Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Изненадите на малкия Никола̀
Печатно издание
ISBN
978-619-150-043-7
Цена
9.00 лв.
Купи

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
145/200
Тегло
250 гр.
Страници
172
Превод
Венелин Пройков
Дата на издаване
06 август 2012

Изненадите на малкия Никола̀

Майсторът на словото Рьоне Госини и знаменитият карикатурист Жан-Жак Семпе не пропускат и този път да ни разсмеят с познатите герои: семейството на малкия Николà и неговите съученици.

Както обикновено, ситуациите в разказите са съвсем простички, но, видени през очите на Николà и преминали през изобретателността на автора, стават безумно забавни. Дали ще се боядисва кухнята вкъщи, дали ще се ходи в зоопарка, или на гости – винаги е весело. Едно паднало млечно зъбче води до куп преживявания, диетата на таткото също, да не говорим какво ще стане, когато Николà се върне у дома, научил нова неприлична дума! И да не забравяме хубавата малка съседка Мари-Едвиж, тя също участва в действието в тази нова чудесна сбирка от приключения!

За деца над 6 години и за всички възрастни.

За автора

„Роден съм на 14 август 1926 г. в Париж и тутакси се залових да раста. Следващият ден беше 15 август и си останахме у дома.” Семейството му емигрира в Аржентина, където той завършва средното си образование във Френския колеж на Буенос Айрес: „В училище бях истински калпазанин. Но тъй като се учех по-скоро добре, не ме изключваха.” Кариерата си започва в Ню Йорк.

Когато се връща във Франция в началото на петдесетте, изпод перото му се раждат цяла поредица легендарни герои; Госини замисля приключенията на малкия Николá заедно с Жан-Жак Семпе, като изобретява детски език, който става причина малкият палавник да се прочуе по света. След това Госини създава Астерикс заедно с Албер Юдерзо. Успехът на малкия гал е феноменален. Приключенията на Астерикс, преведени на 107 езика и диалекта, са сред най-четените произведения по света. Редом с това плодовитият автор осъществява „Лъки Люк” (Lucky Luke) заедно с Морис, „Изногуд” (Iznogoud) с Табари, „Откачалките” (Les Dingodossiers) с Готлиб и т.н.

Начело на вестник „Пилот”, предизвиква истинска революция в комикса, като го издига до ранга на „девето изкуство”.

В киното Госини създава студиата „Идефикс” заедно с Юдерзо и Дарго. Осъществява няколко шедьовъра на анимацията – „Астерикс и Клеопатра” „Дванайсетте подвига на Астерикс”, „Дейзи Таун” и „Братя Далтон”. Посмъртно му е присъдена награда „Сезар” за цялостното му кинематографично творчество.

На 5 ноември 1977 г. Рьоне Госини умира на 51-годишна възраст. Ерже* заявява: „Тентен се прекланя пред Астерикс.” Неговите герои са го надживели и много от изразите му са преминали във всекидневната ни реч: „бягам по-бързо от сянката си”, „на краставичар краставици да продаваш”, „намирам цаката на някого”, „тия смахнати римляни”…

Гениален сценарист, в приключенията на малкия Николá, дяволито момченце, което върши пакости с подкупваща наивност, Госини достига върха на своя талант. Това го кара да каже: „Изпитвам особена нежност към този герой.”

Жан-Жак Семпе

„Когато бях малък, пакостите в училище бяха единственото ми развлечение”. Семпе е роден на 17 август 1932 г. в Бордо. По-скоро слаб ученик, изключен за лошо поведение от „Колеж модерн” в Бордо, той сменя различни професии: момче за всичко при един търговец на вино, ръководител в детски летен лагер, помощник в кантора.

Осемнайсетгодишен, отбива преждевременно военната си служба и заминава за Париж. Обикаля редакциите и през 1951 г. продава първата си рисунка на вестник „Сюд-Уест”. Срещата му с Госини съвпада с началото на светкавична кариера като „вестникарски карикатурист”. С малкия Никола създава незабравима галерия от портрети на ужасни хлапета, населяващи въображението ни до ден днешен. Успоредно с приключенията на малкия ученик дебютира в „Пари Мач” през 1956 г. и сътрудничи на множество списания. Първият му албум с карикатури се появява през 1962 г. – „Няма нищо просто”. Следват трийсетина други, шедьоври на хумора, великолепно отразяващи умилено-ироничното му възприятие за нашите и на света недъзи.

Създател на Марселен Кайу, на Раул Табюрен, както и на господин Ламбер, неговият талант на наблюдател, съчетан с невероятен усет за комичното, го правят един от най-големите френски карикатуристи от последните четирийсет години.

Освен собствените си албуми е илюстрирал „Катрин Сертитюд” от Патрик Модиано, а също и „Историята на господин Зомер” от Патрик Зюскинд.

Семпе е един от малцината френски художници, илюстрирали кориците на престижния „Ню Йоркър”, и днес всяка седмица разсмива хиляди читатели от страниците на „Пари Мач”, „Фигаро Литерер” и други.

Той с въодушевление посреща появата на „Неиздавани истории за малкия Никола” – развълнуван от това събитие, изненадан и развеселен от завръщането на малкия Никола.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Рьоне Госини и Жан-Жак Семпе „Изненадите на малкия Никола̀“

– Мамо, може ли да поканя приятелчетата от училище утре следобед да си играем вкъщи? – попитах аз.
– Не – отговори ми мама. – Последния път, когато приятелчетата ти идваха, трябваше после да сменяме две стъкла на прозореца на хола и се наложи да пребоядисаме стаята ти.
Никак не бях доволен. Така де, какво сега, ама ха, адски се забавляваме с приятелчетата, като дойдат да си играем вкъщи, а аз все нямам право да ги каня. Все така става – като искам да е весело, ми забраняват. Тогава аз казах:
– Ако не може да си поканя приятелчетата, ще спра да дишам.
Този номер го използвам понякога, като искам нещо, ама не върви толкова, както като бях по-малък. После дойде татко и каза:
– Никола! Какви са тези изпълнения?
Аз почнах пак да дишам и казах, че ако не ми дадат да поканя приятелчетата, ще се махна от къщи и ще съжаляват много за мен.
– Чудесно – отвърна татко. – Николà, можеш да поканиш приятелите си, но те предупреждавам: дори най-дребното нещо да счупят вкъщи, ще те накажем. Ако пък всичко мине добре, ще те водя да ядем сладолед. Съгласен ли си?
– Шоколадов и ягодов ли? – попитах аз.
– Да – отговори татко.
– Тогава съм съгласен – извиках аз.
Мама не беше много доволна, но татко й каза, че съм голямо момче и мога да поемам отговорност. Мама пък рече, че добре, здраве да е, тя е предупредила татко, а аз целунах и татко, и мама, понеже са готини.
Всички приятелчета дойдоха. Те винаги приемат, щом някой ги покани, освен ако татковците и майките им им забранят, ама това не се случва често, понеже татковците и майките са доволни, когато приятелчетата са канени другаде. Пристигнаха Алсест, Жофроа, Рюфюс, Йод, Мексан, Клотер и Жоашен, всичките приятелчета от училище,
щеше да е страхотна веселба.
– Ще играем в градината – казах им аз. – Не бива да влизаме вкъщи, защото, ако влезете вкъщи, ще счупите разни неща.
И им обясних за номера с шоколадовия и ягодовия сладолед.
– Добре – рече Жофроа, – да играем на криеница, в твоята градина нали има дърво.
– Не може – казах аз, – дървото е в тревата, а татко няма да бъде доволен, ако му стъпчем тревата. Трябва да играем по алеите.
– Ама има само една алея – обади се Рюфюс, – пък и не е широка, на какво да играем по алеята?
– Ами с топка, ще се посвием – предложи Мексан.
– А, не! – рекох аз. – Знам как става: почнем ли с топката, ще се направим на тарикати и дрън! Ще счупим някое стъкло, после ще ме накажат и край с шоколадовия и ягодовия сладолед!
Всички се чудехме какво да правим и аз казах накрая:
– Ами да играем на влак! Ще застанем един зад друг, първият ще бъде локомотив, ту-туу! А остналите – вагони.
– А как ще завиваме? – попита Жоашен. – Алеята не е достатъчно широка.
– Няма да завиваме – обясних аз. – Щом стигнем до края на алеята, последният става локомотив и тръгваме в обратната посока.
На приятелчетата не им се хареса много моята игра, обаче в края на краищата те са у нас, като не щат, да си вървят у тях, ама ха! Откъм къщата аз станах локомотив, за да не би да изпотъпчем цветята. Викахме „пух, пух, пух“, обаче след три пътувания приятелчетата вече не искаха да играят. То и не беше особено забавно де. Пак човек ако е локомотив, как да е, ама като е вагон, е малко досадно.
– Да играем на топчета? – предложи Йод. – С топчетата нищо не можем да счупим.
Това наистина беше добро хрумване и веднага започнахме играта, всички носехме топчета по джобовете си, топчетата на Алсест бяха омазани с масло заради филиите. Всичко беше наред, само дето за малко не се сбих с Жофроа, който седна в тревата, когато приятелчетата казаха, че искат да влязат вкъщи.
– Не – рекох аз. – Ще играем в градината.
– Не искаме вече да играем в градината – каза Мексан, – искаме да влезем в къщата ти!
– Няма за какво – отговорих аз, – тука ще стоим!
После мама отвори вратата и извика:
– Деца, ама вие луди ли сте, та стоите навън в тоя проливен дъжд? Влизайте! Бързо!
Влязохме вкъщи и мама каза:
– Никола, иди с приятелите си в твоята стая и не забравяй какво каза татко!
И ние се качихме в моята стая.
– А сега на какво ще играем? – попита Клотер.
– Имам книги, ще четем – отговорих аз.
– Абе ти да не си луд? – попита Жофроа.
– Не, господинчо – отвърнах аз, – обаче ако играем на нещо, за мен със сигурност няма да има шоколадов и ягодов сладолед!
– Почваш да прекаляваш с тоя твой шоколадов и ягодов сладолед! – извика Йод.
– Я, я! – каза Алсест, отхапвайки от филията си, след като махна залепналото за нея топче. – Чакай малко! С шоколадовия и ягодовия сладолед няма майтап. Никола е прав да внимава.
– А ти не може ли да внимаваш, а? – извиках аз. – Ръсиш трохи по килима! Мама ще се ядоса!
– Стана тя – извика Алсест, – втасахме я! Щом си изям филията, ще ти ударя един тупаник!
– Тъй ами! – каза Йод.
– Ти пък къде се бъркаш? – попитах аз Йод.
– Тъй ами! – каза Жофроа.
Аз пък веднага видях накъде отиват нещата: щяхме да си удряме шамари, филията на Алсест щеше да падне върху килима откъм намазаната страна, после някой щеше да хвърли нещо и да счупи стъкло или да изплеска стената, мама щеше да дойде тичешком и нямаше да получа никакъв шоколадов и ягодов сладолед.
– Момчета – рекох аз, – бъдете готини. Ако не направите бели, всеки път, като имам парички и си купя шоколадче след училище, ще го деля с всички.
И понеже всички са щури приятелчета, съгласиха се. Седяхме си на пода и гледахме картинките в книгите, и тогава Мексан извика:
– Еха! Вече не вали! Можем да си ходим!
Тогава всички станаха и извикаха:
– Всичко хубаво, Никола!
Аз пък ги изпратих до вратата и ги наблюдавах дали вървят по алеята, докато излизат. Всичко обаче мина добре, не изпотъпкаха нищо и бях много доволен.Бях толкова доволен, че хукнах към кухнята да кажа на мама, че приятелчетата ми са си отишли. Само дето не бях затворил входната врата, стана течение между нея и вратата на кухнята, която се затвори рязко. Дрън! И стъклото на вратата на кухнята се счупи.

Мама каза на татко:
– Скъпи, не забравяй, обеща ми днес да боядисаш кухнята.
– Еха! – рекох аз. – Аз ще помагам!
Татко не изглеждаше толкова доволен. Погледна мама, погледна и мен и каза:
– Тъкмо мислех да заведа Никола на кино този следобед, дават каубойски филм и няколко анимационни филмчета.
Аз заявих, че предпочитам да боядисвам кухнята, а мама ме целуна и рече, че съм нейното сладкишче. Татко беше адски горд с мен. Каза ми:
– Браво! Това ще го запомня, Никола.
Татко слезе в мазето да вземе боята, четките и валячето, дето се нарича мече, и донесе всичко в кухнята, където ние с мама го чакахме.
– Сетих се за нещо – рече татко. – Нямаме стълба. Много неприятно. През седмицата ще трябва да купя една. Така идната неделя ще мога да боядисам прословутата кухня.
– Няма страшно – обадих се аз, – ще отида до господин Бледюр да ни услужи с неговата.
Мама пак ме целуна, а татко взе да отваря кутиите с боя, като си говореше сума ти неща, които не разбрах, понеже татко си ги говореше съвсем тихо.
Господин Бледюр е нашият съсед. Много е приятен и обича да се закача с татко, двамата добре се забавляват, макар да се преструват, че се карат – така веднъж цяла зима не си говориха. Звъннах на вратата на господин Бледюр, а той отвори и каза:
– Ама това е Никола. Къде към нас, младежо?
– Идвам да ми услужите с вашата стълба за татко – обясних аз.
– Ще кажеш на баща си – заяви господин Бледюр, – като му трябва стълба, да си купи.
Аз му обясних, че и татко това иска, обаче мама настоява кухнята ни да бъде боядисана днес. Господин Бледюр се разкикоти и рече:
– Добро момченце си ти, Никола. Иди да кажеш на татко си, че веднага ще му донеса стълбата.
Страхотен е господин Бледюр!
Като казах на татко, че господин Бледюр пристига със стълбата, той ме изгледа с такива едни очи, дето не мърдаха, а после взе да разбърква боята в кутиите много бързо, дори си изпръска панталона, обаче това е старият раиран панталон с дупките и не е страшно.
– Ето ме, ето ме – обади се господин Бледюр, докато влизаше със стълбата, – сега ще можеш днес да свършиш работата, която навярно щеше да отложиш за друг път, ако мен ме нямаше!
– Не съм и очаквал друго от теб, Бледюр – каза татко.
Адски ми се искаше да се покатеря на стълбата и попитах татко дали може да му помогна, но татко ми каза да мирувам, после щял да види – и почна да се качва по стълбата.
Като се озова горе на стълбата, татко се обърна и изгледа господин Бледюр, който беше седнал на една табуретка.
– Благодаря, довиждане, Бледюр – рече татко.
– Няма за какво, а и ще остана – каза господин Бледюр. – Искам да се порадвам на стълбата си, която никога не е била толкова забавна както днес.
На мен не ми стана ясно кое й е забавното на стълбата. Татко започна да маже тавана с мечето и по лицето му капеше боя. На господин Бледюр май му беше много весело, а аз все така не разбирах защо да е смешна стълбата му. Татко явно също се чудеше, защото спря да боядисва и попита:
– Какво се хилиш тъпо, Бледюр?
– Виж се в огледало и ще разбереш – отвърна господин Бледюр. – Приличаш на червенокож. Великият вожд Смотания Бик с бойните си шарки!
Господин Бледюр се разкикоти и се развика:
„Улюлюлюлю!“. Взе да се пляска по бедрата, стана целият червен, задави се и се разкашля. Господин Бледюр е голям веселяк.
– Вместо да ревеш като магаре – каза татко, – по-добре ми помогни.
– Дума да не става – отговори господин Бледюр, – това си е твоята кухня, не моята.
– Може ли аз да помогна, нали е нашата кухня? – попитах аз.
– Ти свърши достатъчно за днес – рече татко.
Аз се разплаках и казах, че имам право да помагам, че не е честно и че ако не съм бил аз, никой е нямало да боядиса кухнята.
– Да те напляскам ли искаш? – попита татко.
– Прекрасни методи за възпитание – обади се господин Бледюр.
Аз обаче не бях съгласен, разплаках се още по-силно, а татко се развика, че ще напляска и господин Бледюр и това беше наистина смешно.
Мама пристигна в кухнята тичешком.
– Какво става тук? – попита тя.
– Татко не иска да помагам – обясних аз.
– Вашият местен Леонардо да Винчи нещо нервничи – каза господин Бледюр, – случва се на големите творци.
Нищо не разбирах от приказките на господин Бледюр и попитах мама дали може да помагам.
Мама погледна татко и господин Бледюр, а после ми рече:
– Ама разбира се, миличък, ще държиш стълбата, за да не падне татко, а пък и ще ме извикаш, ако татко и господин Бледюр започнат да се забавляват, та да се посмея и аз с тях.
Обещах на мама да й се обадя и тя си излезе. Държах здраво стълбата, а таванът ставаше доста бързо и изглеждаше много щур с хубавата жълта боя, която татко беше купил по желание на мама.
– Ей, приятно е да се посмее човек така – каза господин Бледюр, – жалко че имаш само една кухня за боядисване.
– Започваш да ме вбесяваш, смешнико – отвърна татко. – От самото начало знаеш какво те чака, нали? Ще те цапна с мечето по физиономията.
– Я да видим тая работа – рече господин Бледюр.
Аз също исках да видя, но бях обещал на мама да я викна, щом татко и господин Бледюр почнат да се правят на палячовци. Затова пуснах стълбата – а това не беше страшно, защото на нея нямаше никой – и излязох от кухнята, като виках:
– Изчакайте ме! Сега се връщам!
Открих мама в антрето заедно с госпожа Бледюр, която тъкмо беше дошла, и нищо не можах да обясня, защото от кухнята се вдигаше адска врява. Отидохме там, ама закъсняхме – като отворихме вратата, лицето и предницата на ризата на господин Бледюр бяха целите жълти.
Мама никак не беше доволна, обаче госпожа Бледюр изгледа господин Бледюр и попита мама:
Мама никак не беше доволна, обаче госпожа Бледюр изгледа господин Бледюр и попита мама:
– Какъв цвят е това?
– Грейпфрут – отвърна мама.
– Много свежо, много младежко – заяви госпожа Бледюр.
– И не избелява от слънцето – добави мама.
Госпожа Бледюр реши, че идната неделя господин Бледюр ще боядиса тяхната кухня. Татко и аз обещахме да отидем да му помогнем.

Рьоне Госини и Жан-Жак Семпе „Изненадите на малкия Никола̀“

– Мамо, може ли да поканя приятелчетата от училище утре следобед да си играем вкъщи? – попитах аз.
– Не – отговори ми мама. – Последния път, когато приятелчетата ти идваха, трябваше после да сменяме две стъкла на прозореца на хола и се наложи да пребоядисаме стаята ти.
Никак не бях доволен. Така де, какво сега, ама ха, адски се забавляваме с приятелчетата, като дойдат да си играем вкъщи, а аз все нямам право да ги каня. Все така става – като искам да е весело, ми забраняват. Тогава аз казах:
– Ако не може да си поканя приятелчетата, ще спра да дишам.
Този номер го използвам понякога, като искам нещо, ама не върви толкова, както като бях по-малък. После дойде татко и каза:
– Никола! Какви са тези изпълнения?
Аз почнах пак да дишам и казах, че ако не ми дадат да поканя приятелчетата, ще се махна от къщи и ще съжаляват много за мен.
– Чудесно – отвърна татко. – Николà, можеш да поканиш приятелите си, но те предупреждавам: дори най-дребното нещо да счупят вкъщи, ще те накажем. Ако пък всичко мине добре, ще те водя да ядем сладолед. Съгласен ли си?
– Шоколадов и ягодов ли? – попитах аз.
– Да – отговори татко.
– Тогава съм съгласен – извиках аз.
Мама не беше много доволна, но татко й каза, че съм голямо момче и мога да поемам отговорност. Мама пък рече, че добре, здраве да е, тя е предупредила татко, а аз целунах и татко, и мама, понеже са готини.
Всички приятелчета дойдоха. Те винаги приемат, щом някой ги покани, освен ако татковците и майките им им забранят, ама това не се случва често, понеже татковците и майките са доволни, когато приятелчетата са канени другаде. Пристигнаха Алсест, Жофроа, Рюфюс, Йод, Мексан, Клотер и Жоашен, всичките приятелчета от училище,
щеше да е страхотна веселба.
– Ще играем в градината – казах им аз. – Не бива да влизаме вкъщи, защото, ако влезете вкъщи, ще счупите разни неща.
И им обясних за номера с шоколадовия и ягодовия сладолед.
– Добре – рече Жофроа, – да играем на криеница, в твоята градина нали има дърво.
– Не може – казах аз, – дървото е в тревата, а татко няма да бъде доволен, ако му стъпчем тревата. Трябва да играем по алеите.
– Ама има само една алея – обади се Рюфюс, – пък и не е широка, на какво да играем по алеята?
– Ами с топка, ще се посвием – предложи Мексан.
– А, не! – рекох аз. – Знам как става: почнем ли с топката, ще се направим на тарикати и дрън! Ще счупим някое стъкло, после ще ме накажат и край с шоколадовия и ягодовия сладолед!
Всички се чудехме какво да правим и аз казах накрая:
– Ами да играем на влак! Ще застанем един зад друг, първият ще бъде локомотив, ту-туу! А остналите – вагони.
– А как ще завиваме? – попита Жоашен. – Алеята не е достатъчно широка.
– Няма да завиваме – обясних аз. – Щом стигнем до края на алеята, последният става локомотив и тръгваме в обратната посока.
На приятелчетата не им се хареса много моята игра, обаче в края на краищата те са у нас, като не щат, да си вървят у тях, ама ха! Откъм къщата аз станах локомотив, за да не би да изпотъпчем цветята. Викахме „пух, пух, пух“, обаче след три пътувания приятелчетата вече не искаха да играят. То и не беше особено забавно де. Пак човек ако е локомотив, как да е, ама като е вагон, е малко досадно.
– Да играем на топчета? – предложи Йод. – С топчетата нищо не можем да счупим.
Това наистина беше добро хрумване и веднага започнахме играта, всички носехме топчета по джобовете си, топчетата на Алсест бяха омазани с масло заради филиите. Всичко беше наред, само дето за малко не се сбих с Жофроа, който седна в тревата, когато приятелчетата казаха, че искат да влязат вкъщи.
– Не – рекох аз. – Ще играем в градината.
– Не искаме вече да играем в градината – каза Мексан, – искаме да влезем в къщата ти!
– Няма за какво – отговорих аз, – тука ще стоим!
После мама отвори вратата и извика:
– Деца, ама вие луди ли сте, та стоите навън в тоя проливен дъжд? Влизайте! Бързо!
Влязохме вкъщи и мама каза:
– Никола, иди с приятелите си в твоята стая и не забравяй какво каза татко!
И ние се качихме в моята стая.
– А сега на какво ще играем? – попита Клотер.
– Имам книги, ще четем – отговорих аз.
– Абе ти да не си луд? – попита Жофроа.
– Не, господинчо – отвърнах аз, – обаче ако играем на нещо, за мен със сигурност няма да има шоколадов и ягодов сладолед!
– Почваш да прекаляваш с тоя твой шоколадов и ягодов сладолед! – извика Йод.
– Я, я! – каза Алсест, отхапвайки от филията си, след като махна залепналото за нея топче. – Чакай малко! С шоколадовия и ягодовия сладолед няма майтап. Никола е прав да внимава.
– А ти не може ли да внимаваш, а? – извиках аз. – Ръсиш трохи по килима! Мама ще се ядоса!
– Стана тя – извика Алсест, – втасахме я! Щом си изям филията, ще ти ударя един тупаник!
– Тъй ами! – каза Йод.
– Ти пък къде се бъркаш? – попитах аз Йод.
– Тъй ами! – каза Жофроа.
Аз пък веднага видях накъде отиват нещата: щяхме да си удряме шамари, филията на Алсест щеше да падне върху килима откъм намазаната страна, после някой щеше да хвърли нещо и да счупи стъкло или да изплеска стената, мама щеше да дойде тичешком и нямаше да получа никакъв шоколадов и ягодов сладолед.
– Момчета – рекох аз, – бъдете готини. Ако не направите бели, всеки път, като имам парички и си купя шоколадче след училище, ще го деля с всички.
И понеже всички са щури приятелчета, съгласиха се. Седяхме си на пода и гледахме картинките в книгите, и тогава Мексан извика:
– Еха! Вече не вали! Можем да си ходим!
Тогава всички станаха и извикаха:
– Всичко хубаво, Никола!
Аз пък ги изпратих до вратата и ги наблюдавах дали вървят по алеята, докато излизат. Всичко обаче мина добре, не изпотъпкаха нищо и бях много доволен.Бях толкова доволен, че хукнах към кухнята да кажа на мама, че приятелчетата ми са си отишли. Само дето не бях затворил входната врата, стана течение между нея и вратата на кухнята, която се затвори рязко. Дрън! И стъклото на вратата на кухнята се счупи.

Мама каза на татко:
– Скъпи, не забравяй, обеща ми днес да боядисаш кухнята.
– Еха! – рекох аз. – Аз ще помагам!
Татко не изглеждаше толкова доволен. Погледна мама, погледна и мен и каза:
– Тъкмо мислех да заведа Никола на кино този следобед, дават каубойски филм и няколко анимационни филмчета.
Аз заявих, че предпочитам да боядисвам кухнята, а мама ме целуна и рече, че съм нейното сладкишче. Татко беше адски горд с мен. Каза ми:
– Браво! Това ще го запомня, Никола.
Татко слезе в мазето да вземе боята, четките и валячето, дето се нарича мече, и донесе всичко в кухнята, където ние с мама го чакахме.
– Сетих се за нещо – рече татко. – Нямаме стълба. Много неприятно. През седмицата ще трябва да купя една. Така идната неделя ще мога да боядисам прословутата кухня.
– Няма страшно – обадих се аз, – ще отида до господин Бледюр да ни услужи с неговата.
Мама пак ме целуна, а татко взе да отваря кутиите с боя, като си говореше сума ти неща, които не разбрах, понеже татко си ги говореше съвсем тихо.
Господин Бледюр е нашият съсед. Много е приятен и обича да се закача с татко, двамата добре се забавляват, макар да се преструват, че се карат – така веднъж цяла зима не си говориха. Звъннах на вратата на господин Бледюр, а той отвори и каза:
– Ама това е Никола. Къде към нас, младежо?
– Идвам да ми услужите с вашата стълба за татко – обясних аз.
– Ще кажеш на баща си – заяви господин Бледюр, – като му трябва стълба, да си купи.
Аз му обясних, че и татко това иска, обаче мама настоява кухнята ни да бъде боядисана днес. Господин Бледюр се разкикоти и рече:
– Добро момченце си ти, Никола. Иди да кажеш на татко си, че веднага ще му донеса стълбата.
Страхотен е господин Бледюр!
Като казах на татко, че господин Бледюр пристига със стълбата, той ме изгледа с такива едни очи, дето не мърдаха, а после взе да разбърква боята в кутиите много бързо, дори си изпръска панталона, обаче това е старият раиран панталон с дупките и не е страшно.
– Ето ме, ето ме – обади се господин Бледюр, докато влизаше със стълбата, – сега ще можеш днес да свършиш работата, която навярно щеше да отложиш за друг път, ако мен ме нямаше!
– Не съм и очаквал друго от теб, Бледюр – каза татко.
Адски ми се искаше да се покатеря на стълбата и попитах татко дали може да му помогна, но татко ми каза да мирувам, после щял да види – и почна да се качва по стълбата.
Като се озова горе на стълбата, татко се обърна и изгледа господин Бледюр, който беше седнал на една табуретка.
– Благодаря, довиждане, Бледюр – рече татко.
– Няма за какво, а и ще остана – каза господин Бледюр. – Искам да се порадвам на стълбата си, която никога не е била толкова забавна както днес.
На мен не ми стана ясно кое й е забавното на стълбата. Татко започна да маже тавана с мечето и по лицето му капеше боя. На господин Бледюр май му беше много весело, а аз все така не разбирах защо да е смешна стълбата му. Татко явно също се чудеше, защото спря да боядисва и попита:
– Какво се хилиш тъпо, Бледюр?
– Виж се в огледало и ще разбереш – отвърна господин Бледюр. – Приличаш на червенокож. Великият вожд Смотания Бик с бойните си шарки!
Господин Бледюр се разкикоти и се развика:
„Улюлюлюлю!“. Взе да се пляска по бедрата, стана целият червен, задави се и се разкашля. Господин Бледюр е голям веселяк.
– Вместо да ревеш като магаре – каза татко, – по-добре ми помогни.
– Дума да не става – отговори господин Бледюр, – това си е твоята кухня, не моята.
– Може ли аз да помогна, нали е нашата кухня? – попитах аз.
– Ти свърши достатъчно за днес – рече татко.
Аз се разплаках и казах, че имам право да помагам, че не е честно и че ако не съм бил аз, никой е нямало да боядиса кухнята.
– Да те напляскам ли искаш? – попита татко.
– Прекрасни методи за възпитание – обади се господин Бледюр.
Аз обаче не бях съгласен, разплаках се още по-силно, а татко се развика, че ще напляска и господин Бледюр и това беше наистина смешно.
Мама пристигна в кухнята тичешком.
– Какво става тук? – попита тя.
– Татко не иска да помагам – обясних аз.
– Вашият местен Леонардо да Винчи нещо нервничи – каза господин Бледюр, – случва се на големите творци.
Нищо не разбирах от приказките на господин Бледюр и попитах мама дали може да помагам.
Мама погледна татко и господин Бледюр, а после ми рече:
– Ама разбира се, миличък, ще държиш стълбата, за да не падне татко, а пък и ще ме извикаш, ако татко и господин Бледюр започнат да се забавляват, та да се посмея и аз с тях.
Обещах на мама да й се обадя и тя си излезе. Държах здраво стълбата, а таванът ставаше доста бързо и изглеждаше много щур с хубавата жълта боя, която татко беше купил по желание на мама.
– Ей, приятно е да се посмее човек така – каза господин Бледюр, – жалко че имаш само една кухня за боядисване.
– Започваш да ме вбесяваш, смешнико – отвърна татко. – От самото начало знаеш какво те чака, нали? Ще те цапна с мечето по физиономията.
– Я да видим тая работа – рече господин Бледюр.
Аз също исках да видя, но бях обещал на мама да я викна, щом татко и господин Бледюр почнат да се правят на палячовци. Затова пуснах стълбата – а това не беше страшно, защото на нея нямаше никой – и излязох от кухнята, като виках:
– Изчакайте ме! Сега се връщам!
Открих мама в антрето заедно с госпожа Бледюр, която тъкмо беше дошла, и нищо не можах да обясня, защото от кухнята се вдигаше адска врява. Отидохме там, ама закъсняхме – като отворихме вратата, лицето и предницата на ризата на господин Бледюр бяха целите жълти.
Мама никак не беше доволна, обаче госпожа Бледюр изгледа господин Бледюр и попита мама:
Мама никак не беше доволна, обаче госпожа Бледюр изгледа господин Бледюр и попита мама:
– Какъв цвят е това?
– Грейпфрут – отвърна мама.
– Много свежо, много младежко – заяви госпожа Бледюр.
– И не избелява от слънцето – добави мама.
Госпожа Бледюр реши, че идната неделя господин Бледюр ще боядиса тяхната кухня. Татко и аз обещахме да отидем да му помогнем.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-043-7
Купи
Цена
9.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени