Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Зад кулисите на музея

Печатно издание

ISBN
978-619-150-047-5
Цена
5.10 лв.
(15.00 лв.)
Купи

* 66% онлайн отстъпка
Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 50 лв. + Еко торбичка
-66%

Информация

Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
370 гр.
Страници
284
Превод
Ралица Кариева
Дата на издаване
30 юли 2012

Зад кулисите на музея

Руби Ленъкс разказва своя живот от самото си зачатие – историята на обикновено английско семейство от средната класа, белязана от редица нещастни случаи, странни реакции и премълчавани тайни на фона на двете световни войни и следвоенния период, допълнени с исторически факти от фамилната история в бележки под линия. Руби е едновременно чист и по детски безмилостен съдник на семейството си: на баща си Джордж – непоправим женкар, на майка си Бънти – безкрайно раздразнителна и вечно недоволна от живота, на двете си емоционално нестабилни сестри, плюс един куп чудати роднини. Макар историята да прелива от трагични събития, описани с детска безпристрастност и коравосърдечност, хумористичният тон и солидната доза сарказъм постигат неповторим трагикомизъм и предизвикват искрен смях, макар и понякога през сълзи.

За автора

Кейт  Аткинсън

Кейт Аткинсън

Кейт Аткинсън е родена през 1951 г. в Ню Йорк, но живее в Шотландия, по-точно в Единбург. „Зад кулисите на музея“ е дебютният ѝ роман, който през 1995 г. печели наградата „Уитбред“ за книга на годината и изстрелва авторката си високо на литературния хоризонт. Аткинсън е автор също така на сборника разкази „Това не е краят на света“, както и на високо оценените от литературната критика романи „Емоционална шантавост“, „Кога ще има добри новини?“, „Излезе рано, взе кучето ми“. 

Откъс

Кейт Аткинсън „Зад кулисите на музея“

Съществувам! Зачената съм на фона на полунощните удари на часовника на лавицата в стаята отсреща. Часовник, който някога е бил на прабаба ми (жена на име Алис) и чиито уморени удари отброяват прекрачването ми в този свят. Започната съм на първия удар и съм завършена на последния, когато баща ми се претъркулва от майка ми и потъва в сън без сънища благодарение на петте пинти „Джон Смитс Бест Битър“, които е изпил в „Пънч Боул“ с приятелите си Уолтър и Бърнард Белинг. В мига, в който съм преминала от нищото в съществуването, майка ми се преструвала на заспала – както често прави в такива моменти. Баща ми обаче е замесен от твърдо тесто и не позволил това да го откаже.
Баща ми се казва Джордж и е цели десет години по-голям от майка ми, която в момента хърка върху съседната възглавница. Майка ми се казва Беренис, но всички винаги са я наричали Бънти.
На мен „Бънти“ не ми звучи като име на голям човек – по-добре ли щях да съм сега с майка с друго име? Съвсем обикновено Джейн, майчинско Мери? Или пък нещо романтично, нещо, което не напомня чак толкова много за детски комикс – Аврора, Камил? Вече е прекалено късно. В предстоящите няколко години, разбира се, името на Бънти ще е равносилно на „мама“, но след известно време няма да има нито едно майчинско съществително (мамче, майче, мами, мама, майко, маме), което да ми се струва подходящо, и, общо взето, ще спра да я наричам каквото и да е. Горката Бънти.
Живеем в място, наречено „над магазина“ – не съвсем точно описание, предвид че и кухнята, и трапезарията са на едно ниво със самия магазин, пък и топографията включва и прилежащата площ на задния двор. Магазинът (зоомагазин) се намира в една от безбожно древните улици, които се спотайват под застрашителната осанка на Йорк Минстър. На тази улица са живели първите печатари и майсторите стъклописци, изпъстрили прозорците на града с цветна светлина. Покорилият Севера Девети испански легион е марширувал по нашата улица, тази via praetoria на великото им укрепление, преди да се изпари в небитието. Тук е роден Гай Фокс, на няколко пресечки е обесен Дик Търпин, а пък Робинзон Крузо, онзи друг велик герой, също е свиден син на града ни. Кой може да каже кое е истина и кое измислица?
Тези улици преливат от история. Сградата, в която се помещава нашият магазин, е на няколко века, стените й са малко наклонени, а подовете – стръмни като в средновековен лунапарк. На това място е имало сграда още от времето на римските й обитатели и от само себе си се разбира, че тя си има подобаващо количество неизменни ефирни обитатели, които се увиват около основите и инсталациите и се вкопчват жално в гърбовете ни. Призраците ни са особено нагъсто по стълбищата, каквито имаме доста. Имат за много да си говорят. Ако се заслуша човек по-внимателно, ги чува – плисъкът на водата под викингските гребла, ловните викове и препускане по калдъръма на Харогейт, тупкането и влаченето на древни ходила на бала в Тържествената зала и стърженето на перото на преподобния Стърн.
Освен географско понятие, над магазина си е и самодостатъчно, кипящо от живот царство със свои примитивни правила и двама съперници за трона – Джордж и Бънти. От зачеването Бънти е раздразнителна – емоция, която обича, и едва след дълго въртене и пухтене се оставя в прегръдката на неспокоен, натежал от сънища сън. Изправена пред свободен избор от каталога, предлаган от огромната вселена от сънища през първата й нощ като моя майка, Бънти избира кофи за боклук.
В съня с кофите за боклук тя всячески се опитва да мести две тежки кофи с боклук из задния двор. От време на време при някое по-рязко дръпване вятърът плясва косата й пред очите и устата. Започва да се изтощава най-вече от едната кофа; заподозира я, че взема да развива собствен характер – характер, някак странно напомнящ на този на Джордж.
Внезапно, както се опитва с все сила да вдигне едната кофа, губи контрол и тя пада с поцинкован метален трясък – ТРЯЯЯС-ЦЪН-ЦЪН! – а съдържанието й се изсипва по бетоновата повърхност на двора. Отпадъци, предимно от магазина, се разстилат навсякъде – празни чували от бисквитена смес „Уилсънс“, сплескани пакети от „Трил“, консерви от „Кити-Кат“ и „Чапи“, безупречно натъпкани с обелки от картофи и яйчени черупки, да не говорим за мистериозните, увити с вестник пакети, които изглеждат сякаш съдържат отрязани бебешки крайници. Независимо от бъркотията, сънуващата Бънти е залята от вълна на удоволствие, като вижда колко разтурен изглежда боклукът й. Навежда се и започва да го събира и в този момент осъзнава, че нещо зад нея се движи. О, не! Без дори да се обръща, знае, че това е кофата Джордж, която се е превърнала в тромав великан и сега се е надвесила зад нея, готова всеки миг да я всмуче в мазните си метални дълбини...
Не знам защо, но все ми се струва, че този сън не предвещава нищо добро за моето бъдеще. Искам майка, която сънува различни неща. Сънища с облаци като сладолед, дъги като преливащи захарни близалки, слънца като понесли се по небето златни колесници... ама пък, както и да е, това е началото на нова епоха. Денят е трети май и по-късно кралят ще ръководи церемонията по откриването на Британския фестивал, а иззад прозореца сутрешен хор известява появата на моята личност на белия свят.
Към тези птичи фанфари в градината скоро се присъединяват и крясъците на папагала долу в зоомагазина, а после – ЗЪРРРРРРРРРРРР!!! Будилникът на нощното шкафче иззвънява и Бънти се събужда с лек писък и удря копчето. Цяла минута лежи почти неподвижно, заслушана в къщата. В Купола на откритията скоро ще отекват екзалтираните викове на щастливи английски поданици, които с нетърпение очакват бъдещето, но в нашия дом е тихо, ако не се брои тук-там някое птиче чуруликане или цвърчене. Дори призраците ни спят, сгушени по ъглите и изтегнати по дължината на корнизите.
Тишината е разкъсана от внезапното изгрухтяване на Джордж насън. Грухтенето събужда някаква примитивна част от мозъка му и той отмята ръка, заклещва Бънти на леглото и започва да обследва частта, на която се е случило да попадне (не особено вдъхновяваща средна част, но част, в която се помещава моят собствен, личен купол на откритията). Бънти успява да се изтръгне изпод ръката на Джордж – веднъж вече й се е наложило да изтърпи секс за последните дванайсет часа (аз!) – повече от веднъж на ден ще е вече неестествено. Отправя се към банята, където острата светлина от тавана се отразява ударно в черно-белите плочки и хромираните лайстни, и запраща сутрешната кожа на Бънти в огледалото, като оформя отвратителни локви и сенки. В един миг прилича на череп, на следващия – на собствената си майка. Не може да реши кое е по-лошо.
Измива си зъбите с известна енергичност, та да се отърве от вкуса на опушените от тютюн мустаци на Джордж, а след това, за да запази приличие (нещо много важно за Бънти, макар да не е съвсем сигурна за пред кого го пази), изрисува на лицето си хубава рубинено-червена усмивка и се усмихва на огледалото с оголени зъби, за да провери за попаднало не на място червило. Отражението й се ухилва призрачно, но в трийсет и пет милиметровите си мечти Бънти се преобразява в подобна на Вивиан Лий фигура, която изпълнява пируети пред голямото старинно огледало.
Вече е готова да се изправи пред първия си ден като моя майка.
Слиза надолу, поскърцва стъпало по стъпало (в земята на нейните мечти – извито стълбище на плантаторски дом; установявам, че Бънти прекарва много време в алтернативния свят на своите мечти). Много е тиха, понеже не иска още никой да се буди – особено Джилиан. Джилиан изисква много енергия. Тя ми е сестра. Вече е почти на три години и предстои много да се изненада, като разбере за мен.
Бънти си приготвя чаша чай в кухнята в задната част на магазина, наслаждава се на кратките си няколко мига сутрешно спокойствие. Само след минута ще занесе на Джордж чаша чай в леглото – не от алтруистични подбуди, а за да може поне още малко да не й се пречка. Бедната ми майка е много разочарована от брака, по никакъв начин не е променил живота й, ако не се брои, че го е влошил. Като се заслушам в нея по вълните, които създава по въздуха, чувам един безкраен монолог по въпроса за безкрайното тегло на съпружеския живот. Защо никой не ми каза, че ще е така? Толкова готвене! Толкова чистене! Толкова работа! Ще ми се да престане и да започне пак да мечтае, но не спира... Що се отнася до бебетата, ами... колко безсънни нощи, колко битки за надмощие... какви родилни болки! Застанала е ребром до предния десен котлон на печката, клати глава наляво-надясно, малко като папагала в магазина от другата страна. Поне с това приключих... (Изненада!)
Чайникът изсвирва, тя сипва врящата вода в малка кафява кана и се подпира разсеяно на печката, докато го чака да се запари, по лицето й се образува малка гънка от опита да си спомни защо, за Бога, изобщо се е омъжила за Джордж.
Джордж и Бънти се запознават през 1944 година. Той не е първият й избор, първи е Бък, американски сержант (баба ми е преживяла подобни терзания в опити да се омъжи по време на война), само че кракът на Бък взема, че се откъсва, докато последният си играел с мина („Все искат да им е забавно тези янки“ – отбелязал Клифърд, братът на Бънти, с отвращение) и го откарали обратно в Канзас. Бънти прекарала значително време в очакване Бък да й пише и да я покани да сподели живота си с него в Канзас, но повече нито го чула, нито видяла. Ето как жената се паднала на Джордж. Накрая Бънти решила, че Джордж с двата си крака може да се окаже по-сполучлив избор от Бък с единия, но вече не е толкова сигурна. (Бък и Бънти! Каква благозвучна двойка щяха да бъдат – почти си ги представям.)
Колко различен щеше да бъде животът ни само ако Бък беше завел Бънти в Канзас! Особено пък моят. През 1945 година бащата на Джордж починал, като попаднал под трамвай по време на екскурзия до Лийдс, и Джордж поел семейния бизнес – домашни любимци. Оженил се за Бънти, като си мислел, че ще му бъде от голяма помощ в магазина (понеже веднъж била работила в такъв), без дори да подозира, че Бънти няма намерение да работи след сватбата. Този конфликт ще остане докрай неразрешен.
Чаят е запарен. Бънти разбърква с лъжичка вътрешността на малката кафява кана и си налива една чаша. Моята първа чаша чай. Сяда на кухненската маса и пак се размечтава, преминава от разочарованието по повод Канзас и с нищо незапомнящата се сватба с Джордж към място, където ефирен воал се поклаща на летния бриз, а зад воала е Бънти, облечена в прозирна бяла коприна, с талия шейсет сантиметра и един по-различен нос.
Мъжът до нея е невероятно красив, подозрително напомня на Гари Купър, а самата Бънти – съвсем леко на Силия Джонсън. Огромен облак портокалови цветове заплашва всеки миг да ги погълне, така прегърнати в страстна целувка – и тогава изведнъж нежелана нотка от реалността прекъсва нашия унес, някой подръпва халата на Бънти и реве не особено приятно.
Ето я! Ето я сестра ми! Покатерва се по Бънти с крака и мекички ръце и сладка миризма на легло, лази нагоре по евереста на Бънтиното тяло и притиска съненото си лице в студената й шия. Бънти разтваря впитите в косата й малки юмручета и сваля Джилиан обратно на пода.
– Слизай – казва мрачно Бънти. – Мама мисли. (Макар че онова, което мама всъщност прави, е да се чуди какво би станало, ако цялото й семейство престане да съществува и тя може да започне отначало.) Горката Джилиан!
Джилиан отказва да бъде пренебрегвана задълго – не е такова дете – и още преди да сме си отпили първата глътка чай, пак се налага да се погрижим за нуждите на Джилиан. За закуска Бънти готви овесена каша, препича филийки и сварява яйца. Джордж не понася овесена каша и обича бекон и наденички и препържени филийки, но стомахът на Бънти е малко нервен тази сутрин (посветена съм във всякаква вътрешна информация). „Ако това иска, може сам да си го направи“ – промърморва тя и изсипва купа каша (с доста бучки) на Джилиан. После пълни още една купа за себе си – мисли си, че може да задържи малко каша, – а след това и трета. За кого пък ще е тази? За Снежанка? Не може да е за мен, нали? Не, наистина не е за мен – защото, ето ти изненада! – аз имам още една сестра! Това е добра новина, макар че, изглежда, си пада малко меланхолична. Вече се е измила и е облякла училищната униформа, та дори и косата й – подстригана на права, доста непривлекателна черта – е сресана. Тя е само на пет години и се казва Патриша. Безинтересното й малко личице не изглежда особено приветливо, докато гледа кашата в купата си. Това се дължи на факта, че ненавижда овесена каша. Джилиан гълта своята като лакомото патенце в нейната книжка „Лакомото пате“ от поредицата на издателство „Лейдибърд“.
– Не обичам овесена каша – осмелява се да обърне внимание на Бънти Патриша.
За пръв път изпробва този прям подход по въпроса за овесената каша; обикновено я бърка до безкрай с лъжицата, докато не стане прекалено късно да я яде.
– Моля? – казва Бънти, а думите падат като ледени висулки върху балатума на кухненския под (утрото не е силният период на майка ни).
– Не обичам овесена каша – повтаря Патриша, вече не толкова уверено.
С бързината на змия Бънти изсъсква в отговор:
– Е, аз пък деца не харесвам, така че, какво да ти кажа?
Шегува се, разбира се. Нали?
А защо имам странното усещане, че сянката ми е зашита за гърба, сякаш едва ли не тук, при мен, има още някого? Да не би да ме преследва собственият ми ембрионален призрак?
– Наглеждай магазина, Бънт! (Бънт? Това е още по-зле.)
После изчезва. Просто ей така! Бънти пухти наум...
Можеше поне да помоли. „Бънти, имаш ли нещо против да наглеждаш магазина вместо мен?“ Аз, разбира се, ще имам нещо против, много даже. Но пак ще трябва да го направя, нали? „Наглеждане“ – защо изобщо го наричат „наглеждане“? Какво толкова има да гледаш иззад един щанд?
На Бънти безразборността на контактите иззад щанда не й допада. Има чувството, че всъщност не продава кучешка храна, котенца и от време на време някое вълнисто папагалче, а самата себе си. Поне, мисли си тя, като работеше за господин Саймън („Моделия – качествена дамска мода“), продаваха смислени неща, рокли, корсети и шапки. Какво му е смисленото на вълнистия папагал? И, което е повече, наистина не е нормално човек да трябва с всички непрекъснато да е учтив. (На Джордж, от друга страна, му се удава по природа, дърдори непрестанно, казва едно и също нещо за времето по двайсет пъти на сутрин, драпа, угодничи, усмихва се, а после сваля маската, миг след като слезе зад кулисите. (Децата на търговците – собственици на магазини – моя милост и Антон Павлович Чехов например, – остават до гроб белязани от това да гледат родителите си да се унижават по този потресаващ начин.)
Бънти решава, че явно ще трябва да поговори с Джордж, да му обърне внимание, че е съпруга и майка, а не продавачка. А и друго, той къде ходи непрекъснато? Все се „изнизва“, тича по мистериозни дела. Ако зависи от Бънти, ще има някои промени. Сяда зад щанда и потраква с куки номер девет, сякаш е плетачка при гилотината на Джордж, при условие че сега трябва да плете моето бъдеще – мънички дрешки, дантелени шалове и мантенца за матинета с нанизана розова панделка. Вълшебни червени ботушки, които да ме съпровождат по пътя.
Котката в магазина – дебел котарак с нашийник, който прекарва дните си в неприязнено киснене върху тезгяха – скача в скута й и тя светкавично я бута на пода. Понякога Бънти има чувството, че целият свят се опитва да се покатери върху тялото й.

Кейт Аткинсън „Зад кулисите на музея“

Съществувам! Зачената съм на фона на полунощните удари на часовника на лавицата в стаята отсреща. Часовник, който някога е бил на прабаба ми (жена на име Алис) и чиито уморени удари отброяват прекрачването ми в този свят. Започната съм на първия удар и съм завършена на последния, когато баща ми се претъркулва от майка ми и потъва в сън без сънища благодарение на петте пинти „Джон Смитс Бест Битър“, които е изпил в „Пънч Боул“ с приятелите си Уолтър и Бърнард Белинг. В мига, в който съм преминала от нищото в съществуването, майка ми се преструвала на заспала – както често прави в такива моменти. Баща ми обаче е замесен от твърдо тесто и не позволил това да го откаже.
Баща ми се казва Джордж и е цели десет години по-голям от майка ми, която в момента хърка върху съседната възглавница. Майка ми се казва Беренис, но всички винаги са я наричали Бънти.
На мен „Бънти“ не ми звучи като име на голям човек – по-добре ли щях да съм сега с майка с друго име? Съвсем обикновено Джейн, майчинско Мери? Или пък нещо романтично, нещо, което не напомня чак толкова много за детски комикс – Аврора, Камил? Вече е прекалено късно. В предстоящите няколко години, разбира се, името на Бънти ще е равносилно на „мама“, но след известно време няма да има нито едно майчинско съществително (мамче, майче, мами, мама, майко, маме), което да ми се струва подходящо, и, общо взето, ще спра да я наричам каквото и да е. Горката Бънти.
Живеем в място, наречено „над магазина“ – не съвсем точно описание, предвид че и кухнята, и трапезарията са на едно ниво със самия магазин, пък и топографията включва и прилежащата площ на задния двор. Магазинът (зоомагазин) се намира в една от безбожно древните улици, които се спотайват под застрашителната осанка на Йорк Минстър. На тази улица са живели първите печатари и майсторите стъклописци, изпъстрили прозорците на града с цветна светлина. Покорилият Севера Девети испански легион е марширувал по нашата улица, тази via praetoria на великото им укрепление, преди да се изпари в небитието. Тук е роден Гай Фокс, на няколко пресечки е обесен Дик Търпин, а пък Робинзон Крузо, онзи друг велик герой, също е свиден син на града ни. Кой може да каже кое е истина и кое измислица?
Тези улици преливат от история. Сградата, в която се помещава нашият магазин, е на няколко века, стените й са малко наклонени, а подовете – стръмни като в средновековен лунапарк. На това място е имало сграда още от времето на римските й обитатели и от само себе си се разбира, че тя си има подобаващо количество неизменни ефирни обитатели, които се увиват около основите и инсталациите и се вкопчват жално в гърбовете ни. Призраците ни са особено нагъсто по стълбищата, каквито имаме доста. Имат за много да си говорят. Ако се заслуша човек по-внимателно, ги чува – плисъкът на водата под викингските гребла, ловните викове и препускане по калдъръма на Харогейт, тупкането и влаченето на древни ходила на бала в Тържествената зала и стърженето на перото на преподобния Стърн.
Освен географско понятие, над магазина си е и самодостатъчно, кипящо от живот царство със свои примитивни правила и двама съперници за трона – Джордж и Бънти. От зачеването Бънти е раздразнителна – емоция, която обича, и едва след дълго въртене и пухтене се оставя в прегръдката на неспокоен, натежал от сънища сън. Изправена пред свободен избор от каталога, предлаган от огромната вселена от сънища през първата й нощ като моя майка, Бънти избира кофи за боклук.
В съня с кофите за боклук тя всячески се опитва да мести две тежки кофи с боклук из задния двор. От време на време при някое по-рязко дръпване вятърът плясва косата й пред очите и устата. Започва да се изтощава най-вече от едната кофа; заподозира я, че взема да развива собствен характер – характер, някак странно напомнящ на този на Джордж.
Внезапно, както се опитва с все сила да вдигне едната кофа, губи контрол и тя пада с поцинкован метален трясък – ТРЯЯЯС-ЦЪН-ЦЪН! – а съдържанието й се изсипва по бетоновата повърхност на двора. Отпадъци, предимно от магазина, се разстилат навсякъде – празни чували от бисквитена смес „Уилсънс“, сплескани пакети от „Трил“, консерви от „Кити-Кат“ и „Чапи“, безупречно натъпкани с обелки от картофи и яйчени черупки, да не говорим за мистериозните, увити с вестник пакети, които изглеждат сякаш съдържат отрязани бебешки крайници. Независимо от бъркотията, сънуващата Бънти е залята от вълна на удоволствие, като вижда колко разтурен изглежда боклукът й. Навежда се и започва да го събира и в този момент осъзнава, че нещо зад нея се движи. О, не! Без дори да се обръща, знае, че това е кофата Джордж, която се е превърнала в тромав великан и сега се е надвесила зад нея, готова всеки миг да я всмуче в мазните си метални дълбини...
Не знам защо, но все ми се струва, че този сън не предвещава нищо добро за моето бъдеще. Искам майка, която сънува различни неща. Сънища с облаци като сладолед, дъги като преливащи захарни близалки, слънца като понесли се по небето златни колесници... ама пък, както и да е, това е началото на нова епоха. Денят е трети май и по-късно кралят ще ръководи церемонията по откриването на Британския фестивал, а иззад прозореца сутрешен хор известява появата на моята личност на белия свят.
Към тези птичи фанфари в градината скоро се присъединяват и крясъците на папагала долу в зоомагазина, а после – ЗЪРРРРРРРРРРРР!!! Будилникът на нощното шкафче иззвънява и Бънти се събужда с лек писък и удря копчето. Цяла минута лежи почти неподвижно, заслушана в къщата. В Купола на откритията скоро ще отекват екзалтираните викове на щастливи английски поданици, които с нетърпение очакват бъдещето, но в нашия дом е тихо, ако не се брои тук-там някое птиче чуруликане или цвърчене. Дори призраците ни спят, сгушени по ъглите и изтегнати по дължината на корнизите.
Тишината е разкъсана от внезапното изгрухтяване на Джордж насън. Грухтенето събужда някаква примитивна част от мозъка му и той отмята ръка, заклещва Бънти на леглото и започва да обследва частта, на която се е случило да попадне (не особено вдъхновяваща средна част, но част, в която се помещава моят собствен, личен купол на откритията). Бънти успява да се изтръгне изпод ръката на Джордж – веднъж вече й се е наложило да изтърпи секс за последните дванайсет часа (аз!) – повече от веднъж на ден ще е вече неестествено. Отправя се към банята, където острата светлина от тавана се отразява ударно в черно-белите плочки и хромираните лайстни, и запраща сутрешната кожа на Бънти в огледалото, като оформя отвратителни локви и сенки. В един миг прилича на череп, на следващия – на собствената си майка. Не може да реши кое е по-лошо.
Измива си зъбите с известна енергичност, та да се отърве от вкуса на опушените от тютюн мустаци на Джордж, а след това, за да запази приличие (нещо много важно за Бънти, макар да не е съвсем сигурна за пред кого го пази), изрисува на лицето си хубава рубинено-червена усмивка и се усмихва на огледалото с оголени зъби, за да провери за попаднало не на място червило. Отражението й се ухилва призрачно, но в трийсет и пет милиметровите си мечти Бънти се преобразява в подобна на Вивиан Лий фигура, която изпълнява пируети пред голямото старинно огледало.
Вече е готова да се изправи пред първия си ден като моя майка.
Слиза надолу, поскърцва стъпало по стъпало (в земята на нейните мечти – извито стълбище на плантаторски дом; установявам, че Бънти прекарва много време в алтернативния свят на своите мечти). Много е тиха, понеже не иска още никой да се буди – особено Джилиан. Джилиан изисква много енергия. Тя ми е сестра. Вече е почти на три години и предстои много да се изненада, като разбере за мен.
Бънти си приготвя чаша чай в кухнята в задната част на магазина, наслаждава се на кратките си няколко мига сутрешно спокойствие. Само след минута ще занесе на Джордж чаша чай в леглото – не от алтруистични подбуди, а за да може поне още малко да не й се пречка. Бедната ми майка е много разочарована от брака, по никакъв начин не е променил живота й, ако не се брои, че го е влошил. Като се заслушам в нея по вълните, които създава по въздуха, чувам един безкраен монолог по въпроса за безкрайното тегло на съпружеския живот. Защо никой не ми каза, че ще е така? Толкова готвене! Толкова чистене! Толкова работа! Ще ми се да престане и да започне пак да мечтае, но не спира... Що се отнася до бебетата, ами... колко безсънни нощи, колко битки за надмощие... какви родилни болки! Застанала е ребром до предния десен котлон на печката, клати глава наляво-надясно, малко като папагала в магазина от другата страна. Поне с това приключих... (Изненада!)
Чайникът изсвирва, тя сипва врящата вода в малка кафява кана и се подпира разсеяно на печката, докато го чака да се запари, по лицето й се образува малка гънка от опита да си спомни защо, за Бога, изобщо се е омъжила за Джордж.
Джордж и Бънти се запознават през 1944 година. Той не е първият й избор, първи е Бък, американски сержант (баба ми е преживяла подобни терзания в опити да се омъжи по време на война), само че кракът на Бък взема, че се откъсва, докато последният си играел с мина („Все искат да им е забавно тези янки“ – отбелязал Клифърд, братът на Бънти, с отвращение) и го откарали обратно в Канзас. Бънти прекарала значително време в очакване Бък да й пише и да я покани да сподели живота си с него в Канзас, но повече нито го чула, нито видяла. Ето как жената се паднала на Джордж. Накрая Бънти решила, че Джордж с двата си крака може да се окаже по-сполучлив избор от Бък с единия, но вече не е толкова сигурна. (Бък и Бънти! Каква благозвучна двойка щяха да бъдат – почти си ги представям.)
Колко различен щеше да бъде животът ни само ако Бък беше завел Бънти в Канзас! Особено пък моят. През 1945 година бащата на Джордж починал, като попаднал под трамвай по време на екскурзия до Лийдс, и Джордж поел семейния бизнес – домашни любимци. Оженил се за Бънти, като си мислел, че ще му бъде от голяма помощ в магазина (понеже веднъж била работила в такъв), без дори да подозира, че Бънти няма намерение да работи след сватбата. Този конфликт ще остане докрай неразрешен.
Чаят е запарен. Бънти разбърква с лъжичка вътрешността на малката кафява кана и си налива една чаша. Моята първа чаша чай. Сяда на кухненската маса и пак се размечтава, преминава от разочарованието по повод Канзас и с нищо незапомнящата се сватба с Джордж към място, където ефирен воал се поклаща на летния бриз, а зад воала е Бънти, облечена в прозирна бяла коприна, с талия шейсет сантиметра и един по-различен нос.
Мъжът до нея е невероятно красив, подозрително напомня на Гари Купър, а самата Бънти – съвсем леко на Силия Джонсън. Огромен облак портокалови цветове заплашва всеки миг да ги погълне, така прегърнати в страстна целувка – и тогава изведнъж нежелана нотка от реалността прекъсва нашия унес, някой подръпва халата на Бънти и реве не особено приятно.
Ето я! Ето я сестра ми! Покатерва се по Бънти с крака и мекички ръце и сладка миризма на легло, лази нагоре по евереста на Бънтиното тяло и притиска съненото си лице в студената й шия. Бънти разтваря впитите в косата й малки юмручета и сваля Джилиан обратно на пода.
– Слизай – казва мрачно Бънти. – Мама мисли. (Макар че онова, което мама всъщност прави, е да се чуди какво би станало, ако цялото й семейство престане да съществува и тя може да започне отначало.) Горката Джилиан!
Джилиан отказва да бъде пренебрегвана задълго – не е такова дете – и още преди да сме си отпили първата глътка чай, пак се налага да се погрижим за нуждите на Джилиан. За закуска Бънти готви овесена каша, препича филийки и сварява яйца. Джордж не понася овесена каша и обича бекон и наденички и препържени филийки, но стомахът на Бънти е малко нервен тази сутрин (посветена съм във всякаква вътрешна информация). „Ако това иска, може сам да си го направи“ – промърморва тя и изсипва купа каша (с доста бучки) на Джилиан. После пълни още една купа за себе си – мисли си, че може да задържи малко каша, – а след това и трета. За кого пък ще е тази? За Снежанка? Не може да е за мен, нали? Не, наистина не е за мен – защото, ето ти изненада! – аз имам още една сестра! Това е добра новина, макар че, изглежда, си пада малко меланхолична. Вече се е измила и е облякла училищната униформа, та дори и косата й – подстригана на права, доста непривлекателна черта – е сресана. Тя е само на пет години и се казва Патриша. Безинтересното й малко личице не изглежда особено приветливо, докато гледа кашата в купата си. Това се дължи на факта, че ненавижда овесена каша. Джилиан гълта своята като лакомото патенце в нейната книжка „Лакомото пате“ от поредицата на издателство „Лейдибърд“.
– Не обичам овесена каша – осмелява се да обърне внимание на Бънти Патриша.
За пръв път изпробва този прям подход по въпроса за овесената каша; обикновено я бърка до безкрай с лъжицата, докато не стане прекалено късно да я яде.
– Моля? – казва Бънти, а думите падат като ледени висулки върху балатума на кухненския под (утрото не е силният период на майка ни).
– Не обичам овесена каша – повтаря Патриша, вече не толкова уверено.
С бързината на змия Бънти изсъсква в отговор:
– Е, аз пък деца не харесвам, така че, какво да ти кажа?
Шегува се, разбира се. Нали?
А защо имам странното усещане, че сянката ми е зашита за гърба, сякаш едва ли не тук, при мен, има още някого? Да не би да ме преследва собственият ми ембрионален призрак?
– Наглеждай магазина, Бънт! (Бънт? Това е още по-зле.)
После изчезва. Просто ей така! Бънти пухти наум...
Можеше поне да помоли. „Бънти, имаш ли нещо против да наглеждаш магазина вместо мен?“ Аз, разбира се, ще имам нещо против, много даже. Но пак ще трябва да го направя, нали? „Наглеждане“ – защо изобщо го наричат „наглеждане“? Какво толкова има да гледаш иззад един щанд?
На Бънти безразборността на контактите иззад щанда не й допада. Има чувството, че всъщност не продава кучешка храна, котенца и от време на време някое вълнисто папагалче, а самата себе си. Поне, мисли си тя, като работеше за господин Саймън („Моделия – качествена дамска мода“), продаваха смислени неща, рокли, корсети и шапки. Какво му е смисленото на вълнистия папагал? И, което е повече, наистина не е нормално човек да трябва с всички непрекъснато да е учтив. (На Джордж, от друга страна, му се удава по природа, дърдори непрестанно, казва едно и също нещо за времето по двайсет пъти на сутрин, драпа, угодничи, усмихва се, а после сваля маската, миг след като слезе зад кулисите. (Децата на търговците – собственици на магазини – моя милост и Антон Павлович Чехов например, – остават до гроб белязани от това да гледат родителите си да се унижават по този потресаващ начин.)
Бънти решава, че явно ще трябва да поговори с Джордж, да му обърне внимание, че е съпруга и майка, а не продавачка. А и друго, той къде ходи непрекъснато? Все се „изнизва“, тича по мистериозни дела. Ако зависи от Бънти, ще има някои промени. Сяда зад щанда и потраква с куки номер девет, сякаш е плетачка при гилотината на Джордж, при условие че сега трябва да плете моето бъдеще – мънички дрешки, дантелени шалове и мантенца за матинета с нанизана розова панделка. Вълшебни червени ботушки, които да ме съпровождат по пътя.
Котката в магазина – дебел котарак с нашийник, който прекарва дните си в неприязнено киснене върху тезгяха – скача в скута й и тя светкавично я бута на пода. Понякога Бънти има чувството, че целият свят се опитва да се покатери върху тялото й.

Сподели в:

Публикувай мнение за книгата

Печатно издание

Печатно издание

ISBN
978-619-150-047-5
Купи
Цена
5.10 лв.
(15.00 лв.)

* 66% онлайн отстъпка
Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 50 лв. + Еко торбичка
-66%

Отстъпка

Доставка

Издателство „Колибри“
1990-2014 © Всички права запазени