каза вдовицата. – Поначало задачите, които ти възлагам, никак не са леки. Но тази е нещо съвсем изключително. Ще направим цялата необходима предварителна подготовка, но никак не съм убедена, че ще сме в състояние да гарантираме сигурността ти. Рискът вероятно ще е по-висок от всеки друг път.
– Разбирам.
– Както и друг път съм ти казвала, предпочитам да не те пращам в опасни ситуации, но най-честно ти заявявам – този път изборът ни е ограничен.
– Не възразявам – рече Аомаме. – Не можем да оставим този човек жив на този свят.

Харуки Мураками „1Q84, книга 2“

Макар да не бяха обявили официално края на дъждовния сезон, небето над Токио бе дълбоко синьо и лятното слънце биеше право върху земята. С новоизбуялия си товар от зелени листа върбите отново хвърляха по улиците плътни, потръпващи сенки.
Тамару, в тъмен летен костюм и плътна едноцветна вратовръзка, чакаше Аомаме на входната врата. По него не се виждаше и капчица пот. За Аомаме открай време си беше
загадка как толкова едър мъж не се поти и в най-горещия летен ден.
Кимна й леко, изрече кратък поздрав, който тя едва чу, и млъкна. Днес не си размениха обичайните закачки. Той я поведе, без да се извръща назад, по дълъг коридор към вдовицата. Аомаме го усети, че не е в настроение за приказки. Сигурно още беше разстроен от смъртта на кучката. „Ще ни трябва ново куче пазач“, беше й казал по телефона с тон, с какъвто се коментира времето, макар Аомаме да знаеше, че тонът не е ни най-малко показателен за истинските му чувства. Много държеше той на немската овчарка; от години работеха съвместно. Внезапната й озадачаваща смърт му дойде като лична обида и предизвикателство. Загледана в безмълвния гръб на Тамару, широк колкото школска черна дъска, Аомаме си представяше какъв гняв се крие под него.
Тамару отвори вратата на хола, пропусна покрай себе си Аомаме и остана на прага в очакване на нареждания от вдовицата.
– Нищо няма да пием засега – каза му тя.
Тамару кимна и тихо затвори вратата. Двете жени останаха насаме. Върху масичка до фотьойла на вдовицата стоеше кръгъл аквариум с две златни рибки – най-обикновен аквариум с най-обикновени златни рибки и задължителният стрък зелено водорасло. Аомаме много пъти бе влизала в този хол, но за пръв път виждаше златните рибки. От време на време усещаше хладен повей по кожата си, което я навеждаше на мисълта, че климатикът е включен на слаб режим. На масата зад вдовицата стоеше ваза с три бели лилии – едри и месести, като изпаднали в медитация животинки от далечна земя.
Вдовицата направи знак на Аомаме да седне на дивана до нея. Прозорците към градината бяха закрити с бели дантелени пердета, но въпреки това следобедното слънце се усещаше силно. На тази светлина вдовицата изглеждаше необичайно уморена. Отпуснала се бе в креслото, подпряла брадичка в дланта си, с хлътнали очи, с по-набръчкана отпреди шия и с обезкървени устни. Външните връхчета на дългите й вежди бяха леко клюмнали, сякаш се бяха предали в борбата си срещу земното притегляне. Нищо чудно да бе спаднала ефективността на кръвоносната й система: кожата й сякаш се бе сдобила с бели като пудра петна. От последната им среща се бе състарила с най-малко пет-шест години. Но за разлика от друг път, днес явно не я притесняваше да й личи преумората. А това не бе никак нормално.
Доколкото бе забелязала Аомаме, вдовицата държеше – и то с доста голям успех – да е винаги издокарана, напълно мобилизирана вътрешно, с идеално изправена стойка, със съсредоточен вид и със старателно прикрити следи от остаряване.
Аомаме взе да забелязва колко много неща всъщност бяха по-различни в къщата през този ден. Самият цвят на светлината изглеждаше променен. Дори аквариумът, един тъй обикновен предмет, не се връзваше някак си с обзаведената с антична мебел елегантна стая с висок таван.
Подпряла брадичката си, вдовицата продължи да мълчи известно време, загледана в съседното на Аомаме пространство, където, Аомаме беше убедена, нямаше кой знае какво за гледане. Вдовицата просто се нуждаеше от място, където временно да спре погледа си.
– Искаш ли да пиеш нещо? – попита тихо вдовицата.
– Благодаря, не съм жадна – отвърна Аомаме.
– Там има студен чай. Сипи си една чаша, ако искаш.
Вдовицата посочи масичката до вратата, върху която имаше кана чай с лед и лимонови резенчета и три чаши от шлифован кристал с различен цвят.
– Благодаря – рече Аомаме, но остана седнала в очакване какво ще каже вдовицата по-нататък.
Вдовицата обаче дълго нищо не проговори. Явно имаше нещо, което да каже на Аомаме, но ако го формулираше с думи, съдържащите се в „нещото“ факти щяха да се превърнат необратимо в по-категорични факти, а й се щеше поне за малко да отложи този момент. Изглежда, в това се състоеше смисълът на мълчанието й. Изгледа аквариума до креслото си. После, сякаш предала се пред неизбежното, най-сетне фокусира погледа си върху Аомаме. Устните й бяха стиснати в права линия, чиито краища най-умишлено бяха извъртени нагоре.
– Предполагам, че вече си чула от Тамару за смъртта на кучето ни – по един необясним начин?
– Чух.
– След което изчезна и Цубаса.
– Как така изчезна? – намръщи се леко Аомаме.
– Просто изчезна. Вероятно през нощта. На сутринта вече я нямаше.
Аомаме сви устни, затърси да каже нещо, но думите отказваха да се появят.
– Но аз… последния път останах с впечатление… че някой винаги спи при Цубаса… в същата стая… да я пази.
– Вярно е, но жената заспала необичайно дълбоко и изобщо не усетила кога Цубаса е излязла. Но когато изгряло слънцето, Цубаса вече я нямало в леглото й.
– Значи, първо умира немската овчарка, а още на другия ден изчезва и Цубаса – изрече Аомаме, като да потвърди, че е разбрала правилно.
Вдовицата кимна:
– Засега няма данни, че двете събития са взаимно свързани, но според мен са.
Без никаква особена причина Аомаме хвърли поглед на аквариума върху масата. Вдовицата проследи погледа й. Двете златни рибки си плуваха най-спокойно в стъкленото си езерце, почти без да помръдват опашка. Лятната слънчева светлина се пречупваше по много особен начин в аквариума и създаваше впечатлението, че човек наднича в загадъчна океанска пещера.
– Тези рибки ги бях купила за Цубаса – опита се да обясни вдовицата. – На една от търговските улици в Адзабу имаше някакъв малък фестивал, на който я заведох. Реших, че не е здравословно да седи затворена през цялото време в една и съща стая. Естествено, Тамару ни придружаваше. Купих й аквариума от една сергия. Тя направо се влюби в рибките. По цял ден седеше в стаята си, без да откъсва поглед от тях. Донесох ги тук, след като стана ясно, че е изчезнала. И сега аз прекарвам сумати време да ги гледам. Просто зяпам в тях, без да правя нищо. Най-странното е, че гледането на рибките не те уморява. Никога досега не ми се е случвало да гледам златни рибки толкова съсредоточено.
– Имате ли някаква представа накъде може да е заминала Цубаса?
– Абсолютно никаква. Тя изобщо няма роднини. Доколкото знам, просто няма къде другаде да отиде на този свят.
– Колко голяма е вероятността някой да я е отвлякъл насила?
Вдовицата съвсем леко завъртя глава, като да прогони досадна мушица.
– Не, заминала е съвсем доброволно. Никой не е дошъл да я принуди. Неминуемо е щял да събуди някоя от околните жени – всички те спят много леко. Затова съм убедена: тя сама го е решила и сама го е направила. Слязла е на пръсти до долу, отворила си е предната врата и се е измъкнала. Направо си го представям пред очите. Не е разлаяла кучето. Нали то загина предната нощ. Дори не се е облякла. Дрехите й за следващия ден са си останали така, както са били сгънати. Тръгнала е по пижама. Подозирам, че и пари не е взела.
Гримасата на Аомаме се задълбочи:
– Сам-самичка – и то по пижама?
– Да – кимна вдовицата. – Но къде пък може да отиде едно сам-самичко десетгодишно момиче по пижама и без пукната пара – и то евентуално посред нощ? Според нормалната логика това е немислимо. И въпреки това, не знам защо, но на мен не ми се струва толкова странно. Напротив. Имам чувството, че просто е трябвало да се случи. Затова и не я търсим. Нищо не предприемам; седя си и гледам златните рибки. – Погледна към аквариума, после пак се обърна към Аомаме: – Да я търсим тук, сега, според мен е безсмислено. Заминала е някъде, където не можем да я стигнем.
Вдовицата престана да подпира брадичката си, сключи ръце в скута си и бавно изпусна дъха, който отдавна задържаше в себе си.
– Но за какво й е било да го прави? – чудеше се Аомаме. – Защо й е притрябвало да напуска приюта? Тук беше в пълна безопасност, а и нямаше къде да отиде.
– И аз не знам. Но имам чувството, че всичко почва със смъртта на кучката. Те двете се обожаваха взаимно. И смъртта на кучката – по този кървав, необясним начин – я е шокирала. Как иначе? То не остана човек в тази къща да не се шокира. А сега ми идва на ум дали пък убийството на кучето не е било някакво предупреждение към Цубаса?
– Предупреждение?
– Да не стои тук. Че знаят къде се е скрила. Че трябва да се маха. Че ако не се махне, на хората около нея може да се случат и още по-опасни неща. – Пръстите на вдовицата отмерваха в скута й някакво въображаемо време. Аомаме реши да изчака да чуе всичко, което възрастната жена имаше да й каже. – Според мен тя е разбрала предупреждението и доброволно е напуснала. Не че е искала да напусне – съмнявам се. Но й се е наложило да напусне, макар да е нямала къде другаде да отиде. Лошо ми става, като си помисля как се взема подобно решение от едно десетгодишно дете.
На Аомаме й се прищя да се пресегне и да хване вдовицата за ръка, но се възпря. Явно имаше още неща за слушане. А вдовицата продължи:
– И за мен шокът бе огромен, разбира се. Имах чувството, че някой е откъснал физически част от тялото ми. Както знаеш, канех се официално да я осиновя. Давах си сметка, че няма да е толкова лесно, но въпреки всичките предполагаеми трудности държах да го направя. Ако не станеше, нямаше да има кому да се оплача, а, честно казано, на моите години тия неща страшно ти костват.
– Но какво й пречи на Цубаса да се върне някой ден? – попита Аомаме. Така и така и пари няма, и къде да отиде няма…
– Ще ми се да си права, но няма да стане така – рече вдовицата с абсолютно равен глас. – Може и само на десет години да е, но мисли напълно самостоятелно. Решила е и е тръгнала. Съмнявам се, че някой ден ще й се прище да се върне.
– Извинете ме за момент – рече Аомаме. Отиде до масата при вратата и си наля студен чай в чашата от зелен шлифован кристал. Не че толкова я мъчеше жаждата; по-скоро искаше със ставането си да внесе принудителна пауза в разговора им. Върна се на дивана, отпи от чая и остави чашата върху стъклената повърхност на масичката. Вдовицата я изчака да се намести удобно на дивана, преди да каже:
– Стига за Цубаса – след което протегна врат и сключи длани, за да си даде емоционална пауза. – Да поговорим сега за Сакигаке и техния Вожд. Ще ти кажа какво успяхме да установим дотук. Тъкмо затова пожелах да дойдеш днес. Освен във връзка с Цубаса, разбира се.
Аомаме кимна. Точно това бе очаквала.
– Както вече казах миналия път, абсолютно длъжни сме да „се погрижим“ за този техен Вожд. Да го пренесем на друг свят. Вече знаеш, разбира се, че има навика да изнасилва невръстни момичета, никое от които не е имало още първия си мензис. Съчинява някаква доктрина и се възползва от системата на сектата, за да оправдае тези свои действия. Проучих го максимално подробно, макар да ми струваше доста пари. Оказа се, че никак не е лесно. Разходите дотук надхвърлиха далеч предварителните ми очаквания, но пък успяхме да идентифицираме четирите момичета, които вероятно е изнасилил. Цубаса е била номер четири.
Аомаме вдигна чашата си и отпи от ледения чай, но не усети вкуса му: устата й сякаш бе пълна с памук, който поемаше всички аромати.
– Още не сме наясно с всички подробности, но поне две от момичетата и сега живеят в селището на сектата – каза вдовицата. – Разбираме, че служат на Вожда в качеството си на лични негови жрици. Никога не се появяват пред обикновените вярващи. Но не знаем дали са там по своя воля, или понеже не могат да избягат. Не знаем и дали сексуалните отношения между Вожда и тях още продължават. Така или иначе, живеят на едно и също място, като семейство. В резиденцията на Вожда не се допуска абсолютно никой от редовите вярващи. Много неща продължават да са загадка.
Чашата от шлифован кристал бе започнала да се запотява върху масата. Вдовицата спря да си поеме дъх, после продължи:
– Но едно установихме със сигурност: първата от четирите жертви е дъщерята на самия вожд.
Аомаме се намръщи. Лицевите й мускули неволно се раздвижиха и силно разкривиха. Искаше да каже нещо, но гласът й не успяваше да оформи думите.
– Наистина е така – рече вдовицата. – Смята се, че първото поругано момиче e била дъщеря му. Станало е преди десет години, когато е била на десет.
Вдовицата позвъни по вътрешния телефон и нареди на Тамару да донесе бутилка шери и две чаши. Зачакаха го смълчани; всяка от двете имаше нужда да подреди мислите си. Тамару влезе с поднос с нова бутилка шери и две тънки, елегантни кристални чашки. Подреди всичко това на масичката, отвинти капачката с рязко, точно движение, сякаш прекърши пилешки врат. Бутилката загъргори, докато наливаше шерито. Вдовицата кимна, Тамару се поклони и, както винаги, напусна помещението, без нищо да каже. И стъпките му бяха безшумни.
Не само за кучката жали,  рече си Аомаме. И изчезването на момичето го е наранило дълбоко. Толкова важно бе за вдовицата, а така да му изчезне под носа! Технически погледнато, той не носеше отговорност за детето. Не беше живеещ на обекта охранител; ако нямаше нещо специално, което да го задържи у вдовицата, нощем спеше в собствения си дом, на десет минути път пеша. И смъртта на кучката, и изчезването на момичето се бяха случили през нощта, докато не е бил на работа. И на двете е нямало как да попречи. Пък и задачата му бе да охранява вдовицата и къщата с върбите. В задълженията му не влизаше приютът, който поначало бе извън оградата на резиденцията. И въпреки всичко Тамару възприемаше събитията като личен провал – и като непростима обида.
– Готова ли си да се погрижиш за този човек? – попита вдовицата Аомаме.
– Напълно готова – потвърди Аомаме.
– Никак няма да ти е лесно – каза вдовицата. – Поначало задачите, които ти възлагам, никак не са леки. Но тази е нещо съвсем изключително. Ще направим цялата необходима предварителна подготовка, но никак не съм убедена, че ще сме в състояние да гарантираме сигурността ти. Рискът вероятно ще е по-висок от всеки друг път.
– Разбирам.
– Както и друг път съм ти казвала, предпочитам да не те пращам в опасни ситуации, но най-честно ти заявявам – този път изборът ни е ограничен.
– Не възразявам – рече Аомаме. – Не можем да оставим този човек жив на този свят.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
То аз и без това, в ролята си на читател, малко трудно му схванах логиката на всичките дооти и мадзи на Мураками. Иначе първата книга беше много интересна, за разлика от втората, която приличаше на скучен любовен роман. Но въпреки всичко вече съм МУРАКАМИ ФЕН! Благодаря на изд. Колибри ... :)

Оценка: +1

Г-н Преслав Ганев, автор на блога "Литературата Днес", привлече вниманието ми върху неприятния факт, че в кн. 2 на "1Q84" е допусната досадна техническа грешка: въведената от Мураками дума "доота" в множествено число се явява като "дохти" вместо "дооти". Грешката е изцяло моя. Благодаря на г-н Ганев за градивната критика и моля всички читатели за извинение.

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-008-6
Купи
Цена
12.00 лв.
(16.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени