Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Български психар
Печатно издание
ISBN
978-619-150-072-7
Купи
Цена
10.50 лв.
(14.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-25%
Електронно издание
ISBN
978-619-150-083-3
Купи
Цена
7.00 лв.
(14.00 лв.)
-7лв.
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (6)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
280 гр.
Страници
264
Дата на издаване
24 септември 2012

Български психар

Петър е най-обикновено момче от улицата. Умен и амбициозен младеж, който силно вярва, че когато излезе от казармата, го очаква нормален и спокоен живот - следване, бачкане, кариера, пари, семейство, деца...

Оказва се обаче, че е объркал времето и най-вече мястото за такива планове. От учене тук вече няма никаква полза, а с работа можеш едва да свързваш двата края, при това живеейки като мишок.

Разбрал, че по стандартния начин няма да постигне нищо, Петър спира да играе по правилата и от дребен квартален играч се превръща във всяващ страхопочитание бос на подземния свят.

„Българската версия на „Бригада“ среща балканския вариант на „Две димящи дула“ и „Трейнспотинг“.“
Гето Бук Ривю

„Насилие, наркотици и реки от кръв... Чудовищно реалистична история, разказана на езика на улицата.“
Люлин Рийдърс

„Кървава приказка за възхода на четири квартални момчета, които създават свои правила по пътя си към върха. Или какво се случва с идеализма и големите надежди, когато срещнат суровостта, безпътицата и абсурда на местната действителност.“
Перник Кроникъл

„Книгата е до болка откровена, брутално реалистична, с цветист език, без нищо излишно, рядко явление за българската литература поради липсата на поза в писането и защото показва, че няма изчерпан жанр или сюжет.“
Георги Георгиев - Слатина Уориър

Официална страница на книгата:
http://bgpsihar.colibri.bg/

Официална страница на книгата във фейсбук:
https://www.facebook.com/BGpsycho

Кастинг за психар
https://www.facebook.com/events/127208667465578/

За автора

Андрей Велков е роден през 1977 г. в град София. Бакалавър по политология от СУ, магистър по маркетинг от УНСС, доктор по улично право от Големия университет на живота.

Професионален хедонист с интереси в областите на екстремното купонясване, бойните изкуства, квантовата физика, литературата, тежкото пиене, леките жени, акробатичната орнитология и дзен будизма.

Последно е бил забелязан в лятната си резиденция в град Мордор.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Андрей Велков „Български психар“

Минавам под портала на поделението, на който пише с класически соц шрифт „Над теб, Родино, бдим“, и съм напушен като диво прасе. Ситуацията ми е доста нереална, но имам доста кофти предчувствие за цялото начинание и започвам да си мисля, че трябваше да запиша някоя от многото специалности, за които бях приет в университета. В този момент дори педагогика на девиантното поведение започва да ми звучи страшно секси, а културология – още повече. Малко е късно обаче за такива разсъждения май и продължавам да се движа с групичката от стотина младежи, които се опитват да ходят уж небрежно, но се усеща, че има яко напрежение, и ходенето наперено много не се получава. От групичка облечени в камуфлажи индивиди, които ни наблюдават хищно, се чува глас, издържан в тоналност „селски бек“:
– Ей, киртаци, ще ви изсмучем мозъците.
Пичът, който иска да ни изсмуче мозъците, е червендалест селтак, явен плод на класическата любов между братовчеди. Малко прилича на кръстоска между Джак Никълсън и Тодор Живков. Аз, в типичен мой стил, приятелски му отговарям, минавайки покрай него, достатъчно ясно, за да ме чуе:
– Друго ще ми изсмучеш, пипонкьо.
Пичът изключително артистично първо пребледнява, а после почервенява като домат. Директно тръгва към мен, но се сеща, че ни гледат всички шапкари, и започва само да клати заканително глава и да ме гледа на кръв. Опаааа, за пореден път доказвам на света, че внимателното четене на „Как да печелим приятели и да влияем на другите“ винаги отваря врати и стапя ледовете. После ще го мисля този педал обаче, сега съм зает с друго. Продължаваме да вървим, завиваме покрай една голяма сграда в стил „милитъри сталински барок“ и се озоваваме на нещо като голям площад (казват му „плац“, явно думата е останала от изключително ползотворните ни съюзи с швабите). Строяваме се, доколкото умеем, и един дебел шапкар, на когото всички чупят стойки и козируват, се качва на един подиум и започва да ни говори някакви неща. личи си, че и на него не му е много интересно, но това не му пречи да продължи доста дълго гръмката си реч и мен започва да ме пуска козът, който, като гледам как се развиват нещата, ще ми е последен за доста време. През мъглата слънцето се опитва да пробие леко, но като цяло времето е гадно. На покрива на сградата са се настанили ято гарвани и ни наблюдават мрачно.
Речта продължава още десетина минути, а мисълта, че не може да си тръгна следващата година и половина, е изключително неприятна и потискаща. После се появяват няколко енергични чичковци с мустаци и ни насочват към друга сива сграда, където явно ще ни запознаят с новата модна колекция есен-зима на българската армия.
Захабените и позагубили черния си цвят кубинки ми стават, но камуфлажчето ми идва леко широко. Нищо, таман ще ми е просторно, опитвам се да вкарам позитивно мислене аз. Когато излизаме от сградата, се чувствам все едно са ни претопили – вкарали са през едната врата нормални, шарени момчета и през другата са изкарали еднакви пичове с еднакви прически, които са еднакво сдухани. Малко ситуация „Стената“ на Флойд. Подкарват ни като овце и ни разпределят на групички от по 20–30 души. Групичките се казват взвод, а взводовете образуват рота. Има две роти по три взвода. Всеки взвод си има командир офицер и някакви калитковци, наречени младши сержанти, които поемат прекия мениджмънт и са на нашите години. Три младшета на взвод, всеки взвод разделен на три отделения. Вкарват ни в нещо като класни стаи, които всъщност се оказват точно такива. И в казармата явно се учи. Идва нашият командир на взвод – лейтенант Едикойси, и започва да ни говори нещо с неадекватен тон, вкарвайки фалцет. Личи си, че публичната реч не му е от силните страни, но откъм налудничав поглед и интонация се справя много добре. Представя ни младшите и те също говорят някакви тъпотии. Аз започвам да разглеждам съкилийниците си, все пак се очертава да изкараме поне три месеца заедно. Повечето са забили очи в чиновете, но няколко отвръщат на погледа ми. Двама си гледат откровено лошо. Както се казва – сложи двайсетина непознати пичове в една стая и гледай купона.
След поредната доза военни приказки ни подкарват към нещо, наречено „Стационара“, и там докторчета правят с нас процедури, които не искам да споменавам. Който е бил, знае. Това грам не помага за подобряване на и без това заминалото ни настроение. После ни поемат някакви други пичове и ни зачисляват играчките – автомати, каски, мешки, манерки и всякакви други работи, с които можеш да убиваш, копаеш и т.н. Оставяме си играчките – слава богу, не трябва да ги мъкнем с нас – и пак ни връщат в Класното, както казват на класните стаи. Там ни оставят за малко на мира и ни пускат да пушим цигари до една леха с рози. Седим с новите дрешки, пушим и се оглеждаме като лалугери. Забелязваме, че отвсякъде и нас ни оглеждат някакви пичове. Колегите ми по взвод пак се опитват да гледат наперено, но пак номерът много не се получава.
Неусетно минават часовете до вечеря. Водят ни под строй в някаква столова и там ядем някакво неопределено кашоподобно нещо, поднесено в желязна чиния с четвърт хляб. Вилици няма, само лъжици. После ни подкарват към т.нар. спално и там един чичко старшина държи реч, която включва думи като „тишина“, „ред“, „скатака“, „еба“ и „майките“. Казват ни къде са мивките и кенефите и ни казват, че имаме 20 минути да се оправим и да лягаме.
Влизайки в някакъв навес с много чешми, аз, като момче с познание за ритъма на Улицата, съм в общи линии нащрек и подготвен. Вървим в редица и чакаме ред да си измием зъбите, защото на стотина пича ни се падат пет чешми. Отнякъде се появява изсмуквачът на мозъци, с когото размених мили думи на влизане. Понеже обаче сме леко еднакви, явно вижда зор да ме намери и за да не губи време, хваща един слабичък пич, който е до него:
– К’во става, новобранец? Дай една цигара веднага да не ядеш токати.
Пичът се спича и заеква нещо от сорта, че не пушел. Селтакът го хваща и започва да го блъска в стената, мякайки нещо неразбрано на диалект. Аз се доближавам. Тъпакът е към десет сантима по-висок и десетина кила по-тежък от мен. Тупвам го леко по рамото.
– Мен ли търсиш, пич? Идваш да ми духаш ли?
Пичът пак първо побелява и после почервенява, когато се обръща и явно ме разпознава.
– Ей, кирко, ей са ш’те омаам. Мноо си отворен, да те заеба. Ей са ш’ти ибъ… – и посяга със суперпредсказуемо ляво кроше към мен.
Въобще не го чакам, а рязко блокирам елементарната му тупаница с дясната си ръка и с ляв лакът в челюстта го нокаутирам на място. Педал, като си седял повече от мен затворен от някакви шапкари, да не си мислиш, че си станал нинджа бе?
Оставям тъпака да си лежи под мивката и си измивам зъбите, без да бързам. Колегите ми по набор са утихнали и ме зяпат с доста противоречиви изражения – от пълно неразбиране, през леко възхищение, до поглед тип „тисиебатитъпакаштешибатсега“. Аз не се сдържам и им казвам:
– Джедайски бизнес. Върнете се към заниманията си.
Което те и правят.
После излизам и намирам тоалетните, за да пусна една вода. Познайте какво? Шибаните тоалетни нямат врати. Представляват просто яко мизерни клекала, преградени от паянтови стенички на нивото на рамената. Просто перфектно! Много години мислех, че това е дъното, но когато видях тоалетните на къмпинг „Градина“, разбрах, че в армията всъщност всичко е било окей. Докато пикая, си мисля кое ще ми е по-тъпо – когато ми се наложи да се „разбирам“ с другарчетата на нокаутирания селянин или когато дойде време за първото ми сране. Второто ми изглежда по-комплицирано. Бил съм и са ме били много пъти, но никога не съм „тропкал“ на отворена врата, д’еба.
Излизам от кенефите и се включвам към групичка симпатяги с нови камуфлажи, които вървят с тъжна крачка към Спалното. Там не ме чакат никакви шапкари, което означава, че със селтака ще се оправяме извън системата, което ми изнася напълно. Лягаме в десет и ни гасят лампите. Малко по малко тишината се нарушава от въздишки, сподавен плач и всякакви депресантски звуци. Признавам си, че и на мен ми е доста тъпо. С това прекрасно настроение и под този фантастичен акомпанимент се унасям в първия си сън като чисто нов редник от редиците на Гранични войски.
На следващия ден, в престъпно ранно време, младшите тъпаци ни будят с вик „Станииииииииииии за физзарядка“ и ни вкарват в истинския филм на родната казарма. Физзарядка, сутрешен тоалет, сутрешен развод пред знамето, закуска (ходи се с песен, марширувайки), после всякакви занимания – маршировки (много актуални преди клетвата), спорт, учебни занятия, стрелби и т.н. Пак песен и марш до столовата за обяд и вечеря, ядене на странни манджи, в които определено има калории, но са далеч и встрани от каноните на кулинарното изкуство. После има и някакво свободно време, но ни държат в определен периметър и не можем да щъкаме много. Бройкам старите, те си имат свой ритъм и след 17,30, когато се изметат шапкарите, започват всякакви движения и дейности извън погледа на дежурните офицери и старшини. и те ни бройкат, особено моят човек, засичам го няколко пъти да ме гледа и да клати заканително глава. Винаги го поздравявам със среден пръст и той винаги почервенява както на първата и втората ни среща.
Като цяло системата на армията е гениална и щеше да работи перфектно, ако не беше изродена и преебана. Ако шапкарите бяха истински пичове (допускам факта, че може и да има такива), а не впиянчени, немотивирани, комплексирани типове, казармата може би наистина щеше да има полезни и разнообразни функции. Главната полза според мен е смилането на лигльовците и мамините дечица и превръщането им в самостоятелни и силни млади мъже, които могат да носят отговорност и са способни да работят в екип. Но както се е хакнала милата ни родина, така се е хакнала и нейната бойна мощ. Лигльовците си остават лигльовци, путьовците – путьовци, а шапкарите централно ги
бòли фара какво се случва. На спортната площадка положението е драматично и направо ме е срам какви дробове са повечето мои набори. Само няколко души можем да правим набирания, над петдесет лицеви, за издръжливост на тичане да не говорим. Буквално нося на гърба си един пичага от моя взвод до стрелбището, защото всеки път е нокаут още в началото. Понякога на връщане ни наказват да тичаме с противогази, което е доста забавно и понякога емоционално, защото често се случва някой да си повърне в противогаза. Викат ни „Гумените глави“. През повечето време само маршируваме. Готвят ни за клетва. Доста еднообразно и досадно е. Далаверата при клетвата е, че ще ни пуснат за три дни отпуск, което е много хубаво. Копелетата са го измислили готино обаче. До клетвата, за четирийсет дни, нямаме никакъв контакт с външния свят. Това е хитро, защото тези четирийсет дни са доста дълго време.
Някъде на десетия ден копеленцата ме приклещват. Според мен дори малко се позабавиха. Този ден съм „дневален“ – това е нещо като да си прислуга на ротата за 24 часа. Едно селско младше с изумително мазна коса и мазен поглед ми казва да донеса дърва за печката малко след загасянето на лампите в спалното, което е точно в десет. Нещо в гадното му погледче ми включва алармата. Вървя в тъмното до близката купчина дърва, когато няколко сенки ме обграждат. Моят селянин най-накрая е решил да си отмъщава.
– Ей, кирко, ся ша видиш що не требе да си ибаваш сос старото. Мноо си оборотен, ама саштиибемпичкаталелина… – и после ме нападат от няколко страни.
Забравих да спомена, че някъде от шести клас тренирам карате. Последните години в гимназията добавих бокс и джиу-джицу. Това не е лоша комбинация, ако тренираш сериозно повечко от пет-шест години. Каратето, при правилна употреба и разбиране, е много ефективно и много хора не са прави да го подценяват. Боксът добавя няколко доста полезни щрихи към удрянето, а джиу-джицуто е перфектното средство да се справиш, когато боят се пренесе на земята, както става всъщност в повечето случаи. Има едно основно правило, когато си атакуван от няколко души, и то е, че повече от двама непрофесионалисти започват да си пречат. Моите „отмъстители“ са трима, което не е лошо. Моят селтак иска да се класира пръв, сигурно си мисли, че съм се парализирал от шубе. Страшен тъпак е. Посяга да ме хване за ревера на камуфлажа, аз се отдръпвам леко, хващам едната му ръка, извъртам се и го слагам между себе си и другия малоумник. Блъсвам го към него, а през това време се обръщам към третия елемент и му вкарвам класически лоукик в бедрения мускул над коляното. лоукикът е страшен шут, ако можеш да го правиш като хората. Сигурно съм го тренирал стотици
часове. Пичът само издава странен звук, хваща се за крака и се свлича. Всичко това се случва за секунда. Обръщам се към останалите двама. Рязко маегери в корема на моя селтак го изстрелва по гъз на земята, което ми дава време да обърна внимание на единствения останал прав. Той прави някакво подобие на борцова стойка и ми налита, сумтейки нещо. Излизам от линията на атаката и му вкарвам едно ляво кроше в стил Тайсън в тиквата, което го препарира веднага. Отивам до пича с лоукика и му набивам един парен чук, както си лежи. Още един аут. Моят селянин се държи за корема и се опитва да си поеме въздух. Аз приклякам до него, хващам го за главата и през врата и малко преди да го пратя да дремне с този прекрасен захват, му казвам в ухото:
– Ако още един път се опиташ нещо такова, ще те смачкам. Ясно ли ти е? – Селянинът започва да кима и мучи, доколкото му позволява хватката ми. – Искам пълно мълчание
по случая. Не ме занимавай повече. – Пак мучене. – Сега заспиваш, парцал.
Стисвам по-силно и след петнайсет секунди пичът заспива. Аз го преджобвам. Вземам му цигарите, малко пари. Същото правя и с другите. После им завличам туловищата зад дръвника, за да не се спъне в тях някой старшина и да стане проблем. Вземам няколко малки дръвчета и се връщам в стаята до спалното, където ни е дежурството. Младшето ме поглежда със свръхизненадан телешки поглед. Аз оставям дървата до печката, сядам срещу него, паля цигара и започвам да го гледам. След известен размисъл, който явно го поозорва, младшето се опитва да сглоби някакво изречение:
– Ей, еййй, к’во ми сяаш, новобранец, к’во глеаш, марш оди за още дървие, нищо не си донеъл – заеква и явно още не зацепва какво може да се е случило с другарчетата му.
Аз му помагам малко:
– Ако се позамислите малко, г-н младши сержант, ще стигнете до напълно логично обоснования извод, че е възможно с вашите приятели да е имало лек инцидент и плановете им малко да са се объркали.
Младшето млъква и започва да гледа тъпо много сполучливо. Аз издухвам дима от цигарата към него и му се усмихвам леко. После добавям:
– И прецених, че тази вечер повече няма аз да нося дървата, а ти. Нали няма да имаш нищо против, приятелче?
Младшето стои парализиран около минута и по погледа му се вижда, че в голямата му и грозна глава тече усилен мисловен процес. После мрачно кимва и излиза навън. Аз
паля нова цигара и се заглеждам в печката класически модел „Терма 05“. На нея някой друг дневален в пристъп на гениалност е написал: „има ли смисал, като няма знъчение?“.
След този случай известно време нямам повече грижи със старите войници.

Андрей Велков „Български психар“

Минавам под портала на поделението, на който пише с класически соц шрифт „Над теб, Родино, бдим“, и съм напушен като диво прасе. Ситуацията ми е доста нереална, но имам доста кофти предчувствие за цялото начинание и започвам да си мисля, че трябваше да запиша някоя от многото специалности, за които бях приет в университета. В този момент дори педагогика на девиантното поведение започва да ми звучи страшно секси, а културология – още повече. Малко е късно обаче за такива разсъждения май и продължавам да се движа с групичката от стотина младежи, които се опитват да ходят уж небрежно, но се усеща, че има яко напрежение, и ходенето наперено много не се получава. От групичка облечени в камуфлажи индивиди, които ни наблюдават хищно, се чува глас, издържан в тоналност „селски бек“:
– Ей, киртаци, ще ви изсмучем мозъците.
Пичът, който иска да ни изсмуче мозъците, е червендалест селтак, явен плод на класическата любов между братовчеди. Малко прилича на кръстоска между Джак Никълсън и Тодор Живков. Аз, в типичен мой стил, приятелски му отговарям, минавайки покрай него, достатъчно ясно, за да ме чуе:
– Друго ще ми изсмучеш, пипонкьо.
Пичът изключително артистично първо пребледнява, а после почервенява като домат. Директно тръгва към мен, но се сеща, че ни гледат всички шапкари, и започва само да клати заканително глава и да ме гледа на кръв. Опаааа, за пореден път доказвам на света, че внимателното четене на „Как да печелим приятели и да влияем на другите“ винаги отваря врати и стапя ледовете. После ще го мисля този педал обаче, сега съм зает с друго. Продължаваме да вървим, завиваме покрай една голяма сграда в стил „милитъри сталински барок“ и се озоваваме на нещо като голям площад (казват му „плац“, явно думата е останала от изключително ползотворните ни съюзи с швабите). Строяваме се, доколкото умеем, и един дебел шапкар, на когото всички чупят стойки и козируват, се качва на един подиум и започва да ни говори някакви неща. личи си, че и на него не му е много интересно, но това не му пречи да продължи доста дълго гръмката си реч и мен започва да ме пуска козът, който, като гледам как се развиват нещата, ще ми е последен за доста време. През мъглата слънцето се опитва да пробие леко, но като цяло времето е гадно. На покрива на сградата са се настанили ято гарвани и ни наблюдават мрачно.
Речта продължава още десетина минути, а мисълта, че не може да си тръгна следващата година и половина, е изключително неприятна и потискаща. После се появяват няколко енергични чичковци с мустаци и ни насочват към друга сива сграда, където явно ще ни запознаят с новата модна колекция есен-зима на българската армия.
Захабените и позагубили черния си цвят кубинки ми стават, но камуфлажчето ми идва леко широко. Нищо, таман ще ми е просторно, опитвам се да вкарам позитивно мислене аз. Когато излизаме от сградата, се чувствам все едно са ни претопили – вкарали са през едната врата нормални, шарени момчета и през другата са изкарали еднакви пичове с еднакви прически, които са еднакво сдухани. Малко ситуация „Стената“ на Флойд. Подкарват ни като овце и ни разпределят на групички от по 20–30 души. Групичките се казват взвод, а взводовете образуват рота. Има две роти по три взвода. Всеки взвод си има командир офицер и някакви калитковци, наречени младши сержанти, които поемат прекия мениджмънт и са на нашите години. Три младшета на взвод, всеки взвод разделен на три отделения. Вкарват ни в нещо като класни стаи, които всъщност се оказват точно такива. И в казармата явно се учи. Идва нашият командир на взвод – лейтенант Едикойси, и започва да ни говори нещо с неадекватен тон, вкарвайки фалцет. Личи си, че публичната реч не му е от силните страни, но откъм налудничав поглед и интонация се справя много добре. Представя ни младшите и те също говорят някакви тъпотии. Аз започвам да разглеждам съкилийниците си, все пак се очертава да изкараме поне три месеца заедно. Повечето са забили очи в чиновете, но няколко отвръщат на погледа ми. Двама си гледат откровено лошо. Както се казва – сложи двайсетина непознати пичове в една стая и гледай купона.
След поредната доза военни приказки ни подкарват към нещо, наречено „Стационара“, и там докторчета правят с нас процедури, които не искам да споменавам. Който е бил, знае. Това грам не помага за подобряване на и без това заминалото ни настроение. После ни поемат някакви други пичове и ни зачисляват играчките – автомати, каски, мешки, манерки и всякакви други работи, с които можеш да убиваш, копаеш и т.н. Оставяме си играчките – слава богу, не трябва да ги мъкнем с нас – и пак ни връщат в Класното, както казват на класните стаи. Там ни оставят за малко на мира и ни пускат да пушим цигари до една леха с рози. Седим с новите дрешки, пушим и се оглеждаме като лалугери. Забелязваме, че отвсякъде и нас ни оглеждат някакви пичове. Колегите ми по взвод пак се опитват да гледат наперено, но пак номерът много не се получава.
Неусетно минават часовете до вечеря. Водят ни под строй в някаква столова и там ядем някакво неопределено кашоподобно нещо, поднесено в желязна чиния с четвърт хляб. Вилици няма, само лъжици. После ни подкарват към т.нар. спално и там един чичко старшина държи реч, която включва думи като „тишина“, „ред“, „скатака“, „еба“ и „майките“. Казват ни къде са мивките и кенефите и ни казват, че имаме 20 минути да се оправим и да лягаме.
Влизайки в някакъв навес с много чешми, аз, като момче с познание за ритъма на Улицата, съм в общи линии нащрек и подготвен. Вървим в редица и чакаме ред да си измием зъбите, защото на стотина пича ни се падат пет чешми. Отнякъде се появява изсмуквачът на мозъци, с когото размених мили думи на влизане. Понеже обаче сме леко еднакви, явно вижда зор да ме намери и за да не губи време, хваща един слабичък пич, който е до него:
– К’во става, новобранец? Дай една цигара веднага да не ядеш токати.
Пичът се спича и заеква нещо от сорта, че не пушел. Селтакът го хваща и започва да го блъска в стената, мякайки нещо неразбрано на диалект. Аз се доближавам. Тъпакът е към десет сантима по-висок и десетина кила по-тежък от мен. Тупвам го леко по рамото.
– Мен ли търсиш, пич? Идваш да ми духаш ли?
Пичът пак първо побелява и после почервенява, когато се обръща и явно ме разпознава.
– Ей, кирко, ей са ш’те омаам. Мноо си отворен, да те заеба. Ей са ш’ти ибъ… – и посяга със суперпредсказуемо ляво кроше към мен.
Въобще не го чакам, а рязко блокирам елементарната му тупаница с дясната си ръка и с ляв лакът в челюстта го нокаутирам на място. Педал, като си седял повече от мен затворен от някакви шапкари, да не си мислиш, че си станал нинджа бе?
Оставям тъпака да си лежи под мивката и си измивам зъбите, без да бързам. Колегите ми по набор са утихнали и ме зяпат с доста противоречиви изражения – от пълно неразбиране, през леко възхищение, до поглед тип „тисиебатитъпакаштешибатсега“. Аз не се сдържам и им казвам:
– Джедайски бизнес. Върнете се към заниманията си.
Което те и правят.
После излизам и намирам тоалетните, за да пусна една вода. Познайте какво? Шибаните тоалетни нямат врати. Представляват просто яко мизерни клекала, преградени от паянтови стенички на нивото на рамената. Просто перфектно! Много години мислех, че това е дъното, но когато видях тоалетните на къмпинг „Градина“, разбрах, че в армията всъщност всичко е било окей. Докато пикая, си мисля кое ще ми е по-тъпо – когато ми се наложи да се „разбирам“ с другарчетата на нокаутирания селянин или когато дойде време за първото ми сране. Второто ми изглежда по-комплицирано. Бил съм и са ме били много пъти, но никога не съм „тропкал“ на отворена врата, д’еба.
Излизам от кенефите и се включвам към групичка симпатяги с нови камуфлажи, които вървят с тъжна крачка към Спалното. Там не ме чакат никакви шапкари, което означава, че със селтака ще се оправяме извън системата, което ми изнася напълно. Лягаме в десет и ни гасят лампите. Малко по малко тишината се нарушава от въздишки, сподавен плач и всякакви депресантски звуци. Признавам си, че и на мен ми е доста тъпо. С това прекрасно настроение и под този фантастичен акомпанимент се унасям в първия си сън като чисто нов редник от редиците на Гранични войски.
На следващия ден, в престъпно ранно време, младшите тъпаци ни будят с вик „Станииииииииииии за физзарядка“ и ни вкарват в истинския филм на родната казарма. Физзарядка, сутрешен тоалет, сутрешен развод пред знамето, закуска (ходи се с песен, марширувайки), после всякакви занимания – маршировки (много актуални преди клетвата), спорт, учебни занятия, стрелби и т.н. Пак песен и марш до столовата за обяд и вечеря, ядене на странни манджи, в които определено има калории, но са далеч и встрани от каноните на кулинарното изкуство. После има и някакво свободно време, но ни държат в определен периметър и не можем да щъкаме много. Бройкам старите, те си имат свой ритъм и след 17,30, когато се изметат шапкарите, започват всякакви движения и дейности извън погледа на дежурните офицери и старшини. и те ни бройкат, особено моят човек, засичам го няколко пъти да ме гледа и да клати заканително глава. Винаги го поздравявам със среден пръст и той винаги почервенява както на първата и втората ни среща.
Като цяло системата на армията е гениална и щеше да работи перфектно, ако не беше изродена и преебана. Ако шапкарите бяха истински пичове (допускам факта, че може и да има такива), а не впиянчени, немотивирани, комплексирани типове, казармата може би наистина щеше да има полезни и разнообразни функции. Главната полза според мен е смилането на лигльовците и мамините дечица и превръщането им в самостоятелни и силни млади мъже, които могат да носят отговорност и са способни да работят в екип. Но както се е хакнала милата ни родина, така се е хакнала и нейната бойна мощ. Лигльовците си остават лигльовци, путьовците – путьовци, а шапкарите централно ги
бòли фара какво се случва. На спортната площадка положението е драматично и направо ме е срам какви дробове са повечето мои набори. Само няколко души можем да правим набирания, над петдесет лицеви, за издръжливост на тичане да не говорим. Буквално нося на гърба си един пичага от моя взвод до стрелбището, защото всеки път е нокаут още в началото. Понякога на връщане ни наказват да тичаме с противогази, което е доста забавно и понякога емоционално, защото често се случва някой да си повърне в противогаза. Викат ни „Гумените глави“. През повечето време само маршируваме. Готвят ни за клетва. Доста еднообразно и досадно е. Далаверата при клетвата е, че ще ни пуснат за три дни отпуск, което е много хубаво. Копелетата са го измислили готино обаче. До клетвата, за четирийсет дни, нямаме никакъв контакт с външния свят. Това е хитро, защото тези четирийсет дни са доста дълго време.
Някъде на десетия ден копеленцата ме приклещват. Според мен дори малко се позабавиха. Този ден съм „дневален“ – това е нещо като да си прислуга на ротата за 24 часа. Едно селско младше с изумително мазна коса и мазен поглед ми казва да донеса дърва за печката малко след загасянето на лампите в спалното, което е точно в десет. Нещо в гадното му погледче ми включва алармата. Вървя в тъмното до близката купчина дърва, когато няколко сенки ме обграждат. Моят селянин най-накрая е решил да си отмъщава.
– Ей, кирко, ся ша видиш що не требе да си ибаваш сос старото. Мноо си оборотен, ама саштиибемпичкаталелина… – и после ме нападат от няколко страни.
Забравих да спомена, че някъде от шести клас тренирам карате. Последните години в гимназията добавих бокс и джиу-джицу. Това не е лоша комбинация, ако тренираш сериозно повечко от пет-шест години. Каратето, при правилна употреба и разбиране, е много ефективно и много хора не са прави да го подценяват. Боксът добавя няколко доста полезни щрихи към удрянето, а джиу-джицуто е перфектното средство да се справиш, когато боят се пренесе на земята, както става всъщност в повечето случаи. Има едно основно правило, когато си атакуван от няколко души, и то е, че повече от двама непрофесионалисти започват да си пречат. Моите „отмъстители“ са трима, което не е лошо. Моят селтак иска да се класира пръв, сигурно си мисли, че съм се парализирал от шубе. Страшен тъпак е. Посяга да ме хване за ревера на камуфлажа, аз се отдръпвам леко, хващам едната му ръка, извъртам се и го слагам между себе си и другия малоумник. Блъсвам го към него, а през това време се обръщам към третия елемент и му вкарвам класически лоукик в бедрения мускул над коляното. лоукикът е страшен шут, ако можеш да го правиш като хората. Сигурно съм го тренирал стотици
часове. Пичът само издава странен звук, хваща се за крака и се свлича. Всичко това се случва за секунда. Обръщам се към останалите двама. Рязко маегери в корема на моя селтак го изстрелва по гъз на земята, което ми дава време да обърна внимание на единствения останал прав. Той прави някакво подобие на борцова стойка и ми налита, сумтейки нещо. Излизам от линията на атаката и му вкарвам едно ляво кроше в стил Тайсън в тиквата, което го препарира веднага. Отивам до пича с лоукика и му набивам един парен чук, както си лежи. Още един аут. Моят селянин се държи за корема и се опитва да си поеме въздух. Аз приклякам до него, хващам го за главата и през врата и малко преди да го пратя да дремне с този прекрасен захват, му казвам в ухото:
– Ако още един път се опиташ нещо такова, ще те смачкам. Ясно ли ти е? – Селянинът започва да кима и мучи, доколкото му позволява хватката ми. – Искам пълно мълчание
по случая. Не ме занимавай повече. – Пак мучене. – Сега заспиваш, парцал.
Стисвам по-силно и след петнайсет секунди пичът заспива. Аз го преджобвам. Вземам му цигарите, малко пари. Същото правя и с другите. После им завличам туловищата зад дръвника, за да не се спъне в тях някой старшина и да стане проблем. Вземам няколко малки дръвчета и се връщам в стаята до спалното, където ни е дежурството. Младшето ме поглежда със свръхизненадан телешки поглед. Аз оставям дървата до печката, сядам срещу него, паля цигара и започвам да го гледам. След известен размисъл, който явно го поозорва, младшето се опитва да сглоби някакво изречение:
– Ей, еййй, к’во ми сяаш, новобранец, к’во глеаш, марш оди за още дървие, нищо не си донеъл – заеква и явно още не зацепва какво може да се е случило с другарчетата му.
Аз му помагам малко:
– Ако се позамислите малко, г-н младши сержант, ще стигнете до напълно логично обоснования извод, че е възможно с вашите приятели да е имало лек инцидент и плановете им малко да са се объркали.
Младшето млъква и започва да гледа тъпо много сполучливо. Аз издухвам дима от цигарата към него и му се усмихвам леко. После добавям:
– И прецених, че тази вечер повече няма аз да нося дървата, а ти. Нали няма да имаш нищо против, приятелче?
Младшето стои парализиран около минута и по погледа му се вижда, че в голямата му и грозна глава тече усилен мисловен процес. После мрачно кимва и излиза навън. Аз
паля нова цигара и се заглеждам в печката класически модел „Терма 05“. На нея някой друг дневален в пристъп на гениалност е написал: „има ли смисал, като няма знъчение?“.
След този случай известно време нямам повече грижи със старите войници.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Здравейте, вече можете да си набавите книгата и в електронен формат!
дали ще излезне книгата в e-book формат?
Добре и ясно написана приказка. - Героя не претърпява развитие, той е "героя" от самото начало. Освен това и читателя, надади ще претърпите развитие и ще "проумее" нещо нова за себе си или света. - Лично се надявах на български вариант на Пелевин. Нищо, това не пречи на хората да обичаме хубави приказки. Било то като психотерапия. А това е хубава приказка. (популярността на супермен, го показва ясно)
Страхотна книга!

Оценка: -1 +2

Много свежа, оригинална, забавна и умна, леко перо, забележителен концептуален изказ :), браво!

Оценка: -1 +1

Knigata e unikalna , nikoga ne sam se zabavliavala tolkova , pozdravlenia bravo , otdavna ne biax chela neshto tolkova svejo istinkso i zabavno....

Оценка: -1 +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-072-7
Купи
Цена
10.50 лв.
(14.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-083-3
Купи
Цена
7.00 лв.
(14.00 лв.)

* 7 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-7лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени