Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
02. Екзистенциален роман
Печатно издание
ISBN
978-619-150-073-4
Купи
Цена
5.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-619-150-082-6
Купи
Цена
4.00 лв.
(5.00 лв.)
-1лв.
Информация
Рейтинг (0)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
230 гр.
Страници
224
Дата на издаване
08 октомври 2012

02. Екзистенциален роман

02 е „екзистенциално” продължение на „неприличния” роман 01 на Ивайло Борисов. Героят – роден в неподходящото време и на неподходящото място, е направил лесен за българската посттоталитарна реалност социален отскок, но е изправен пред трагичната за своето поколение невъзможност да открие пътя към себе си, както и себе си в света. 02 е роман за кризата – на битието, на съзнанието, на модерното общество в началото на XXI век. Той е болезнено вгледан в социалните и менталните патологии, в културните симулации и в жестоките манипулативни стратегии за обработване на масовото съзнание, за произвеждане на клиширани модели на поведение, които изтриват всяка възможност за индивидуален проект. Това е роман, който гневно, безпощадно и иронично е фокусиран в стереотипите – на традицията, кодирала травматичните белези на соца, на днешната действителност, цинично преобръщаща ценностни схеми, гротескно смесваща културни матрици и раждаща уродливи социални типажи – „български обществени единици“.

Това е роман, който без колебание и без задръжки преминава границите – на мисленето, на поведенческите жестове, на езика. 02 е мрачен разказ за непоносимата тежест на самотата, която винаги е „отвъд принципите на правилното сиво“; той разцепва всяка надежда, всеки опит за изход.

Смешничко ли ви беше с 01? С 02 ще ви стане тъжничко. Но идеята далеч не е да се депресирате и да станете емота, наркомани, хипстъри или някакви други такива дегенерати. Тя е просто още един тип пъл неж в позитивно киселия джънк бон бон на живота, който колкото по-скоро изплюете, толкова по-добре за вас. Фигуративно казано, не грабвайте ножа. Изход има.


Подпис:
Вашият житейски гуру

„Гладни ли сте? Все тая. Бене се завръща пряко и преносно, за да ви „нахрани“ хубавичко с храна за размисъл както само той си знае.“

За автора

Ивайло Борисов е роден през 1976. Завършва ЕСПУ и икономически техникум. Опитва няколко висши учебни заведения и напуска всичките по собствена воля скоро след приемането си, защото предпочита да експериментира и практикува, отколкото да добива сухи, и в голямата си част, ненужни знания. Освен това по него време няма ясна визия какъв иска да стане. Впоследствие решава, че иска да стане много неща, а това с учене не се постига, затова се захваща за работа.

Първата му сфера на дейност е графичен дизайн, 3D анимация и видео обработка. Когато интернет започва все повече да навлиза, загърбва това и става уеб дизайнер - нещо, което практикува и до днес, с тази разлика, че сега го прави за удоволствие.

За удоволствие също е и консултант по различни въпроси на уеб бизнеса, рекламата, брандинга, потребителските интерфейси и медиите.

Говорейки за медии, притежава няколко блога и собствено онлайн лайфстайл издание, а последното му начинание е свързано с внос и търговия на едро и дребно – нещо, в което никога не го е бивало, но винаги е искал да опита.

Пише под различна форма от дете, като първите му публични прояви са през 2000-та, а първата си книга издава 10 години по-късно. В момента готви не само продължението й, но и 2 отделни други книги, а когато ги издаде ще има ръкописи за още 2, понеже му е много лесно да пише.

Известен е с ирационалното си и често парадоксално мислене, тежкия си тъмен хумор, често неразбран от хората, които не го познават и силните си емоции, когато се засегнат определени теми. Иначе е приятен, сладкодумен и забавен събеседник и жените доста го харесват като компания, тъй като си пада и малко тънък манипулатор.

Не харесва класическа литература, тъй като тя го натоварва, а парадигмата му на живот включва именно схващането, че той (животът) трябва да е лесен и забавен. По тази причина не вярва и в усилния труд.

От две години и половина е щастливо женен, има син на 4 месеца и котка на 5 години.

Бъдещите му проекти включват микс от търговия, медии, книги, филми и дизайн, но най-вероятно ще бъдат реализирани извън България, тъй като тя вече е тясна за амбициите му.

Още книги от автора
Откъс

Ивайло Борисов „02. Екзистенциален роман“

Бахти тъпотията са това сватбите! Може ли да отидеш на сватба на собствения си братовчед, да се напудриш едно хубавичко, ако ме разбирате, и тъкмо когато си мислиш да се върнеш долу да си допиеш, дотанцуваш, да обявиш подаряването на най‑якия подарък на света – двуседмична екскурзия за младоженците до Френска Полинезия с всичко включено и други такива сватбарски работи, да се окаже, че следващата ти спирка е ни повече, ни по-малко out of this world? Ташак.
Но поне не мога да се оплача от комфорта на пътуването натам. Това трябва да им го призная на осигуряващите транспортната услуга – много удобничко се чувства човек  по време на трипа към по-доброто място. Не че ви препоръчвам да го пробвате без време, нали. В смисъл така или иначе все някога ще ви се наложи да го пропътувате, та хич недейте да бързате.

Аз обаче, изглежда, се бях разбързал. Оказах се обгърнат от нещо меко, прозрачнобяло и топло. Все едно бях полегнал върху голяма силиконова цица. Особеното беше, че не усещах нищо физически, но бях сигурен, че съм в голяма силиконова цица. Голяма силиконова цица, която по течението на река от мляко бавно и сигурно ме носи някъде там, в огледална млечна безбрежност. Сега, като се замисля, може би е била река от кърма. К’во пречи? Има и символика. Хем, от една страна, донася на новия живот необходимото, за да избуи, така да се каже, хем, от друга, мазно отнася вече непотребните твари. Примерно.
За капак някъде в далечината през ефирната млечна мъгла се виждат някакви светещи червени контури. Приличат на нещо, ама не мога да се фокусирам, за да го различа. 2... 2... : 0... 8... Ха, това е часовникът на стената в хотела! Античната електрическа съветска „Електроника“. Много еклектично интериорно хрумване, оцених го още щом влязох в стаята – бам, и срещу леглото ти оцъклен олдскул електронен часовник с червени цифри, дето разцепват мрака със страшна сила, а пулсиращото двоеточие е толкова хипнотизиращо, че ще накара и страдащ от инсомния тип да заспи за секунди. Ама ако това ще е последното нещо, което ще запомня от тоя свят, заеби...
От друга страна, никога не съм мислил, че времето има значение за умиращите. Понеже работата е по-скоро „бам и чао“. Вече те няма, друже. И да смяташ, и да не смяташ, фактът си е факт.
Обаче за ония оттатък времето е от огромно значение. Че как! Нали трябва да се въвежда ред. Я си дайте само за миг сметка що народ пуква ежедневно. Ежечасно. Дори ежеминутно. Как ще контролираш целия този поток, ако няма ред? Затова трябва да се знае – този е влязъл в 22:08. Следващият влак пък тръгва в 22:10. Ей, главчо, к’во се бавиш бе? Иди си намери бързо мястото на перона! Ама ха, виж го ти, български хитрец! Нов, не нов, тука е така. Ще свикваш в движение, батка. И не ми се обяснявай много, да не хванеш влака в 22:10, ама през 2319‑а. Майката ше ти се ебе от скука триста и кусур години затворен на перона, момче! „Матрицата“ гледал ли си? Ей така ше кесиш като Нео на пейката, ама Тринити няма да я има да спре влака. Ти откъде мислиш, че братята Уашовски го знаят това? Нали дедо им го запънах на перона, щото беше същият отворко като тебе. Идва ми тука тежко-тежко, раздава го играч, ръкомаха, държи тон. Аре земи, като си тарикат. Има-няма двеста-двеста и петдесет години му остават. Така че опичай си акъла и по-сръчничко действай, да не си говорите през контакта.

Докато повелята на обермайстера на перона отекваше в безбрежността на безкрая, червените точки се стопиха в млечната белота, мислите ми за Господните държавни железници и техните  вежливи служители, одрали кожата на колегите си в БДЖ, изчезнаха сред облачета, цветчета, розови понита и педо мечки, а аз се почувствах пльоснат отново в меката топла цица, плаваща в бялото нещо. Стана си ми спокойно и ефирно.
Озари ме прозрението, че реката от мляко всъщност е реката Стикс, по която лека-полека в цицата гондола се придвижвам към вечните ловни полета, царевичака на Мачу Пикчу или където там излиза това чудо. И гондолиер вероятно трябваше да има, за да е всичко както си трябва и по каноните. Озърнах се да го видя... да бе „озърнах се“ да го „видя“! Сякаш имах очи, с които да виждам, и мускули, с които да въртя хипотетичния си врат.
Сетих се, че според онова, което бях чувал, нямаше да е лошо някой да ми беше турил две монети върху очите, та да мога после да платя на човека. Ако е като българските „бакшиши“, неплащането на сметката накрая може много да го изнерви, да се обади по радиостанцията на другите гондолиери и всички вкупом да ми дръпнат един чуден побой с греблата.
Докато имах тяло, в джоба на брионито имаше няколко бона, но мога да се обзаложа на каквото се сетите, че левовете не се котират много добре дори тук. А и без това нямам тяло, какво остава за бриони с няколко бона в джоба. Въобще... ебахти абстрактната ситуация.

Не знаех и не виждах накъде ме мъкне цицата по реката от мляко, защото около мен всичко беше меко и размазано. Обаче в някакъв момент там някъде, много далеч зад размазаното, някакви тъмни като далечни буреносни облаци нюанси леко започнаха да се джуркат и да ми смущават рахата. Но въпреки това все още ми беше удобно, уютно и приятно. Дайте да си признаем... честно, на кого не би му било удобно, уютно и приятно в гигантска цица?!
И така потъвах си аз в удобната мека цица сякаш извън времето, обаче в един миг покрай закачките и шегите ми стана кристално ясно, че кой ял – ял, това беше. Бенедикт вече няма да има. Описвам ви го малко по-фигуративно, отколкото беше в действителност, защото няма как в това състояние да ти стават кристално ясни такива всекидневни неща – ти просто не си там и ти просто не си. И дори не си в никакво състояние. Нищото ти е в състояние на нищо. По-красноречиво от това не мога да ви го обясня. Ти си голямата дупка на един огромен варен софийски геврек, връткаща се в Господния хартиен чувал с много други дупки на други гевреци. Току минава някой, грабне геврек от чувала и пътьом си го хапне. И явно така става вселяването. Или прераждането. Или каквото там става. Гевреците са в основата на живота на земята! И по-специално дупките им! Алилуя! Винаги съм изповядвал схващането, че във всяка голяма работа има намесена дупка. И тя е най-важното в цялата работа.

Разкритието, че си тръгвам, па макар и малко нелепо, не ме паникьоса. Самият този факт ми се стори странен. Аз, който толкова съм вкопчен в живота и толкова искам да стоя и да правя още неща, от когото тепърва се очаква да има хубав, честит, охолен и изобщо стилово издържан живот... аз умирам и ме боли шпекът. Ебаси!
Който ви разправя, че пътуването към смъртта е тунел, светлина и не знам си още какви глупости, е пълен дебил! Честно ви казвам. Аман от хора без фантазия, отчаяно търсещи внимание с евтини вестникарски клишета: „По време на операция духът ми излезе от тялото и видях бяла светлина, а около мен летяха ангели! После Господ ми каза, че времето ми още не е дошло, и се върнах в тялото си“. Ами ако дойда да ти запаля врата, дали още ще ги говориш тия тъпотии, а? Господ те извади от тялото ти, за да ти каже, че не ти е дошло времето, така ли? А, да, и за да ти покаже екстрите на рая – ангели и ала-бала. Try & buy ти направи един вид. А нещо за отстъпка при предплата каза ли ти? И дали още има свободни места? Да не се окаже после, че си платил за пентхауса, пък са те настанили в склада при господните компоти, бидони със зеле и плъхоци, щото малко конфликт при резервациите е станал? Пълно е с нещастни малоумници на тоя свят, братче!

Междувременно продължавам да си потъвам аз в хубавата възголемичка цицка, не ми пука, че отивам към Страшния съд, едно ми е леко така на душата и си мисля, че ми липсват само една биричка и един коз, за да е щастието пълно.
Ама както са рекли хората – няма пълно щастие. Или казано по народному: „Не може и в гъза до края, и душата в рая“. Нали, вижте колко простичък, но фундаментален смисъл има заложен тук!
И както си се унасям нирванистично – дряяяян! И веднага след това пак – дряяяян! И някакъв далечен тътен. Буреносните тъмни петна, които до този момент бях игнорирал, започнаха да заемат все повече пространството и да изяждат бялата мека мъгла. Цицата подскочи, всичко се разтресе, а летаргията ми се замени със смътно безпокойство.
Дряяяян! Опитах се да се вкопча в цицата, но ръцете, които мигом отново застанаха на местата си, не можаха да докоснат нищо материално. Дряяяян! Цицата започна да се изхлузва изпод материализиралия се задник, а паниката – да ме изпълва. Ще се удавя в имагинерно море от мляко, ей! Наградата „Дарвин“ ми е в кърпа вързана! Няма такъв ташак!
Дряяяян! Цицата изчезна, меката размазана светлина съвсем се зае от тъмните петна, а далечният тътен бавно, но сигурно ставаше по-близък и по-оформен. Започнах да цапам в морето от мляко като побъркан, но въпреки това ме изпълни усещането, че потъвам.
Стиснах имагинерните си очи с надеждата, че като ги отворя, всичко ще е познато. Започнах да се задушавам. Паниката ме обхвана изцяло.
Цзззззззззззззззт! Стоп кадър, в който всичко светна като в дискотека – диско топки, стробоскопи, мробоскопи, всичко на макс. После някой натисна play. Шарените светлини се юрнаха наоколо. Имагинерното ми сърце заблъска с пълна сила. Имагинерната ми кръв забумтя като немско техно в имагинерните ми уши. Само дето вече не бяха имагинерни.
Усетих как отворих очи и не само ги отворих, ами така ги изцъклих, че щяха да излетят навън, ако нервите не ги бяха спрели от падане на земята.
Първото, което видях, бяха двата накрайника на един абсолютно ненужно приближаващ се към мен, при това с главоломна скорост, дефибрилатор.
Не! Нееее! Неееееееееееее! Майка тцззззззззииии дзззззаааааа ебааааааа!
– Айде, готов е! – избоботи някой отгоре.
След това мило посрещане вече нямаше съмнение, че тъмните буреносни петна са били надвесените над мен неособено приветливи физиономии от Бърза помощ; едната дъхти осезаемо на лучец, аз лежа в линейка, едно фенерче свети в очите ми, а нечия ръка така ми е опънала назад клепача, че освен за „майката си ебало“ за друго по-подходящо сравнение не се сещам.
И тогава боботенето съвсем отчетливо и ясно рязко навлезе в личното ми пространство:
– Ъф мойта смяна точно намери да са дрогираш, а, боклук с боклука?! Ъф мойта смяна! Ъф събота вечер!
След което получих още два енергични дрян-дрян удара в гръдния кош от прикачените към гласа ръце, с което докторът изля гнева си към всички наркомани и най-общо погледнато, към всички боклуци върху тялото ми. В мен мигом се породи братска симпатия към налагания активно с юмруци от баща ми по соц времето телевизор „Радуга“, чийто образ без периодично дънене силно подскачаше.
Трудно беше да устоя на милата молба. Започнах да се съвземам и да дишам жадно като обгазен от зил астматик.
Преди години беше много популярна репликата „Господ е българин“, ама този Господ не беше онзи, с когото си представях, че след малко ще си пия кафето каймаклия-шекерлия. Виж, че беше българин, нямаше грешка.

Новият ми приятел Господ-от-Бърза-помощ ме хвана под мишниците с косматите си ръце и ме изправи да седна на носилката. Останах като препариран. Сега си представете цирка от следния филм – след пробуждането си не помня кой съм, какъв съм, не мога да говоря и се налага да започна като имбецил отначало. С а-то, б-то, цокалцето, лъжичката, мама, тати и всичко останало, както си му е редът. Малко тъпо, нали. На нашите ще им се ебе майката просто.
Винаги съм се питал защо изобщо ги будят тия хора, пък после ги милват, говорят им, търкат ги с влажни пешкири, сменят им подлогите и не знам си какви още глупости, надявайки се, че един ден ще рипнат като млади ярета и всичко ще си е постарому. Хах! Ще ви се.
Обаче не. Надеждата играе ли, всичко друго изчезва. Надеждата. Онова така любимо на човека състояние. Състояние на безметежна нирвана. Какво всъщност е надеждата? Оправданието за всичко, което не си направил, когато и както е трябвало. Няма нещо по-безпомощно и по-жалко от надяващия се човек. Човекът, който е скръстил ръцете си и вярва, че оттук нататък нищо не е в неговия контрол. „Божа работа“, казва той. Или в една мааалко по-активна, но все така извратена версия: „Надявай се на най-доброто, но се приготви за най-лошото“. Ако не сте виждали събрана мъдростта на вековете, то тя е синтезирана именно в това изречение. Стой, сменяй подлогата, бърши с пешкирите и се надявай, че иззад празния кататонен поглед ще се появи искрица живот. Ама въпреки всичко се приготви за варианта да не се случи и цял живот просто да сменяш подлогата, а като се обърнеш, да си на 50 и последните 20 години да са ти изпълнени приоритетно с говна, пикня, празен поглед насреща и сериозна сметка за болнично оборудване, която чака да бъде платена, а после, когато на монитора се появи съвършено права черта, да си дърт, непривлекателен, с много тежки социални и емоционални проблеми и с хиляди на минус. Cool! Мен ако питаш, гръмни се още сега.
Леко се ошашавих от възможността да бъда част от такъв план, макар да нямах реална причина да мисля подобни дивотии. Достатъчно беше да отворя уста и да кажа: „Добър вечер, аз съм Бенедикт, приятно ми е да се запознаем, макар и обстоятелствата да не предполагат красиви емоции.“ Обаче нищо подобно не казах. Вместо това останах с физиономия като на анимационен герой, току-що поразен от светкавица, който ще се разпадне на прах след секунда, но в момента все още осмисля събитието и същевременно дава на зрителя време да си поеме дъх за големия смях след това.
Е, тази пауза не даде време на Господ да си поеме дъх за смеха, а само възможност да ме върне към реалността, обърсвайки ми толкова хубав шамар, че ако имах сопол, щеше да се залепи на джама на линейката, с думите:
– Ай кажи нещо ба, наркоманец! Да си не глътна езика? Ъф мойта смяна решил да са дрогира! Ъф събота вечер!
– Хуй! – процедих единственото подходящо за ситуацията нещо.

Като следствие от хала на здравната ни система, икономиите и еба ли го още какво линейката си седи като закована в някакъв голям и професионално озеленен двор и по всичко личи, че не смята да ме закарва в болница. За сметка на това през отворените й задни врати с любопитство надничат някакви хора, част от които с платнени, тук-там поомазани с храна кърпи на врата, чието ядене и пиене очевидно рязко е било прекъснато от моя кофти трип.
Господ пъхна три пръста в опасна близост до носа ми и каза:
– Колко пръста има тука?
„След малко ще има двайсет, ама в гъза ти, говньо!“
– Три има, колко да има?!
– Ти осигуровки имаш ли, бе?! – продължи да пита Господ и съответно сам да си отговаря поради моето искрено нежелание да ставам част от тази полемика. – Имаш ти, нанай си! За наркотици пари има, ама за осигуровки няма! Осигуровки няма, ама са обажда на Бърза помощ! Да та одрусам ли аз сега две стотачки, дето разкарваш ти цял екип?! Ъф събота вечер! Да та питам откъде шги сбираш! Прошляк!
Последното капна фаталната финална капка в чашата на всичко чуто до момента. С отсечено движение бръкнах в джоба си, извадих две стотачки, плюнах върху тях и с още по-отсечено движение му ги залепих на челото.

Ивайло Борисов „02. Екзистенциален роман“

Бахти тъпотията са това сватбите! Може ли да отидеш на сватба на собствения си братовчед, да се напудриш едно хубавичко, ако ме разбирате, и тъкмо когато си мислиш да се върнеш долу да си допиеш, дотанцуваш, да обявиш подаряването на най‑якия подарък на света – двуседмична екскурзия за младоженците до Френска Полинезия с всичко включено и други такива сватбарски работи, да се окаже, че следващата ти спирка е ни повече, ни по-малко out of this world? Ташак.
Но поне не мога да се оплача от комфорта на пътуването натам. Това трябва да им го призная на осигуряващите транспортната услуга – много удобничко се чувства човек  по време на трипа към по-доброто място. Не че ви препоръчвам да го пробвате без време, нали. В смисъл така или иначе все някога ще ви се наложи да го пропътувате, та хич недейте да бързате.

Аз обаче, изглежда, се бях разбързал. Оказах се обгърнат от нещо меко, прозрачнобяло и топло. Все едно бях полегнал върху голяма силиконова цица. Особеното беше, че не усещах нищо физически, но бях сигурен, че съм в голяма силиконова цица. Голяма силиконова цица, която по течението на река от мляко бавно и сигурно ме носи някъде там, в огледална млечна безбрежност. Сега, като се замисля, може би е била река от кърма. К’во пречи? Има и символика. Хем, от една страна, донася на новия живот необходимото, за да избуи, така да се каже, хем, от друга, мазно отнася вече непотребните твари. Примерно.
За капак някъде в далечината през ефирната млечна мъгла се виждат някакви светещи червени контури. Приличат на нещо, ама не мога да се фокусирам, за да го различа. 2... 2... : 0... 8... Ха, това е часовникът на стената в хотела! Античната електрическа съветска „Електроника“. Много еклектично интериорно хрумване, оцених го още щом влязох в стаята – бам, и срещу леглото ти оцъклен олдскул електронен часовник с червени цифри, дето разцепват мрака със страшна сила, а пулсиращото двоеточие е толкова хипнотизиращо, че ще накара и страдащ от инсомния тип да заспи за секунди. Ама ако това ще е последното нещо, което ще запомня от тоя свят, заеби...
От друга страна, никога не съм мислил, че времето има значение за умиращите. Понеже работата е по-скоро „бам и чао“. Вече те няма, друже. И да смяташ, и да не смяташ, фактът си е факт.
Обаче за ония оттатък времето е от огромно значение. Че как! Нали трябва да се въвежда ред. Я си дайте само за миг сметка що народ пуква ежедневно. Ежечасно. Дори ежеминутно. Как ще контролираш целия този поток, ако няма ред? Затова трябва да се знае – този е влязъл в 22:08. Следващият влак пък тръгва в 22:10. Ей, главчо, к’во се бавиш бе? Иди си намери бързо мястото на перона! Ама ха, виж го ти, български хитрец! Нов, не нов, тука е така. Ще свикваш в движение, батка. И не ми се обяснявай много, да не хванеш влака в 22:10, ама през 2319‑а. Майката ше ти се ебе от скука триста и кусур години затворен на перона, момче! „Матрицата“ гледал ли си? Ей така ше кесиш като Нео на пейката, ама Тринити няма да я има да спре влака. Ти откъде мислиш, че братята Уашовски го знаят това? Нали дедо им го запънах на перона, щото беше същият отворко като тебе. Идва ми тука тежко-тежко, раздава го играч, ръкомаха, държи тон. Аре земи, като си тарикат. Има-няма двеста-двеста и петдесет години му остават. Така че опичай си акъла и по-сръчничко действай, да не си говорите през контакта.

Докато повелята на обермайстера на перона отекваше в безбрежността на безкрая, червените точки се стопиха в млечната белота, мислите ми за Господните държавни железници и техните  вежливи служители, одрали кожата на колегите си в БДЖ, изчезнаха сред облачета, цветчета, розови понита и педо мечки, а аз се почувствах пльоснат отново в меката топла цица, плаваща в бялото нещо. Стана си ми спокойно и ефирно.
Озари ме прозрението, че реката от мляко всъщност е реката Стикс, по която лека-полека в цицата гондола се придвижвам към вечните ловни полета, царевичака на Мачу Пикчу или където там излиза това чудо. И гондолиер вероятно трябваше да има, за да е всичко както си трябва и по каноните. Озърнах се да го видя... да бе „озърнах се“ да го „видя“! Сякаш имах очи, с които да виждам, и мускули, с които да въртя хипотетичния си врат.
Сетих се, че според онова, което бях чувал, нямаше да е лошо някой да ми беше турил две монети върху очите, та да мога после да платя на човека. Ако е като българските „бакшиши“, неплащането на сметката накрая може много да го изнерви, да се обади по радиостанцията на другите гондолиери и всички вкупом да ми дръпнат един чуден побой с греблата.
Докато имах тяло, в джоба на брионито имаше няколко бона, но мога да се обзаложа на каквото се сетите, че левовете не се котират много добре дори тук. А и без това нямам тяло, какво остава за бриони с няколко бона в джоба. Въобще... ебахти абстрактната ситуация.

Не знаех и не виждах накъде ме мъкне цицата по реката от мляко, защото около мен всичко беше меко и размазано. Обаче в някакъв момент там някъде, много далеч зад размазаното, някакви тъмни като далечни буреносни облаци нюанси леко започнаха да се джуркат и да ми смущават рахата. Но въпреки това все още ми беше удобно, уютно и приятно. Дайте да си признаем... честно, на кого не би му било удобно, уютно и приятно в гигантска цица?!
И така потъвах си аз в удобната мека цица сякаш извън времето, обаче в един миг покрай закачките и шегите ми стана кристално ясно, че кой ял – ял, това беше. Бенедикт вече няма да има. Описвам ви го малко по-фигуративно, отколкото беше в действителност, защото няма как в това състояние да ти стават кристално ясни такива всекидневни неща – ти просто не си там и ти просто не си. И дори не си в никакво състояние. Нищото ти е в състояние на нищо. По-красноречиво от това не мога да ви го обясня. Ти си голямата дупка на един огромен варен софийски геврек, връткаща се в Господния хартиен чувал с много други дупки на други гевреци. Току минава някой, грабне геврек от чувала и пътьом си го хапне. И явно така става вселяването. Или прераждането. Или каквото там става. Гевреците са в основата на живота на земята! И по-специално дупките им! Алилуя! Винаги съм изповядвал схващането, че във всяка голяма работа има намесена дупка. И тя е най-важното в цялата работа.

Разкритието, че си тръгвам, па макар и малко нелепо, не ме паникьоса. Самият този факт ми се стори странен. Аз, който толкова съм вкопчен в живота и толкова искам да стоя и да правя още неща, от когото тепърва се очаква да има хубав, честит, охолен и изобщо стилово издържан живот... аз умирам и ме боли шпекът. Ебаси!
Който ви разправя, че пътуването към смъртта е тунел, светлина и не знам си още какви глупости, е пълен дебил! Честно ви казвам. Аман от хора без фантазия, отчаяно търсещи внимание с евтини вестникарски клишета: „По време на операция духът ми излезе от тялото и видях бяла светлина, а около мен летяха ангели! После Господ ми каза, че времето ми още не е дошло, и се върнах в тялото си“. Ами ако дойда да ти запаля врата, дали още ще ги говориш тия тъпотии, а? Господ те извади от тялото ти, за да ти каже, че не ти е дошло времето, така ли? А, да, и за да ти покаже екстрите на рая – ангели и ала-бала. Try & buy ти направи един вид. А нещо за отстъпка при предплата каза ли ти? И дали още има свободни места? Да не се окаже после, че си платил за пентхауса, пък са те настанили в склада при господните компоти, бидони със зеле и плъхоци, щото малко конфликт при резервациите е станал? Пълно е с нещастни малоумници на тоя свят, братче!

Междувременно продължавам да си потъвам аз в хубавата възголемичка цицка, не ми пука, че отивам към Страшния съд, едно ми е леко така на душата и си мисля, че ми липсват само една биричка и един коз, за да е щастието пълно.
Ама както са рекли хората – няма пълно щастие. Или казано по народному: „Не може и в гъза до края, и душата в рая“. Нали, вижте колко простичък, но фундаментален смисъл има заложен тук!
И както си се унасям нирванистично – дряяяян! И веднага след това пак – дряяяян! И някакъв далечен тътен. Буреносните тъмни петна, които до този момент бях игнорирал, започнаха да заемат все повече пространството и да изяждат бялата мека мъгла. Цицата подскочи, всичко се разтресе, а летаргията ми се замени със смътно безпокойство.
Дряяяян! Опитах се да се вкопча в цицата, но ръцете, които мигом отново застанаха на местата си, не можаха да докоснат нищо материално. Дряяяян! Цицата започна да се изхлузва изпод материализиралия се задник, а паниката – да ме изпълва. Ще се удавя в имагинерно море от мляко, ей! Наградата „Дарвин“ ми е в кърпа вързана! Няма такъв ташак!
Дряяяян! Цицата изчезна, меката размазана светлина съвсем се зае от тъмните петна, а далечният тътен бавно, но сигурно ставаше по-близък и по-оформен. Започнах да цапам в морето от мляко като побъркан, но въпреки това ме изпълни усещането, че потъвам.
Стиснах имагинерните си очи с надеждата, че като ги отворя, всичко ще е познато. Започнах да се задушавам. Паниката ме обхвана изцяло.
Цзззззззззззззззт! Стоп кадър, в който всичко светна като в дискотека – диско топки, стробоскопи, мробоскопи, всичко на макс. После някой натисна play. Шарените светлини се юрнаха наоколо. Имагинерното ми сърце заблъска с пълна сила. Имагинерната ми кръв забумтя като немско техно в имагинерните ми уши. Само дето вече не бяха имагинерни.
Усетих как отворих очи и не само ги отворих, ами така ги изцъклих, че щяха да излетят навън, ако нервите не ги бяха спрели от падане на земята.
Първото, което видях, бяха двата накрайника на един абсолютно ненужно приближаващ се към мен, при това с главоломна скорост, дефибрилатор.
Не! Нееее! Неееееееееееее! Майка тцззззззззииии дзззззаааааа ебааааааа!
– Айде, готов е! – избоботи някой отгоре.
След това мило посрещане вече нямаше съмнение, че тъмните буреносни петна са били надвесените над мен неособено приветливи физиономии от Бърза помощ; едната дъхти осезаемо на лучец, аз лежа в линейка, едно фенерче свети в очите ми, а нечия ръка така ми е опънала назад клепача, че освен за „майката си ебало“ за друго по-подходящо сравнение не се сещам.
И тогава боботенето съвсем отчетливо и ясно рязко навлезе в личното ми пространство:
– Ъф мойта смяна точно намери да са дрогираш, а, боклук с боклука?! Ъф мойта смяна! Ъф събота вечер!
След което получих още два енергични дрян-дрян удара в гръдния кош от прикачените към гласа ръце, с което докторът изля гнева си към всички наркомани и най-общо погледнато, към всички боклуци върху тялото ми. В мен мигом се породи братска симпатия към налагания активно с юмруци от баща ми по соц времето телевизор „Радуга“, чийто образ без периодично дънене силно подскачаше.
Трудно беше да устоя на милата молба. Започнах да се съвземам и да дишам жадно като обгазен от зил астматик.
Преди години беше много популярна репликата „Господ е българин“, ама този Господ не беше онзи, с когото си представях, че след малко ще си пия кафето каймаклия-шекерлия. Виж, че беше българин, нямаше грешка.

Новият ми приятел Господ-от-Бърза-помощ ме хвана под мишниците с косматите си ръце и ме изправи да седна на носилката. Останах като препариран. Сега си представете цирка от следния филм – след пробуждането си не помня кой съм, какъв съм, не мога да говоря и се налага да започна като имбецил отначало. С а-то, б-то, цокалцето, лъжичката, мама, тати и всичко останало, както си му е редът. Малко тъпо, нали. На нашите ще им се ебе майката просто.
Винаги съм се питал защо изобщо ги будят тия хора, пък после ги милват, говорят им, търкат ги с влажни пешкири, сменят им подлогите и не знам си какви още глупости, надявайки се, че един ден ще рипнат като млади ярета и всичко ще си е постарому. Хах! Ще ви се.
Обаче не. Надеждата играе ли, всичко друго изчезва. Надеждата. Онова така любимо на човека състояние. Състояние на безметежна нирвана. Какво всъщност е надеждата? Оправданието за всичко, което не си направил, когато и както е трябвало. Няма нещо по-безпомощно и по-жалко от надяващия се човек. Човекът, който е скръстил ръцете си и вярва, че оттук нататък нищо не е в неговия контрол. „Божа работа“, казва той. Или в една мааалко по-активна, но все така извратена версия: „Надявай се на най-доброто, но се приготви за най-лошото“. Ако не сте виждали събрана мъдростта на вековете, то тя е синтезирана именно в това изречение. Стой, сменяй подлогата, бърши с пешкирите и се надявай, че иззад празния кататонен поглед ще се появи искрица живот. Ама въпреки всичко се приготви за варианта да не се случи и цял живот просто да сменяш подлогата, а като се обърнеш, да си на 50 и последните 20 години да са ти изпълнени приоритетно с говна, пикня, празен поглед насреща и сериозна сметка за болнично оборудване, която чака да бъде платена, а после, когато на монитора се появи съвършено права черта, да си дърт, непривлекателен, с много тежки социални и емоционални проблеми и с хиляди на минус. Cool! Мен ако питаш, гръмни се още сега.
Леко се ошашавих от възможността да бъда част от такъв план, макар да нямах реална причина да мисля подобни дивотии. Достатъчно беше да отворя уста и да кажа: „Добър вечер, аз съм Бенедикт, приятно ми е да се запознаем, макар и обстоятелствата да не предполагат красиви емоции.“ Обаче нищо подобно не казах. Вместо това останах с физиономия като на анимационен герой, току-що поразен от светкавица, който ще се разпадне на прах след секунда, но в момента все още осмисля събитието и същевременно дава на зрителя време да си поеме дъх за големия смях след това.
Е, тази пауза не даде време на Господ да си поеме дъх за смеха, а само възможност да ме върне към реалността, обърсвайки ми толкова хубав шамар, че ако имах сопол, щеше да се залепи на джама на линейката, с думите:
– Ай кажи нещо ба, наркоманец! Да си не глътна езика? Ъф мойта смяна решил да са дрогира! Ъф събота вечер!
– Хуй! – процедих единственото подходящо за ситуацията нещо.

Като следствие от хала на здравната ни система, икономиите и еба ли го още какво линейката си седи като закована в някакъв голям и професионално озеленен двор и по всичко личи, че не смята да ме закарва в болница. За сметка на това през отворените й задни врати с любопитство надничат някакви хора, част от които с платнени, тук-там поомазани с храна кърпи на врата, чието ядене и пиене очевидно рязко е било прекъснато от моя кофти трип.
Господ пъхна три пръста в опасна близост до носа ми и каза:
– Колко пръста има тука?
„След малко ще има двайсет, ама в гъза ти, говньо!“
– Три има, колко да има?!
– Ти осигуровки имаш ли, бе?! – продължи да пита Господ и съответно сам да си отговаря поради моето искрено нежелание да ставам част от тази полемика. – Имаш ти, нанай си! За наркотици пари има, ама за осигуровки няма! Осигуровки няма, ама са обажда на Бърза помощ! Да та одрусам ли аз сега две стотачки, дето разкарваш ти цял екип?! Ъф събота вечер! Да та питам откъде шги сбираш! Прошляк!
Последното капна фаталната финална капка в чашата на всичко чуто до момента. С отсечено движение бръкнах в джоба си, извадих две стотачки, плюнах върху тях и с още по-отсечено движение му ги залепих на челото.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Нямаш грам канал за контакт. С тия продажби през Пейпал или Ипей - няма да я бъде. Отвори Биткойн сметка, заслужаваш много повече от продажната цена. Първата книга е супер, от много време не бях попадал на нещо, дето да ми "утрепе" толкова свободно време. Прилича на Бранислав Нушич по похват.

Оценка: -2

Хубава книга, много екзистенциални глупости за малко пари, а и нали трябва да сме честни, уж, а тази книга прелива от честно мнение :))) Няма лошо.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-073-4
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-082-6
Купи
Цена
4.00 лв.
(5.00 лв.)

* 1 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-1лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени