Найджел Лата -

Преди децата ти да те побъркат, прочети това!

Преди децата ти да те побъркат, прочети това!

 

Формат: 13/20 | Страници: 224 | Мека корица | Тегло: 260 гр.

 

12.00 лв. \ Цена с 20% отстъпка: 9,60 лв. CartКупи

 

ISBN: 978-619-150-040-6     Дата на издаване: 25-06-12

 

Превод: Герасим Славов

 

Усещате ли как понякога децата всеки момент ще ви докарат до лудост? Крещели ли сте им до пълно прегракване? Идвало ли ви е някога да зарежете всичко и да изчезнете по-надалече? Защо е толкова трудно да сте родителите, които сте били убедени, че ще бъдете?

В ръцете си държите точната книга за изтормозени родители, които не са в състояние да проумеят защо възпитанието неизменно завършва с неистови крясъци и скубане на косите, когато се опитвате да внушите на децата си какви ще са последствията от техните постъпки. Тази книга ще ви помогне да издържите първите критични десет години и дори да се радвате на детето си, както и то на вас. Практични и разумни съвети, онагледени с примери от практиката, решения на проблеми, близки до ума, и изпълними стратегии. Всичко това от един родител и семеен терапевт, на когото всичко му е минало през главата.

Найджел  Лата

Найджел Лата

Найджел Лата е най-известният психолог в Нова Зеландия, домакин на телевизионните предавания „Отвъд Тъмноземието“, „Политически некоректният пътеводител за тийнейджъри“ и „Политически некоректните родители“. Завършил е психология в Окланд, но има и диплома по зоология, както и магистратура по морска биология. В продължение на една година е член на известната в родината му рок група „Гавин Торнтън Стийм Инджектед Банд“, след което завършва клинична психология в Окландския университет. Лата е автор на няколко световноизвестни бестселъра за отглеждане и възпитание на подрастващи, сред които „Напред в Тъмноземието“, „Как да разкрием хищниците сред нас“, „Прочети това, преди пубертетите в дома ти да те побъркат!“, „Бойни мъдрости за преуморени родители“ и др.

Найджел Лата „Преди децата ти да те побъркат, прочети това!“

Не ни е чужда мисълта, че някъде между 1982 и 1992 година хората започнаха да правят по-различни деца, отколкото през всички поколения дотогава. До този момент децата си бяха деца. Падаха, ставаха, цапаха се, играеха си с връстниците, изобщо правеха всичко, което децата винаги са правили. Возеха се в коли без тройно сертифицирани детски седалки, ходеха сами на училище, играеха си на площадки, облицовани с бетонни плочки, живееха в домове без онези пластмасови капачки на контактите и в захлас поглъщаха огромни количества храни с оцветители.
Изобщо е чудно как човечеството е оцеляло през тези безразсъдни десетилетия.
Някъде по това време обаче започнахме постепенно да се променяме. Животът стана по-натоварен и по-сложен. Сдобихме се с мобилни телефони, компютри и дивидита. Продавачите на шампоани и разни други като тях решиха, че има нещо, което се нарича „Поколението X“, което пък на свой ред реши, че не иска нищо да решава. Според мене вече сме стигнали до „Поколението Z“, а продавачите на шампоани се опитват да изкарат сапуна по-сложен от ядрената физика.
Сапунът си е сапун, хора, недейте така. Не става дума за екстракти от мед и алое, става дума за сапун.
На всичкото отгоре се оказа, че децата постепенно са станали все по-сложни и явно по-деликатни. Нищо чудно, че смятате малките сладурчета за направени от стъкло, както твърдят някои хора. Горе-долу по това време някое хипи, обуто в сандали, е започнало да нарича децата „млади хора“ и оттам всичко се е търкулнало по нанадолнището.
Още повече че всеки път, когато пуснем телевизора, д-р Еламеритни от Тилилейския университет ни обяснява новите изследвания, които недвусмислено демонстрират колко сме загубени и как децата ни са обречени, защото ние сме толкова загубени.
Онзи ден имахме среща с новата учителка на големия ми син. Синът ми е много готин и безумно го обичам, но също така е упорит като генномодифицирано муле, на което са му добавили гена на свръхупоритостта към най-инатата хромозома от всички. (След продължителни и извънредно сложни психологически тестове установих, че всичко това идва от майчина страна.) Имал някакви проблеми с новото училище и новата учителка – в общи линии, изпробвал границите на търпението й, – но той просто си е такъв. Синът ми е беладжия. Учителката му е прекрасна – изключително опитна – и се захвана с него от самото начало. Жена ми и аз въздъхнахме с облекчение, когато я видяхме, защото разбрахме, че това е възможно най-добрата първа учителка за нашето дете. Така по средата на срещата изведнъж се усетих, че тя дипломатично иска нашето разрешение да го дисциплинира в клас, когато той стигне твърде далече. Заявих, че й имаме пълно доверие и може да прави всичко, което смята за правилно.
– Пъхнете го в кутия и я сложете на секцията, ако смятате, че така ще ви разбере по-добре – казах аз, надявайки се, че ще схване шегата и няма да реши, че така постъпваме у дома.
Казах още, че ако той започне да се оплаква вкъщи, че учителката е лоша, няма да й звъним и да хленчим колко е разстроила малкото ни ангелче. Най-напред ще го попитаме какво точно е направил.
Влудяващо е, че учителите се чувстват задължени да искат позволението на родителите да дисциплинират децата в училище. Разбира се, те са принудени да го правят, защото хленчещите родители веднага започват да звънят в училището, щом рожбите им се приберат у дома, притеснени, че самочувствието на малкия Таркуин е непоправимо увредено.
Учителите да молят за разрешение да дисциплинират децата? Май наистина сме се объркали.
Понякога Таркуин действително може да има нужда от метафорично пошляпване по дупето, така да се каже.
Всичко стана толкова сложно. Много от простичките удоволствия се стопиха, защото ние, като родители, сме толкова уплашени, притеснени и неуверени. Разтревожени сме до смърт да не объркаме нещо и да не превърнем децата си в емоционални инвалиди.
Ето какво ще ви кажа обаче – всички ние по един или друг начин объркваме нещата. Ние сме родители – това ни е работата. Точно както ние трябва да се справяме с тях, така и децата трябва да се справят с нас. Ако успеят да ни преодолеят, вероятно всичко ще е наред. Представете си го като вид „естествен подбор“. Отглеждането на деца е най-висшата форма на телевизионно риалити, само че без телевизията. Другият недостатък е, че не можеш да гониш участниците. Не печелиш и един милион, ако стигнеш до края. Ако си поне наполовина свестен обаче, и с малко късмет, получаваш доста приятни спомени, които ще те топлят дълги години.
Един куп книги и телевизионни предавания следят всички тези сложности и ценности, обяснявайки подробно как трябва да се отглеждат децата, за да се ограничи вероятността да станат емоционални инвалиди. Можете да си купите книги за отглеждането на най-умните деца, на най-уверените деца, на най-креативните деца, на най-освободените деца и на всички други видове деца, които могат да ви хрумнат.
Това са пълни глупости. Тази книга не е такава.
Тази книга разказва как да оцелеете през първите десет години от живота на вашите деца, без да откачите. Не е лесно да отглеждаш деца и да запазиш разсъдъка си, но е постижимо. Възможно е, колкото и да не ви се вярва. Ако обаче искате да научите как да отгледате малките Таркуин и Порша по такъв начин, че на четири години да свирят Моцарт на акордеон, тогава тази книга вероятно не е за вас.
От друга страна, ако искате да разберете как да преминете през първите десет години, без да се побъркате, тогава тази книга определено е за вас.
Ето нещо странно обаче – макар че тази книга е за вас, а не за отглеждането на мъничък Моцарт, всъщност е доста вероятно да възпитате едно уравновесено, щастливо и умно дете, ако самите вие не сте луди.
Колкото по-луди сте вие, толкова по-зле се справят те.
Колкото по-щастливи сте вие, толкова по-щастливи са и те.
Простичко, но важно правило. Всъщност според мене това е най-важното правило от всички. Трябва да запазите разсъдъка си на всяка цена.

Професията ми е да се справям с деца. Доста е просто.
Работя с всякакъв тип деца, но особено удоволствие ми доставя работата с най-трудните. Харесвам тези деца – много ги харесвам – и харесвам този тип. Тъкмо те притежават способността да преборят околния свят по начин, на който просто няма как да не се възхитиш. Ако имате десетгодишно дете, което е надвило всеки експерт, изпречил се на пътя му, бих искал да се запозная с него. Също и с дете, което може да накара цяла стая психолози да клатят изумено глави.
Ето защо прекарах последните петнайсет години в обикаляне на страната и работа с всевъзможни деца, с всевъзможни проблеми. Виждал съм ги всякакви – най-грубите, най-лошите, най-страшните, най-ядосаните, най-тъжните, но и най-добрите деца.
Има и по-лоши професии.
Преди известно време се прибирах с колата към къщи след посещение при едно от моите семейства. Положението на това семейство отначало беше доста отчайващо. Когато се срещнахме за първи път, голямата им дъщеря, на десет години, беше хоспитализирана в отделението за младежи с тежки поведенчески разстройства. Бяха я приели след опит за самоубийство. Веднага се виждаше, че не е сериозен опит, но пък колко сериозен трябва да е опитът на едно десетгодишно дете? Малкият й брат, все още у дома, също беше доста особен, изпадаше в шумни и много агресивни пристъпи на ярост. Майката беше добра женица, но на ръба на силите си. Положението беше критично.
Преди няколко месеца присъствах на среща, на която всички, следили момичето по време на престоя му в болницата, изказваха мнение какво се е объркало. Из въздуха летяха куп етикети – някои много впечатляващи, други не толкова. Да си призная, някъде по средата изключих за малко, тъй като след известно време всичко започва да звучи много еднакво. Ако диагнозата идва с набор от инструкции как да бъде поправено детето, тогава целият съм в слух, само че това не се случва, разбира се. Обикновено само се размътва водата за малко, след което ние трябва да измислим какво, по дяволите, да правим. Общото мнение в този случай беше, че ще минат поне осемнайсет месеца, ако не и две години, преди момичето да бъде в състояние да се прибере у дома.
Накрая зачаках да чуя плана, който бях сигурен, че ще последва – пътя напред, решението. В стаята беше пълно с научни звания, плюс няколко докторски титли. Със сигурност някой щеше да предложи план, който да помогне на това малко момиченце и на семейството й. За лош късмет, в този момент всички погледи се обърнаха към мене.
По дяволите.
„Безнадеждните случаи“ май са се превърнали в моя специалност. Иска ми се да си мисля, че това е, защото съм много по-умен от всички останали, но за съжаление не е така. На света има много по-умни хора от мене – сигурен съм, защото непрекъснато ги срещам. Всъщност това е, защото най-голямото ми преимущество е моят оптимизъм пред лицето на сигурния разгром.
Развил съм способност да разнищвам безнадеждно заплетени ситуации и някак да намирам изход от тях. Обикновено всичко опира до два ключови фактора – първо, непоколебимата ми вяра, че изход все пак има (особено когато наличните доказателства и здравият разум подсказват, че няма), и второ, непоколебимото умение да пренебрегвам всички сложности и да се концентрирам върху най-простите неща. През годините съм се срещал с повече отчаяни родители, отколкото бих могъл да изброя, и с повече безконтролни деца, отколкото биха могли да се поберат на много голяма и много добре оградена площ. Хубавото на работата в този край на спектъра е, че бързо разбираш как едни и същи принципи действат навсякъде. По един и същи начин се справяш с десетгодишното дете, което иска да намушка майка си с нож, както и с петгодишното, което не иска да стои мирно на масата.
Ето как този ден карах към къщи, бяха минали четири месеца и нещата бяха много по-добре. Момичето още не беше у дома, но през уикендите идваха да я видят и тези срещи протичаха много добре. Трябва да добавим, че екстремното поведение на брат й изчезна без следа. Отново бяха щастливи. Бъдещето, в общи линии, изглеждаше добро, със сигурност много далече от онази крайно техническа среща, пълна с етикети, когато за първи път срещнах това семейство. Надявах се много скоро да успея да ги събера отново.
Единственото, което направих, беше да осигуря на майката едно просто, но ефективно средство за управление на поведението (една дреболия, която съм нарекъл „Стълбата на съдбата“ и която е далеч по-добронамерена, отколкото предполага името й, но за нея ще стане дума по-късно, в четиринайсета глава) и да им помогна да открият начини как да се разбират по-добре помежду си. Отношенията са ключът към всичко – щом се справите с тях, свършили сте половината работа.
Спомням си как карах към къщи този ден и си мислех за всички останали семейства, които се борят с проблемите си. Самият аз имам две деца и знам от собствен опит колко гадни могат да са тези проблеми. Бях свидетел на огромната разлика, която няколко прости инструмента внесоха в живота на това семейство, и си помислих колко е жалко, че няма начин да се работи с повече семейства, така че повече хора да имат достъп до тази проста информация, а не само онези, с които се срещам в моята практика.
Точно тогава ми хрумна, че начин има.
В крайна сметка написах тази книга както за вас, така и за мене. Имам двама сина и много често, независимо от професията си, се чувствам също толкова объркан, колкото всеки родител. Преди няколко години моят син, едва проходил по онова време, изживяваше периода си на „пиян викинг“. Това се изразяваше най-вече във факта, че след всяко ядене хвърляше полупразната си чиния през рамо и се заливаше от смях, така както се залива от смях човек в края на дълга нощ, прекарана в пируване след плячкосването на малка островна държава. Той надаваше чутовен рев, докато по стените се стичаха паста и броколи.
Колкото и да опитвахме, нищо не можеше да спре това поведение. Всяка вечер живеехме сред останките на поредния варварски пир. Всъщност това нараняваше професионалната ми гордост, защото, въпреки че по цял ден обяснявах на другите хора как да опазят децата си да не бягат от къщи, да не обират банки и да не подпалват пожари, не можех да отуча собственото си дете да не хвърля чинията си.
Колко ли бях зле?
Накрая единственото, което ми остана, беше да спра да мисля като родител и да разгледам семейството си като случай, по който работя – използвам тази техника до ден днешен. Когато съм в режим „татко“, почвата редовно изчезва изпод краката ми. Когато съм в режим „поправи го“ на клиничен психолог, посоката винаги е ясна.
Любовта ни заслепява. Умората – също.
Накрая спечелихме битката с чинията само за да станем свидетели как детето ни преминава от фазата „пиян викинг“ във фазата „зъл престъпен гений“. Тази фаза се характеризираше със смущаващата тенденция да се изправя по средата на стълбите и да се смее маниакално, точно както го правят злите престъпни гении, след като са изпепелили Париж със смъртоносен лъч. Щом се справиш с едната фаза, те вече са на следващата. Винаги изоставаме.
Затова тази книга е колкото за вас, толкова и за мене. Написах такава книга, каквато аз бих искал да чета. Когато съм в родителски режим, имам нужда от нещо, което да ми казва какво да правя, но така че да има смисъл в реалния живот. Много е лесно да кажеш: „Бъди последователен“, но опитвали ли сте някога да сте последователни?
Хайде стига.
Като родител най-много ме влудява мисълта, че не знам какво да правя. В тези моменти ми се иска да хукна към летището, да грабна билетите и фалшивата самоличност, прибрани в шкафчето за багаж, и да се кача на първия полет до страна, с която нямаме споразумение за екстрадиране.
Когато знам какво да правя, всичко е наред. Положението е под контрол и животът е хубав. Когато съм объркан, иска ми се да бягам, колкото ме държат краката, с кредитната карта и Боинг-747-400.
На следващите страници ще направим кратка обиколка на някои от моите случаи през последните шестнайсет години, за да ви демонстрирам част от триковете, които научих през това време. Ще ви разкажа за някои често срещани проблеми (сън, тоалетни навици, изблици на гняв) и за някои по-необичайни (малки хипопотами, момиченца, които ядат само сладоледена грахова каша, и деветгодишни фашистки диктатори).
Също така ще ви заведа на гости в дома на Хари и Сали Пожарски. Когато този Хари срещна тази Сали, силите на хаоса възликуваха. Хари и Сали имат едни от най-неконтролируемите и най-диви деца, които можете да си представите. Причината да ви запозная със семейство Пожарски е да ви демонстрирам, че същите принципи действат и в най-далечния край на спектъра. Всъщност ще ви оставя сами да се оправяте с Пожарски, но ще запазим това за накрая, след като сте се сдобили с всички умения, необходими ви за тази работа.
Между другото, всички случаи в тази книга са истински семейства, включително Пожарски, въпреки че очевидно имената и някои ключови подробности са променени, за да бъдат предпазени реалните хора. Недейте да търсите Хари и Сали Пожарски в телефонния указател, а ако ги намерите, това не са същите Пожарски.
Добрата новина накрая е, че всички трикове, които ще ви покажа, са много прости. Можете веднага да ги приложите без никакви упражнения.
Момчета и момичета, определено трябва да опитате това у дома.

Публикувай мнение за книгата


Тази книга е налична и в дигитален ePub формат.

Цена: 7.00 лв.

CartКупи е-книга