Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Проповедникът
Печатно издание
ISBN
978-619-150-018-5
Цена
11.25 лв.
(15.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (7)
Мнения (7)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
330 гр.
Страници
336
Превод
Васа Ганчева
Дата на издаване
10 септември 2012

Проповедникът

Едно ранно лятно утро малко момченце отива да играе край скалите близо до познатата вече на читателите Фелбака, където се развива действието и в „Ледената принцеса“. Ала игрите му без време приключват, когато детето открива трупа на гола млада жена, втренчила в него мъртвия си поглед. Мистерията се задълбочава още повече, след като под тялото на жената повиканите полицаи откриват два скелета, отново на млади жени... Вече известният на българския читател инспектор Патрик Хедстрьом поема разследването, подпомаган от бременната си жена Ерика Фалк. Постепенно се разбира, че скелетите са на изчезнали преди 24 години девойки, разплита се и историята на рода Хулт, чийто патриарх е бил проповедник с лечителски дарби... „Проповедникът“ ловко заплита в едно минало и настояще, а читателите ги очаква не една изненада в този смразяващ кръвта трилър с шведски привкус.

За автора

Сега, когато скандинавската криминална литература твърдо се установи на върха на жанра, става ясно, че Хенинг Манкел и Стиг Ларшон са две утвърдени, но не останали без конкуренция имена. Третото, вече известно в цял свят, е Камила Лекберг, нашумяла гръмко в родната си Швеция и преведена на повечето езици. Тя има в портфолиото си седем романа, първия от които държите в ръка, а феноменалният й успех в родината е повторен навсякъде с триумфалното оглавяване на листите на най-продаваните книги. В англоговорещите страни я наричат „шведската Агата Кристи“, но това далеч не е цялата истина. Макар да разполагаме с провинциално селце (в каквото е родена и самата авторка) и с богат набор от заподозрени в едно отвратително убийство, и макар фабулата да е изпипана с майсторството на английската крими-кралица, Лекберг е подчертано съвременна, модерна писателка и предоставя на вниманието ни един много точен, дори задълбочен разрез на днешното шведско общество.

Още за Камила Лекберг
Откъс

Камила Лекберг „Проповедникът“

Денят започна обещаващо. Той се събуди рано, преди останалите от семейството, веднага навлече дрехите си и успя да се измъкне възможно най-безшумно. Грабна рицарския шлем и дървената сабя и щастливо ги заразмахва. Тичешком измина стоте метра от къщата до Кралската клисура, спря за миг и погледна със страхопочитание отвесната цепнатина по средата на планината. Имаше два метра разстояние между двете планински вертикални стени, издигащи се на десетина метра в небето, по което вече се изкачваше лятното слънце. Три големи каменни къса бяха останали завинаги да висят в скалната цепнатина. Представляваха внушителна гледка. За шестгодишното момче мястото притежаваше магическа сила и фактът, че Кралската клисура бе забранена територия, не я правеше по-малко привлекателна.
Името си дължеше на крал Оскар ІІ, посетил Фелбака в края на XIX век, но това момчето не знаеше, а и не го интересуваше, докато бавно се промъкваше през сенките със сабя, готова за атака. Затова пък бе научил от баща си, че сцените от Адското гърло във филма за Роня Рьовардотер са били заснети в Кралската клисура, и когато самият той гледа филма, усети лек гъдел в стомаха. Понякога тук си играеше на разбойник, но днес беше рицар. Един от рицарите на Кръглата маса, като в голямата красива цветна книга, която бе получил от баба си като подарък за рождения си ден.
Промъкваше се край големите скални буци, покриващи земята, готов да нападне огромния, огнедишащ дракон, въоръжен със сабята и куража си. Лятното слънце не проникваше в цепнатината и мястото беше студено и тъмно. Тъкмо за дракони.
Скоро след завързалата се битка на живот и смърт кръвта щеше да бликне от гърлото на чудовището. С крайчеца на окото си зърна нещо, което привлече вниманието му. Парче червен плат се мержелееше зад голям камък. Любопитството му надделя. Драконът можеше да почака. Може би там се криеше съкровище. Приклекна, скочи върху камъка и погледна от другата му страна. За малко да падне, но след кратко замайване и размахване на ръце успя да възстанови равновесието си. Впоследствие нямаше да си признае колко се е уплашил, но точно сега, в този момент, изпита непознат за шестгодишния си живот ужас. Там долу лежеше една леличка и го гледаше втренчено. Лежеше по гръб и се взираше право в него с изцъклени очи. Първият му порив беше да избяга, преди да го е сграбчила и да е разбрала, че си играе там, където не му е позволено. И после може би да го принуди да каже къде живее и да го замъкне у дома при мама и татко, които страшно ще се ядосат, защото много пъти са му казвали да не ходи в Кралската клисура без възрастен придружител. Но, странно, леличката не помръдваше. Нямаше и дрехи и за момент той се смути от това, че стои там и зяпа някаква гола жена. Червеното, което бе мярнал, се оказа не парче плат, а поставена плътно до жената чанта. Дрехи наоколо не се виждаха. Интересно, да лежи там гола. Беше толкова студено. После го връхлетя невъзможната мисъл. Ами ако леличката е мъртва? Не можеше другояче да си обясни защо лежи толкова неподвижно. Мисълта го накара да скочи от скалата и бавно да се оттегли към отвора на цепнатината. След като между него и мъртвата вече имаше два метра, момчето се обърна и хукна колкото може по-бързо към къщи. И вече не го интересуваше дали ще му се карат.
Навлажненият от потта й чаршаф лепнеше по тялото й. Ерика се въртеше в леглото, но все не можеше да си намери удобна за спане поза. Светлата лятна нощ й пречеше да заспи. За хиляден път си напомни, че трябва да купи плътни завеси и да ги окачи, по-скоро да накара Патрик да го направи.
Доволното му похъркване я влудяваше. Как не го е срам да лежи там и да хърка, когато тя вече толкова нощи не е спала? Та това е и негово бебе. Толкова ли не може да постои буден в знак на съчувствие или нещо такова? Побутна го леко с надежда да го събуди. Никаква реакция. Побутна го малко по-силно. Той изръмжа, дръпна завивката над главата си и й обърна гръб. Ерика въздъхна, легна по гръб със скръстени на гърдите ръце и се взря в тавана. Коремът й щръкна във въздуха като огромно земно кълбо и тя се опита да си представи бебето, плуващо в околоплодната течност там, в тъмнината. Може би с палец в устата. Не успя. Беше в осмия месец и все още не можеше да схване, че вътре в нея има бебче. Е, скоро всичко щеше да се изясни. Ерика се разкъсваше между очакването и страха. Беше й трудно да си представи раждането. Ако трябваше да е честна, точно сега не мислеше за нищо друго, освен за това, че й е неудобно да спи по гръб. Погледна светещите стрелки на будилника. Четири и четирийсет и пет. Дали да не запали лампата и малко да почете?
След три часа и половина и някакво кофти криминале вече бе на път да се изтърколи от леглото, когато телефонът пресипнало иззвъня. По навик протегна слушалката на Патрик.
– Ало, Патрик е – каза той сънено. – Да, разбира се, о, по дяволите, да, ще дойда след четвърт час. Ще се видим там.
Обърна се към Ерика.
– Тревога. Трябва да бягам.
– Но нали си в отпуск? Не може ли други да поемат?
Усещаше, че гласът й звучи пискливо, но цяла нощ будуване не ти подобрява настроението.
– Убийство. Мелберг иска да съм там. И той отива.
– Убийство ли? Но къде?
– Тук, във Фелбака. Момченце намерило мъртва жена в Кралската клисура тази сутрин.
Патрик бързо се облече. За негова радост бе средата на юли и се нуждаеше само от леки летни дрехи. Преди да хукне към вратата, се покатери на леглото и целуна Ерика по корема, някъде в областта, където тя смътно помнеше, че е имала пъп.
– Чао, бебче. Слушкай мама, скоро ще се върна у дома.
Бързо я целуна и по бузата и излезе. Ерика с въздишка стана от леглото и си сложи някаква палатка вместо дреха, засега единственото, което можеше да я побере. Изчела бе купища книги за отглеждане на бебета и според нея онези, които пишеха за радостните мигове на бременността, трябваше да бъдат изведени на някой площад и бичувани. Безсъние, болки, прилошаване, хемороиди, потене и хормонални смущения – най-общо казано, това беше действителността. И, по дяволите, лицето й изобщо не грееше с вътрешна светлина. Мърморейки, Ерика бавно заслиза надолу по стълбите на лов за първата за деня чаша кафе.
Надяваше се то да разсее мрачните й мисли.
Когато Патрик пристигна, на мястото вече цареше трескава дейност. Отворът на Кралската клисура бе отцепен с жълти ленти. Преброи три полицейски коли и една линейка. Техническият персонал от Удевала вече бе започнал работа и той знаеше, че е
по-добре да не отива направо на местопрестъплението. Както правеха обикновено новобранците. И както правеше неговият шеф, инспектор Мелберг, който в момента се мотаеше в краката на криминалистите. Те отчаяно гледаха обувките и дрехите му, които разнасяха хиляди нишки и частици из работното им място. Когато Патрик застана до жълтата лента и махна на Мелберг, последният, за тяхно огромно облекчение, прескочи заграждението в обратна посока.
– Здрасти, Хедстрьом.
Поздрави подчинения си със сърдечен, почти радостен глас и Патрик едва не подскочи от изненада. За миг си въобрази, че Мелберг е на път да го прегърне, но за щастие това не бе нищо повече от обезпокоително усещане. Човекът изглеждаше напълно преобразен! Не бе минало повече от седмица, откакто Патрик излезе в отпуск, а ето че мъжът пред него направо не бе онзи, когото бе оставил да седи с кисело изражение на бюрото и да мърмори, че отпуските трябва да се забранят.
Мелберг здраво разтърси ръката на Патрик и го думна по гърба.
– Как е носачката, а? Ще го бъде ли скоро или…?
– Не преди месец и половина, така казват.
Патрик все още не можеше да разбере кое предизвикваше радостните изблици на Мелберг, но реши да потисне любопитството си и да се концентрира върху причината, довела го тук.
– Какво сте открили?
Мелберг направи усилие да изтрие усмивката от лицето си и посочи към сенчестата глъбина на цепнатината.
– Рано сутринта момченце на шест години избягало от къщи, докато родителите му спели, и дошло да си играе на рицар тук, между скалите. Намерило мъртва жена. Получихме сигнала в шест и четвърт.
– Откога експертите оглеждат местопрестъплението?
– От един час. Първо дойде линейката и веднага се разбра, че няма смисъл от медицинска помощ, после криминалистите се заловиха за работа. Малко са туткави тия тук… Аз исках да надзърна, ама те бяха доста нелюбезни. Да, да, човек може леко да превърти, като по цели дни рови за нишки с пинцета.
Сега вече Патрик позна шефа си. Тази интонация повече му прилягаше. Патрик от опит знаеше, че изобщо не си струва дори да се опитва да коригира схващанията му. По-просто щеше да е да остави всичко да влезе през едното му ухо и да излезе през другото.
– Какво знаем за нея?
– Засега нищо. Видима възраст около двайсет и пет. Единствената вещ е една чанта, иначе си е чисто гола. Всъщност доста хубави цици.
Патрик затвори очи и тихо си заповтаря една фраза, като мантра: „Още малко и ще се пенсионира. Още малко и ще се пенсионира…“ Мелберг невъзмутимо продължи:
– Няма някаква забележима причина за смъртта, но някой е постъпил с нея доста зле. Синини по цялото тяло и няколко порезни рани. И да, лежи върху сиво одеяло. Съдебният патолог е тук и я преглежда, така че да се надяваме скоро да имаме предварително заключение.
– Имаме ли обявена за изчезнала горе-долу на тази възраст?
– Не, не и наоколо. Онази седмица обявиха за изчезнал някакъв пич, но се оказа, че му писнало да седи с жена си в караваната и изчезнал с мадама, която срещнал в „Галерен“.
Патрик видя, че екипът се готви внимателно да вдигне жената и да я положи в чувал за мъртъвци. Според правилника ръцете и краката трябваше да бъдат увити в найлон, за да се запазят евентуалните следи, и сега екипът от криминалисти от Удевала рутинно подготвяше трупа. След това одеялото, върху което бе лежала, също щеше да бъде прибрано в чувал, за да бъде обстойно изследвано.
Изненаданият израз на лицата им и трескавите им движения говореха на Патрик, че се е случило нещо неочаквано.
– Какво има?
– Няма да повярвате, но намерихме и кости. И два черепа.
Ако се съди по количеството кости, тук трябва да има точно два скелета.

Тя здравата залиташе, докато се връщаше с велосипеда у дома в лятната нощ. Пиячката се оказа малко по-яка, отколкото си бе представяла, но това нямаше значение. Беше пълнолетна и можеше да прави каквото си иска. Най-хубавото бе, че поне за малко успя да се отърве от малката. Малката с виковете си, с вечната жажда за нежност и изисквания, които не можеше да изпълни. Ама си беше нейна грешка, че остана да живее с майка си, която направо не й разрешаваше да пристъпи прага, въпреки че вече беше на двайсет. Тази вечер като по чудо я пусна да излезе и да празнува Мидсомар. Ако не беше малката, можеше да живее сама и да печели собствени пари. Да излиза, когато пожелае, и да се връща, когато поиска, без някой да й се бърка. Но с малката нямаше как.
Най-вече й се искаше да я бе изоставила, но бабата не се съгласи и сега тя плащаше за това. Щом пък толкова иска малката, да се грижи сама за нея!
Бабето кой знае колко щеше да се вкисне, като я усети да се прибира рано заранта. Дъхът й вонеше на алкохол и на другия ден сигурно щеше да има махмурлук. Но пък си струваше. Откакто се роди проклетничето, толкова забавно не си беше прекарвала.
Подкара колелото направо през кръстовището при бензиностанцията и продължи нататък по пътя. После зави наляво към Бреке, но за малко да се стовари в канавката. Успя да се задържи и увеличи скоростта, за да се изкачи нагоре по стръмния хълм. Вятърът развяваше косата й, а светлата лятна нощ бе тиха. За миг затвори очи и си припомни онази, другата светла лятна нощ, в която германецът й бе направил бебето. Беше красива, греховна нощ, но не си заслужаваше цената, която плащаше.
Внезапно отново отвори очи. Нещо накара колелото рязко да спре и последното, което запомни, бе втурналата се към нея земя.
Като се върнаха в управлението в Танумсхеде, Мелберг, необичайно за него, потъна в дълбоки размисли. Седнал срещу му в трапезарията, Патрик също мълчеше и обмисляше събитията от сутринта. Имаше нужда от нещо подсилващо, но времето беше твърде топло за кафе, а алкохолът едва ли бе подходящ. И двамата разсеяно си вееха с ризите, за да се поразхладят. Две седмици откакто климатикът не работеше и още не бяха намерили кой да го поправи. Сутринта се понасяше, но към обяд горещината ставаше мъчителна.
– Какво, по дяволите, става? – рече Мелберг и замислено се почеса някъде в гнездото от коси, лепнато на върха на главата му, за да прикрие лъсналото теме.
– Нямам представа, ако трябва да съм честен. Женски труп лежи върху два скелета. Ако нямаше труп, всичко щеше да прилича на момчешка игра. Скелети, откраднати от лаборатория по биология или нещо такова, но сега не можем да пренебрегнем факта, че жената е била убита. Чух един от експертите да коментира, че костите не изглеждали пресни. Макар че всичко зависи от това къде са лежали. Дали са били изложни на лошо време и вятър, или са били на завет. Дано съдебният лекар даде някаква приблизителна оценка на възрастта им.
– Дано. Кога мислиш, че можем да получим доклада му?
Мелберг тревожно сбърчи потното си чело.
– Днес сигурно ще получим първия доклад, после вероятно ще му отнеме няколко дни да проучи всичко по-внимателно. Така че засега ще работим с онова, което имаме. Къде са другите?
Мелберг въздъхна.
– Йоста има свободен ден. Някакво тъпо състезание по голф или нещо подобно. Ернст и Мартин са по задачи. Аника е на Тенерифе. Мислеше, че тук и това лято ще вали. Горкичката. Не е много весело да заминеш от Швеция при такова време. Патрик отново изненадан погледна Мелберг, учуден от този внезапен изблик на съчувствие. Ставаше нещо странно, сигурен беше. Но сега не си струваше да губи време да мисли за това. Имаха по-важни неща за вършене.
– Знам, че и тази седмица си в отпуск, но дали не би дошъл да помогнеш? Ернст няма никаква фантазия, а Мартин няма опит във водене на следствие, така че наистина имаме нужда от помощта ти.
Заявката беше толкова ласкателна за суетата на Патрик, че той дори не се усети как прие. Сигурно щеше да има ядове у дома, но се утеши с мисълта, че за четвърт час може да се прибере, ако Ерика има спешна нужда от него. Освен това забелязваше се тенденция двамата да си лазят по нервите в жегата, така че нямаше да е лошо да не се мотае из къщи.
– Най-напред искам да проверя дали не е обявена за издирване изчезнала жена. Трябва да търсим в по-широк периметър, например от Стрьомстад надолу до Гьотеборг. Ще помоля Мартин или Ернст да проверят.
– Добре, много добре. Правилно, продължавай нататък!
Мелберг стана от масата и весело потупа Патрик по рамото.
Патрик разбра, че, както обикновено, той ще трябва да свърши работата, а Мелберг да си присвои славата, но и това бе въпрос, по който засега нямаше смисъл да разсъждава.
С въздишка остави своята и на Мелберг чаши за кафе в миялната машина.
– Ставайте, да не мислите, че това тук е пансион, където да се излежавате по цели дни!

Камила Лекберг „Проповедникът“

Денят започна обещаващо. Той се събуди рано, преди останалите от семейството, веднага навлече дрехите си и успя да се измъкне възможно най-безшумно. Грабна рицарския шлем и дървената сабя и щастливо ги заразмахва. Тичешком измина стоте метра от къщата до Кралската клисура, спря за миг и погледна със страхопочитание отвесната цепнатина по средата на планината. Имаше два метра разстояние между двете планински вертикални стени, издигащи се на десетина метра в небето, по което вече се изкачваше лятното слънце. Три големи каменни къса бяха останали завинаги да висят в скалната цепнатина. Представляваха внушителна гледка. За шестгодишното момче мястото притежаваше магическа сила и фактът, че Кралската клисура бе забранена територия, не я правеше по-малко привлекателна.
Името си дължеше на крал Оскар ІІ, посетил Фелбака в края на XIX век, но това момчето не знаеше, а и не го интересуваше, докато бавно се промъкваше през сенките със сабя, готова за атака. Затова пък бе научил от баща си, че сцените от Адското гърло във филма за Роня Рьовардотер са били заснети в Кралската клисура, и когато самият той гледа филма, усети лек гъдел в стомаха. Понякога тук си играеше на разбойник, но днес беше рицар. Един от рицарите на Кръглата маса, като в голямата красива цветна книга, която бе получил от баба си като подарък за рождения си ден.
Промъкваше се край големите скални буци, покриващи земята, готов да нападне огромния, огнедишащ дракон, въоръжен със сабята и куража си. Лятното слънце не проникваше в цепнатината и мястото беше студено и тъмно. Тъкмо за дракони.
Скоро след завързалата се битка на живот и смърт кръвта щеше да бликне от гърлото на чудовището. С крайчеца на окото си зърна нещо, което привлече вниманието му. Парче червен плат се мержелееше зад голям камък. Любопитството му надделя. Драконът можеше да почака. Може би там се криеше съкровище. Приклекна, скочи върху камъка и погледна от другата му страна. За малко да падне, но след кратко замайване и размахване на ръце успя да възстанови равновесието си. Впоследствие нямаше да си признае колко се е уплашил, но точно сега, в този момент, изпита непознат за шестгодишния си живот ужас. Там долу лежеше една леличка и го гледаше втренчено. Лежеше по гръб и се взираше право в него с изцъклени очи. Първият му порив беше да избяга, преди да го е сграбчила и да е разбрала, че си играе там, където не му е позволено. И после може би да го принуди да каже къде живее и да го замъкне у дома при мама и татко, които страшно ще се ядосат, защото много пъти са му казвали да не ходи в Кралската клисура без възрастен придружител. Но, странно, леличката не помръдваше. Нямаше и дрехи и за момент той се смути от това, че стои там и зяпа някаква гола жена. Червеното, което бе мярнал, се оказа не парче плат, а поставена плътно до жената чанта. Дрехи наоколо не се виждаха. Интересно, да лежи там гола. Беше толкова студено. После го връхлетя невъзможната мисъл. Ами ако леличката е мъртва? Не можеше другояче да си обясни защо лежи толкова неподвижно. Мисълта го накара да скочи от скалата и бавно да се оттегли към отвора на цепнатината. След като между него и мъртвата вече имаше два метра, момчето се обърна и хукна колкото може по-бързо към къщи. И вече не го интересуваше дали ще му се карат.
Навлажненият от потта й чаршаф лепнеше по тялото й. Ерика се въртеше в леглото, но все не можеше да си намери удобна за спане поза. Светлата лятна нощ й пречеше да заспи. За хиляден път си напомни, че трябва да купи плътни завеси и да ги окачи, по-скоро да накара Патрик да го направи.
Доволното му похъркване я влудяваше. Как не го е срам да лежи там и да хърка, когато тя вече толкова нощи не е спала? Та това е и негово бебе. Толкова ли не може да постои буден в знак на съчувствие или нещо такова? Побутна го леко с надежда да го събуди. Никаква реакция. Побутна го малко по-силно. Той изръмжа, дръпна завивката над главата си и й обърна гръб. Ерика въздъхна, легна по гръб със скръстени на гърдите ръце и се взря в тавана. Коремът й щръкна във въздуха като огромно земно кълбо и тя се опита да си представи бебето, плуващо в околоплодната течност там, в тъмнината. Може би с палец в устата. Не успя. Беше в осмия месец и все още не можеше да схване, че вътре в нея има бебче. Е, скоро всичко щеше да се изясни. Ерика се разкъсваше между очакването и страха. Беше й трудно да си представи раждането. Ако трябваше да е честна, точно сега не мислеше за нищо друго, освен за това, че й е неудобно да спи по гръб. Погледна светещите стрелки на будилника. Четири и четирийсет и пет. Дали да не запали лампата и малко да почете?
След три часа и половина и някакво кофти криминале вече бе на път да се изтърколи от леглото, когато телефонът пресипнало иззвъня. По навик протегна слушалката на Патрик.
– Ало, Патрик е – каза той сънено. – Да, разбира се, о, по дяволите, да, ще дойда след четвърт час. Ще се видим там.
Обърна се към Ерика.
– Тревога. Трябва да бягам.
– Но нали си в отпуск? Не може ли други да поемат?
Усещаше, че гласът й звучи пискливо, но цяла нощ будуване не ти подобрява настроението.
– Убийство. Мелберг иска да съм там. И той отива.
– Убийство ли? Но къде?
– Тук, във Фелбака. Момченце намерило мъртва жена в Кралската клисура тази сутрин.
Патрик бързо се облече. За негова радост бе средата на юли и се нуждаеше само от леки летни дрехи. Преди да хукне към вратата, се покатери на леглото и целуна Ерика по корема, някъде в областта, където тя смътно помнеше, че е имала пъп.
– Чао, бебче. Слушкай мама, скоро ще се върна у дома.
Бързо я целуна и по бузата и излезе. Ерика с въздишка стана от леглото и си сложи някаква палатка вместо дреха, засега единственото, което можеше да я побере. Изчела бе купища книги за отглеждане на бебета и според нея онези, които пишеха за радостните мигове на бременността, трябваше да бъдат изведени на някой площад и бичувани. Безсъние, болки, прилошаване, хемороиди, потене и хормонални смущения – най-общо казано, това беше действителността. И, по дяволите, лицето й изобщо не грееше с вътрешна светлина. Мърморейки, Ерика бавно заслиза надолу по стълбите на лов за първата за деня чаша кафе.
Надяваше се то да разсее мрачните й мисли.
Когато Патрик пристигна, на мястото вече цареше трескава дейност. Отворът на Кралската клисура бе отцепен с жълти ленти. Преброи три полицейски коли и една линейка. Техническият персонал от Удевала вече бе започнал работа и той знаеше, че е
по-добре да не отива направо на местопрестъплението. Както правеха обикновено новобранците. И както правеше неговият шеф, инспектор Мелберг, който в момента се мотаеше в краката на криминалистите. Те отчаяно гледаха обувките и дрехите му, които разнасяха хиляди нишки и частици из работното им място. Когато Патрик застана до жълтата лента и махна на Мелберг, последният, за тяхно огромно облекчение, прескочи заграждението в обратна посока.
– Здрасти, Хедстрьом.
Поздрави подчинения си със сърдечен, почти радостен глас и Патрик едва не подскочи от изненада. За миг си въобрази, че Мелберг е на път да го прегърне, но за щастие това не бе нищо повече от обезпокоително усещане. Човекът изглеждаше напълно преобразен! Не бе минало повече от седмица, откакто Патрик излезе в отпуск, а ето че мъжът пред него направо не бе онзи, когото бе оставил да седи с кисело изражение на бюрото и да мърмори, че отпуските трябва да се забранят.
Мелберг здраво разтърси ръката на Патрик и го думна по гърба.
– Как е носачката, а? Ще го бъде ли скоро или…?
– Не преди месец и половина, така казват.
Патрик все още не можеше да разбере кое предизвикваше радостните изблици на Мелберг, но реши да потисне любопитството си и да се концентрира върху причината, довела го тук.
– Какво сте открили?
Мелберг направи усилие да изтрие усмивката от лицето си и посочи към сенчестата глъбина на цепнатината.
– Рано сутринта момченце на шест години избягало от къщи, докато родителите му спели, и дошло да си играе на рицар тук, между скалите. Намерило мъртва жена. Получихме сигнала в шест и четвърт.
– Откога експертите оглеждат местопрестъплението?
– От един час. Първо дойде линейката и веднага се разбра, че няма смисъл от медицинска помощ, после криминалистите се заловиха за работа. Малко са туткави тия тук… Аз исках да надзърна, ама те бяха доста нелюбезни. Да, да, човек може леко да превърти, като по цели дни рови за нишки с пинцета.
Сега вече Патрик позна шефа си. Тази интонация повече му прилягаше. Патрик от опит знаеше, че изобщо не си струва дори да се опитва да коригира схващанията му. По-просто щеше да е да остави всичко да влезе през едното му ухо и да излезе през другото.
– Какво знаем за нея?
– Засега нищо. Видима възраст около двайсет и пет. Единствената вещ е една чанта, иначе си е чисто гола. Всъщност доста хубави цици.
Патрик затвори очи и тихо си заповтаря една фраза, като мантра: „Още малко и ще се пенсионира. Още малко и ще се пенсионира…“ Мелберг невъзмутимо продължи:
– Няма някаква забележима причина за смъртта, но някой е постъпил с нея доста зле. Синини по цялото тяло и няколко порезни рани. И да, лежи върху сиво одеяло. Съдебният патолог е тук и я преглежда, така че да се надяваме скоро да имаме предварително заключение.
– Имаме ли обявена за изчезнала горе-долу на тази възраст?
– Не, не и наоколо. Онази седмица обявиха за изчезнал някакъв пич, но се оказа, че му писнало да седи с жена си в караваната и изчезнал с мадама, която срещнал в „Галерен“.
Патрик видя, че екипът се готви внимателно да вдигне жената и да я положи в чувал за мъртъвци. Според правилника ръцете и краката трябваше да бъдат увити в найлон, за да се запазят евентуалните следи, и сега екипът от криминалисти от Удевала рутинно подготвяше трупа. След това одеялото, върху което бе лежала, също щеше да бъде прибрано в чувал, за да бъде обстойно изследвано.
Изненаданият израз на лицата им и трескавите им движения говореха на Патрик, че се е случило нещо неочаквано.
– Какво има?
– Няма да повярвате, но намерихме и кости. И два черепа.
Ако се съди по количеството кости, тук трябва да има точно два скелета.

Тя здравата залиташе, докато се връщаше с велосипеда у дома в лятната нощ. Пиячката се оказа малко по-яка, отколкото си бе представяла, но това нямаше значение. Беше пълнолетна и можеше да прави каквото си иска. Най-хубавото бе, че поне за малко успя да се отърве от малката. Малката с виковете си, с вечната жажда за нежност и изисквания, които не можеше да изпълни. Ама си беше нейна грешка, че остана да живее с майка си, която направо не й разрешаваше да пристъпи прага, въпреки че вече беше на двайсет. Тази вечер като по чудо я пусна да излезе и да празнува Мидсомар. Ако не беше малката, можеше да живее сама и да печели собствени пари. Да излиза, когато пожелае, и да се връща, когато поиска, без някой да й се бърка. Но с малката нямаше как.
Най-вече й се искаше да я бе изоставила, но бабата не се съгласи и сега тя плащаше за това. Щом пък толкова иска малката, да се грижи сама за нея!
Бабето кой знае колко щеше да се вкисне, като я усети да се прибира рано заранта. Дъхът й вонеше на алкохол и на другия ден сигурно щеше да има махмурлук. Но пък си струваше. Откакто се роди проклетничето, толкова забавно не си беше прекарвала.
Подкара колелото направо през кръстовището при бензиностанцията и продължи нататък по пътя. После зави наляво към Бреке, но за малко да се стовари в канавката. Успя да се задържи и увеличи скоростта, за да се изкачи нагоре по стръмния хълм. Вятърът развяваше косата й, а светлата лятна нощ бе тиха. За миг затвори очи и си припомни онази, другата светла лятна нощ, в която германецът й бе направил бебето. Беше красива, греховна нощ, но не си заслужаваше цената, която плащаше.
Внезапно отново отвори очи. Нещо накара колелото рязко да спре и последното, което запомни, бе втурналата се към нея земя.
Като се върнаха в управлението в Танумсхеде, Мелберг, необичайно за него, потъна в дълбоки размисли. Седнал срещу му в трапезарията, Патрик също мълчеше и обмисляше събитията от сутринта. Имаше нужда от нещо подсилващо, но времето беше твърде топло за кафе, а алкохолът едва ли бе подходящ. И двамата разсеяно си вееха с ризите, за да се поразхладят. Две седмици откакто климатикът не работеше и още не бяха намерили кой да го поправи. Сутринта се понасяше, но към обяд горещината ставаше мъчителна.
– Какво, по дяволите, става? – рече Мелберг и замислено се почеса някъде в гнездото от коси, лепнато на върха на главата му, за да прикрие лъсналото теме.
– Нямам представа, ако трябва да съм честен. Женски труп лежи върху два скелета. Ако нямаше труп, всичко щеше да прилича на момчешка игра. Скелети, откраднати от лаборатория по биология или нещо такова, но сега не можем да пренебрегнем факта, че жената е била убита. Чух един от експертите да коментира, че костите не изглеждали пресни. Макар че всичко зависи от това къде са лежали. Дали са били изложни на лошо време и вятър, или са били на завет. Дано съдебният лекар даде някаква приблизителна оценка на възрастта им.
– Дано. Кога мислиш, че можем да получим доклада му?
Мелберг тревожно сбърчи потното си чело.
– Днес сигурно ще получим първия доклад, после вероятно ще му отнеме няколко дни да проучи всичко по-внимателно. Така че засега ще работим с онова, което имаме. Къде са другите?
Мелберг въздъхна.
– Йоста има свободен ден. Някакво тъпо състезание по голф или нещо подобно. Ернст и Мартин са по задачи. Аника е на Тенерифе. Мислеше, че тук и това лято ще вали. Горкичката. Не е много весело да заминеш от Швеция при такова време. Патрик отново изненадан погледна Мелберг, учуден от този внезапен изблик на съчувствие. Ставаше нещо странно, сигурен беше. Но сега не си струваше да губи време да мисли за това. Имаха по-важни неща за вършене.
– Знам, че и тази седмица си в отпуск, но дали не би дошъл да помогнеш? Ернст няма никаква фантазия, а Мартин няма опит във водене на следствие, така че наистина имаме нужда от помощта ти.
Заявката беше толкова ласкателна за суетата на Патрик, че той дори не се усети как прие. Сигурно щеше да има ядове у дома, но се утеши с мисълта, че за четвърт час може да се прибере, ако Ерика има спешна нужда от него. Освен това забелязваше се тенденция двамата да си лазят по нервите в жегата, така че нямаше да е лошо да не се мотае из къщи.
– Най-напред искам да проверя дали не е обявена за издирване изчезнала жена. Трябва да търсим в по-широк периметър, например от Стрьомстад надолу до Гьотеборг. Ще помоля Мартин или Ернст да проверят.
– Добре, много добре. Правилно, продължавай нататък!
Мелберг стана от масата и весело потупа Патрик по рамото.
Патрик разбра, че, както обикновено, той ще трябва да свърши работата, а Мелберг да си присвои славата, но и това бе въпрос, по който засега нямаше смисъл да разсъждава.
С въздишка остави своята и на Мелберг чаши за кафе в миялната машина.
– Ставайте, да не мислите, че това тук е пансион, където да се излежавате по цели дни!

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
много харесвам романите й, но не е от класата на Стиг Ларшон!
Харесвам ужасно много Камила Лекберг и чакам с нескрит интерес "Каменоделецът". Това е една от малкото криминални авторки, която успява да задържи вниманието ми на всяка страничка. Чудесно попадение, за което Ви поздравявам и Ви благодаря! :)

Оценка: +2

нямам търпение :)

Оценка: +2

Здравейте, Моника, в разгара на лятото излиза „Каменоделецът“, убедени сме, че ще Ви хареса! ;-)

Оценка: +1

Чакам да преведете книгите,които сте обещали на последната страница на "Проподевникът" :)))

Оценка: +1

Ще продължим, разбира се! Стига читателският отзвук да продължава да ни радва както досега!:)

Оценка: +1

И тази книга е добра, даже по-добра от първата. Очаквам да продължите да издавате авторката на български език. Благодаря.

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-018-5
Купи
Цена
11.25 лв.
(15.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени