Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Нашият общ приятел
Печатно издание
ISBN
978-619-150-064-2
Купи
Цена
15.00 лв.
(20.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-25%
Електронно издание
ISBN
978-619-150-076-5
Купи
Цена
12.00 лв.
(20.00 лв.)
-8лв.
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (13)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
660 гр.
Страници
848
Превод
Мария Донева
Дата на издаване
27 август 2012

Нашият общ приятел

„Нашият общ приятел“ е последният роман, излязъл изпод перото на Дикенс, и е несъмнено най-мрачното му и сложно произведение. Основната фабула е типична за него: оспорвано наследство, убийство, трудна любов, много мошеничества и цяла плеяда незабравими второстепенни герои. Но за разлика от предишните романи тук главните герои не са с ангелски крилца и ореоли, злодеите събуждат известна доза съпричастност, а повествованието е лишено от обичайната сантименталност и сладникавост. Романът е сатиричен шедьовър за примамливата сила на парите и опасностите, които таят в себе си, и обединява всички важни теми от предишните романи на Дикенс: претенциозността на парвенютата, изобретателността на стремящия се към по-високо социално стъпало бедняк, неизменната способност на богатството да корумпира всеки, който се докосне до него. Всичко това прави „Нашият общ приятел“ най-завършеното и носещо удовлетворение произведение на Дикенс.

Книгата се издава с подкрепата на програма „Култура“ на Европейския съюз.
Ouvrage traduit avec le soutien du Programme Culture de l'Union europеénne.

EACEA Culture

За автора

През 2012 г. човечеството чества 200 години от рождението на Чарлс Дикенс (1812–1870), един от най-значимите английски прозаици на всички времена и със сигурност най-големият писател на викторианската епоха. Славата си той печели още приживе, което е рядка съдба за повечето писатели, а много от произведенията и героите му са емблематични и дори се превръщат в нарицателни имена за редица характери и явления. Сред най-известните му произведения са „Оливър Туист“, „Дейвид Копърфилд“, „Големите надежди“, „Студеният дом“, „Коледна песен“. Романите и разказите на Дикенс са толкова популярни, че от създаването си до днес те постоянно се преиздават, филмират и продължават да водят едва ли не самостоятелен живот.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Чарлс Дикенс „Нашият общ приятел“

В наше време, макар че годината едва ли е от значение за разказа ни, една есенна привечер, по Темза, между Саутуъркския мост, който е от желязо, и Лондонския мост, който е от камък, плаваше мръсна и подозрителна на вид лодка с две фигури вътре в нея.
Едната фигура в лодката принадлежеше на здравеняк с чорлава посивяла коса и загоряло лице, а другата – на мургаво деветнайсет-двайсетгодишно момиче, което много приличаше на мъжа и лесно можеше да се разпознае, че е негова дъщеря. Момичето работеше умело с веслата, а мъжът бе отпуснал руля и забол палци в пояса си, се взираше напрегнато във водата. Той нямаше нито мрежа, нито въдица, нито корда, значи, не можеше да е рибар. Лодката не бе боядисана, вътре нямаше възглавка за пътника, на борда й не се четеше надпис – виждаха се само една ръждива кука и навито на кравай въже, – значи, собственикът й не се занимаваше с пренасяне на пътници между двата бряга. Беше твърде неустойчива и малка, за да поеме товар – значи, собственикът й не возеше стока. Беше непонятно какво точно търси във водата мъжът, но погледът му бе зорък и напрегнат. Преди час бе започнал отливът и мъжът не изпускаше от очи нито една вълничка или бръчка по околната речна шир – междувременно лодката ту тръгваше за малко срещу течението, ту се понасяше на заден ход отпреде му, според командата, която той даваше на дъщеря си с леко кимване на главата. Момичето наблюдаваше лицето на баща си също тъй напрегнато, както самият той се взираше в реката. Но в погледа й се четеше страх, дори отвращение.
Покрита цялата с кал и тиня, прогизнала от водата и затова сродна повече с дъното, отколкото с повърхността на реката, лодката заедно с двете фигури в нея очевидно вършеха нещо, което често вършат – и търсеха нещо, което често търсят. Без шапка върху сплъстените си коси, с оголени над лактите загорели ръце и проблясващи през гъстата брада голи гърди, едва прикрити от краищата на небрежно завързана около врата му кърпа, с дрехи, които сякаш бяха изтъкани от калта, полепнала по лодката му, мъжът по-скоро приличаше на дивак, ала по деловития му съсредоточен вид си личеше, че се занимава с нещо привично. Подобна привичка се четеше и в движенията на момичето, което въртеше веслата, но може би най-вече в погледа й, който изразяваше и страх, и отвращение – очевидно това, което бяха подхванали, не беше ново за нея.
– Дръж лодката настрана, Лизи. Течението тук е силно. Гледай да го изпревариш.
Понеже разчиташе на сръчността на момичето, мъжът бе оставил руля и с наострено внимание гледаше спадащата вода. По същия начин момичето го гледаше него. Но ето че един от лъчите на гаснещото слънце се спусна изкосо, надникна в дъното на лодката и като докосна някакво гнило петно с очертанията на увито в платно човешко тяло, го обагри сякаш с цвят на размита кръв. Момичето забеляза това и потръпна.
– Какво ти е? – отреагира мигновено мъжът, макар и вторачен в прииждащите води. – Там нищо не плава.
Червеният лъч изчезна, момичето се успокои, а погледът на мъжа, който се бе върнал за миг в лодката, се отнесе пак в далечината напред. Всеки път когато течението срещаше препятствие, очите му се задържаха за кратко в същата посока. С алчен пламък в ирисите си, те пробягаха по веригите и въжата на закотвените гемии и шлепове, които цепеха стреловидно течението, по подпорните стълбове на Саутуъркския мост, по колелата на параходите, които разбиваха водата на мръсна пяна, по вързаните дървени трупи, които се носеха в реката, спуснати от някой кей. Измина повече от час и вече притъмняваше, когато мъжът внезапно сграбчи руля и рязко изви лодката към брега на Съри.
Без да сваля от него очи, момичето послушно откликна на движенията му и отново се зае с веслата. Лодката се завъртя, потръпна, сякаш нещо я раздруса, и тялото на мъжа се протегна от кръста нагоре над кърмата.
Момичето си нахлупи над лицето качулката на наметалото и насочи лодката надолу по реката току пред отлива. До този миг лодката почти се въртеше на място. Ала сега бреговете бързо се понесоха отстрани, мернаха се сгъстяващите се сенки и запалените вече светлини на Лондонския мост, а от двете им страни отново се проточиха дългите редици на параходите.
Едва сега мъжът се отдръпна навътре в лодката и зае предишното си положение. Ръцете му бяха мокри и мръсни и той ги изми през борда. В дясната държеше нещо, което също изми в реката. Бяха пари. Преди да пусне монетите в джоба си, мъжът ги подхвърли в ръка, духна в шепата си и плю върху тях – „За късмет“, обясни той с хрипкав глас.
– Лизи!
Момичето трепна, извърна се към него, но продължи мълчаливо да гребе. Лицето й силно пребледня. С гърбавия си нос, блестящите си очи и чорлавата си глава мъжът наподобяваше наежена хищна птица.
– Открий си лицето!
Тя отметна качулката си.
– Ха така! Дай ми сега веслата. По-нататък сам ще греба.
– Не, не, татко! Наистина не мога! Татко! Не мога да седя толкова близо до него!
Мъжът понечи да си разменят местата, но като видя колко е изплашена, се върна.
– Какво може да ти направи?
– Знам, нищо. Но не мога да го търпя.
– Ти май мразиш и реката.
– Аз... Аз... Не я обичам, татко.
– Нали живееш от нея? Нали и храната, и водата ти идват от реката?
Момичето отново потръпна и за миг изпусна греблата, ахааха да припадне. Старецът нищо не забеляза – той се взираше във водата, в онова, което се влачеше отзад на буксир.
– Как не те е срам, Лизи! Та нали реката ти е най-добрият приятел? Огънят, който те грееше, като беше бебе – и той излезе от водата, край шлеповете с въглищата. Кошчето, в което спеше, и то беше изхвърлено на брега от прилива. Дори колелцата, които му сложих, за да го направя на люлка, да, дори тях ги издялах от парче дърво, което беше паднало от някой кораб.
Лизи пусна дясното гребло, докосна устни с ръка и изпрати въздушна целувка на баща си, в която се четеше любов. После пак се зае мълчешком с веслата. В този миг една друга лодка, също като тяхната, но не толкова мръсна, безшумно изплава от мъглата и застана редом до тях.
– Май пак ти е провървяло, Дядка – с крива усмивка забеляза гребецът, който беше сам в лодката. – Знаех си. Разбрах по дирята.
– Я виж ти! – сухо отвърна старецът. – Значи, вече са те пуснали?
– Да, приятелю.
Тозчас водната повърхност се обля от меката светлина на луната, а новодошлият, като задържа лодката си на половин дължина зад първата, се втренчи в браздата подире й.
– Като се появи, веднага си рекох: „Ей го Дядката, пак му е провървяло. На, провървяло му е!“. Това е от греблото, приятел, не се безпокой, с пръст не съм го пипнал.
С тези думи той отговори на едно нетърпеливо движение от страна на Дядката. После откачи веслото си от халката му и се хвана с ръка за борда на другата лодка.
– Яко са го халосали, Дядка, както виждам! И бая дълго се е люлял по течението. Гледай само как не ми върви! Последния път трябва да е минал край мене, щото аз си бях на пусията ей там под моста. Ама и ти си един лешояд, приятел – отдалече ги надушваш.
Той снижи глас и на няколко пъти погледна към Лизи, която отново бе закрила лице с качулката си. След това двамата се вторачиха с особено, нечестиво любопитство в килватерната диря зад лодката на Дядката.
– Ако сме двама, ще се справим по-лесно. Какво ще кажеш, да го качим при мене, а, приятел?
– Не! – отвърна Дядката така навъсено, че онзи, след като му хвърли безизразен поглед, подметна:
– Приятел, да не си ял нещо, дето не ти е понесло?
– Ял съм, да – отвърна Дядката. – И ей дотук ми е дошло от любимата ти думичка. „Приятел“. Не съм ти никакъв приятел.
– Че откога не сме приятели, господин Дядка Хексъм?
– Откакто те осъдиха за кражба, защото беше окрал жив човек! – рече Дядката сърдито и с негодувание в гласа.
– А ако бях окрал мъртвец?
– Мъртвец не може да се окраде.
– Как тъй да не може?
– Тъй, не може. За какво са му на мъртвеца пари? Може ли мъртвец да притежава пари? На кой свят принадлежи мъртвецът? На отвъдния. А парите? На този. Как може тогава парите да принадлежат на труп? Нима покойник може да притежава пари, да има нужда от пари, да харчи пари, нима може да се хвали с парите си или да си ги поиска? Като не знаеш, не приказвай кое е правилно и кое – не. То какво ли може да се очаква от един негодник, който тръгва да взема от живи хора!
– Ще ти кажа аз на тебе!
– Нищо няма да ми кажеш. Но аз ще ти кажа. Бръкнал си в джоба на моряк, на жив моряк, а си бил в затвора нищо и никакво време – леко си се отървал. Имал си късмет, излязъл си, но хич и не си мисли, че ще ме омотаеш с твоя „приятел“. Преди работехме заедно, но вече – не. Нито сега, нито по-късно. Пускай се! Марш!
– Дядка! Ако мислиш, че ей тъй ще се отървеш от мене...
– Ако не се отърва така, ще се опитам другояче – ще ти счупя пръстите с тая дъска или ще те прасна с куката по главата. Махай се! Греби, Лизи, към къщи! Като не искаш да греба аз, греби ти! Лизи налегна веслата с пълна сила и лодката на другия скоро остана далече назад. Баща й, сядайки да си почине в непринудената поза на човек, комуто се бе удало да защити моралния си кодекс и да се издигне на недостъпна за останалите висота, бавно запали лулата си, запуши и се зае да разглежда онова, което се влачеше на буксир зад лодката. То понякога се мяташе заплашително към него, друг път пък сякаш се мъчеше да се откачи, но повечето време послушно следваше отдире. На някой новак би могло да му се стори, че вълничките над него ужасяващо напомнят леките изменения в изражението на слепец. Но Дядката бе отдавна в занаята и окото му не мигаше пред нищо.
Господин и госпожа Виниъринг бяха нови-новенички заселници в нова-новеничка къща в един нов-новеничък квартал на Лондон. Всичко в дома на Виниърингови беше красиво и елегантно, тип-топ новичко. Покъщнината им беше нова, приятелите им бяха нови, каретата им беше нова, конете им бяха нови, хамутите им бяха нови, картините им бяха нови, а и самите те си бяха нови, понеже се бяха оженили съвсем наскоро, точно колкото бе съвместимо със закона присъствието в дома им на едно ново-новеничко бебе. И ако случайно им бе хрумнало да си завъдят и прадядо родоначалник, то и него биха си го доставили направо от склада, опакован и без драскотинка, покрит с лак от главата до петите.
Въобще в дома на Виниърингови всичко беше излъскано и покрито с лак – от столовете в гостната, украсени с нови гербове, и новото пиано на долния етаж до новата пожарна стълба на тавана. Онова, което можеше да се каже за мебелите, с пълно право важеше и за стопаните: повърхността им още лепнеше и силно миришеше на работилница.
Тук му е мястото да споменем една безобидна мебел, която вървеше на ситни колелца и когато не влизаше в употреба, обитаваше стаичка над една конюшня на „Дюк Стрийт“ в Сейнт Джеймсис – за нея Виниърингови представляваха източник на диво недоумение. Името на този артикул бе Туемлоу. Като близък родственик на лорд Снигзуърт, той се радваше на голямо търсене и човек бе безсилен да си представи подредените за обяд трапези в много домове без присъствието на Туемлоу. Господин и госпожа Виниъринг например, като изготвяха списък на гостите, винаги започваха с Туемлоу и чак след това принаждаха към името му имената на останалите. Понякога на масата сядаха Туемлоу и още шест придатъци, друг път – Туемлоу и десет придатъци, а на празнични обеди Туемлоу се разтягаше до такава степен, че придатъците му достигаха двайсет на брой. В тържествени случаи Виниърингови заемаха централните места на масата един срещу друг, така че сравнението пак си оставаше в сила: колкото повече се разтягаше Туемлоу, толкова по-далече се оказваше той от центъра на масата и също толкова по-близо до бюфета в единия край на трапезарията или до завесите на прозореца в другия й край.
Но не това хвърляше в смут чувствителната душа на Туемлоу. Той отдавна бе свикнал с положението си и го разбираше. Бездната, чиито дълбини все не успяваше да достигне, и откъдето тръгваше най-всепоглъщащото и мъчително угнетение на живота му, бе съсредоточена в невъзможността да разбере какъв се падаше той на Виниърингови – най-старият приятел или най-новият? Безобидният господин дълго си бе блъскал главата над тази загадка – и в жилището си над конюшните, и в студената мъгла на площада „Сейнт Джеймс“, тъй удобна за размишления. Ето как стояха нещата. Туемлоу се срещна за първи път с господин Виниъринг в своя клуб, където последният още не познаваше никого, освен този, който ги представи един на друг и който се държеше тъй, сякаш бе най-близък приятел на новодошлия – а истината беше, че съюзът на душите им се бе скрепил едва преди два дни, по повод престъпното нехайство на клубното ръководство, позволило да се сервира прегоряло телешко филе. Не след дълго Туемлоу получи покана да обядва у семейство Виниъринг – и обядва: сред гостите беше и онзи от клуба. Веднага след това Туемлоу получи покана да обядва у онзи от клуба – и обядва: сред гостите беше и Виниъринг. На събитието присъстваха още Член на Парламента, Инженер, Платец на националния дълг, Стихотворение за Шекспир, Тъжител и Представител на Министерството, които до един бяха напълно непознати за Виниъринг. Малко след това Туемлоу получи нова покана за обяд у семейство Виниъринг, където завари Члена на Парламента, Инженера, Платеца на националния дълг, Стихотворението за Шекспир, Тъжителя и Представителя на Министерството, а по време на обяда откри, че всички те са най-близки приятели на господин Виниъринг и че съпругите им (също присъстващи на събитието) се радват на най-всеотдайната обич и съкровеното доверие, на които е способна госпожа Виниъринг.
И господин Туемлоу, както си седеше в жилището си, потърка чело с ръка и си каза: „Не бива да мисля за това. Току-виж ми омекнал мозъкът...“, ала все мислеше ли, мислеше и не можеше да стигне до никакво заключение.
Тази вечер семейство Виниъринг дават банкет. Единайсет придатъци към Туемлоу, всичко четиринайсет души на масата. Четирима изпъчени лакеи с фракове се строяват в салона. Петият се изкачва по стълбата и съобщава: „Господин Туемлоу!“, с такъв мрачен вид, сякаш казва: „Още един нещастник се мъкне за обяд. Какво да се прави!“.
Госпожа Виниъринг посреща скъпия си господин Туемлоу. Сам Виниъринг бърза да прегърне драгоценния си Туемлоу. Госпожа Виниъринг въобще не очаква, че господин Туемлоу се интересува от такива скучнотии като кърмачетата например, но стар приятел като него на всяка цена трябва поне да види бебето им.
– Да, да, миличкото ми – говори господин Виниъринг и с умиление кима към този нов-новеничък артикул от мебелировката, – разбира се, когато започнеш да различаваш близките си, веднага ще опознаеш и най-добрия ни приятел.

Чарлс Дикенс „Нашият общ приятел“

В наше време, макар че годината едва ли е от значение за разказа ни, една есенна привечер, по Темза, между Саутуъркския мост, който е от желязо, и Лондонския мост, който е от камък, плаваше мръсна и подозрителна на вид лодка с две фигури вътре в нея.
Едната фигура в лодката принадлежеше на здравеняк с чорлава посивяла коса и загоряло лице, а другата – на мургаво деветнайсет-двайсетгодишно момиче, което много приличаше на мъжа и лесно можеше да се разпознае, че е негова дъщеря. Момичето работеше умело с веслата, а мъжът бе отпуснал руля и забол палци в пояса си, се взираше напрегнато във водата. Той нямаше нито мрежа, нито въдица, нито корда, значи, не можеше да е рибар. Лодката не бе боядисана, вътре нямаше възглавка за пътника, на борда й не се четеше надпис – виждаха се само една ръждива кука и навито на кравай въже, – значи, собственикът й не се занимаваше с пренасяне на пътници между двата бряга. Беше твърде неустойчива и малка, за да поеме товар – значи, собственикът й не возеше стока. Беше непонятно какво точно търси във водата мъжът, но погледът му бе зорък и напрегнат. Преди час бе започнал отливът и мъжът не изпускаше от очи нито една вълничка или бръчка по околната речна шир – междувременно лодката ту тръгваше за малко срещу течението, ту се понасяше на заден ход отпреде му, според командата, която той даваше на дъщеря си с леко кимване на главата. Момичето наблюдаваше лицето на баща си също тъй напрегнато, както самият той се взираше в реката. Но в погледа й се четеше страх, дори отвращение.
Покрита цялата с кал и тиня, прогизнала от водата и затова сродна повече с дъното, отколкото с повърхността на реката, лодката заедно с двете фигури в нея очевидно вършеха нещо, което често вършат – и търсеха нещо, което често търсят. Без шапка върху сплъстените си коси, с оголени над лактите загорели ръце и проблясващи през гъстата брада голи гърди, едва прикрити от краищата на небрежно завързана около врата му кърпа, с дрехи, които сякаш бяха изтъкани от калта, полепнала по лодката му, мъжът по-скоро приличаше на дивак, ала по деловития му съсредоточен вид си личеше, че се занимава с нещо привично. Подобна привичка се четеше и в движенията на момичето, което въртеше веслата, но може би най-вече в погледа й, който изразяваше и страх, и отвращение – очевидно това, което бяха подхванали, не беше ново за нея.
– Дръж лодката настрана, Лизи. Течението тук е силно. Гледай да го изпревариш.
Понеже разчиташе на сръчността на момичето, мъжът бе оставил руля и с наострено внимание гледаше спадащата вода. По същия начин момичето го гледаше него. Но ето че един от лъчите на гаснещото слънце се спусна изкосо, надникна в дъното на лодката и като докосна някакво гнило петно с очертанията на увито в платно човешко тяло, го обагри сякаш с цвят на размита кръв. Момичето забеляза това и потръпна.
– Какво ти е? – отреагира мигновено мъжът, макар и вторачен в прииждащите води. – Там нищо не плава.
Червеният лъч изчезна, момичето се успокои, а погледът на мъжа, който се бе върнал за миг в лодката, се отнесе пак в далечината напред. Всеки път когато течението срещаше препятствие, очите му се задържаха за кратко в същата посока. С алчен пламък в ирисите си, те пробягаха по веригите и въжата на закотвените гемии и шлепове, които цепеха стреловидно течението, по подпорните стълбове на Саутуъркския мост, по колелата на параходите, които разбиваха водата на мръсна пяна, по вързаните дървени трупи, които се носеха в реката, спуснати от някой кей. Измина повече от час и вече притъмняваше, когато мъжът внезапно сграбчи руля и рязко изви лодката към брега на Съри.
Без да сваля от него очи, момичето послушно откликна на движенията му и отново се зае с веслата. Лодката се завъртя, потръпна, сякаш нещо я раздруса, и тялото на мъжа се протегна от кръста нагоре над кърмата.
Момичето си нахлупи над лицето качулката на наметалото и насочи лодката надолу по реката току пред отлива. До този миг лодката почти се въртеше на място. Ала сега бреговете бързо се понесоха отстрани, мернаха се сгъстяващите се сенки и запалените вече светлини на Лондонския мост, а от двете им страни отново се проточиха дългите редици на параходите.
Едва сега мъжът се отдръпна навътре в лодката и зае предишното си положение. Ръцете му бяха мокри и мръсни и той ги изми през борда. В дясната държеше нещо, което също изми в реката. Бяха пари. Преди да пусне монетите в джоба си, мъжът ги подхвърли в ръка, духна в шепата си и плю върху тях – „За късмет“, обясни той с хрипкав глас.
– Лизи!
Момичето трепна, извърна се към него, но продължи мълчаливо да гребе. Лицето й силно пребледня. С гърбавия си нос, блестящите си очи и чорлавата си глава мъжът наподобяваше наежена хищна птица.
– Открий си лицето!
Тя отметна качулката си.
– Ха така! Дай ми сега веслата. По-нататък сам ще греба.
– Не, не, татко! Наистина не мога! Татко! Не мога да седя толкова близо до него!
Мъжът понечи да си разменят местата, но като видя колко е изплашена, се върна.
– Какво може да ти направи?
– Знам, нищо. Но не мога да го търпя.
– Ти май мразиш и реката.
– Аз... Аз... Не я обичам, татко.
– Нали живееш от нея? Нали и храната, и водата ти идват от реката?
Момичето отново потръпна и за миг изпусна греблата, ахааха да припадне. Старецът нищо не забеляза – той се взираше във водата, в онова, което се влачеше отзад на буксир.
– Как не те е срам, Лизи! Та нали реката ти е най-добрият приятел? Огънят, който те грееше, като беше бебе – и той излезе от водата, край шлеповете с въглищата. Кошчето, в което спеше, и то беше изхвърлено на брега от прилива. Дори колелцата, които му сложих, за да го направя на люлка, да, дори тях ги издялах от парче дърво, което беше паднало от някой кораб.
Лизи пусна дясното гребло, докосна устни с ръка и изпрати въздушна целувка на баща си, в която се четеше любов. После пак се зае мълчешком с веслата. В този миг една друга лодка, също като тяхната, но не толкова мръсна, безшумно изплава от мъглата и застана редом до тях.
– Май пак ти е провървяло, Дядка – с крива усмивка забеляза гребецът, който беше сам в лодката. – Знаех си. Разбрах по дирята.
– Я виж ти! – сухо отвърна старецът. – Значи, вече са те пуснали?
– Да, приятелю.
Тозчас водната повърхност се обля от меката светлина на луната, а новодошлият, като задържа лодката си на половин дължина зад първата, се втренчи в браздата подире й.
– Като се появи, веднага си рекох: „Ей го Дядката, пак му е провървяло. На, провървяло му е!“. Това е от греблото, приятел, не се безпокой, с пръст не съм го пипнал.
С тези думи той отговори на едно нетърпеливо движение от страна на Дядката. После откачи веслото си от халката му и се хвана с ръка за борда на другата лодка.
– Яко са го халосали, Дядка, както виждам! И бая дълго се е люлял по течението. Гледай само как не ми върви! Последния път трябва да е минал край мене, щото аз си бях на пусията ей там под моста. Ама и ти си един лешояд, приятел – отдалече ги надушваш.
Той снижи глас и на няколко пъти погледна към Лизи, която отново бе закрила лице с качулката си. След това двамата се вторачиха с особено, нечестиво любопитство в килватерната диря зад лодката на Дядката.
– Ако сме двама, ще се справим по-лесно. Какво ще кажеш, да го качим при мене, а, приятел?
– Не! – отвърна Дядката така навъсено, че онзи, след като му хвърли безизразен поглед, подметна:
– Приятел, да не си ял нещо, дето не ти е понесло?
– Ял съм, да – отвърна Дядката. – И ей дотук ми е дошло от любимата ти думичка. „Приятел“. Не съм ти никакъв приятел.
– Че откога не сме приятели, господин Дядка Хексъм?
– Откакто те осъдиха за кражба, защото беше окрал жив човек! – рече Дядката сърдито и с негодувание в гласа.
– А ако бях окрал мъртвец?
– Мъртвец не може да се окраде.
– Как тъй да не може?
– Тъй, не може. За какво са му на мъртвеца пари? Може ли мъртвец да притежава пари? На кой свят принадлежи мъртвецът? На отвъдния. А парите? На този. Как може тогава парите да принадлежат на труп? Нима покойник може да притежава пари, да има нужда от пари, да харчи пари, нима може да се хвали с парите си или да си ги поиска? Като не знаеш, не приказвай кое е правилно и кое – не. То какво ли може да се очаква от един негодник, който тръгва да взема от живи хора!
– Ще ти кажа аз на тебе!
– Нищо няма да ми кажеш. Но аз ще ти кажа. Бръкнал си в джоба на моряк, на жив моряк, а си бил в затвора нищо и никакво време – леко си се отървал. Имал си късмет, излязъл си, но хич и не си мисли, че ще ме омотаеш с твоя „приятел“. Преди работехме заедно, но вече – не. Нито сега, нито по-късно. Пускай се! Марш!
– Дядка! Ако мислиш, че ей тъй ще се отървеш от мене...
– Ако не се отърва така, ще се опитам другояче – ще ти счупя пръстите с тая дъска или ще те прасна с куката по главата. Махай се! Греби, Лизи, към къщи! Като не искаш да греба аз, греби ти! Лизи налегна веслата с пълна сила и лодката на другия скоро остана далече назад. Баща й, сядайки да си почине в непринудената поза на човек, комуто се бе удало да защити моралния си кодекс и да се издигне на недостъпна за останалите висота, бавно запали лулата си, запуши и се зае да разглежда онова, което се влачеше на буксир зад лодката. То понякога се мяташе заплашително към него, друг път пък сякаш се мъчеше да се откачи, но повечето време послушно следваше отдире. На някой новак би могло да му се стори, че вълничките над него ужасяващо напомнят леките изменения в изражението на слепец. Но Дядката бе отдавна в занаята и окото му не мигаше пред нищо.
Господин и госпожа Виниъринг бяха нови-новенички заселници в нова-новеничка къща в един нов-новеничък квартал на Лондон. Всичко в дома на Виниърингови беше красиво и елегантно, тип-топ новичко. Покъщнината им беше нова, приятелите им бяха нови, каретата им беше нова, конете им бяха нови, хамутите им бяха нови, картините им бяха нови, а и самите те си бяха нови, понеже се бяха оженили съвсем наскоро, точно колкото бе съвместимо със закона присъствието в дома им на едно ново-новеничко бебе. И ако случайно им бе хрумнало да си завъдят и прадядо родоначалник, то и него биха си го доставили направо от склада, опакован и без драскотинка, покрит с лак от главата до петите.
Въобще в дома на Виниърингови всичко беше излъскано и покрито с лак – от столовете в гостната, украсени с нови гербове, и новото пиано на долния етаж до новата пожарна стълба на тавана. Онова, което можеше да се каже за мебелите, с пълно право важеше и за стопаните: повърхността им още лепнеше и силно миришеше на работилница.
Тук му е мястото да споменем една безобидна мебел, която вървеше на ситни колелца и когато не влизаше в употреба, обитаваше стаичка над една конюшня на „Дюк Стрийт“ в Сейнт Джеймсис – за нея Виниърингови представляваха източник на диво недоумение. Името на този артикул бе Туемлоу. Като близък родственик на лорд Снигзуърт, той се радваше на голямо търсене и човек бе безсилен да си представи подредените за обяд трапези в много домове без присъствието на Туемлоу. Господин и госпожа Виниъринг например, като изготвяха списък на гостите, винаги започваха с Туемлоу и чак след това принаждаха към името му имената на останалите. Понякога на масата сядаха Туемлоу и още шест придатъци, друг път – Туемлоу и десет придатъци, а на празнични обеди Туемлоу се разтягаше до такава степен, че придатъците му достигаха двайсет на брой. В тържествени случаи Виниърингови заемаха централните места на масата един срещу друг, така че сравнението пак си оставаше в сила: колкото повече се разтягаше Туемлоу, толкова по-далече се оказваше той от центъра на масата и също толкова по-близо до бюфета в единия край на трапезарията или до завесите на прозореца в другия й край.
Но не това хвърляше в смут чувствителната душа на Туемлоу. Той отдавна бе свикнал с положението си и го разбираше. Бездната, чиито дълбини все не успяваше да достигне, и откъдето тръгваше най-всепоглъщащото и мъчително угнетение на живота му, бе съсредоточена в невъзможността да разбере какъв се падаше той на Виниърингови – най-старият приятел или най-новият? Безобидният господин дълго си бе блъскал главата над тази загадка – и в жилището си над конюшните, и в студената мъгла на площада „Сейнт Джеймс“, тъй удобна за размишления. Ето как стояха нещата. Туемлоу се срещна за първи път с господин Виниъринг в своя клуб, където последният още не познаваше никого, освен този, който ги представи един на друг и който се държеше тъй, сякаш бе най-близък приятел на новодошлия – а истината беше, че съюзът на душите им се бе скрепил едва преди два дни, по повод престъпното нехайство на клубното ръководство, позволило да се сервира прегоряло телешко филе. Не след дълго Туемлоу получи покана да обядва у семейство Виниъринг – и обядва: сред гостите беше и онзи от клуба. Веднага след това Туемлоу получи покана да обядва у онзи от клуба – и обядва: сред гостите беше и Виниъринг. На събитието присъстваха още Член на Парламента, Инженер, Платец на националния дълг, Стихотворение за Шекспир, Тъжител и Представител на Министерството, които до един бяха напълно непознати за Виниъринг. Малко след това Туемлоу получи нова покана за обяд у семейство Виниъринг, където завари Члена на Парламента, Инженера, Платеца на националния дълг, Стихотворението за Шекспир, Тъжителя и Представителя на Министерството, а по време на обяда откри, че всички те са най-близки приятели на господин Виниъринг и че съпругите им (също присъстващи на събитието) се радват на най-всеотдайната обич и съкровеното доверие, на които е способна госпожа Виниъринг.
И господин Туемлоу, както си седеше в жилището си, потърка чело с ръка и си каза: „Не бива да мисля за това. Току-виж ми омекнал мозъкът...“, ала все мислеше ли, мислеше и не можеше да стигне до никакво заключение.
Тази вечер семейство Виниъринг дават банкет. Единайсет придатъци към Туемлоу, всичко четиринайсет души на масата. Четирима изпъчени лакеи с фракове се строяват в салона. Петият се изкачва по стълбата и съобщава: „Господин Туемлоу!“, с такъв мрачен вид, сякаш казва: „Още един нещастник се мъкне за обяд. Какво да се прави!“.
Госпожа Виниъринг посреща скъпия си господин Туемлоу. Сам Виниъринг бърза да прегърне драгоценния си Туемлоу. Госпожа Виниъринг въобще не очаква, че господин Туемлоу се интересува от такива скучнотии като кърмачетата например, но стар приятел като него на всяка цена трябва поне да види бебето им.
– Да, да, миличкото ми – говори господин Виниъринг и с умиление кима към този нов-новеничък артикул от мебелировката, – разбира се, когато започнеш да различаваш близките си, веднага ще опознаеш и най-добрия ни приятел.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Здравейте, за съжаление не се предвижда издание с твърди корици, поне засега. Извинете ни за закъснението. Хубава неделя!
Съзнавам, че покрай празниците предишният ми коментар може да е останал незабелязан, така че с риск да стана досаден, ще попитам отново: Какви са шансовете "Нашият общ приятел" да се появи с твърди корици и евентуално кога?
Здравейте отново! От година и половина чакам да издадете "Нашият общ приятел" с твърди корици. Какви са шансовете за това и евентуално след какъв период от време?
Здравейте.Много се радвам ,че издадохте Дикенс и Джордж Елиът ,но искам да попитам дали възнамерявате да преведете и Елизабет Гаскел.

Оценка: +1

Всъщност, последният - незавършен роман на Дикенс е The Mystery of Edwin Drood. Подкрепям идеята класиката да се издава с твърди корици - еднакъв формат за цялата поредица. Навремето имаше такава поредица "библиотека световна класика". Успех и дръзновение в издаването на вечните книги на човечеството!

Оценка: +2

Аз също се присъединявам към Юрая Хийп и Клеопатра. Меките корици не отиват на класик като Дикенс и с радост бих почакал и похарчил 5-10 лв повече за издание с твърди такива. Иначе мога да кажа само едно голямо браво за похвалната Ви инициатива!
Здравейте, благодарим ви за оценката, навярно сте прави - Дикенс си е Дикенс, ще го имаме предвид!
Адмирации за изданието като идея, но като начин на осъществяване подкрепям становището на Юрая Хийп, твърди корици и оригинални илюстрации биха зарадвали всеки библиофил.
Поздравления за добрата идея да се издаде най-добрия романист за всички времена, но нека книгата да е по- библиофилска, с твърди корици, по възможност а оригинални илюстрации... тя ще си намери читателя, независимо от цената...
Здравейте, Иван, да! Планираме да издадем „Никълъс Никълби“ догодина.
Ще издавате ли други книги на Дикенс?
Цената на книгата е 20 лв.
Можете ли да дадете ориентировъчна цена :)
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-064-2
Купи
Цена
15.00 лв.
(20.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-076-5
Купи
Цена
12.00 лв.
(20.00 лв.)

* 8 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-8лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени