Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Малкият Николà пътува
Печатно издание
ISBN
978-619-150-042-0
Цена
9.00 лв.
Купи

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
145/200
Тегло
240 гр.
Страници
164
Превод
Венелин Пройков
Дата на издаване
12 ноември 2012

Малкият Николà пътува

„Животът е сложно нещо, момчето ми...“ – това са крилатите думи, увенчали рождения ден на таткото на Николà. Авторът на текста Рьоне Госини и илюстраторът Жан-Жак Семпе не се шегуват в тази книга, те направо ни скъсват от смях.

Може ли телефонът да бъде играчка, колко сладоледа са нужни за една кинопрожекция, лесно ли се разказва виц – всичко това ще научим от неуморния и словоохотлив Николà. Тук е и разказът как родителите му го оставят самичък вкъщи, за да отидат на вечеря, и какво се случва тогава...

А като добавим решаването на кръстословица и разходката сред чудесата на природата, окончателно разбираме колко е хубаво да притежаваме и тази книга от знаменитата поредица сред четивата в нашата библиотека.

За деца над 6 години и за всички възрастни.

За автора

„Роден съм на 14 август 1926 г. в Париж и тутакси се залових да раста. Следващият ден беше 15 август и си останахме у дома.” Семейството му емигрира в Аржентина, където той завършва средното си образование във Френския колеж на Буенос Айрес: „В училище бях истински калпазанин. Но тъй като се учех по-скоро добре, не ме изключваха.” Кариерата си започва в Ню Йорк.

Когато се връща във Франция в началото на петдесетте, изпод перото му се раждат цяла поредица легендарни герои; Госини замисля приключенията на малкия Николá заедно с Жан-Жак Семпе, като изобретява детски език, който става причина малкият палавник да се прочуе по света. След това Госини създава Астерикс заедно с Албер Юдерзо. Успехът на малкия гал е феноменален. Приключенията на Астерикс, преведени на 107 езика и диалекта, са сред най-четените произведения по света. Редом с това плодовитият автор осъществява „Лъки Люк” (Lucky Luke) заедно с Морис, „Изногуд” (Iznogoud) с Табари, „Откачалките” (Les Dingodossiers) с Готлиб и т.н.

Начело на вестник „Пилот”, предизвиква истинска революция в комикса, като го издига до ранга на „девето изкуство”.

В киното Госини създава студиата „Идефикс” заедно с Юдерзо и Дарго. Осъществява няколко шедьовъра на анимацията – „Астерикс и Клеопатра” „Дванайсетте подвига на Астерикс”, „Дейзи Таун” и „Братя Далтон”. Посмъртно му е присъдена награда „Сезар” за цялостното му кинематографично творчество.

На 5 ноември 1977 г. Рьоне Госини умира на 51-годишна възраст. Ерже* заявява: „Тентен се прекланя пред Астерикс.” Неговите герои са го надживели и много от изразите му са преминали във всекидневната ни реч: „бягам по-бързо от сянката си”, „на краставичар краставици да продаваш”, „намирам цаката на някого”, „тия смахнати римляни”…

Гениален сценарист, в приключенията на малкия Николá, дяволито момченце, което върши пакости с подкупваща наивност, Госини достига върха на своя талант. Това го кара да каже: „Изпитвам особена нежност към този герой.”

Жан-Жак Семпе

„Когато бях малък, пакостите в училище бяха единственото ми развлечение”. Семпе е роден на 17 август 1932 г. в Бордо. По-скоро слаб ученик, изключен за лошо поведение от „Колеж модерн” в Бордо, той сменя различни професии: момче за всичко при един търговец на вино, ръководител в детски летен лагер, помощник в кантора.

Осемнайсетгодишен, отбива преждевременно военната си служба и заминава за Париж. Обикаля редакциите и през 1951 г. продава първата си рисунка на вестник „Сюд-Уест”. Срещата му с Госини съвпада с началото на светкавична кариера като „вестникарски карикатурист”. С малкия Никола създава незабравима галерия от портрети на ужасни хлапета, населяващи въображението ни до ден днешен. Успоредно с приключенията на малкия ученик дебютира в „Пари Мач” през 1956 г. и сътрудничи на множество списания. Първият му албум с карикатури се появява през 1962 г. – „Няма нищо просто”. Следват трийсетина други, шедьоври на хумора, великолепно отразяващи умилено-ироничното му възприятие за нашите и на света недъзи.

Създател на Марселен Кайу, на Раул Табюрен, както и на господин Ламбер, неговият талант на наблюдател, съчетан с невероятен усет за комичното, го правят един от най-големите френски карикатуристи от последните четирийсет години.

Освен собствените си албуми е илюстрирал „Катрин Сертитюд” от Патрик Модиано, а също и „Историята на господин Зомер” от Патрик Зюскинд.

Семпе е един от малцината френски художници, илюстрирали кориците на престижния „Ню Йоркър”, и днес всяка седмица разсмива хиляди читатели от страниците на „Пари Мач”, „Фигаро Литерер” и други.

Той с въодушевление посреща появата на „Неиздавани истории за малкия Никола” – развълнуван от това събитие, изненадан и развеселен от завръщането на малкия Никола.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Рьоне Госини, Жан-Жак Семпе „Малкият Николà пътува“

В четвъртък, нали не учим, отидохме с мама да пазаруваме. Тя ми купи страхотни жълти обувки, жалко, дето няма да мога да ги нося, понеже ми убиват. Ама аз не казах на мама, за да не я натъжавам и да бъда послушен. Като излизахме от магазина, мама ми посочи една голяма къща и рече:
– В тази сграда се намира службата на татко. Дали да не се отбием при него?
Аз казах, че ще бъде адски хубаво.
Когато мама започна да отваря вратата към службата на татко, отвътре се чу силен шум, а после влязохме в една стая, където имаше сума ти господа и всичките май бяха много заети. Татко вдигна глава над листовете, които гледаше, и страшно се учуди, когато ни видя.
– Я! – каза татко. – Какво правите тука? Помислихме, че шефът се връща.
След като ни видяха, другите господа май вече не бяха толкова заети.
– Момчета – рече татко, – да ви представя жена ми и сина ми Николà.
Господата станаха от бюрата и дойдоха да ни поздравят. Татко ги представи на мама.
– Този дебелият е Барлие, лаком е колкото си иска – каза татко.
Господин Барлие се разсмя; приличаше на моя приятел Алсест, само че с вратовръзка. Алсест ми е приятелче от училище и все яде.
– Това пък – продължи татко – е Дюпарк, много го бива да прави хартиени самолетчета. Този с очилата е Бонгрен; като счетоводител не го бива много, обаче е цар, що се отнася до скатаването. Дребничкият е Патмуй, може да спи с отворени очи; това са Брюмош и Трампе, а тоя с грамадните зъби е Малбен.
– Да не ви пречим на работата? – попита мама.
– Ни най-малко, госпожо – отговори господин Бонгрен. – Впрочем шефа господин Мушбум го няма.
– Значи това е прочутият Николà, за който толкова сме слушали? – попита господин Малбен, тоя със зъбите.
Аз му казах, че съм аз, всичките се изредиха да ме галят по главата, разпитаха ме дали се уча добре, дали слушам и дали татко мие чиниите вкъщи. Аз отговорих на всичко с „да“, за да не сбъркам нещо, а те всички се разкикотиха.
– Много хитро – рече татко. – Я им кажи истината, Николà.
Тогава аз казах, че не се уча толкова добре в училище, а пък те се разкикотиха още по-силно. Направо като в междучасие. Адски щуро.
– Е, виждаш ли, Николà? – рече татко. – Татко ти работи тук.
– От време на време, като не е зает с чиниите – обади се господин Трампе, татко го ръгна с юмрук в ръката, а господин Трампе го тупна по главата.
Аз се загледах в пишещата машина на едно от бюрата. Господин Патмуй се приближи до мен и ме попита искам ли да се науча да пиша на неговата машина. Аз казах, че искам, ама да не му преча. Господин Патмуй ми отвърна, че съм едно чудесно момченце, че тъкмо работел, но нищо, и извади от машината един лист, на който пишеше: „бадабадабададубидубидубодободо“ и нататък все така. Господин Патмуй ми показа как става и аз опитах, ама не натисках достатъчно копчетата. Господин Патмуй ми каза да не се боя, а да удрям силно, и аз фраснах с юмрук машината. Чуха се звуци и господин Патмуй май се притесни, опита се на свой ред да чукне по машината, каза, че нещо се е счупило, и се зае да го оправя.
Стоях си и гледах господин Патмуй цял омотан с червено-черна лента, много красиво, и изведнъж под носа ми прелетя хартиено самолетче. Беше го метнал господин Дюпарк. Самолетчето на господин Дюпарк беше жестоко и крилата му бяха оцветени в синьо, бяло и червено като на истинските самолети.
– Харесва ли ти моето самолетче? – попита ме господин Дюпарк.
Аз казах, че да, тогава господин Дюпарк заяви, че ще ме научи как стават и измъкна от бюрото си лист, върху който пишеше: „Предприятие „Мушбум“. И бързо-бързо с едни ножици, с малко лепило и едни цветни моливи измайстори друго самолетче. Бива си го господин Дюпарк; сигурно вкъщи има сума ти самолетчета.
– Упражнявай се – каза ми господин Дюпарк, – на бюрото ми има хартия.
Захванах се да правя самолетчета, а всички бяха наобиколили господин Патмуй, който беше много зает с пишещата машина. Имаше червени и черни петна по лицето и по ръцете, понеже лентата пускаше боя, също като синята ми пижама. Татко и другите господа даваха майтапчийски съвети на господин Патмуй. Само господин Барлие не беше при тях, седеше си, беше си качил краката на бюрото, хрупаше ябълка и четеше вестник.
После чухме как някой шумно се изкашля и всички се обърнаха. Входната врата беше отворена и там беше застанал един господин с много недоволен вид.
Всички приятелчета на татко спряха да се майтапят и се върнаха по бюрата си. Господин Барлие си смъкна краката, метна вестника в едно чекмедже заедно с огризката от ябълката и започна да пише. Справи се адски бързо, макар и дебел. Господин Патмуй чукаше по машината, ама едва ли се получаваше нещо, понеже ръцете му бяха омотани с лентата, също както татко държи вълната, докато мама я навива на кълбо.
Татко се приближи до господина и му каза:
– Господине, жена ми и синчето ми минавали наблизо и решили да ме изненадат, та се отбиха насам.
После татко се обърна към нас и ни каза:
– Скъпа, Николà, да ви представя господин Мушбум.
Господин Мушбум се усмихна само с уста, ръкува се с мама, каза, че му е драго, погали ме по косата и ме попита дали се уча добре в училище и дали слушам. Нищо не спомена за чинии. После господин Мушбум погледна самолетчето, което държах в ръка, каза ми, че си имам хубаво самолетче, а него наистина си го биваше, самолетчето
де. Само то се беше получило; останалите не, бях ги нахвърлял по пода.
– Да ви го подаря, ако искате – казах аз на господин Мушбум.
Тогава господин Мушбум наистина се разкикоти, взе самолетчето, огледа го, спря да се кикоти и очите му станаха като твърдо сварените яйца, които мама приготвя, когато ходим на екскурзии.
– Ама това е договорът с Трипен! – извика господин Мушбум. – Утре сутринта Трипен трябва да дойде да го подпише!
Аз се разплаках, казах, че съм намерил листата на бюрото на господин Дюпарк и съм взел изписани, за да не хабя чиста хартия. Господин Мушбум се държа много мило, каза ми, че няма нищо, че господин Дюпарк и колегите му с най-голямо удоволствие ще съставят наново договора, дори да трябва да останат до късно тази вечер.
Когато си тръгнахме с мама, татко и неговите приятелчета работеха съвсем безшумно, а господин Мушбум се разхождаше между масите с ръце зад гърба, както правеше нашият възпитател Бульона, когато имахме контролно по аритметика.
Адски ми се иска да порасна бързо и да не ходя вече на училище, а да работя в някоя служба като моя татко!

Рюфюс ни разправи как се видял с братовчед си Никез, дето е скаут, и Никез му показал страхотни игри, които скаутите били научили от червенокожите.
– Да не би червенокожите да идват да учат скаутите на разни игри? – попита Жофроа.
– Да, господинчо – отвърна Рюфюс. – Адски полезни работи, примерно как се пали огън, като се търкат камъни и клечки, и най-вече как се върви по диря, за да отидеш да освободиш пленници.
– Какво е това, да се върви по диря? – попита Клотер.
Рюфюс обясни:
– Ами червенокожите оставят белези, разни камъни, клони, пера, а за другите това е диря, те вървят, като следват белезите, и ще е адски добре за нашата банда, ако се научим да правим така. Тогава, като се бием с враговете и някой бъде пленен, може да остави диря за приятелчетата, пък те да се приближат незабелязано и – бам! – да освободят плененото приятелче.
Тука всички се съгласихме, ние обичаме полезните игри. Тогава Рюфюс предложи всички да се срещнем утре, в четвъртък, който не е учебен ден, в кварталната градинка.
– Защо не в запустелия двор? – попита Жоашен. – В запустелия двор е по-спокойно.
– Много е тясно – заяви Рюфюс, – веднага ще открием пленника. А и виждал ли си някога червенокожи да следват диря в запустял двор?
– Да не би пък ти да си ги виждал да следват диря в градинка? – попита Жоашен.
– Вижте сега – каза Рюфюс, – които искат да се научат да вървят по диря като червенокожите, утре след обеда ще дойдат в градинката, а на останалите много им здраве.
В четвъртък, след като се наобядвахме, всички се събрахме в градинката. Градинката в нашия квартал е жестока, в нея има езеро, разни дами, които плетат и си говорят, бебешки колички, трева, дървета и един пазач с бастун и със свирка, който забранява да ходим по тревата и да се катерим по дърветата.
– Аз ще поставя знаци по дирята – рече Рюфюс – и ще отида да се скрия, аз ще съм пленникът, дето са го отвели враговете. Вие ще следвате знаците и ще дойдете да ме освободите.
– А как ще разпознаем знаците? – попита Мексан.
– Ще взема камъчета от алеите – обясни Рюфюс – и ще направя от тях купчинки. Вие ще минавате от купчинка на купчинка. Ама да внимавате! Враговете не бива да ви видят; затова ще пълзите, както правят червенокожите.
– А, не – рече Алсест. – Аз няма да пълзя. Не искам да си изцапам сандвича.
– Трябва да пълзиш – каза Рюфюс, – иначе враговете ще те видят.
– Толкоз по-зле за враговете – отвърна Алсест. – Враговете много да не гледат, щото аз няма да пълзя!
– Щом няма да пълзиш, не си червенокож и не си от бандата! – извика Рюфюс.
Алсест му се изплези, а езикът му беше целият в трохи, и се канеха да се сбият. Аз обаче предложих да не губим време, а да се престорим, че Алсест пълзи и че враговете не го виждат. Всички се съгласиха.
– Добре – каза Рюфюс. – Аз ще приготвя знаците по дирята, а вие се обърнете и не ме гледайте.
Ние се обърнахме и Рюфюс тръгна.
– Трябва ни вожд – рече Жофроа. – Предлагам аз да съм.
– Защо пък ти? – попита Йод. – Всеки път едно и също. Все тоя палячо гледа да стане вожд. Няма да стане! Не, господинчо, няма!
– Аз ли съм палячо? – попита Жофроа.
Аз обаче казах, че е тъпо да се бием за такова нещо. А и при червенокожите вожд става най-старият.
– Къде пък си видял такова нещо бе, тъпак? – попита ме Жофроа.
– Видял съм го в една книга, която ми подари леля Дороте – отвърнах аз. – Я само да повториш, че съм тъпак!
– Най-стар съм аз – заяви Клотер.
Клотер наистина е най-стар в класа. Когато бил малък, повторил една година в яслите. Ние пък адски се разкикотихме, когато си представихме Клотер като вожд на нещо. Накрая решихме, че все едно вождът е останал в лагера, а ние сме най-добрите воини, изпратени от него да освободят пленника.
– Да, ти си палячо! – каза Йод на Жофроа.
И те се сбиха, а ние ги наобиколихме. Тогава чухме някой да свири здравата и пазачът пристигна тичешком, размахвайки бастуна си.
– Престанете! – извика той. – Наблюдавам ви, откакто сте влезли в градината! Ако се държите като диваци, всичките ще ви изхвърля! Ясно ли е?
– Човек вече няма спокойствие в тази градина – обади се една дама. – С това свирене събудихте детенцето! Ще подам оплакване!
Дамата седеше на една пейка наблизо. Прибра си плетивото, стана и взе да тика една количка, а в нея имаше бебе, което адски пищеше. Пазачът стана целият червен, отиде при дамата, взе да й говори, като ни сочеше с бастуна си, и дамата седна отново, почна да люлее количката, бебето издаде разни звуци и спря да пищи.
– Знаците са готови! – каза ни Рюфюс, който се беше върнал и беше с много мръсни ръце.
– Какви знаци? – попита Клотер.
– Знаците по дирята, тъпако! – отвърна Рюфюс. – Сега вие няма да гледате, ще броите до сто, а аз ще се скрия.
Рюфюс пак си тръгна, ние почнахме да броим, а когато се обърнахме, Рюфюс никъде не се виждаше. Всички се проснахме на земята и взехме да пълзим, с изключение на Алсест, който се преструваше, че го прави, и ядеше баничка. Не бяхме открили още нито един знак от дирята, когато пазачът се върна.
– Какво ви става, та се влачите по земята? – попита пазачът, а едното му око беше по-малко от другото.
– Всички пълзим, понеже ще освобождаваме едно приятелче, пък не бива да ни видят враговете – обясни Алсест.
– Аха – добави Йод. – Вървим по диря, като червенокожите.
Всички пълзяхме около пазача и му обяснявахме – и изведнъж се чу силно изсвирване.
– Безобразие! – извика дамата. – Ще подам оплакване! Познавам един депутат!
И си тръгна с количката и с бебето, което вдигаше жестока врява, а пазачът хукна подир нея.
Тогава пристигна Рюфюс, беше страшно сърдит.
– Какво става бе! – извика той. – Ще вървите ли по дирята, или няма да вървите? Стоите си тука и си говорите, а аз ви чакам! Затворете си очите, бройте до сто и ме търсете! Така де, какво сега, ама работа!
Всички лежахме на земята със затворени очи и брояхме, и изведнъж чухме гласа на пазача, който крещеше:
– Абе полудяхте ли всички? Стига сте мърморили там, отворете си очите и станете, като ви говоря! Я кажете първо къде е хулиганчето, което има свирка?
– Пленник е – отговори Мексан. – Тъкмо него търсим. Обаче по дирята има знаци, със сигурност ще го открием.
– Вън! – изрева пазачът. – Всички вън! Отивайте да играете другаде! Да не съм ви видял повече! Вън, че ще ви натикам в затвора!
Тогава всички се изправихме с изключение на Алсест, който си беше прав, и избягахме. Жоашен предложи да отидем в запустелия двор, където хубаво си поиграхме футбол с една консервена кутия.
Рюфюс пък се бил скрил на едно дърво в градината и пазачът му хванал дирята – та Рюфюс го освободил баща му.

Рьоне Госини, Жан-Жак Семпе „Малкият Николà пътува“

В четвъртък, нали не учим, отидохме с мама да пазаруваме. Тя ми купи страхотни жълти обувки, жалко, дето няма да мога да ги нося, понеже ми убиват. Ама аз не казах на мама, за да не я натъжавам и да бъда послушен. Като излизахме от магазина, мама ми посочи една голяма къща и рече:
– В тази сграда се намира службата на татко. Дали да не се отбием при него?
Аз казах, че ще бъде адски хубаво.
Когато мама започна да отваря вратата към службата на татко, отвътре се чу силен шум, а после влязохме в една стая, където имаше сума ти господа и всичките май бяха много заети. Татко вдигна глава над листовете, които гледаше, и страшно се учуди, когато ни видя.
– Я! – каза татко. – Какво правите тука? Помислихме, че шефът се връща.
След като ни видяха, другите господа май вече не бяха толкова заети.
– Момчета – рече татко, – да ви представя жена ми и сина ми Николà.
Господата станаха от бюрата и дойдоха да ни поздравят. Татко ги представи на мама.
– Този дебелият е Барлие, лаком е колкото си иска – каза татко.
Господин Барлие се разсмя; приличаше на моя приятел Алсест, само че с вратовръзка. Алсест ми е приятелче от училище и все яде.
– Това пък – продължи татко – е Дюпарк, много го бива да прави хартиени самолетчета. Този с очилата е Бонгрен; като счетоводител не го бива много, обаче е цар, що се отнася до скатаването. Дребничкият е Патмуй, може да спи с отворени очи; това са Брюмош и Трампе, а тоя с грамадните зъби е Малбен.
– Да не ви пречим на работата? – попита мама.
– Ни най-малко, госпожо – отговори господин Бонгрен. – Впрочем шефа господин Мушбум го няма.
– Значи това е прочутият Николà, за който толкова сме слушали? – попита господин Малбен, тоя със зъбите.
Аз му казах, че съм аз, всичките се изредиха да ме галят по главата, разпитаха ме дали се уча добре, дали слушам и дали татко мие чиниите вкъщи. Аз отговорих на всичко с „да“, за да не сбъркам нещо, а те всички се разкикотиха.
– Много хитро – рече татко. – Я им кажи истината, Николà.
Тогава аз казах, че не се уча толкова добре в училище, а пък те се разкикотиха още по-силно. Направо като в междучасие. Адски щуро.
– Е, виждаш ли, Николà? – рече татко. – Татко ти работи тук.
– От време на време, като не е зает с чиниите – обади се господин Трампе, татко го ръгна с юмрук в ръката, а господин Трампе го тупна по главата.
Аз се загледах в пишещата машина на едно от бюрата. Господин Патмуй се приближи до мен и ме попита искам ли да се науча да пиша на неговата машина. Аз казах, че искам, ама да не му преча. Господин Патмуй ми отвърна, че съм едно чудесно момченце, че тъкмо работел, но нищо, и извади от машината един лист, на който пишеше: „бадабадабададубидубидубодободо“ и нататък все така. Господин Патмуй ми показа как става и аз опитах, ама не натисках достатъчно копчетата. Господин Патмуй ми каза да не се боя, а да удрям силно, и аз фраснах с юмрук машината. Чуха се звуци и господин Патмуй май се притесни, опита се на свой ред да чукне по машината, каза, че нещо се е счупило, и се зае да го оправя.
Стоях си и гледах господин Патмуй цял омотан с червено-черна лента, много красиво, и изведнъж под носа ми прелетя хартиено самолетче. Беше го метнал господин Дюпарк. Самолетчето на господин Дюпарк беше жестоко и крилата му бяха оцветени в синьо, бяло и червено като на истинските самолети.
– Харесва ли ти моето самолетче? – попита ме господин Дюпарк.
Аз казах, че да, тогава господин Дюпарк заяви, че ще ме научи как стават и измъкна от бюрото си лист, върху който пишеше: „Предприятие „Мушбум“. И бързо-бързо с едни ножици, с малко лепило и едни цветни моливи измайстори друго самолетче. Бива си го господин Дюпарк; сигурно вкъщи има сума ти самолетчета.
– Упражнявай се – каза ми господин Дюпарк, – на бюрото ми има хартия.
Захванах се да правя самолетчета, а всички бяха наобиколили господин Патмуй, който беше много зает с пишещата машина. Имаше червени и черни петна по лицето и по ръцете, понеже лентата пускаше боя, също като синята ми пижама. Татко и другите господа даваха майтапчийски съвети на господин Патмуй. Само господин Барлие не беше при тях, седеше си, беше си качил краката на бюрото, хрупаше ябълка и четеше вестник.
После чухме как някой шумно се изкашля и всички се обърнаха. Входната врата беше отворена и там беше застанал един господин с много недоволен вид.
Всички приятелчета на татко спряха да се майтапят и се върнаха по бюрата си. Господин Барлие си смъкна краката, метна вестника в едно чекмедже заедно с огризката от ябълката и започна да пише. Справи се адски бързо, макар и дебел. Господин Патмуй чукаше по машината, ама едва ли се получаваше нещо, понеже ръцете му бяха омотани с лентата, също както татко държи вълната, докато мама я навива на кълбо.
Татко се приближи до господина и му каза:
– Господине, жена ми и синчето ми минавали наблизо и решили да ме изненадат, та се отбиха насам.
После татко се обърна към нас и ни каза:
– Скъпа, Николà, да ви представя господин Мушбум.
Господин Мушбум се усмихна само с уста, ръкува се с мама, каза, че му е драго, погали ме по косата и ме попита дали се уча добре в училище и дали слушам. Нищо не спомена за чинии. После господин Мушбум погледна самолетчето, което държах в ръка, каза ми, че си имам хубаво самолетче, а него наистина си го биваше, самолетчето
де. Само то се беше получило; останалите не, бях ги нахвърлял по пода.
– Да ви го подаря, ако искате – казах аз на господин Мушбум.
Тогава господин Мушбум наистина се разкикоти, взе самолетчето, огледа го, спря да се кикоти и очите му станаха като твърдо сварените яйца, които мама приготвя, когато ходим на екскурзии.
– Ама това е договорът с Трипен! – извика господин Мушбум. – Утре сутринта Трипен трябва да дойде да го подпише!
Аз се разплаках, казах, че съм намерил листата на бюрото на господин Дюпарк и съм взел изписани, за да не хабя чиста хартия. Господин Мушбум се държа много мило, каза ми, че няма нищо, че господин Дюпарк и колегите му с най-голямо удоволствие ще съставят наново договора, дори да трябва да останат до късно тази вечер.
Когато си тръгнахме с мама, татко и неговите приятелчета работеха съвсем безшумно, а господин Мушбум се разхождаше между масите с ръце зад гърба, както правеше нашият възпитател Бульона, когато имахме контролно по аритметика.
Адски ми се иска да порасна бързо и да не ходя вече на училище, а да работя в някоя служба като моя татко!

Рюфюс ни разправи как се видял с братовчед си Никез, дето е скаут, и Никез му показал страхотни игри, които скаутите били научили от червенокожите.
– Да не би червенокожите да идват да учат скаутите на разни игри? – попита Жофроа.
– Да, господинчо – отвърна Рюфюс. – Адски полезни работи, примерно как се пали огън, като се търкат камъни и клечки, и най-вече как се върви по диря, за да отидеш да освободиш пленници.
– Какво е това, да се върви по диря? – попита Клотер.
Рюфюс обясни:
– Ами червенокожите оставят белези, разни камъни, клони, пера, а за другите това е диря, те вървят, като следват белезите, и ще е адски добре за нашата банда, ако се научим да правим така. Тогава, като се бием с враговете и някой бъде пленен, може да остави диря за приятелчетата, пък те да се приближат незабелязано и – бам! – да освободят плененото приятелче.
Тука всички се съгласихме, ние обичаме полезните игри. Тогава Рюфюс предложи всички да се срещнем утре, в четвъртък, който не е учебен ден, в кварталната градинка.
– Защо не в запустелия двор? – попита Жоашен. – В запустелия двор е по-спокойно.
– Много е тясно – заяви Рюфюс, – веднага ще открием пленника. А и виждал ли си някога червенокожи да следват диря в запустял двор?
– Да не би пък ти да си ги виждал да следват диря в градинка? – попита Жоашен.
– Вижте сега – каза Рюфюс, – които искат да се научат да вървят по диря като червенокожите, утре след обеда ще дойдат в градинката, а на останалите много им здраве.
В четвъртък, след като се наобядвахме, всички се събрахме в градинката. Градинката в нашия квартал е жестока, в нея има езеро, разни дами, които плетат и си говорят, бебешки колички, трева, дървета и един пазач с бастун и със свирка, който забранява да ходим по тревата и да се катерим по дърветата.
– Аз ще поставя знаци по дирята – рече Рюфюс – и ще отида да се скрия, аз ще съм пленникът, дето са го отвели враговете. Вие ще следвате знаците и ще дойдете да ме освободите.
– А как ще разпознаем знаците? – попита Мексан.
– Ще взема камъчета от алеите – обясни Рюфюс – и ще направя от тях купчинки. Вие ще минавате от купчинка на купчинка. Ама да внимавате! Враговете не бива да ви видят; затова ще пълзите, както правят червенокожите.
– А, не – рече Алсест. – Аз няма да пълзя. Не искам да си изцапам сандвича.
– Трябва да пълзиш – каза Рюфюс, – иначе враговете ще те видят.
– Толкоз по-зле за враговете – отвърна Алсест. – Враговете много да не гледат, щото аз няма да пълзя!
– Щом няма да пълзиш, не си червенокож и не си от бандата! – извика Рюфюс.
Алсест му се изплези, а езикът му беше целият в трохи, и се канеха да се сбият. Аз обаче предложих да не губим време, а да се престорим, че Алсест пълзи и че враговете не го виждат. Всички се съгласиха.
– Добре – каза Рюфюс. – Аз ще приготвя знаците по дирята, а вие се обърнете и не ме гледайте.
Ние се обърнахме и Рюфюс тръгна.
– Трябва ни вожд – рече Жофроа. – Предлагам аз да съм.
– Защо пък ти? – попита Йод. – Всеки път едно и също. Все тоя палячо гледа да стане вожд. Няма да стане! Не, господинчо, няма!
– Аз ли съм палячо? – попита Жофроа.
Аз обаче казах, че е тъпо да се бием за такова нещо. А и при червенокожите вожд става най-старият.
– Къде пък си видял такова нещо бе, тъпак? – попита ме Жофроа.
– Видял съм го в една книга, която ми подари леля Дороте – отвърнах аз. – Я само да повториш, че съм тъпак!
– Най-стар съм аз – заяви Клотер.
Клотер наистина е най-стар в класа. Когато бил малък, повторил една година в яслите. Ние пък адски се разкикотихме, когато си представихме Клотер като вожд на нещо. Накрая решихме, че все едно вождът е останал в лагера, а ние сме най-добрите воини, изпратени от него да освободят пленника.
– Да, ти си палячо! – каза Йод на Жофроа.
И те се сбиха, а ние ги наобиколихме. Тогава чухме някой да свири здравата и пазачът пристигна тичешком, размахвайки бастуна си.
– Престанете! – извика той. – Наблюдавам ви, откакто сте влезли в градината! Ако се държите като диваци, всичките ще ви изхвърля! Ясно ли е?
– Човек вече няма спокойствие в тази градина – обади се една дама. – С това свирене събудихте детенцето! Ще подам оплакване!
Дамата седеше на една пейка наблизо. Прибра си плетивото, стана и взе да тика една количка, а в нея имаше бебе, което адски пищеше. Пазачът стана целият червен, отиде при дамата, взе да й говори, като ни сочеше с бастуна си, и дамата седна отново, почна да люлее количката, бебето издаде разни звуци и спря да пищи.
– Знаците са готови! – каза ни Рюфюс, който се беше върнал и беше с много мръсни ръце.
– Какви знаци? – попита Клотер.
– Знаците по дирята, тъпако! – отвърна Рюфюс. – Сега вие няма да гледате, ще броите до сто, а аз ще се скрия.
Рюфюс пак си тръгна, ние почнахме да броим, а когато се обърнахме, Рюфюс никъде не се виждаше. Всички се проснахме на земята и взехме да пълзим, с изключение на Алсест, който се преструваше, че го прави, и ядеше баничка. Не бяхме открили още нито един знак от дирята, когато пазачът се върна.
– Какво ви става, та се влачите по земята? – попита пазачът, а едното му око беше по-малко от другото.
– Всички пълзим, понеже ще освобождаваме едно приятелче, пък не бива да ни видят враговете – обясни Алсест.
– Аха – добави Йод. – Вървим по диря, като червенокожите.
Всички пълзяхме около пазача и му обяснявахме – и изведнъж се чу силно изсвирване.
– Безобразие! – извика дамата. – Ще подам оплакване! Познавам един депутат!
И си тръгна с количката и с бебето, което вдигаше жестока врява, а пазачът хукна подир нея.
Тогава пристигна Рюфюс, беше страшно сърдит.
– Какво става бе! – извика той. – Ще вървите ли по дирята, или няма да вървите? Стоите си тука и си говорите, а аз ви чакам! Затворете си очите, бройте до сто и ме търсете! Така де, какво сега, ама работа!
Всички лежахме на земята със затворени очи и брояхме, и изведнъж чухме гласа на пазача, който крещеше:
– Абе полудяхте ли всички? Стига сте мърморили там, отворете си очите и станете, като ви говоря! Я кажете първо къде е хулиганчето, което има свирка?
– Пленник е – отговори Мексан. – Тъкмо него търсим. Обаче по дирята има знаци, със сигурност ще го открием.
– Вън! – изрева пазачът. – Всички вън! Отивайте да играете другаде! Да не съм ви видял повече! Вън, че ще ви натикам в затвора!
Тогава всички се изправихме с изключение на Алсест, който си беше прав, и избягахме. Жоашен предложи да отидем в запустелия двор, където хубаво си поиграхме футбол с една консервена кутия.
Рюфюс пък се бил скрил на едно дърво в градината и пазачът му хванал дирята – та Рюфюс го освободил баща му.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
това е любимата ми поредица

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-042-0
Купи
Цена
9.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени