Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Под напрежение
Печатно издание
ISBN
978-619-150-062-8
Цена
15.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (10)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
300 гр.
Страници
304
Превод
Венцислав К. Венков
Дата на издаване
03 септември 2012

Под напрежение

„Под напрежение“ изскача на първо място в листите на бестселърите на в. „Ню Йорк Таймс“ и „Пъблишърс Уикли“ още с появата си на книжния пазар. Това е десетият роман на Коубън с главен герой Майрън Болитар и читателите отново го наблюдават как балансира по опънато до скъсване въже и се опитва да реши личната си дилема дали е спортен агент, или частен детектив. В този будещ размисли трилър Коубън задава провокативния въпрос дали една красива лъжа е за предпочитане пред грозната истина. Когато бившата тенис звезда Сузи Т. и Лекс, нейният съпруг рок звезда, попадат случайно на анонимен постинг във фейсбук, подлагащ на съмнение бащинството на нероденото им дете, бременната в осмия месец Сузи моли Майрън да спаси брака ѝ и може би дори живота на Лекс. Но когато Майрън открива Лекс, той попада най-неочаквано и на снаха си Кити, която заедно с брат му вече много години е прекъснала всякаква връзка с рода Болитар. Майрън неочаквано става съпричастен на тайни, свързани с брат му, от когото се е отчуждил, и е принуден да си припомни доста нелицеприятни истини и лъжи, за които отговорност носи самият той.

За автора

Xарлан Коубън  е роден през 1962 г. в Нюарк, Ню Джърси. Автор е на 27 романа, сред които преведените на български „Шест години“, „Остани“, „Невинният“, „Не казвай на никого“, „Няма втори шанс“, „Гората“, „Само един поглед“ и други. Всеки един от седемте последователно издадени романа - „Липсваш ми“, „Шест години“, „Остани“, „Под напрежение“, „Клопка“, „Дръж се здраво“ и „Изгубена завинаги“, е бил на първо място в най-престижната селекция на Съединените щати – класацията на бестселърите на вестник „Ню Йорк Таймс“. 

Романът „Не казвай на никого“ има брилянтна екранизация – едноименният филм на режисьора Гийом Кане с участието на Франсоа Клузе и Кристин Скот Томас печели множество отличия, включително 4 награди „Сезар” през 2007 година. 

Коубън е международно признат писател, лауреат на литературните награди за криминални книги „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“, и е първият в историята, спечелил и трите. Той е първият чуждестранен писател, който през 2009 г. получава най-престижното британско отличие за криминална литература „Бестселърна кама“. Тази награда е особено ценна поради факта, че се присъжда не от жури, а чрез директно гласуване на публиката. Коубън влиза и в списъка на 50-те най-велики криминални писатели на всички времена. На 15 март 2011 г. той получи Медала на Париж, връчен му на тържествена церемония в парижкото кметство от културния аташе Кристоф Жирар. Медалът, сред чиито носители са Джейн Фонда, Кармен Маура, Тони Морисън, Пол Остър, Чечилиа Бартоли, е френско отличие и знак на висока почит към артисти, които имат специален принос към културата на международно ниво. 

Майсторски изпипаните романи на Харлан Коубън често се определят от критиката като „изобретателни” (Ню Йорк Таймс), „затрогващи и мъдри” (Лос Анжелис Тайм), „превъзходни” (Чикаго Трибюн) и „задължителни четива” (Филаделфия Инкуайър). 

Днес американският писател има в актива си 60 милиона отпечатани книги в цял свят. Трилърите му са преведени на 43 езика и са бестселъри в десетки страни. А той продължава да живее в Ню Джърси със съпругата си, която е педиатър, и с четирите им деца.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Харлан Коубън „Под напрежение“

И най-грозната истина – разправяше навремето един приятел на Майрън – е за предпочитане пред най-красивата лъжа.

Точно това си мислеше Майрън, докато гледаше баща си в болницата. И се върна в спомените си шестнайсет години назад до онзи миг, в който за последен път бе излъгал

баща си; към онази лъжа, причинила толкова болки и разруха и породила трагичните събития, чийто катастрофален край предстоеше именно тук.

Баща му не отваряше очи. Неравномерното му дишане бе съпроводено с хрипове. От тялото му се точеха куп тръбички. Впери поглед в мощната му ръка. И си спомни как през детството си ходеше в склада в Нюарк и как баща му сядаше с навити ръкави зад огромното си бюро. Ръцете му по онова време бяха тъй мощни, че напираха да разкъсат

плата, а маншетите стягаха бицепсите му като в турникет. Възрастта бе омекотила провисналата вече мускулна тъкан. Мощният като варел гръден кош, внушавал на Майрън усещането за пълна сигурност, все още си беше там, но бе придобил съвсем крехък вид: и най-обикновеният натиск с длан сякаш би изпотрошил ребрата като сухи съчки. Небръснатото бащино лице не се покриваше вече от черната сянка на наболата следобедна брада, а бе осеяно със сиви петна. Кожата около брадичката се диплеше като плащ, с един номер по-голям от необходимото.

До леглото седеше майката на Майрън – съпругата на Ал Болитар от четирийсет и три години. И държеше ръката му в своята, трепереща от болестта на Паркинсон. И тя имаше шокиращо крехък вид в сравнение с някогашната видна личност от зората на феминисткото движение, горила сутиена си публично заедно с Глория Стайнъм и носила тениски с надписи от рода на „Мястото на жената е в кухнята... на законодателството – Сената“. Годините обаче не бяха пожалили нито Елън, нито Ал Болитар („Ние сме 6 Ел-Ал, като израелските авиолинии“, обичаше да се шегува майка му), при все че ги бяха преживели далеч по-щастливо от огромното мнозинство застаряващи семейни двойки – но ето как в крайна сметка приключваше щастието им.

То и Бог има едно чувство за хумор...

– Добре. Разбрахме ли се? – попита тихо майката.

Майрън не й отговори. Най-красивата лъжа срещу най-грозната истина. Майрън така и не си беше извлякъл поуката още тогава, преди шестнайсет години, когато за последен път излъга най-великия и най-обичания човек на този свят. Не че нещата бяха толкова прости. Но пък най-грозната истина можеше да съсипе всичко. Да разбие целия им свят.

Дори да посее смърт.

Така че, когато бащините клепачи потрепнаха и най-скъпият в очите на Майрън човек погледна своя първороден син умоляващо, като някакво съвсем объркано дете, Майрън се извърна към майка си и бавно кимна. После преглътна сълзите си и се приготви да излъже баща си за последно.

 

ШЕСТ ДНИ ПО-РАНО

– Майрън, имам нужда от твоята помощ.

Майрън сякаш се озова в някакъв фантастичен свят: в офиса му влезе идеално оформена и изключително красива благородна девица, изскочила сякаш от някой стар филм с Хъмфри Богарт. С тази разлика, че бавната й походка бе по-скоро патешко поклащане, а идеалното оформление се дължеше на факта, че красивата и благородна девица беше бременна в осмия месец, което – с извинение – успя да унищожи някак си целия фантастичен елемент.

Новодошлата се казваше Сузи Т., съкратено от Тревантино, и беше бивша звезда на тениса, прочула се не толкова с играта си, колкото като сексапилна палавница с провокиращи въображението екипи, пиърсинги и татуси. Но все пак имаше зад гърба си и победа в един от най-важните турнири и бе натрупала сума ти пари от рекламна дейност, най-вече като говорителка (Майрън страшно ценеше този евфемизъм) на „Ла-Ла-Лат“ – верига кафе-барове с голи до кръста сервитьорки, в които студентската младеж умираше да си поръчва закачливо „да им цръкнат допълнително млекце“. Хубави времена.

– Знаеш, Сузи, че за теб съм на разположение двайсет и четири часа в денонощието, седем дни седмично – разпери ръце Майрън.

Намираха се в офиса му на Парк Авеню – седалището на „МБПред“, където „М“ означаваше „Майрън“, „Б“ – Болитар, а „Пред“ – факта, че бяха представители на разни атлети, актьори и писатели. „Школа за буквални фирмени наименования“.

– Кажи ми само какво се очаква от мен.

Сузи закрачи напред-назад.

– Чудя се откъде да започна. – И понеже Майрън понечи да вметне нещо, тя вдигна предупредително ръка. – Ха си посмял да ми кажеш „Започни от началото“, ха съм ти откъснала единия тестикул.

– Що само единия?

– Щото вече си сгоден. Жал ми е за горката ти годеница.

Краченето се превърна в нещо като маршировка – толкова забързано и енергично стана, че някъде навътре в себе си Майрън взе да се притеснява да не вземе да роди насред наскоро обновения му офис.

– Ъъъ... мокетът... – обади се плахо. – Съвсем нов е.

Тя се намръщи, помарширува още малко и взе да гризе старателно маникюрираните си нокти.

– Сузи?

Тя спря. Погледите им се срещнаха.

– Кажи ми – помоли я.

– Помниш ли как се запознахме?

Майрън кимна. Нямаше и година, откакто бе завършил право и се бе заел да полага основите на фирмата си. По онова време, в зародиша си, „МБПред“ се подвизаваше под

името „МБСпортпред“, тъй като в началото Майрън представляваше само спортисти. Но когато се захвана да привлече като клиенти и актьори, писатели, хора на изкуството

и разни други знаменитости, „спорт“ отпадна от наименованието и му остана само „МБПред“.

Пак буквализъм.

– Разбира се – потвърди.

– Изправена бях пред тотален провал, нали?

– Беше страхотно надарена тенисистка.

– Но пред провал. Няма какво да се лъжем.

– Но пък беше пълнолетна – на осемнайсет – разтвори длани към тавана Майрън.

– На седемнайсет.

– Добре де, на седемнайсет, да речем. – И в съзнанието му се появи окъпаният от слънце образ на Сузи: вързани на опашка руси коси, дяволита усмивка на лицето и форхенд, с който млатеше топката така, сякаш й беше нанесла лична обида. – Беше в самото начало на професионалната ти кариера. Подрастващите младежи лепяха по стените си плакати с твои снимки. Очакваше се да започнеш да биеш легендите на тениса още от първия ден. Родителите ти придаваха нов смисъл на понятието „агресивност“. Цяло чудо е, че не се поквари още тогава.

– Много точно казано.

– Добре, какъв е проблемът в такъв случай?

Сузи изгледа корема си така, сякаш току-що се беше издул.

– Бременна съм.

– Мда, от пръв поглед си личи.

– Животът е хубаво нещо, да ти кажа – рече тя тихо, почти замечтано. – След всичките онези години на безпътица... накрая срещнах Лекс. Оттогава музикалното му творчество достигна нови висоти. И моята тенис академия се развива чудесно. И изобщо всичко вече е така, както би трябвало да бъде.

Майрън изчакваше. Тя не отделяше поглед от корема си, обхванала го внимателно с ръце, сякаш крепеше съдържанието му – което, според Майрън, до голяма степен отговаряше на истината. Но за да не замре съвсем разговорът, взе, че я попита:

– Приятно ли ти е да си бременна?

– Имаш предвид самото състояние на носене на дете ли?

– Да.

– Не че съм разцъфтяла или нещо от този род – сви тя рамене. – Напротив, ще се радвам, като го родя. Но не бих казала, че ми е безразлично. Знам, че много жени обожават състоянието на бременност.

-  Но не и ти, така ли?

- Имам чувството, че някой е паркирал булдозер върху пикочния ми мехур. Според мен жените обичат да са бременни, понеже то ги отличава. Прави ги нещо като знаменитости за известно време. На повечето жени никой не обръща внимание през живота им, но хората се впечатляват, като забележат, че са бременни. Колкото и грубо да ти звучи, бих казала, че бременните се радват на аплодисментите. Разбираш ли какво искам да кажа?

- Май да.

- Аз обаче на аплодисменти съм се наситила. – Отиде до прозореца и за миг погледна навън. И пак се извърна към Майрън. – Забеляза ли впрочем колко са ми наедрели циците?

– Ммм – отвърна Майрън и реши да не се разпростира повече по темата.

- Което ме навежда на мисълта, че може би няма да е зле да се обадиш на „Ла-Ла-Лат“ и да уредиш нова фотосесия.

-  Със заснети от стратегически ъгъл кадри?

- Точно така. Би се получила страхотна нова рекламна кампания с тия две мои съкровища. – И ги повдигна леко с длани, да не би Майрън да не е схванал за кои съкровища точно става дума. – Е, какво ще кажеш?

- Казвам, че според мен още не си стигнала до същността.

Очите й се бяха вече навлажнили.

- Дяволски щастлива се чувствам.

- Да де, доколкото схващам, точно в това би трябвало да е проблемът ти.

Тя се засмя на репликата му.

- Отдавна се преборих със злите си демони. Дори с майка ми се сдобрих. С Лекс сме абсолютно готови за новото попълнение на семейството ни. Искам единствено въпросните демони да не се появяват отново.

 - Да не си се закачила пак? – подскочи Майрън.

 - О, не, за бога. Нямам предвид този демон. Двамата с Лекс отдавна скъсахме с тези неща.

Съпругът на Сузи, Лекс Райдър, съставляваше половината от легендарния дует „ХорсПауър“ – несравнимо по-малката половинка, ако трябва да сме честни, спрямо надарения със свръхестествена харизма водещ вокалист Гейбриъл Уайър. Колкото и добър музикант да беше, Лекс си имаше своите лични проблеми, които неизбежно щяха винаги да го държат на второто място – така както Джон Оутс е на по‑заден план от Дарил Хол, Андрю Риджли – от Джордж Майкъл, и всички останали от „Пусикет Долс“ от Никол Шерци Не‑знам‑коя‑си.

– За какви демони говориш тогава?

Сузи бръкна в дамската си чантичка и извади нещо. На седналия от другата страна на бюрото Майрън му се стори, че е снимка. Тя я изгледа, после му я подаде. Той й хвърли един поглед и пак се опита да я изчака.

Но по някое време реши, че все пак следва да каже нещо, и обяви очевидното:

– Това значи, е ехограмата на бебето ти.

– Да. На двайсет и осем седмици.

Ново мълчание. И пак Майрън го наруши:

– Някакъв недъг ли има бебето?

– Нищо му няма. Той си е направо идеален.

– Той?

– Моят малък син – не успя Сузи Т. да сдържи усмивката си.

– Много гот.

– Аха. И това е една от причините, които ме водят насам. Вече го обсъдихме с Лекс. И искаме да му станеш кръстник.

– Кой, аз ли?

– Мда.

Майрън нищо не каза.

– Е?

Сега беше ред на Майрън да примига с навлажнени очи.

– Голяма чест ми оказвате.

– Ти да не би да плачеш?

Майрън нищо не каза.

– Голям женчо си – рече тя.

– Какъв е проблемът ти, Сузи?

– Може и да няма такъв. – И след кратка пауза: – Имам чувството, че някой си е наумил да ме съсипе.

Майрън задържа погледа си върху ехограмата.

– И как по-точно?

Чак сега тя му ги показа: двете думи, който щяха още много дълго да отекват глухо в сърцето му.

 

Час по-късно в офиса на Майрън влезе наперено Уиндзър Хорн Локуд III – известен на онези, които се боят от него (а това включва горе-долу всички останали), като Уин. Уин ходеше извънредно наперено, сякаш носеше черен цилиндър и фрак и въртеше в ръката си бастун. Само че в случая се беше изтупал с розово-зелена вратовръзка на „Лили Пулицър“, син блейзър с някакъв извезан монограм и бежов панталон с ръбове, достатъчно остри, че да пуснат кръв.

Мокасините му бяха обути на бос крак и изобщо имаше вид на човек, завръщащ се от пътешествие с яхтата си „Наследствено състояние“.

– Сузи Т. Току-що си тръгна – обяви Майрън.

– Срещнах я на влизане – кимна Уин със силно издадена напред брадичка.

– Имаше ли вид на разтревожена?

– Не обърнах внимание – каза Уин и седна. И след малко: – Гърдите й страшно са се уголемили.

Типичен Уин.

– Има проблем – рече Майрън.

Уин се облегна назад и кръстоса крака с обичайното си напрегнато спокойствие.

– Да чуем.

Майрън извъртя монитора на компютъра си така, че и Уин да го вижда. Нещо сходно бе сторила и Сузи Т. само час по-рано. Оттогава двете думи не му излизаха от главата. Безвредни сами по себе си, но на този свят всичко зависи от съответния контекст. А в конкретния контекст двете думи смразяваха помещението.

Харлан Коубън „Под напрежение“

И най-грозната истина – разправяше навремето един приятел на Майрън – е за предпочитане пред най-красивата лъжа.

Точно това си мислеше Майрън, докато гледаше баща си в болницата. И се върна в спомените си шестнайсет години назад до онзи миг, в който за последен път бе излъгал

баща си; към онази лъжа, причинила толкова болки и разруха и породила трагичните събития, чийто катастрофален край предстоеше именно тук.

Баща му не отваряше очи. Неравномерното му дишане бе съпроводено с хрипове. От тялото му се точеха куп тръбички. Впери поглед в мощната му ръка. И си спомни как през детството си ходеше в склада в Нюарк и как баща му сядаше с навити ръкави зад огромното си бюро. Ръцете му по онова време бяха тъй мощни, че напираха да разкъсат

плата, а маншетите стягаха бицепсите му като в турникет. Възрастта бе омекотила провисналата вече мускулна тъкан. Мощният като варел гръден кош, внушавал на Майрън усещането за пълна сигурност, все още си беше там, но бе придобил съвсем крехък вид: и най-обикновеният натиск с длан сякаш би изпотрошил ребрата като сухи съчки. Небръснатото бащино лице не се покриваше вече от черната сянка на наболата следобедна брада, а бе осеяно със сиви петна. Кожата около брадичката се диплеше като плащ, с един номер по-голям от необходимото.

До леглото седеше майката на Майрън – съпругата на Ал Болитар от четирийсет и три години. И държеше ръката му в своята, трепереща от болестта на Паркинсон. И тя имаше шокиращо крехък вид в сравнение с някогашната видна личност от зората на феминисткото движение, горила сутиена си публично заедно с Глория Стайнъм и носила тениски с надписи от рода на „Мястото на жената е в кухнята... на законодателството – Сената“. Годините обаче не бяха пожалили нито Елън, нито Ал Болитар („Ние сме 6 Ел-Ал, като израелските авиолинии“, обичаше да се шегува майка му), при все че ги бяха преживели далеч по-щастливо от огромното мнозинство застаряващи семейни двойки – но ето как в крайна сметка приключваше щастието им.

То и Бог има едно чувство за хумор...

– Добре. Разбрахме ли се? – попита тихо майката.

Майрън не й отговори. Най-красивата лъжа срещу най-грозната истина. Майрън така и не си беше извлякъл поуката още тогава, преди шестнайсет години, когато за последен път излъга най-великия и най-обичания човек на този свят. Не че нещата бяха толкова прости. Но пък най-грозната истина можеше да съсипе всичко. Да разбие целия им свят.

Дори да посее смърт.

Така че, когато бащините клепачи потрепнаха и най-скъпият в очите на Майрън човек погледна своя първороден син умоляващо, като някакво съвсем объркано дете, Майрън се извърна към майка си и бавно кимна. После преглътна сълзите си и се приготви да излъже баща си за последно.

 

ШЕСТ ДНИ ПО-РАНО

– Майрън, имам нужда от твоята помощ.

Майрън сякаш се озова в някакъв фантастичен свят: в офиса му влезе идеално оформена и изключително красива благородна девица, изскочила сякаш от някой стар филм с Хъмфри Богарт. С тази разлика, че бавната й походка бе по-скоро патешко поклащане, а идеалното оформление се дължеше на факта, че красивата и благородна девица беше бременна в осмия месец, което – с извинение – успя да унищожи някак си целия фантастичен елемент.

Новодошлата се казваше Сузи Т., съкратено от Тревантино, и беше бивша звезда на тениса, прочула се не толкова с играта си, колкото като сексапилна палавница с провокиращи въображението екипи, пиърсинги и татуси. Но все пак имаше зад гърба си и победа в един от най-важните турнири и бе натрупала сума ти пари от рекламна дейност, най-вече като говорителка (Майрън страшно ценеше този евфемизъм) на „Ла-Ла-Лат“ – верига кафе-барове с голи до кръста сервитьорки, в които студентската младеж умираше да си поръчва закачливо „да им цръкнат допълнително млекце“. Хубави времена.

– Знаеш, Сузи, че за теб съм на разположение двайсет и четири часа в денонощието, седем дни седмично – разпери ръце Майрън.

Намираха се в офиса му на Парк Авеню – седалището на „МБПред“, където „М“ означаваше „Майрън“, „Б“ – Болитар, а „Пред“ – факта, че бяха представители на разни атлети, актьори и писатели. „Школа за буквални фирмени наименования“.

– Кажи ми само какво се очаква от мен.

Сузи закрачи напред-назад.

– Чудя се откъде да започна. – И понеже Майрън понечи да вметне нещо, тя вдигна предупредително ръка. – Ха си посмял да ми кажеш „Започни от началото“, ха съм ти откъснала единия тестикул.

– Що само единия?

– Щото вече си сгоден. Жал ми е за горката ти годеница.

Краченето се превърна в нещо като маршировка – толкова забързано и енергично стана, че някъде навътре в себе си Майрън взе да се притеснява да не вземе да роди насред наскоро обновения му офис.

– Ъъъ... мокетът... – обади се плахо. – Съвсем нов е.

Тя се намръщи, помарширува още малко и взе да гризе старателно маникюрираните си нокти.

– Сузи?

Тя спря. Погледите им се срещнаха.

– Кажи ми – помоли я.

– Помниш ли как се запознахме?

Майрън кимна. Нямаше и година, откакто бе завършил право и се бе заел да полага основите на фирмата си. По онова време, в зародиша си, „МБПред“ се подвизаваше под

името „МБСпортпред“, тъй като в началото Майрън представляваше само спортисти. Но когато се захвана да привлече като клиенти и актьори, писатели, хора на изкуството

и разни други знаменитости, „спорт“ отпадна от наименованието и му остана само „МБПред“.

Пак буквализъм.

– Разбира се – потвърди.

– Изправена бях пред тотален провал, нали?

– Беше страхотно надарена тенисистка.

– Но пред провал. Няма какво да се лъжем.

– Но пък беше пълнолетна – на осемнайсет – разтвори длани към тавана Майрън.

– На седемнайсет.

– Добре де, на седемнайсет, да речем. – И в съзнанието му се появи окъпаният от слънце образ на Сузи: вързани на опашка руси коси, дяволита усмивка на лицето и форхенд, с който млатеше топката така, сякаш й беше нанесла лична обида. – Беше в самото начало на професионалната ти кариера. Подрастващите младежи лепяха по стените си плакати с твои снимки. Очакваше се да започнеш да биеш легендите на тениса още от първия ден. Родителите ти придаваха нов смисъл на понятието „агресивност“. Цяло чудо е, че не се поквари още тогава.

– Много точно казано.

– Добре, какъв е проблемът в такъв случай?

Сузи изгледа корема си така, сякаш току-що се беше издул.

– Бременна съм.

– Мда, от пръв поглед си личи.

– Животът е хубаво нещо, да ти кажа – рече тя тихо, почти замечтано. – След всичките онези години на безпътица... накрая срещнах Лекс. Оттогава музикалното му творчество достигна нови висоти. И моята тенис академия се развива чудесно. И изобщо всичко вече е така, както би трябвало да бъде.

Майрън изчакваше. Тя не отделяше поглед от корема си, обхванала го внимателно с ръце, сякаш крепеше съдържанието му – което, според Майрън, до голяма степен отговаряше на истината. Но за да не замре съвсем разговорът, взе, че я попита:

– Приятно ли ти е да си бременна?

– Имаш предвид самото състояние на носене на дете ли?

– Да.

– Не че съм разцъфтяла или нещо от този род – сви тя рамене. – Напротив, ще се радвам, като го родя. Но не бих казала, че ми е безразлично. Знам, че много жени обожават състоянието на бременност.

-  Но не и ти, така ли?

- Имам чувството, че някой е паркирал булдозер върху пикочния ми мехур. Според мен жените обичат да са бременни, понеже то ги отличава. Прави ги нещо като знаменитости за известно време. На повечето жени никой не обръща внимание през живота им, но хората се впечатляват, като забележат, че са бременни. Колкото и грубо да ти звучи, бих казала, че бременните се радват на аплодисментите. Разбираш ли какво искам да кажа?

- Май да.

- Аз обаче на аплодисменти съм се наситила. – Отиде до прозореца и за миг погледна навън. И пак се извърна към Майрън. – Забеляза ли впрочем колко са ми наедрели циците?

– Ммм – отвърна Майрън и реши да не се разпростира повече по темата.

- Което ме навежда на мисълта, че може би няма да е зле да се обадиш на „Ла-Ла-Лат“ и да уредиш нова фотосесия.

-  Със заснети от стратегически ъгъл кадри?

- Точно така. Би се получила страхотна нова рекламна кампания с тия две мои съкровища. – И ги повдигна леко с длани, да не би Майрън да не е схванал за кои съкровища точно става дума. – Е, какво ще кажеш?

- Казвам, че според мен още не си стигнала до същността.

Очите й се бяха вече навлажнили.

- Дяволски щастлива се чувствам.

- Да де, доколкото схващам, точно в това би трябвало да е проблемът ти.

Тя се засмя на репликата му.

- Отдавна се преборих със злите си демони. Дори с майка ми се сдобрих. С Лекс сме абсолютно готови за новото попълнение на семейството ни. Искам единствено въпросните демони да не се появяват отново.

 - Да не си се закачила пак? – подскочи Майрън.

 - О, не, за бога. Нямам предвид този демон. Двамата с Лекс отдавна скъсахме с тези неща.

Съпругът на Сузи, Лекс Райдър, съставляваше половината от легендарния дует „ХорсПауър“ – несравнимо по-малката половинка, ако трябва да сме честни, спрямо надарения със свръхестествена харизма водещ вокалист Гейбриъл Уайър. Колкото и добър музикант да беше, Лекс си имаше своите лични проблеми, които неизбежно щяха винаги да го държат на второто място – така както Джон Оутс е на по‑заден план от Дарил Хол, Андрю Риджли – от Джордж Майкъл, и всички останали от „Пусикет Долс“ от Никол Шерци Не‑знам‑коя‑си.

– За какви демони говориш тогава?

Сузи бръкна в дамската си чантичка и извади нещо. На седналия от другата страна на бюрото Майрън му се стори, че е снимка. Тя я изгледа, после му я подаде. Той й хвърли един поглед и пак се опита да я изчака.

Но по някое време реши, че все пак следва да каже нещо, и обяви очевидното:

– Това значи, е ехограмата на бебето ти.

– Да. На двайсет и осем седмици.

Ново мълчание. И пак Майрън го наруши:

– Някакъв недъг ли има бебето?

– Нищо му няма. Той си е направо идеален.

– Той?

– Моят малък син – не успя Сузи Т. да сдържи усмивката си.

– Много гот.

– Аха. И това е една от причините, които ме водят насам. Вече го обсъдихме с Лекс. И искаме да му станеш кръстник.

– Кой, аз ли?

– Мда.

Майрън нищо не каза.

– Е?

Сега беше ред на Майрън да примига с навлажнени очи.

– Голяма чест ми оказвате.

– Ти да не би да плачеш?

Майрън нищо не каза.

– Голям женчо си – рече тя.

– Какъв е проблемът ти, Сузи?

– Може и да няма такъв. – И след кратка пауза: – Имам чувството, че някой си е наумил да ме съсипе.

Майрън задържа погледа си върху ехограмата.

– И как по-точно?

Чак сега тя му ги показа: двете думи, който щяха още много дълго да отекват глухо в сърцето му.

 

Час по-късно в офиса на Майрън влезе наперено Уиндзър Хорн Локуд III – известен на онези, които се боят от него (а това включва горе-долу всички останали), като Уин. Уин ходеше извънредно наперено, сякаш носеше черен цилиндър и фрак и въртеше в ръката си бастун. Само че в случая се беше изтупал с розово-зелена вратовръзка на „Лили Пулицър“, син блейзър с някакъв извезан монограм и бежов панталон с ръбове, достатъчно остри, че да пуснат кръв.

Мокасините му бяха обути на бос крак и изобщо имаше вид на човек, завръщащ се от пътешествие с яхтата си „Наследствено състояние“.

– Сузи Т. Току-що си тръгна – обяви Майрън.

– Срещнах я на влизане – кимна Уин със силно издадена напред брадичка.

– Имаше ли вид на разтревожена?

– Не обърнах внимание – каза Уин и седна. И след малко: – Гърдите й страшно са се уголемили.

Типичен Уин.

– Има проблем – рече Майрън.

Уин се облегна назад и кръстоса крака с обичайното си напрегнато спокойствие.

– Да чуем.

Майрън извъртя монитора на компютъра си така, че и Уин да го вижда. Нещо сходно бе сторила и Сузи Т. само час по-рано. Оттогава двете думи не му излизаха от главата. Безвредни сами по себе си, но на този свят всичко зависи от съответния контекст. А в конкретния контекст двете думи смразяваха помещението.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Благодаря ви много , ще чакам с нетърпение !

Оценка: +1

Здравейте, Моника, благодарим Ви сърдечно! Не е планиран за идните месеци, но следете всичко предстоящо, може да Ви изненадаме;)

Оценка: +1

Здравейте , книгите на Харлан са невероятни . Ще се радвам да преведете и други негови , ако "да" кога да очакваме ? <3 Благодаря Ви :)))

Оценка: +3

Здравейте, Коубън няма електронен вариант засега; когато за дадена книга имаме електронни права, обикновено я пускаме (почти) паралелно с книжното издание.
По- скоро идеята ми бе - има ли възможност едновременно с хартиеното , да излиза и електронно издание, а не в последствие.
Присъединявам се към въпроса на Катя. Моля, отбелязвайте по някакъв начин, ако предвиждате електронен вариант на конкретната книга, за да не питаме всеки път. Много ще се радвам, ако пуснете всичко на Коубън в ел. вид!:)) Дано се съгласите! До скоро! Към Катя: има и други книги на Колибри в ел. вид, справка: biblio.bg
Здравейте! Смятате ли да пускате и електронен вариант на книгите, които издавате? Само на Панкол има такива.
Здравейте! Книгата е излизала преди години през друго издателство. В плановете ни е да я преиздадем, но засега издаваме новите му книги, по-натътък ще преиздаваме. Хубав уикенд!

Оценка: +1

Здравейте издатели от "Колибри"! Моля, кажете ще има ли българско издание на книгата "Не казвай на никого" от Харлан Коубън? Наред с книгите на Катрин Панкол, това заглавие е сред 15-те книги, които се четат на един дъх през 2010 година. Класацията мисля, че беше френска. Френският сайт Линтернот направи класация на 15-те книги.
Най-накрая :)
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-062-8
изчерпана
Цена
15.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени