Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Мъжът от съседния гроб
Печатно издание
ISBN
978-619-150-046-8
Цена
5.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
190 гр.
Страници
184
Превод
Елена Радинска
Дата на издаване
09 юли 2012

Мъжът от съседния гроб

Смотанякът и Бежовата, или Бени и Скаридата – мъж и жена на зряла възраст, се срещат на гробището, където почиват непрежалими скъпи хора, и от една искряща лятна усмивка пламва буен огън, който изгаря слабините им. Но той е фермер, живее в къща със следи от размазани мухи по стените и мирише на тор и на обор, а тя – библиотекарка, обитава апартамент, целият в бяло, обича книгите, класическата музика и изящните изкуства и ухае на изтънчен парфюм. Две вселени, чиято пресечна точка е единствено зовът на сърцето и неумолимият повик на плътта. Ще успее ли гръмкото тиктакане на биологичния часовник да заглуши тътена на културната бездна? Всеки от двамата герои споделя своята гледна точка за случващото се с техните тела и души отвъд социалните условности, с тънък хумор и самоирония, които превръщат и най-нелепото в нормално и естествено.

Книгата се издава с подкрепата на програма „Култура“ на Европейския съюз.
Ouvrage traduit avec le soutien du Programme Culture de l'Union europеénne.

EACEA Culture

За автора

Катарина Масети (род. 1944 г.) е сред най-шумните имена в съвременната шведска литература. Работи като преподавател по английски език, продуцент и журналист в радиото. В продължение на двайсет години живее със своя спътник и четирите си деца във ферма в Северна Швеция. Автор е на детски книжки, на литературна критика, на публицистични произведения.

Дебютният ѝ роман за възрастни, „Мъжът от съседния гроб“, достига тираж 450 000, преведен е на 33 езика, адаптиран за театъра и киното. През 2002 г. филмът предизвиква огромен интерес, гледан е от един милион шведи.

Още книги от автора
Откъс

Катарина Масети „Мъжът от съседния гроб“

Трябва да имате едно наум с мен!
Огорчена, самотна жена с очевидно необичаен емоционален живот. Кой знае какво ще ме прихване при следващото пълнолуние?
Чели сте Стивън Кинг, нали?
Седя на една тъмнозелена пейка, изтъркана от седене, до гроба на мъжа ми, и се ядосвам на надгробния му камък.
Малък необработен камък, на който е изписано само името му – Йорян Валин, с възможно най-обикновения шрифт. Семпло, да не кажа твърде недвусмислено формулирано послание, напълно в стила на Йорян. А и беше по негов избор – бе оставил указания в сайта на „Фонус“.
Просто така, без дори да е болен.
Пределно ясно ми е какво е искал да каже с надгробния си камък: Смъртта Е Една Напълно Естествена Част От Кръговрата. Беше биолог.
Е, благодаря ти, Йорян.
Идвам тук няколко пъти през седмицата по време на обедната почивка и поне веднъж в събота или неделя. Ако завали, изваждам дъждобрана си, който може да се сгъне и да се прибере в малък плик. Ужасно грозен е, намерих го в шкафа на мама. Доста от нас тук на гробището са с подобни дъждобрани.
Винаги оставам поне един час. Вероятно се надявам, че ще успея да събудя подходящата за случая мъка, ако съм достатъчно настойчива. Със сигурност бих се почувствала много по-добре, ако можех да се почувствам по-зле. Ако можех да седя тук и да мокря носна кърпичка след носна кърпичка, без да се налага непрекъснато да се гледам отстрани, за да се уверя, че сълзите ми са искрени.
Тъжната истина е, че през половината време съм му просто бясна. Проклет предател, защо не беше по-внимателен? А чувствата ми през останалото време напомнят най-много това, което едно дете изпитва, когато дванайсетгодишното му канарче умре. Да...
Липсва ми компанията му и всекидневните ни навици. Никой не шумоли с вестника до мен на дивана. Като се прибирам вкъщи, никога не мирише на кафе. Етажерката за обувки изглежда оголяла без всичките му боти и гумени ботуши.
Ако не се сетя какво е „Бог на слънцето с две букви“, трябва да налучквам или да го прескоча.
Едната страна на двойното легло е винаги оправена.
Никой няма да се чуди къде съм, ако не се прибера вкъщи, понеже ме е блъснала кола.
И никой не пуска водата в тоалетната освен мен.
Седя си на гробището и ми липсва шумът от тоалетната. Weird enough for you, Stephen?
Не знам защо, но гробищата винаги ме карат да мисля като някой противен второкласен комик, който изобщо не е забавен. Да потискам чувствата си и да повтарям репликите си – ала това все пак мога да си го позволя. Напоследък нямам много други занимания, освен да потискам чувствата си.
Когато бях заедно с Йорян, поне знаех коя съм.
Определяхме се взаимно, нали затова са романтичните връзки в крайна сметка?
Коя съм сега?
Изцяло се оставям на този, в чието полезрение попадам. За някои съм гласоподавател, за други – пешеходец, за трети – лице, получаващо доходи, консуматор на култура, човешки капитал или собственик на жилище.
Или просто съвкупност от цъфтяща коса, суха кожа и пропускащи дамски превръзки.
Но, разбира се, все още мога да разчитам на Йорян за образа си в настоящето. Тази услуга може да ми направи и след смъртта си. Ако не беше той, щях да съм в състояние да се представя като „необвързано момиче над трийсетте“ – видях израза в един вестник вчера и косата ми се изправи. Вместо това сега съм „все още млада вдовица без деца“.
Колко тъжно, колко трагично! Да, много благодаря, Йорян!
Някъде у мен се прокрадва и болезнено чувство на разочарование. Разочарована съм, че Йорян умря. При положение, че бяхме планирали бъдещето си, както в краткосрочен, така и в дългосрочен план! Каране на кану във Вермланд и изгодно пенсионно осигуряване и за двамата.
Сигурно и Йорян е бил разочарован. Целият този здравословен начин на живот – тайдзи, органични картофи и полиненаситени мазнини. И за какво му послужи всичко това? Чуди се комикът и показва пожълтелите си зъби.
Понякога пък просто се разбеснявам заради него. Не е честно, Йорян! Ти, който беше толкова добронамерен и компетентен!
От време на време усещам и едно слабо, тревожно пърхане в слабините след петмесечното си въздържание. Кара ме да се чувствам като некрофил. До гроба на Йорян има един ужасен надгробен паметник, истинска безвкусица. Бял мрамор с ръкописни надписи в златисто; ангели, рози, птици и девизи, изсечени във вълнообразна лента, дори череп с коса. Самият гроб е толкова гъсто засаден с растения,
че прилича на разсадник. На паметника са изписани мъжко и женско име с близки рождени години – предполагам, че някой почита родителите си по този натруфен начин.
Преди няколко седмици видях опечаления за първи път. Мъж на моята възраст, с крещящо ватирано яке и шапка с наушници. Козирката, на която имаше надпис ГОРСКИТЕ СОБСТВЕНИЦИ, беше вдигната високо нагоре по американски маниер. Мъжът усърдно плевеше и ровеше в насажденията.
На гроба на Йорян не расте нищо. Сигурно не би одобрил някой розов храст на гроба си – този вид растение не принадлежи към биотопа на гробището. А пък на входа не продават равнец и коча билка.
Горският собственик идва редовно, през няколко дни, около обяд. Винаги е натоварен с нови растения и материали за торене. Изглежда изпълнен с градинарска гордост, сякаш гробът е парче земя, предоставено му от общината за обработване. Последния път седна до мен на пейката и ме погледна изкосо, но не каза нищо. Миришеше странно и на лявата си ръка имаше само три пръста.

Мамка му, не мога да я понасям, просто не мога да я понасям!
Защо трябва постоянно да седи там?
Преди сядах за малко на пейката, след като приключех с работата по гроба, и на спокойствие си довършвах всички прекъснати мисли. Опитвах се да намеря нещо дребно, за което да се хвана, за да успея да изкарам още ден или два. Не мога да мисля спокойно, когато съм вкъщи във фермата и тичам нагоре-надолу по задачи. Ако не съм съсредоточен в това, което правя, неминуемо се случва някакво малко произшествие и ми създава допълнителна работа за дни. Или ще мина с трактора през камък и задният мост ще падне, или пък някоя крава ще си натърти вимето, защото съм забравил да й закопчая сутиена. Само когато съм на гроба, успявам да си поема малко дъх. Но дори и там нямам чувството, че мога да седна и просто да помисля. Първо трябва да оправя всичко, да разровя почвата и да засадя цветя, чак тогава си позволявам да седна.
А ето че сега тя седи там.
Бледа като стара цветна снимка, която е висяла на стената в продължение на години. Изтощена светлоруса коса, бледо лице, бели мигли и вежди,безцветни дрехи, винаги нещо в светлосиньо или бежово. Бежова личност. Тя е самото нахалство – лек грим или проблясващо украшение са достатъчни, за да кажеш на околния свят, че „тук стои една жена, която поне малко се интересува от това, което виждате и мислите за нея“. Нейната безцветност обаче просто заявява: „Изобщо не ми пука какво мислите, аз дори не ви забелязвам“.
Харесва ми, когато външността на жената приканва: „Погледни ме, виж какво имам!“. Чувствам се някак поласкан. Жените трябва да бъдат с блестящо червило и нежни островърхи обувки с каишки, и да си вирват бюста под носа ти. Няма значение, ако червилото е леко размазано, роклята всеки миг ще се пръсне върху тлъстинките по корема или пък огромните фалшиви перли не са изящно подредени – не всеки може да притежава добър стил, важно е старанието. Винаги се влюбвам по малко, щом видя жена, вече не в първа младост, прекарала вероятно половин ден пред огледалото, за даизглежда добре, особено ако има дълги изкуствени нокти, изгорена от боядисване коса и разклатени токове. Тогава ми се приисква да я прегърна и погаля и да й кажа нещо хубаво. Разбира се, никога не го правя. Най-близкият ми контакт с тях е да ги наблюдавам отдалече, когато съм в банката или в пощата. Във фермата няма други жени освен ветеринарната лекарка и осеменителката на кравите. С дълги гумени престилки, груби ботуши, кърпи около главите и с тръбата със сперма от биковете в ръце. А и те никога нямат време да останат за чаша кафе – дори и да имах време да вляза в къщата и да приготвя.
През последните години майка постоянно ми повтаряше, че трябва да „изляза“ и да си намеря момиче. Сякаш навън чакаше цяла тълпа благосклонни момичета и аз просто трябваше да изляза и да си избера едно. Нещо като да вземеш ловната пушка по време на сезона и да си отстреляш заек.
Тя е знаела, много преди аз да разбера, че ракът бавно я разяжда отвътре и че ще остана сам. Не само с всичката работа по двора, но и с това, което съм приемал за даденост през годините – топла къща, оправено легло, чист работен гащеризон, вкусна храна, винаги горещо кафе и прясно опечени кифлички за закуска. Знаела е, че ще трябва да се грижа и за тези неща, за които не ми се е налагало да мисля дотогава – сеченето на дърва, отопляването на къщата, брането на плодовете и прането; всичко това, за което сега не ми остава време. Гащеризонът се е втвърдил от кравешки изпражнения и вкиснато мляко, чаршафите са посивели, от къщата ме лъхва студ, когато прекрача прага й, кафето си правя с чаша топла вода от чешмата и лъжица нескафе. А проклетият кренвирш, който цвърчи в микровълновата ден след ден, е основната ми храна. До чашата ми с кафе майка слагаше вестник „Ланд“, разтворен на обявите за запознанства. Понякога даже беше оградила някоя обява. Но, разбира се, никога не казваше нищо направо.
Това, което майка не знаеше, беше, че вече няма тълпа момичета на пункта за събиране на мляко, които изгарят от желание да се задомят с „Привлекателен Ерген Със Собствена Ферма“. Те всички заминаха за града преди няколко години и сега са учителки в детски градини и медицински сестри. Омъжени са за автомонтьори и продавачи и обмислят да си купят къща. Идват тук през лятото с мъжете си и някое русоляво пеленаче на ръце и в продължение на броени седмици се излежават на шезлонги в стария двор на родителите си.
Карина, която ме преследваше в гимназията и която можеше да ти пусне, ако малко й се подмажеш, понякога ме дебне от засада зад рафтовете на магазина. Магазинът все още е отворен през летните месеци, сигурно ще е така още няколко години. И изведнъж тя изскача и се преструва, че сме се срещнали случайно, и започва да ме разпитва дали съм женен и дали имам деца. Сега живее в града със Стефан, който работи в склада на „Домус“. Съобщава ми го победоносно и ме гледа така, сякаш трябва да лея сълзи за това, което съм изпуснал. За бога.
Може би и тази, бледата, има възрастни родители, при които да отиде и да се излежава през лятото. Би било добре да се отърва от нея за няколко седмици. Въпреки че през лятото никога нямам време да ходя на гробището, с изключение на дните, когато вали като из ведро и коситбата се забавя.
И този надгробен камък, от който не откъсва поглед! Що за камък е това? Повече ми прилича на нещо, което някой земемер е захвърлил там, за да отбележи граница на земен участък!
Майка избра надгробния паметник за татко. Виждам, че е натруфен, но съзирам и цялата любов, която тя вложи, за да го избере. В продължение на седмици разглеждаше каталози. Всеки ден й хрумваше нова идея за украса и накрая всичко се събра накуп.
Йорян какъв ли й е? Баща, брат или може би мъж?
И ако има сили да идва тук и да се взира в камъка ден след ден, защо не намира сили да засади поне едно цвете на гроба му?
Днес се случи нещо абсолютно неочаквано.
Беше ясен, студен есенен ден и в обедната почивка отидох на обичайната си разходка до гробището. Горският собственик седеше там на пейката. Когато пристигнах, ме изгледа мрачно, сякаш влизах с взлом в собственото му гробище. Ръцете му бяха целите в пръст, явно беше приключил с дневната порция градинарство. Чудя се, защо ли е само с три пръста?
Седнах на пейката и започнах да си мисля какви ли деца щяхме да имаме с Йорян. Той щеше да е в бащинство през половината време и да разучи всичко за пелените и практичните торби кенгуру. Щеше да води бебето на бебешко плуване. Бяхме женени пет години и почти не сме се карали. Най-много някое сопване или леко повишаване на тон, винаги идващи от мен, но те никога не прерастваха в скандал. Заслугата за това не беше моя. Йорян не се караше с никого. Приятелски излагаше гледната си точка отново и отново, докато човек просто не се предадеше от изтощение и не се съгласеше с него. На няколко пъти ми се случваше да загубя контрол заради тази безкрайна добронамереност и да започна да се държа като дете – ритах мебелите, демонстративно излизах от стаята, блъсках врати. Йорян никога не даваше вид, че забелязва, и аз в един момент спирах, защото подозирах, че от цялата работа той трупа точки за добро поведение на мой гръб.
Веднъж смачках целия „Дагенс Нюхетер“, страница по страница, на топки и го бомбардирах с тях. Бяхме посветили половин събота на вестника – читателските писма трябваше да се обсъдят, културните събития да се отбележат, макар и случващи се на километри от нас, трябваше да се смеем на комиксите и да включим в плановете си приготвянето на пикантна съботна супа с домати, сушени на слънце.
Изведнъж ми се стори, че истинският живот ми се изплъзва, просто преминава покрай прозорците, докато ние четем, затова дръпнах вестника към себе си и атакувах. Тогава в кафявите му очи съзрях такава тревога, че трябваше или да му фрасна един, или да заплача. Заплаках, разбира се – от яд. Защото най-дразнещото беше, че точно той си обуваше зелените ботуши и излизаше навън в реалния живот с бинокъла за наблюдение на птици, преди аз да съм успяла да стигна до втората част на вестника. „Винаги ти трябва бинокъл, който да поставяш между себе си и реалността“, подсмърчах и се чувствах още по-неразбрана, защото и аз самата не се разбирах.
След няколко дни, така между другото, Йорян ми подаде една статия за предменструалния синдром и ме потупа по ръката с такова снизхождение, че веднага ми се прииска да я смачкам и да го замеря с нея. Но преди да успея, той вече се беше качил на колелото си и бе изчезнал.
В началото бях влюбена в Йорян. Пишех му любовни писма в хекзаметър, на които той се усмихваше.

Катарина Масети „Мъжът от съседния гроб“

Трябва да имате едно наум с мен!
Огорчена, самотна жена с очевидно необичаен емоционален живот. Кой знае какво ще ме прихване при следващото пълнолуние?
Чели сте Стивън Кинг, нали?
Седя на една тъмнозелена пейка, изтъркана от седене, до гроба на мъжа ми, и се ядосвам на надгробния му камък.
Малък необработен камък, на който е изписано само името му – Йорян Валин, с възможно най-обикновения шрифт. Семпло, да не кажа твърде недвусмислено формулирано послание, напълно в стила на Йорян. А и беше по негов избор – бе оставил указания в сайта на „Фонус“.
Просто така, без дори да е болен.
Пределно ясно ми е какво е искал да каже с надгробния си камък: Смъртта Е Една Напълно Естествена Част От Кръговрата. Беше биолог.
Е, благодаря ти, Йорян.
Идвам тук няколко пъти през седмицата по време на обедната почивка и поне веднъж в събота или неделя. Ако завали, изваждам дъждобрана си, който може да се сгъне и да се прибере в малък плик. Ужасно грозен е, намерих го в шкафа на мама. Доста от нас тук на гробището са с подобни дъждобрани.
Винаги оставам поне един час. Вероятно се надявам, че ще успея да събудя подходящата за случая мъка, ако съм достатъчно настойчива. Със сигурност бих се почувствала много по-добре, ако можех да се почувствам по-зле. Ако можех да седя тук и да мокря носна кърпичка след носна кърпичка, без да се налага непрекъснато да се гледам отстрани, за да се уверя, че сълзите ми са искрени.
Тъжната истина е, че през половината време съм му просто бясна. Проклет предател, защо не беше по-внимателен? А чувствата ми през останалото време напомнят най-много това, което едно дете изпитва, когато дванайсетгодишното му канарче умре. Да...
Липсва ми компанията му и всекидневните ни навици. Никой не шумоли с вестника до мен на дивана. Като се прибирам вкъщи, никога не мирише на кафе. Етажерката за обувки изглежда оголяла без всичките му боти и гумени ботуши.
Ако не се сетя какво е „Бог на слънцето с две букви“, трябва да налучквам или да го прескоча.
Едната страна на двойното легло е винаги оправена.
Никой няма да се чуди къде съм, ако не се прибера вкъщи, понеже ме е блъснала кола.
И никой не пуска водата в тоалетната освен мен.
Седя си на гробището и ми липсва шумът от тоалетната. Weird enough for you, Stephen?
Не знам защо, но гробищата винаги ме карат да мисля като някой противен второкласен комик, който изобщо не е забавен. Да потискам чувствата си и да повтарям репликите си – ала това все пак мога да си го позволя. Напоследък нямам много други занимания, освен да потискам чувствата си.
Когато бях заедно с Йорян, поне знаех коя съм.
Определяхме се взаимно, нали затова са романтичните връзки в крайна сметка?
Коя съм сега?
Изцяло се оставям на този, в чието полезрение попадам. За някои съм гласоподавател, за други – пешеходец, за трети – лице, получаващо доходи, консуматор на култура, човешки капитал или собственик на жилище.
Или просто съвкупност от цъфтяща коса, суха кожа и пропускащи дамски превръзки.
Но, разбира се, все още мога да разчитам на Йорян за образа си в настоящето. Тази услуга може да ми направи и след смъртта си. Ако не беше той, щях да съм в състояние да се представя като „необвързано момиче над трийсетте“ – видях израза в един вестник вчера и косата ми се изправи. Вместо това сега съм „все още млада вдовица без деца“.
Колко тъжно, колко трагично! Да, много благодаря, Йорян!
Някъде у мен се прокрадва и болезнено чувство на разочарование. Разочарована съм, че Йорян умря. При положение, че бяхме планирали бъдещето си, както в краткосрочен, така и в дългосрочен план! Каране на кану във Вермланд и изгодно пенсионно осигуряване и за двамата.
Сигурно и Йорян е бил разочарован. Целият този здравословен начин на живот – тайдзи, органични картофи и полиненаситени мазнини. И за какво му послужи всичко това? Чуди се комикът и показва пожълтелите си зъби.
Понякога пък просто се разбеснявам заради него. Не е честно, Йорян! Ти, който беше толкова добронамерен и компетентен!
От време на време усещам и едно слабо, тревожно пърхане в слабините след петмесечното си въздържание. Кара ме да се чувствам като некрофил. До гроба на Йорян има един ужасен надгробен паметник, истинска безвкусица. Бял мрамор с ръкописни надписи в златисто; ангели, рози, птици и девизи, изсечени във вълнообразна лента, дори череп с коса. Самият гроб е толкова гъсто засаден с растения,
че прилича на разсадник. На паметника са изписани мъжко и женско име с близки рождени години – предполагам, че някой почита родителите си по този натруфен начин.
Преди няколко седмици видях опечаления за първи път. Мъж на моята възраст, с крещящо ватирано яке и шапка с наушници. Козирката, на която имаше надпис ГОРСКИТЕ СОБСТВЕНИЦИ, беше вдигната високо нагоре по американски маниер. Мъжът усърдно плевеше и ровеше в насажденията.
На гроба на Йорян не расте нищо. Сигурно не би одобрил някой розов храст на гроба си – този вид растение не принадлежи към биотопа на гробището. А пък на входа не продават равнец и коча билка.
Горският собственик идва редовно, през няколко дни, около обяд. Винаги е натоварен с нови растения и материали за торене. Изглежда изпълнен с градинарска гордост, сякаш гробът е парче земя, предоставено му от общината за обработване. Последния път седна до мен на пейката и ме погледна изкосо, но не каза нищо. Миришеше странно и на лявата си ръка имаше само три пръста.

Мамка му, не мога да я понасям, просто не мога да я понасям!
Защо трябва постоянно да седи там?
Преди сядах за малко на пейката, след като приключех с работата по гроба, и на спокойствие си довършвах всички прекъснати мисли. Опитвах се да намеря нещо дребно, за което да се хвана, за да успея да изкарам още ден или два. Не мога да мисля спокойно, когато съм вкъщи във фермата и тичам нагоре-надолу по задачи. Ако не съм съсредоточен в това, което правя, неминуемо се случва някакво малко произшествие и ми създава допълнителна работа за дни. Или ще мина с трактора през камък и задният мост ще падне, или пък някоя крава ще си натърти вимето, защото съм забравил да й закопчая сутиена. Само когато съм на гроба, успявам да си поема малко дъх. Но дори и там нямам чувството, че мога да седна и просто да помисля. Първо трябва да оправя всичко, да разровя почвата и да засадя цветя, чак тогава си позволявам да седна.
А ето че сега тя седи там.
Бледа като стара цветна снимка, която е висяла на стената в продължение на години. Изтощена светлоруса коса, бледо лице, бели мигли и вежди,безцветни дрехи, винаги нещо в светлосиньо или бежово. Бежова личност. Тя е самото нахалство – лек грим или проблясващо украшение са достатъчни, за да кажеш на околния свят, че „тук стои една жена, която поне малко се интересува от това, което виждате и мислите за нея“. Нейната безцветност обаче просто заявява: „Изобщо не ми пука какво мислите, аз дори не ви забелязвам“.
Харесва ми, когато външността на жената приканва: „Погледни ме, виж какво имам!“. Чувствам се някак поласкан. Жените трябва да бъдат с блестящо червило и нежни островърхи обувки с каишки, и да си вирват бюста под носа ти. Няма значение, ако червилото е леко размазано, роклята всеки миг ще се пръсне върху тлъстинките по корема или пък огромните фалшиви перли не са изящно подредени – не всеки може да притежава добър стил, важно е старанието. Винаги се влюбвам по малко, щом видя жена, вече не в първа младост, прекарала вероятно половин ден пред огледалото, за даизглежда добре, особено ако има дълги изкуствени нокти, изгорена от боядисване коса и разклатени токове. Тогава ми се приисква да я прегърна и погаля и да й кажа нещо хубаво. Разбира се, никога не го правя. Най-близкият ми контакт с тях е да ги наблюдавам отдалече, когато съм в банката или в пощата. Във фермата няма други жени освен ветеринарната лекарка и осеменителката на кравите. С дълги гумени престилки, груби ботуши, кърпи около главите и с тръбата със сперма от биковете в ръце. А и те никога нямат време да останат за чаша кафе – дори и да имах време да вляза в къщата и да приготвя.
През последните години майка постоянно ми повтаряше, че трябва да „изляза“ и да си намеря момиче. Сякаш навън чакаше цяла тълпа благосклонни момичета и аз просто трябваше да изляза и да си избера едно. Нещо като да вземеш ловната пушка по време на сезона и да си отстреляш заек.
Тя е знаела, много преди аз да разбера, че ракът бавно я разяжда отвътре и че ще остана сам. Не само с всичката работа по двора, но и с това, което съм приемал за даденост през годините – топла къща, оправено легло, чист работен гащеризон, вкусна храна, винаги горещо кафе и прясно опечени кифлички за закуска. Знаела е, че ще трябва да се грижа и за тези неща, за които не ми се е налагало да мисля дотогава – сеченето на дърва, отопляването на къщата, брането на плодовете и прането; всичко това, за което сега не ми остава време. Гащеризонът се е втвърдил от кравешки изпражнения и вкиснато мляко, чаршафите са посивели, от къщата ме лъхва студ, когато прекрача прага й, кафето си правя с чаша топла вода от чешмата и лъжица нескафе. А проклетият кренвирш, който цвърчи в микровълновата ден след ден, е основната ми храна. До чашата ми с кафе майка слагаше вестник „Ланд“, разтворен на обявите за запознанства. Понякога даже беше оградила някоя обява. Но, разбира се, никога не казваше нищо направо.
Това, което майка не знаеше, беше, че вече няма тълпа момичета на пункта за събиране на мляко, които изгарят от желание да се задомят с „Привлекателен Ерген Със Собствена Ферма“. Те всички заминаха за града преди няколко години и сега са учителки в детски градини и медицински сестри. Омъжени са за автомонтьори и продавачи и обмислят да си купят къща. Идват тук през лятото с мъжете си и някое русоляво пеленаче на ръце и в продължение на броени седмици се излежават на шезлонги в стария двор на родителите си.
Карина, която ме преследваше в гимназията и която можеше да ти пусне, ако малко й се подмажеш, понякога ме дебне от засада зад рафтовете на магазина. Магазинът все още е отворен през летните месеци, сигурно ще е така още няколко години. И изведнъж тя изскача и се преструва, че сме се срещнали случайно, и започва да ме разпитва дали съм женен и дали имам деца. Сега живее в града със Стефан, който работи в склада на „Домус“. Съобщава ми го победоносно и ме гледа така, сякаш трябва да лея сълзи за това, което съм изпуснал. За бога.
Може би и тази, бледата, има възрастни родители, при които да отиде и да се излежава през лятото. Би било добре да се отърва от нея за няколко седмици. Въпреки че през лятото никога нямам време да ходя на гробището, с изключение на дните, когато вали като из ведро и коситбата се забавя.
И този надгробен камък, от който не откъсва поглед! Що за камък е това? Повече ми прилича на нещо, което някой земемер е захвърлил там, за да отбележи граница на земен участък!
Майка избра надгробния паметник за татко. Виждам, че е натруфен, но съзирам и цялата любов, която тя вложи, за да го избере. В продължение на седмици разглеждаше каталози. Всеки ден й хрумваше нова идея за украса и накрая всичко се събра накуп.
Йорян какъв ли й е? Баща, брат или може би мъж?
И ако има сили да идва тук и да се взира в камъка ден след ден, защо не намира сили да засади поне едно цвете на гроба му?
Днес се случи нещо абсолютно неочаквано.
Беше ясен, студен есенен ден и в обедната почивка отидох на обичайната си разходка до гробището. Горският собственик седеше там на пейката. Когато пристигнах, ме изгледа мрачно, сякаш влизах с взлом в собственото му гробище. Ръцете му бяха целите в пръст, явно беше приключил с дневната порция градинарство. Чудя се, защо ли е само с три пръста?
Седнах на пейката и започнах да си мисля какви ли деца щяхме да имаме с Йорян. Той щеше да е в бащинство през половината време и да разучи всичко за пелените и практичните торби кенгуру. Щеше да води бебето на бебешко плуване. Бяхме женени пет години и почти не сме се карали. Най-много някое сопване или леко повишаване на тон, винаги идващи от мен, но те никога не прерастваха в скандал. Заслугата за това не беше моя. Йорян не се караше с никого. Приятелски излагаше гледната си точка отново и отново, докато човек просто не се предадеше от изтощение и не се съгласеше с него. На няколко пъти ми се случваше да загубя контрол заради тази безкрайна добронамереност и да започна да се държа като дете – ритах мебелите, демонстративно излизах от стаята, блъсках врати. Йорян никога не даваше вид, че забелязва, и аз в един момент спирах, защото подозирах, че от цялата работа той трупа точки за добро поведение на мой гръб.
Веднъж смачках целия „Дагенс Нюхетер“, страница по страница, на топки и го бомбардирах с тях. Бяхме посветили половин събота на вестника – читателските писма трябваше да се обсъдят, културните събития да се отбележат, макар и случващи се на километри от нас, трябваше да се смеем на комиксите и да включим в плановете си приготвянето на пикантна съботна супа с домати, сушени на слънце.
Изведнъж ми се стори, че истинският живот ми се изплъзва, просто преминава покрай прозорците, докато ние четем, затова дръпнах вестника към себе си и атакувах. Тогава в кафявите му очи съзрях такава тревога, че трябваше или да му фрасна един, или да заплача. Заплаках, разбира се – от яд. Защото най-дразнещото беше, че точно той си обуваше зелените ботуши и излизаше навън в реалния живот с бинокъла за наблюдение на птици, преди аз да съм успяла да стигна до втората част на вестника. „Винаги ти трябва бинокъл, който да поставяш между себе си и реалността“, подсмърчах и се чувствах още по-неразбрана, защото и аз самата не се разбирах.
След няколко дни, така между другото, Йорян ми подаде една статия за предменструалния синдром и ме потупа по ръката с такова снизхождение, че веднага ми се прииска да я смачкам и да го замеря с нея. Но преди да успея, той вече се беше качил на колелото си и бе изчезнал.
В началото бях влюбена в Йорян. Пишех му любовни писма в хекзаметър, на които той се усмихваше.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Скоро не бях чела толкова забавна книга! :)

Оценка: +3

Той задължително се къпе сутрин, тя – не заспива без вечерния душ. Той не понася миризмата на кафе, тя – се затруднява за разлепи клепачите си без тази течност. Той може денонощно да играе Diablo 3, тя – може денонощно да си избира нови рокли в eBay. Какво ги свързва? Абсурдът, наречен любов. Абсурдът е онова, което свързва и героите на първия роман на Катарина Мазети „Мъжът от съседния гроб”, който предава историята в два гласа – дълбок и простоват мъжки и меланхолично истеричен женски. И ако горе-описаните разлики засягат моята лична Любовна Вселена, ще се неначудите колко изобретателна е авторката в измислянето на два абсолютно несъвместими живота на героите в романа. И те са прекрасни. Всеки на неговата си Планета, на която вярва в мащабите на своята значимост, простираща се и извън нея. Бежовата библиотекарка, представителка на онзи тип жени, които не използват гримове и шикозни дрехи, защото вярват, че вътрешната красота е всичко, от което имаме нужда. И по нейни думи, разбира се, тя я притежава в изобилие. И Горският или „робът на кравите”, които също има в изобилие – цели 240 мучащи красавици, всяка с нейния си женски и ревнив нрав, който е истински фермер, ставащ смело в 5 сутринта всяка сутрин, за да издои своите „мацки”, но притеснен пред предизвикателството „Смяната на чаршафите в спалнята”. Две Планети, намиращи се на хиляди километри една от друга, които се пресичат не където и да е било, а на гробището, там, където спят близките им – бившият съпруг на Бежовата и родителите на Горския. С ирония или не, новият живот започва там, където е завършил и завършва там, където толкова се очаква да започне. Библиотеката се намира значително по-далеч от фермата на нашия герой. И ако, чисто хипотетично, сградата й може да бъде преместена, съзнанието на нашата героиня е непоклатимо. Тя иска да слуша класически арии във ваната си и да се занимава с Детския отдел и книжните игри за малчуганите. Не се вижда нито сред красавиците крави, нито сред старата и занемарена фермерска къща, нито в неуютната и постлана с посивели чаршафи спалня. Нейният дом е този, в който винаги има място за нови книги, но не и за странни, типични за селото миризми. Мъжът с главно „М” в историята ни пък се потиска от купищата хартия, подвързана с красиви корици и заемаща твърде много място в живота на Бежовата, толкова много, че измества и него самия. История като всички останали, в които мъжът и жената имат напълно противоположна гледна точка върху събитията от живота им и него самия и потенциалното му бъдещо развитие, с тази разлика, че Катарина успява да погледне отвъд своите женски разсъждения и да разкаже всичко през мъжките, леко цинични и много реалистични очи. А и библиотекарките, освен леко чалнати, се оказват доста интересни същества, притежаващи собствена непоклатима логика, в която преобладава хуморът. Краят на тази „женско-мъжка” драма пък се оказва толкова неочакван, че дори се питам какво е по-правилното определение на тази история – „абсурд” или просто „любов”?

Оценка: +2

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-046-8
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени