Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Тереза Батиста, уморена от битки
Печатно издание
ISBN
978-619-150-033-8
изчерпана
Цена
16.00 лв.
Електронно издание
ISBN
978-619-150-278-3
Купи
Цена
9.00 лв.
(16.00 лв.)
-7лв.
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (5)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
145/213
Тегло
490 гр.
Страници
424
Превод
Снежина Томова
Дата на издаване
13 август 2012

Тереза Батиста, уморена от битки

На тринайсет години продадена от леля си на жесток и перверзен земевладелец, разцъфнала като жена под ласките на изтънчен фабрикант, познала камшика и розата, затвора, публичния дом, смъртоносния дъх на едрата шарка, девойката с медночервена кожа най-сетне намира романтичната и пламенна любов на крилете на волната птица капитан Жануарио Жереба. Битка подир битка води Тереза Батиста – за достойнство, за правда, за обич, за живот, за себе си и за други, онеправдани, беззащитни и низвергнати. Макар да оставят кървави дири в плътта и сърцето ѝ, до една ги печели, закриляна от божествата, които бдят над нея. Прозвищата ѝ са много – Тереза Скандалджийката, Тереза Сладък мед, Тереза Вариолата, и зад всяко стои изстрадан къс съдба, докато накрая, уморена от битки, отдава тяло и душа на исполина с мирис на сол и на море.

Реалност, фолклор, мит и вълшебство се преплитат по магичен начин в един от най-известните романи на изкусния разказвач Жоржи Амаду, преведен на десетки езици. Чрез историята на своята героиня писателят рисува звучна и ярка картина на бразилския североизток. Тя отеква с кръшния ритъм на самбата и свистенето на бича и кинжала, обагрена в цветовете на карнавала, на страстта и на смъртта. И оставя вкус на вечност, на извънвремие, на река и на море.

...Тереза Батиста прилича на народа и на никой друг. На бразилския народ, многострадален, но непобедим. Когато го мислят за умрял, той вземе, че се надигне от ковчега.

За автора

Жоржи Амаду (1912–2001) е роден в бразилския щат Баиа, от който по-късно ще черпи ненаситно, пресъздавайки бразилските действителност и душевност с помощта на фолклорни и фантастични елементи. Като политически емигрант във Франция в края на 40-те години попада в компанията на личности като Сартр, Арагон и Пикасо, които оказват важно въздействие върху мирогледа му. През 1958 г. с книгата си „Габриела, карамфил и канела“ Амаду изоставя политическото си мисионерство и създава литературата, която го прославя завинаги и навред по света, издигайки бразилската литература като цяло до световните върхове. „Амаду“ на португалски означава „любим“, „обичан“, и той наистина е един от любимите писатели на цели поколения. Със своите 32 романа, преведени на 48 езика, Амаду е най-четеният и най-продаван бразилски писател и до днес.

Откъс

Жоржи Амаду „Тереза Батиста, уморена от битки“

Тъй като ме питате много учтиво, ще ви кажа, млади човече: на нещастието му трябва само начало. Започне ли, няма кой да го спре, разпространява се, развива се, евтин продукт, често употребяван. Обратно на радостта, която е взискателно растение, трудно за отглеждане, сянката му е малка, не трае дълго, не вирее нито на слънце, нито на дъжд, нито на вятър, изисква ежедневна грижа и наторена почва, нито суха, нито влажна, скъпо струва да го имаш, за богати е, за хора с много пари. Радостта се запазва с шампанско; кашасата само утешава нещастието, ако въобще утешава. Нещастието е издръжливо дърво; филиз, набучен в земята, не иска особени грижи, расте, разклонява се, среща се навсякъде. В двора на бедняка, приятелю, нещастието избуява, там не се задържа друго растение. Ако човек няма закалка и здрава кожа, ако няма мазоли отвън и отвътре, безсмислено е да се захваща с боговете, не съществува магия, която да послужи. Още нещо ще ви кажа, но не за да се хваля или да превъзнасям силата на нямащите, а защото това е чистата истина – само беднякът има смелост да понася нещастията и да продължава да живее. Казах всичко и тъй като не ме прекъснахте, сега питам аз: защо ви трябва, приятелю, да знаете през какви беди е минала Тереза Батиста? Нима може да се промени случилото се?
Тереза носеше тежък товар, малко мъже биха издържали на тежестта му; но тя издържа, никой не я видя да се оплаква, да моли за милост; ако някой й е помагал – много рядко, – било е, за да изпълни приятелския си дълг, никога заради слабост, проявена от смелата девойка; където е стъпвал кракът й, винаги е прогонвала тъгата. На нещастието не обръщаше много внимание, братле, Тереза ценеше само радостта. Искате да знаете дали Тереза е била от желязо, дали сърцето й е било от блиндирана стомана? Ако съдим по красивия цвят на кожата – от мед, не от желязо; сърцето й – меко като памук, по-скоро от разтопен мед. Най-добре я познаваше докторът, собственикът на захарната фабрика. Наричаше я с две имена, защото, както казваше, нищо друго не й прилягало: Тереза Тръстиков мед, Тереза Сладък мед. Това беше единственото наследство, което й остави.
В живота на Тереза нещастието разцъфтява рано, приятелче, не знам колко смелчаци биха издържали на това, което й се е случило и което е изживяла в къщата на капитана.
Що за капитан? Е, става дума за капитан Жусто, или покойният Жустиниано Дуарте да Роза. Какъв капитан, от какъв род войска, какво оръжие е носил? Неговото оръжие беше плетеният камшик от необработена кожа, кинжалът, немският пистолет, лукавството, подлостта – богат човек, собственик на земя, но не толкова богат, нито с толкова много земя, че да му стигне за еполети на полковник, и все пак достатъчно, за да не бъде обикновен гражданин, а да сложи някой чин пред името си. Земи като за полковник – левги и левги поля, зелени плантации със захарна тръстика – притежаваше Емилиано, най-старият от фамилия Гедес, собственик на захарната фабрика, макар и доктор, с диплома, с пръстен, не упражняваше професията си и не искаше никакво звание. Приятелю, времената са други, модерни, не се ядосвайте, менят се званията – полковник е висшист, надзирател е управител, имение е предприятие, – всичко друго си остава, богатството си е богатство, бедността си е бедност с предостатъчно нещастия. Мога да ви уверя, че началото на живота на Тереза Батиста не е за разказване; страданията, през които е минала като дете, много малко хора са ги преживели дори и в ада. Останала кръгло сираче, сама на този свят – сама пред Бога и пред дявола, дори Бог не я е съжалил. Смелото момиче самичко преминало през най-лошото, преодоляло най-големите злини, измъкнало се здраво и читаво, с усмивка на уста. Не знам дали наистина е било усмивка на уста, така чух да казват. Ако уважаемият иска да разбере и най-малките подробности, свързани с началото на живота на Тереза Батиста, може да се качи във влака на компанията „Бразилски изток“ и да отиде в сертана, там, който е видял какво се е случило, ще ви разкаже всичко от игла до конец.
Трудно било на Тереза да се научи да плаче, тъй като била родена да се смее и да се весели. Не искали да я оставят да се радва, но тя упорствала, по-голям инат от магаре имала тази Тереза Батиста. Лошо сравнение, братле, защото освен упорството нямала нищо общо с магарето; не била нито мъжкарана, нито нахална, нито с мръсна, злословеща уста – ах, каква хубава, ухаеща уста! – нито хаплива, нито предизвикваща скандали. Ако някой ви е казал нещо подобно, или е искал да ви излъже, или не е познавал добре Тереза Батиста. Тиранична само в любовта, както вече споменах и потвърждавам, родена да обича, била взискателна в любовта. Защо тогава я наричали Тереза Скандалджийката? Да, така е, братле, защото била много добра в свадите, нямала равна по смелост и гордост, нито по добросърдечност. Изпитвала отвращение към неразбории, никога не предизвиквала кавги, но заради преживяното като дете не можела да търпи да гледа как мъж бие жена.

Дългоочакваната премиера на Тереза Батиста в кабаре „Веселият Париж“, намиращо се във „Ватикана“, огромна къща в района на пристанището, в Сержипе, трябваше да бъде отложена с няколко дни заради необходимостта от зъбна протеза на звездата на представлението, със съответните щети, поети от Флориано Перейра, известен като Флори Фукльото, собственик на заведението, истински представител на щата Мараняо. Флори понесе стоически станалото, без да се оплаче или да хвърли лекомислено вината върху някой, както обикновено се получава в такива случаи.
Премиерата на огнената звезда на самбата – Фукльото нямаше равен на себе си в измислянето на рекламни афиши – беше събудила жив интерес. Името на Тереза Батиста бе добре познато, най-вече в някои среди, за нея се говореше в магазините, на пазара, на пристанището, в зоната на проституцията. Господин адвокатът Лулу Сантос представи Тереза Батиста на Флори; адвокат на бедните, не беше се дипломирал, но бе прочут в целия щат Сержипе със защитите си, с язвителните епиграми и с крилатите си фрази. Почитателите му приписваха авторството на всичко остроумно, той беше еднакво вещ и в гражданското право, и в бирата – прекарваше времето си следобед в бар-кафенето „Египет“, изслушваше клиентите, смееше се на самодоволните глупци, кроеше планове сред дима на неизменната си пура. Детският паралич беше поразил краката му и Лулу Сантос се придвижваше, като се опираше на две патерици, правеше го с явно задоволство, винаги в добро настроение. С Тереза Батиста го свързваше дългогодишно приятелство. Преди време беше ходил във вътрешността на Баия по молба и за сметка на доктор Емилиано Гедес, собственик на фабрика, построена на границата между двата щата, а също така и на много земи, днес покойник (умрял по толкова завиден начин), за да приключи дело, заведено незаконно срещу Тереза, по онова време малолетна. В случая това не ни интересува, за нас е от значение приятелството между момичето и адвоката, който беше много способен, равняваше се на цял курс бакалаври по право със съответната снимка от дипломирането, с преподавател настойник на курса, речи, шапки с пискюли и тоги.
Пълно заведение, приповдигнато настроение, празнична, шумна обстановка. Джаз оркестърът „Полунощ“ се раздава на публиката, клиентите харчат парите си за бира, за коктейли с кашаса, за уиски. В кабаре „Веселият Париж“ „златната младеж на Аракажу се забавлява на разумни цени“ според щедро разпространените проспекти из града, като под „златната младеж“ се разбира служители в офисите, студенти, държавни чиновници, търговски пътници, продавачи, поетът Жозе Сарайва, младият художник Женер Аугусто, неколцина висшисти, още толкова безделници, много занаятчии на различна възраст, някои продължили златната си младост и след шейсетте. Флори Фукльото, метис, нисък, бъбрив, беше се постарал да разгласи премиерата на кралицата на самбата и на макулеле, не бе пестил усилия, за да превърне първото представяне на Тереза на сцената на „Веселият Париж“ във впечатляващо, незабравимо събитие. Впрочем наистина стана такова.

Като за премиера тази вечер, Тереза се чувстваше добре, беше само мъничко нервна, но се стараеше да не го показва. Седнала на маса, дискретно сложена в единия край на салона, чакаше да стане време, за да се преоблече, разговаряше с Лулу Сантос, слушаше хапливите му коментари за посетителите. Тя беше нова в града, не познаваше почти никого, а адвокатът познаваше всички.
Въпреки полумрака и разположението на масата красотата на Тереза не мина незабелязана. Лулу насочи вниманието й към една от масите до дансинга, където двама бледи младежи пиеха батида. Единият от тях бе болезнено блед, а бледността на другия с дълбоките сини очи беше като на чужденците в Сержипе.
– Поетът не сваля очи от теб, Тереза.
– Кой поет? Онзи младеж?
Младежът с болезнената бледност стана, поздрави Тереза и адвоката с широко разтворена ръка на сърцето, показателен жест за приятелство и почитание. В отговор Лулу Сантос размаха ръка и пура:
– Жозе Сарайва, голям талант, огромен като света, истински поет. За нещастие малко му остава да живее.
– Какво му е?
– Туберкулоза.
– Защо не се лекува?
– Да се лекува? Сам се убива, прекарва нощите, без да спи, в пиене, отдал се е на бохемство. Той е най-големият бохем на Сержипе.
– По-голям от тебе?
– В сравнение с поета съм дребна риба, пия само бира, а той няма мяра. Дори ми се струва, че иска да умре.
– Лошо е, когато хората искат да умрат.
Джазът, след няколко минути пауза, точно толкова, колкото музикантите да изпият по чаша бира, отново засвири бясно. Младежът поет се приближи, застана пред Тереза и Лулу:
– Лулу, братле, представи ме на богинята на нощта.
– Моята приятелка Тереза, поетът Жозе Сарайва.
Поетът целуна ръката на девойката. Леко пийнал, в очите му прозираше тъга, в контраст със свободните маниери и лекомислените постъпки.
– Защо такова разточителство на красота? Стига за три красавици, има грация и хубост в повече. Ще танцуваме ли, богиньо?
На отиване към дансинга поетът Сарайва спря до масата, за да изгълта наведнъж останалия коктейл и да представи Тереза на приятеля си:
– Маестро, възхити се на божествения модел, достоен за Рафаело и Тициан.
Художникът Женер Аугусто, друг не можеше да бъде седналият младеж, втренчи очи в лицето на Тереза, никога нямаше да го забрави. Тя се усмихна любезно, изцяло отдадена на мислите си; сърцето й е затворено, празно, не я интересуват погледите на възхищение, нито на упрек, най-сетне е спокойна, възстановява се малко по малко. Танцувайки, Тереза и поетът се отдалечават от масата. По замаяната глава на младежа се появяват капки пот, въпреки че държи в ръцете си най-добрата танцьорка, с отлично чувство за ритъм, с изтънчен слух; Тереза се бе научила да пее с птиците, а да танцува – с доктор Емилиано. Танцува превъзходно, обича да танцува със затворени очи, забравила за всичко на света, унесена в ритъма на музиката.
Жалко, че трябва да ги отвори, за да слуша поета. Горкият поет, говори весели неща, а от болните му гърди се чува продължително и настойчиво свистене:
– Значи, ти си огнената звезда на самбата, така ли? Знаеш ли, че афишът на Флори е истинска поема? Естествено, че не знаеш, няма и нужда да знаеш, твоето задължение е да бъдеш хубава и нищо повече. Когато прочетох рекламата за премиерата, се запитах: Жозе Сарайва, ти, който знаеш всичко, кажи ми какво е накарало Фукльото да стане поет? Сега вече мога да отговоря и не само да отговоря, но и да напиша десетки и десетки поеми, за да не остана по-назад от Флори.
Веднага импровизира стихове на възхвала и ласкателство, още докато танцуваше в ритъма на джаза, и сигурно щеше да продължи, ако не беше станал онзи инцидент, който доведе до стълкновението.
Една двойка, двамата силно притиснати, доближили лице до лице, танцуваше страстно. Кавалерът беше търговски пътник, личеше по облеклото му – спортно модерно сако, биеща на очи вратовръзка, с коса, блестяща от брилянтин, непрекъснато нижеше любезности и любовни клетви на ухото на едно дебеличко и неопитно момиче с привлекателен профил. Макар и да изглеждаше, че слуша с интерес сладостната реч и че се възхищава на елегантността и вниманието на търговеца, очите на момичето издаваха напрежение, бяха неспокойни, обърнати към входната врата. Изведнъж извика:
– Боже, Либорио! – Изскубна се от ръцете на партньора си, опита се да избяга, но не знаеше откъде и уплашена започна да плаче.
Този Либорио, който се появи в салона, придружен от трима приятели, и предизвика паника у момичето, беше висок мъж, целият облечен в черно като в строг траур, с подпухнали очи, рядка коса, превити рамене, отпусната уста, пълна противоположност на понятието за красота, приличаше на измъкнал се от някое погребение. Отправи се към дансинга, спря пред момичето и се чу гъгнивият му глас:
– Значи, така, госпожо курво, отиде да видиш болната си майка в Проприа, а?
– Либорио, моля ти се, не прави скандал, за бога!
Опарил се от други подобни случаи и за да не цапа професионалното си досие във фармацевтичната лаборатория, за която работеше в три щата: Баия, Сержипе, Алагоас („отличен продавач, способен, предприемчив и сериозен, но със склонност към жени и гуляи, към конфликти в кабарета и публични домове, вече арестуван при подобни ситуации“), търговският пътник се отдалечи кротичко, докато неговите колеги и другари по маса ставаха с намерение да го подкрепят, ако се наложи.
Поетът щеше да продължи да танцува и да импровизира, без да обръща голямо внимание на случилото се – в кабаретата често се срещат обидени рогоносци, – но плесницата изплющя толкова силно, че надделя над джаза. Тогава Тереза забави крачка, и то точно навреме, за да види как разтворената ръка на дългуча се стоварва върху лицето на момичето и да чуе как с носов глас набляга на добре познатите думи: „Научи се да ме уважаваш, кучко!“; гласът беше по-различен, но изречението бе съвсем същото, съвсем същият бе и звукът от ръката на мъжа върху лицето на жената.
В този миг Тереза Батиста се откъсна от обятията на поета Сарайва и се запъти към двойката:
– Мъж, който бие жена, не е мъж, а слабак...
Застана пред върлината, повдигна глава и го уведоми:
– ...а слабаците не ги бия, плюя в лицето им.
И плюнката полетя; Тереза, тренирана през детството си в игрите на разбойници със смели момчета, имаше точна стрелба, но този път заради височината на онзи тип не улучи целта – гуреливото и похотливо око – и плюнката се настани на брадичката му.
– Мамка ти!
– Ако си мъж, ела да ме удариш.
– Ей сега, госпожо курво.
– Хайде, давай!
Насърчи го, но не си губи времето, отправи му един ритник в слабините, целейки се в тестисите, отново не улучи мишената, краката му бяха като дълги пръти. Тереза загуби равновесие и един от придружаващите гуреливеца се възползва, хвана я, изви й ръцете назад, изложи лицето й на удара на другия. Неудовлетворен, че трябва да бие жена, Либорио използва железен бокс, с един удар разцепи устата на Тереза.
Поетът Сарайва се нахвърли върху грубиянина, който държеше огнената звезда на самбата, тримата се завъргаляха по пода. Този път плюнката беше кървава и с парче от зъб. И двете групи получиха подкрепа – от една страна, придружителите на разгневения рогоносец, от друга, художникът Женер Аугусто, който си хапеше устните от ярост, и търговският пътник, чиято предпазливост го бе принудила да изостави партньорката си в танците, докато непознатото момиче беше направило онова, което той трябваше да направи. Ядосан, забравил за компрометираната си репутация, надявайки се да спечели отново уважението на приятелите си, се отправи към мястото на схватката. Джазът продължаваше да звучи, но двойките бяха освободили дансинга за биещите се. Прав, качил се на масата с банкнота от двайсет крузейро, някой наддаваше и крещеше:
– Залагам двайсет крузейро за момичето, кой дава повече?
Тереза беше успяла да сграбчи рядката коса на дългия и да отскубне една шепа. Той се опита да я достигне и с бокса да счупи и друг зъб, но тя, гъвкава, лека, с подскоци, почти с танцова стъпка се измъкна, продължи да го рита и да плюе в лицето му в очакване на удобен случай, за да му удари някой шут между краката.
Клиентите бяха обградили дансинга, за да се наслаждават по-добре на завладяващия спектакъл. Причината за всичко това, неопитната девойка, следеше сблъсъка отдалече, не знаеше на чия страна да застане.
Озовал се в сърцето на боя, един смелчага кабокло, с мускули, загорели от слънцето, с кожа, загрубяла от морските ветрове, след като проследи някои от схватките, каза на всеослушание:
– Пресвета Дево, досега не съм виждал жена да се бие така.

Жоржи Амаду „Тереза Батиста, уморена от битки“

Тъй като ме питате много учтиво, ще ви кажа, млади човече: на нещастието му трябва само начало. Започне ли, няма кой да го спре, разпространява се, развива се, евтин продукт, често употребяван. Обратно на радостта, която е взискателно растение, трудно за отглеждане, сянката му е малка, не трае дълго, не вирее нито на слънце, нито на дъжд, нито на вятър, изисква ежедневна грижа и наторена почва, нито суха, нито влажна, скъпо струва да го имаш, за богати е, за хора с много пари. Радостта се запазва с шампанско; кашасата само утешава нещастието, ако въобще утешава. Нещастието е издръжливо дърво; филиз, набучен в земята, не иска особени грижи, расте, разклонява се, среща се навсякъде. В двора на бедняка, приятелю, нещастието избуява, там не се задържа друго растение. Ако човек няма закалка и здрава кожа, ако няма мазоли отвън и отвътре, безсмислено е да се захваща с боговете, не съществува магия, която да послужи. Още нещо ще ви кажа, но не за да се хваля или да превъзнасям силата на нямащите, а защото това е чистата истина – само беднякът има смелост да понася нещастията и да продължава да живее. Казах всичко и тъй като не ме прекъснахте, сега питам аз: защо ви трябва, приятелю, да знаете през какви беди е минала Тереза Батиста? Нима може да се промени случилото се?
Тереза носеше тежък товар, малко мъже биха издържали на тежестта му; но тя издържа, никой не я видя да се оплаква, да моли за милост; ако някой й е помагал – много рядко, – било е, за да изпълни приятелския си дълг, никога заради слабост, проявена от смелата девойка; където е стъпвал кракът й, винаги е прогонвала тъгата. На нещастието не обръщаше много внимание, братле, Тереза ценеше само радостта. Искате да знаете дали Тереза е била от желязо, дали сърцето й е било от блиндирана стомана? Ако съдим по красивия цвят на кожата – от мед, не от желязо; сърцето й – меко като памук, по-скоро от разтопен мед. Най-добре я познаваше докторът, собственикът на захарната фабрика. Наричаше я с две имена, защото, както казваше, нищо друго не й прилягало: Тереза Тръстиков мед, Тереза Сладък мед. Това беше единственото наследство, което й остави.
В живота на Тереза нещастието разцъфтява рано, приятелче, не знам колко смелчаци биха издържали на това, което й се е случило и което е изживяла в къщата на капитана.
Що за капитан? Е, става дума за капитан Жусто, или покойният Жустиниано Дуарте да Роза. Какъв капитан, от какъв род войска, какво оръжие е носил? Неговото оръжие беше плетеният камшик от необработена кожа, кинжалът, немският пистолет, лукавството, подлостта – богат човек, собственик на земя, но не толкова богат, нито с толкова много земя, че да му стигне за еполети на полковник, и все пак достатъчно, за да не бъде обикновен гражданин, а да сложи някой чин пред името си. Земи като за полковник – левги и левги поля, зелени плантации със захарна тръстика – притежаваше Емилиано, най-старият от фамилия Гедес, собственик на захарната фабрика, макар и доктор, с диплома, с пръстен, не упражняваше професията си и не искаше никакво звание. Приятелю, времената са други, модерни, не се ядосвайте, менят се званията – полковник е висшист, надзирател е управител, имение е предприятие, – всичко друго си остава, богатството си е богатство, бедността си е бедност с предостатъчно нещастия. Мога да ви уверя, че началото на живота на Тереза Батиста не е за разказване; страданията, през които е минала като дете, много малко хора са ги преживели дори и в ада. Останала кръгло сираче, сама на този свят – сама пред Бога и пред дявола, дори Бог не я е съжалил. Смелото момиче самичко преминало през най-лошото, преодоляло най-големите злини, измъкнало се здраво и читаво, с усмивка на уста. Не знам дали наистина е било усмивка на уста, така чух да казват. Ако уважаемият иска да разбере и най-малките подробности, свързани с началото на живота на Тереза Батиста, може да се качи във влака на компанията „Бразилски изток“ и да отиде в сертана, там, който е видял какво се е случило, ще ви разкаже всичко от игла до конец.
Трудно било на Тереза да се научи да плаче, тъй като била родена да се смее и да се весели. Не искали да я оставят да се радва, но тя упорствала, по-голям инат от магаре имала тази Тереза Батиста. Лошо сравнение, братле, защото освен упорството нямала нищо общо с магарето; не била нито мъжкарана, нито нахална, нито с мръсна, злословеща уста – ах, каква хубава, ухаеща уста! – нито хаплива, нито предизвикваща скандали. Ако някой ви е казал нещо подобно, или е искал да ви излъже, или не е познавал добре Тереза Батиста. Тиранична само в любовта, както вече споменах и потвърждавам, родена да обича, била взискателна в любовта. Защо тогава я наричали Тереза Скандалджийката? Да, така е, братле, защото била много добра в свадите, нямала равна по смелост и гордост, нито по добросърдечност. Изпитвала отвращение към неразбории, никога не предизвиквала кавги, но заради преживяното като дете не можела да търпи да гледа как мъж бие жена.

Дългоочакваната премиера на Тереза Батиста в кабаре „Веселият Париж“, намиращо се във „Ватикана“, огромна къща в района на пристанището, в Сержипе, трябваше да бъде отложена с няколко дни заради необходимостта от зъбна протеза на звездата на представлението, със съответните щети, поети от Флориано Перейра, известен като Флори Фукльото, собственик на заведението, истински представител на щата Мараняо. Флори понесе стоически станалото, без да се оплаче или да хвърли лекомислено вината върху някой, както обикновено се получава в такива случаи.
Премиерата на огнената звезда на самбата – Фукльото нямаше равен на себе си в измислянето на рекламни афиши – беше събудила жив интерес. Името на Тереза Батиста бе добре познато, най-вече в някои среди, за нея се говореше в магазините, на пазара, на пристанището, в зоната на проституцията. Господин адвокатът Лулу Сантос представи Тереза Батиста на Флори; адвокат на бедните, не беше се дипломирал, но бе прочут в целия щат Сержипе със защитите си, с язвителните епиграми и с крилатите си фрази. Почитателите му приписваха авторството на всичко остроумно, той беше еднакво вещ и в гражданското право, и в бирата – прекарваше времето си следобед в бар-кафенето „Египет“, изслушваше клиентите, смееше се на самодоволните глупци, кроеше планове сред дима на неизменната си пура. Детският паралич беше поразил краката му и Лулу Сантос се придвижваше, като се опираше на две патерици, правеше го с явно задоволство, винаги в добро настроение. С Тереза Батиста го свързваше дългогодишно приятелство. Преди време беше ходил във вътрешността на Баия по молба и за сметка на доктор Емилиано Гедес, собственик на фабрика, построена на границата между двата щата, а също така и на много земи, днес покойник (умрял по толкова завиден начин), за да приключи дело, заведено незаконно срещу Тереза, по онова време малолетна. В случая това не ни интересува, за нас е от значение приятелството между момичето и адвоката, който беше много способен, равняваше се на цял курс бакалаври по право със съответната снимка от дипломирането, с преподавател настойник на курса, речи, шапки с пискюли и тоги.
Пълно заведение, приповдигнато настроение, празнична, шумна обстановка. Джаз оркестърът „Полунощ“ се раздава на публиката, клиентите харчат парите си за бира, за коктейли с кашаса, за уиски. В кабаре „Веселият Париж“ „златната младеж на Аракажу се забавлява на разумни цени“ според щедро разпространените проспекти из града, като под „златната младеж“ се разбира служители в офисите, студенти, държавни чиновници, търговски пътници, продавачи, поетът Жозе Сарайва, младият художник Женер Аугусто, неколцина висшисти, още толкова безделници, много занаятчии на различна възраст, някои продължили златната си младост и след шейсетте. Флори Фукльото, метис, нисък, бъбрив, беше се постарал да разгласи премиерата на кралицата на самбата и на макулеле, не бе пестил усилия, за да превърне първото представяне на Тереза на сцената на „Веселият Париж“ във впечатляващо, незабравимо събитие. Впрочем наистина стана такова.

Като за премиера тази вечер, Тереза се чувстваше добре, беше само мъничко нервна, но се стараеше да не го показва. Седнала на маса, дискретно сложена в единия край на салона, чакаше да стане време, за да се преоблече, разговаряше с Лулу Сантос, слушаше хапливите му коментари за посетителите. Тя беше нова в града, не познаваше почти никого, а адвокатът познаваше всички.
Въпреки полумрака и разположението на масата красотата на Тереза не мина незабелязана. Лулу насочи вниманието й към една от масите до дансинга, където двама бледи младежи пиеха батида. Единият от тях бе болезнено блед, а бледността на другия с дълбоките сини очи беше като на чужденците в Сержипе.
– Поетът не сваля очи от теб, Тереза.
– Кой поет? Онзи младеж?
Младежът с болезнената бледност стана, поздрави Тереза и адвоката с широко разтворена ръка на сърцето, показателен жест за приятелство и почитание. В отговор Лулу Сантос размаха ръка и пура:
– Жозе Сарайва, голям талант, огромен като света, истински поет. За нещастие малко му остава да живее.
– Какво му е?
– Туберкулоза.
– Защо не се лекува?
– Да се лекува? Сам се убива, прекарва нощите, без да спи, в пиене, отдал се е на бохемство. Той е най-големият бохем на Сержипе.
– По-голям от тебе?
– В сравнение с поета съм дребна риба, пия само бира, а той няма мяра. Дори ми се струва, че иска да умре.
– Лошо е, когато хората искат да умрат.
Джазът, след няколко минути пауза, точно толкова, колкото музикантите да изпият по чаша бира, отново засвири бясно. Младежът поет се приближи, застана пред Тереза и Лулу:
– Лулу, братле, представи ме на богинята на нощта.
– Моята приятелка Тереза, поетът Жозе Сарайва.
Поетът целуна ръката на девойката. Леко пийнал, в очите му прозираше тъга, в контраст със свободните маниери и лекомислените постъпки.
– Защо такова разточителство на красота? Стига за три красавици, има грация и хубост в повече. Ще танцуваме ли, богиньо?
На отиване към дансинга поетът Сарайва спря до масата, за да изгълта наведнъж останалия коктейл и да представи Тереза на приятеля си:
– Маестро, възхити се на божествения модел, достоен за Рафаело и Тициан.
Художникът Женер Аугусто, друг не можеше да бъде седналият младеж, втренчи очи в лицето на Тереза, никога нямаше да го забрави. Тя се усмихна любезно, изцяло отдадена на мислите си; сърцето й е затворено, празно, не я интересуват погледите на възхищение, нито на упрек, най-сетне е спокойна, възстановява се малко по малко. Танцувайки, Тереза и поетът се отдалечават от масата. По замаяната глава на младежа се появяват капки пот, въпреки че държи в ръцете си най-добрата танцьорка, с отлично чувство за ритъм, с изтънчен слух; Тереза се бе научила да пее с птиците, а да танцува – с доктор Емилиано. Танцува превъзходно, обича да танцува със затворени очи, забравила за всичко на света, унесена в ритъма на музиката.
Жалко, че трябва да ги отвори, за да слуша поета. Горкият поет, говори весели неща, а от болните му гърди се чува продължително и настойчиво свистене:
– Значи, ти си огнената звезда на самбата, така ли? Знаеш ли, че афишът на Флори е истинска поема? Естествено, че не знаеш, няма и нужда да знаеш, твоето задължение е да бъдеш хубава и нищо повече. Когато прочетох рекламата за премиерата, се запитах: Жозе Сарайва, ти, който знаеш всичко, кажи ми какво е накарало Фукльото да стане поет? Сега вече мога да отговоря и не само да отговоря, но и да напиша десетки и десетки поеми, за да не остана по-назад от Флори.
Веднага импровизира стихове на възхвала и ласкателство, още докато танцуваше в ритъма на джаза, и сигурно щеше да продължи, ако не беше станал онзи инцидент, който доведе до стълкновението.
Една двойка, двамата силно притиснати, доближили лице до лице, танцуваше страстно. Кавалерът беше търговски пътник, личеше по облеклото му – спортно модерно сако, биеща на очи вратовръзка, с коса, блестяща от брилянтин, непрекъснато нижеше любезности и любовни клетви на ухото на едно дебеличко и неопитно момиче с привлекателен профил. Макар и да изглеждаше, че слуша с интерес сладостната реч и че се възхищава на елегантността и вниманието на търговеца, очите на момичето издаваха напрежение, бяха неспокойни, обърнати към входната врата. Изведнъж извика:
– Боже, Либорио! – Изскубна се от ръцете на партньора си, опита се да избяга, но не знаеше откъде и уплашена започна да плаче.
Този Либорио, който се появи в салона, придружен от трима приятели, и предизвика паника у момичето, беше висок мъж, целият облечен в черно като в строг траур, с подпухнали очи, рядка коса, превити рамене, отпусната уста, пълна противоположност на понятието за красота, приличаше на измъкнал се от някое погребение. Отправи се към дансинга, спря пред момичето и се чу гъгнивият му глас:
– Значи, така, госпожо курво, отиде да видиш болната си майка в Проприа, а?
– Либорио, моля ти се, не прави скандал, за бога!
Опарил се от други подобни случаи и за да не цапа професионалното си досие във фармацевтичната лаборатория, за която работеше в три щата: Баия, Сержипе, Алагоас („отличен продавач, способен, предприемчив и сериозен, но със склонност към жени и гуляи, към конфликти в кабарета и публични домове, вече арестуван при подобни ситуации“), търговският пътник се отдалечи кротичко, докато неговите колеги и другари по маса ставаха с намерение да го подкрепят, ако се наложи.
Поетът щеше да продължи да танцува и да импровизира, без да обръща голямо внимание на случилото се – в кабаретата често се срещат обидени рогоносци, – но плесницата изплющя толкова силно, че надделя над джаза. Тогава Тереза забави крачка, и то точно навреме, за да види как разтворената ръка на дългуча се стоварва върху лицето на момичето и да чуе как с носов глас набляга на добре познатите думи: „Научи се да ме уважаваш, кучко!“; гласът беше по-различен, но изречението бе съвсем същото, съвсем същият бе и звукът от ръката на мъжа върху лицето на жената.
В този миг Тереза Батиста се откъсна от обятията на поета Сарайва и се запъти към двойката:
– Мъж, който бие жена, не е мъж, а слабак...
Застана пред върлината, повдигна глава и го уведоми:
– ...а слабаците не ги бия, плюя в лицето им.
И плюнката полетя; Тереза, тренирана през детството си в игрите на разбойници със смели момчета, имаше точна стрелба, но този път заради височината на онзи тип не улучи целта – гуреливото и похотливо око – и плюнката се настани на брадичката му.
– Мамка ти!
– Ако си мъж, ела да ме удариш.
– Ей сега, госпожо курво.
– Хайде, давай!
Насърчи го, но не си губи времето, отправи му един ритник в слабините, целейки се в тестисите, отново не улучи мишената, краката му бяха като дълги пръти. Тереза загуби равновесие и един от придружаващите гуреливеца се възползва, хвана я, изви й ръцете назад, изложи лицето й на удара на другия. Неудовлетворен, че трябва да бие жена, Либорио използва железен бокс, с един удар разцепи устата на Тереза.
Поетът Сарайва се нахвърли върху грубиянина, който държеше огнената звезда на самбата, тримата се завъргаляха по пода. Този път плюнката беше кървава и с парче от зъб. И двете групи получиха подкрепа – от една страна, придружителите на разгневения рогоносец, от друга, художникът Женер Аугусто, който си хапеше устните от ярост, и търговският пътник, чиято предпазливост го бе принудила да изостави партньорката си в танците, докато непознатото момиче беше направило онова, което той трябваше да направи. Ядосан, забравил за компрометираната си репутация, надявайки се да спечели отново уважението на приятелите си, се отправи към мястото на схватката. Джазът продължаваше да звучи, но двойките бяха освободили дансинга за биещите се. Прав, качил се на масата с банкнота от двайсет крузейро, някой наддаваше и крещеше:
– Залагам двайсет крузейро за момичето, кой дава повече?
Тереза беше успяла да сграбчи рядката коса на дългия и да отскубне една шепа. Той се опита да я достигне и с бокса да счупи и друг зъб, но тя, гъвкава, лека, с подскоци, почти с танцова стъпка се измъкна, продължи да го рита и да плюе в лицето му в очакване на удобен случай, за да му удари някой шут между краката.
Клиентите бяха обградили дансинга, за да се наслаждават по-добре на завладяващия спектакъл. Причината за всичко това, неопитната девойка, следеше сблъсъка отдалече, не знаеше на чия страна да застане.
Озовал се в сърцето на боя, един смелчага кабокло, с мускули, загорели от слънцето, с кожа, загрубяла от морските ветрове, след като проследи някои от схватките, каза на всеослушание:
– Пресвета Дево, досега не съм виждал жена да се бие така.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Здравейте! Да очакваме ли тази година нова книга на Жоржи Амаду?
Планувате ли издаване на нова книга от Амаду?
Благодарим за чудесните думи! Амаду го заслужава, безспорно.
Поздравления, че продължавате да ни радвате с неповторимите романи на Амаду! Благодаря!

Оценка: +1

Прекрасно! Очаквам с нетърпение 13-ти август, за да се сдобия с поредната завладяваща история, разказана от Амаду. Благодарности на издателството!
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-033-8
изчерпана
Цена
16.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-278-3
Купи
Цена
9.00 лв.
(16.00 лв.)

* 7 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-7лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени