Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Вратите на съня
Печатно издание
ISBN
978-619-150-039-0
Цена
5.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
336 гр.
Страници
304
Превод
Русанка Ляпова
Дата на издаване
02 юли 2012

Вратите на съня

Избрани разкази

„Не трябва да правим от истината литература, а от литературата – истина“. Тези думи на Милорад Павич, послужили като мото на настоящия сборник с разкази, дават най-точна представа за мощната енергия на неговото въображение, способно да преоткрива и прекроява цели светове. Редица от включените разкази са емблематични за автора, други представляват синтез на идеи, разгърнати в сложната структура на неговите романи, трети дават нов поглед към вече познати образи, топоси и теми, защото Павич не търпи ограничения в постмодернистичната свобода, с която борави с литературния, историческия и житейския материал. В неговите текстове се преплитат сънища, натрапчиви мисли, истории, легенди и цитати, за да създадат един неповторим свят, където границите между въображение и реалност, насладата от четенето и насладата от живеенето непрекъснато се губят, така че подбраните тук разкази предоставят на многобройните му почитатели и ценители своеобразна карта на търсенията, любимите места, сенчестите мисли и светлите открития на един от най-известните сръбски писатели на ХХ век.

За автора

Милорад Павич е сръбски поет, писател и драматург, доктор по литература от Загребския университет, специалист по сръбска литература от XVII-XIX век и преподавател. Освен другото е преводач на Байрон и Пушкин, член на Сръбската академия за наука и изкуство и на Европейското дружество за култура, не е партиен и е номиниран нееднократно за Нобеловата награда за литература. През февруари 2006-а, Павич беше удостоен и със званието доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Негова съпруга е писателката и литературна критичка Ясмина Михайлович, с която живеят в родния му Белград. Работите на Павич са преведени на над 80 езика по цял свят, като най-прочутата и най-коментирана творба и досега остава първият му роман „Хазарски речник“ (1984). Милорад Павич почина от инфаркт на 30 ноември 2009 г. в Белград на 80-годишна възраст.

------

Заедно с почитателите на нетрадиционния талант на Милорад Павич екипът на издателство „Колибри“ скърби за човека и писателя, обогатил световната литература с произведения като „Хазарски речник“, „Последна любов в Цариград“, „Пейзаж, рисуван с чай“, „Вътрешната страна на вятъра“, „Другото тяло“.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Милорад Павич „Вратите на съня“ (Избрани разкази)

Една от версиите на мита за аргонавтите разказва, че античните мореплаватели, докато се спасявали със златното руно от преследвачите, навлезли дълбоко в Дунава (Истър) и при устието на Сава, където по-късно бил издигнат Белград, поели в погрешна посока. Вместо да продължат по голямата река, те заплавали по нейния приток и продължили нагоре по него. Когато открили грешката, Язон преспокойно кръстил Сава Западен Дунав, съобщил, че всичко е наред и продължил плаването, без да признае, че курсът е неверен.

През 1492 година един чирак тъкач от Генуа налетял от пристанище Палос на безбрежния Атлантик. На главата си носел шлем, чиято сянка по-късно ще помнят и имитират милиони хора, сресвайки векове наред косите си в неговата форма. Мъжът търсел по-кратък път за Индия, ала когато акостирал на непознатата земя, станало ясно, че това не е страната, която той и моряците му очаквали, а съвсем различна суша, наречена по-късно Америка. Впрочем Колумб продължил да смята новооткритата земя за Индия, държал се така, сякаш всичко е наред и продължил пътешествията си, без да вземе предвид, че курсът е погрешен. Петте пътувания го изтощили напълно и той умрял през 1506 година, като до сетния си час твърдял, че е открил нов път за Индия… Подобни неща са се случвали и по-късно. През ХХ век с помощта на погрешни изчисления е открито истинско Слънце, чието сияние на небето никога не би било видяно с точни пресмятания…

Този тип продуктивни грешки ме вълнуват открай време. Не е за чудене, защото като мнозина и аз съм отраснал с картата на ветровете.

Ето за какво става дума.

В рода ни доскоро се пазеха три книги със закопчалки. Бяха достигнали до нас в раклата, където някога лятно време са държали сланината, затрупана с царевични зърна да не се разваля. И трите книги бяха останали без ключове. Двете бяха отключени, но третата не можеше да се отвори. Поръчахме шперц и един ден баща ми донесе у дома малко назъбено ключе с формата на буквата S и отключи книгата. Оказа се, че това е „Атлас на ветровете“, съчинение дълго и често споменавано в рода ни, донесено от Буда, където през ХVІІІ век пребивавал един от предците ни, заел се да напише сръбска история на латински по Качич. Сред нас се пазеше легендата, че „Атласът на ветровете“ е съставен или преписан от неговата ръка, а след това допълван с различни почерци на гръцки, латински и сръбски чак до 1892 година. В съчинението беше отделено специално внимание на ветровете в балканския регион, описани бяха и книгите, използвани от автора. Първата карта на ветровете на балканското небе – твърдеше съчинението – е направена от Одисей и нарисувана върху корабното му платно. Тази карта, както и безброй други по-късни, била изгубена, но постоянно били съставяни нови. Вторият атлас на ветровете е направен отново в крайния Юг, в Гърция, някъде през втори век преди Христа. С помощта на този, също изчезнал атлас, някакъв неизвестен скулптор в Атина издигнал век преди нашата ера Кулата на ветровете, като се нагърбил и с невероятната задача: да извае по нея всички ветрове, които духат през Атика. На фриза на неговата кула всеки от тези ветрове бил отбелязан, изобразен и обяснен с отделен надпис. Третата карта на ветровете, за която се споменава в семейния ръкопис, била поръчана от един владетел. Била изработена по заповед на деспот Стефан Лазаревич през ХV век, за да се проследява движението на неприятелските плавателни съдове по Дунава, в близост до престолнината на деспота, Белград, а четвъртата карта на ветровете направил някой си Петър Димитриевич, илюзионист, преминал през всички ветрове на Подунавието, докато предсказвал хорските съдби по стара сребърна монета и свалял шапка с третата си ръка. През 1869 година в Голямата княжеска пивоварна в Белград той оповестил своето илюзионистко представление с обявление, отпечатано специално за целта. То било дело на печатницата, поместена на кораб в земунското пристанище, и в него се обещавали на посетителите многобройни илюзионистки номера, сред които и „Чудна карта на ветровете“, гарантираща безопасно плаване, точно определяне на местоположението и сигурна посока.

„С картата на ветровете не можеш да сгрешиш!“ – твърдял Димитриевич. До обявлението имало и бележка: „След представлението ще се пържат понички, които ще се раздават на почитаемата публика. Във всяка поничка ще има карта на ветровете, а в една от тях – императорски дукат. Който намери дуката, може да го задържи за себе си“.

Заедно с обявлението Димитриевич отпечатал и Чудната карта на ветровете, предвидена да се раздава в поничките, но тъкмо този факт привлякъл вниманието на полицията в княжеството. Доставените с кораба екземпляри от картата били конфискувани и унищожени заедно с обявлението, а корабът с печатницата, обвинен, че без разрешение отпечатва книжа с военно съдържание, заплавал по Дунава, възползвайки се умело от благоприятния вятър, и като преминал на австрийска територия, се отървал от преследвачите си.

На това място „Атласът на ветровете“ прекъсва прегледа на предхождащите го карти и преминава на същината в изложението си – каталог на балканските ветрове. Различават се според посоката, от която духат; според сезона и годината, защото някои духат за дукат, а други – за грош, и по онова, което носят, защото един и същ вятър не докарва и град, и птичи пера. Описани са игрите на Кръстовден, когато децата се разделят на две групи и всяка поддържа и вика за един от двата вятъра, които се надборват този ден в небето, посочени са и молитви срещу различните ветрове, отправени към светците или към светите застъпници – йерарсите, – които с благите си слова могат да укротят беса във въздуха.

Та такъв атлас с 32 вятъра, от които половината дневни, а другата половина нощни, се пазеше в рода ни поколения наред, и си спомням, че баща ми ни го четеше понякога зиме при пълнолуние – когато (както твърдеше) месото на трапезата най-много се услажда, а джобът е празен като раците при новолуние. Всички ветрове бяха вписани в карта, разделена на 64 полета, от които белите представляваха дните в месеца, а черните – неговите нощи, докато последните две полета бяха 366-ият ден и 366-ата нощ на високосната година, когато духат блажните ветрове.

Всеки път баща ми обръщаше специално внимание на последната част от атласа, където се намираше препоръката към читателите как да се избягнат всички опасности и да не се поеме след погрешен вятър в неправилната посока. Защото, съдейки по ръкописа на моите предци, на балканското небе имаше толкова опасни ветрове, че от техните смъртоносни игри, подхващани на небето и денем, и нощем, открай време беше трудно да се измъкнеш читав. Затова бе голямо и важно умение да усвоиш всички тънкости и капани на небесните промени, да проучиш всичките им варианти, никога да не заложиш на погрешна карта и да спечелиш в играта с небесния случай, да впрегнеш ветровете в своя полза или поне да не са в твоя вреда. Винаги да избереш правилния цвят, който води към печалба и успех, да избегнеш всички лутания и неизвестности, никога да не изгубиш пътя там, където се срещат западнякът и севернякът, да се добереш до целта като до онзи дукат в поничката – това беше върховна мъдрост и основна задача в живота. Атласите на ветровете помагаха на човека да се сдобие с тази мъдрост и да се справи с тежката задача. И нашият „Атлас на ветровете“ – наръчник за непогрешимост – спадаше към този тип книги и до неотдавна му се доверявах напълно.

Тази година зимата се очертаваше да е мразовита, езикът в устата се будеше рано, рибата наедряваше, а минувачите по улица „Рузвелтова“, „ошашавени от вятъра“, купуваха гробищни цветя. Работех до прозореца, отворен за последно преди настъпването на студовете. По пода на стаята бяха нахвърляни тетрадки и книги; дебелите томове бяха строени прави, тънките книжлета лежаха разтворени на килима като шатри. Тънкокраката масичка шеташе неспокойно из стаята, изплашена от крачките ми и натоварена като кираджийски кон с отворени и затворени наръчници, които можех да разпозная и със затворени очи само по тежестта. По полиците отдавна нямаше място за тях…

Приключвах работа, продължила десетилетия; беше се сраснала с мен като мазол на дланта. Докато се приближавах към края й, вече не си спомнях времето, когато я бях започнал, завършвах я в друго жилище, по чекмеджетата не беше останала нито една от ризите, с които бих писал първите й страници, в устата ми вече нямаше толкова зъби, колкото са дните в месеца. Беше обемен труд, представящ историческия развой на една многовековна дейност на Балканите.

Неизвестни ръкописи и тайни наръчници, преписвани по йерусалимските пристанища, извадки от съчинения, донесени от Париж и Букурещ, копия на документи на Министерството на външните работи от Московския архив (засекретен и без публичен достъп), както и материали от Ватикана (предоставени ми по изключение, тъй като принадлежаха на Конгрегацията за разпространение на вярата), тайни доклади на шпионските служби от ХVІІІ век, в които се коментираха факти от съдбовно значение за две или три тогавашни империи, рапорти за контрабанда на кожи, за закупуване на токайско вино или доставка на коне за руската царска конюшня, монашески протоколи и грамоти от Атон в Гърция или църковни книжа на манастири и църкви от двете християнски религии в Далмация, обемни поверителни преписки на Дубровнишката република от ХVІІ и ХVІІІ век – цялата тази информация години наред се изливаше в ръкописа ми. Всичко беше сверявано до най-малка подробност, всяко сведение имаше своя сянка или бе нечия сянка и тези сенки бяха сравнявани със своите първообрази, подчинени на твърдото ми решение в хода на писането да не изгубя контрол над огромния материал от ветровитите Балкани, където всяко име си има опашка, а всяка опашка рано или късно бива запалена, за да се видят следите под нея.

Ала вече не обичах тази работа така, както в началото. Пишех последните редове под натиска на многобройните предишни страници и в тежкия ръкопис, изчерпателно документиран и сверен с две-три съседни научни области, вече ме привличаха само цветът и мирисът на старите листове, които ми припомняха времето, когато имах дълга

коса на главата си. Дните, останали зад мен, сега трябваше да умножавам по три, иначе имах чувството, че всичко е било едва вчера, а дните пред себе си вече изобщо не можех да предвидя, до такава степен времето ме беше захлупило и се беше оттеглило като в кладенец. Работата приближаваше към края си, когато децата ми (родени в нейното начало) вече бяха пораснали и аз чувствах, че съм ги предал заради този ръкопис, който сега ми се струваше нищожен като бълха. Размишлявах над факта, че аз и моите връстници бяхме получили всичко с десет години закъснение, мислех си за това, че едва на петдесет години открих, че през целия си живот не съм знаел как се пие вино и съм го гълтал с отворена уста, сиреч напразно. Напразно – както ми се струваше сега – бях написал и своите книги: последната, както и предишните десет, които стояха подредени отделно, в красиви подвързии, на една жълта полица в стаята ми. Кратките есенни дни с кучешко здраве се изнизваха и аз седях на масата на слънце, което за първи път тази година започваше да хапе, и се вслушвах как вятърът нахлува в къщата.

Изведнъж чух в стаята зад себе си шум като пърхане на птица. Докато се обърна, и нещо едро и тъмно, доста тежко, излетя навън и размаха криле към небето. Приближих се до прозореца и се опитах да разпозная какво би могло да е, когато над главата ми прелетя още нещо, като докосна дори косата ми. Всичко, което последва, видях със собствените си очи. От полиците на стаята ми една след друга се издигаха и излитаха през прозореца книгите от библиотеката ми. Пърхаха на вятъра като с криле, така че трябваше да се отдръпна, за да не ме ударят с разперените си страници. Като се блъскаха в стените и рамките на прозорците, връхлитаха стъклата и се удряха в тях, излитаха навън и книгите, които някога бях написал, опразвайки жълтата полица. Набираха височина и най-бързите (сред тях разпознах нашия „Атлас на ветровете“), като ято прелетни птици улавяха вятъра високо във въздуха, така че беше трудно да ги отлича от лястовиците и дивите гъски, които по това време на годината отлитат на юг през белградското небе.

Излязох на улицата, без да ги изпускам от поглед, но единственото, което успях да открия, беше някой и друг екземпляр без корици, пострадал от електрическите жици, валящ се из канавките на улицата или по покривите на автомобилите. Това беше всичко.

Върнах се обратно вкъщи и поисках да продължа работата си, но вече не можех да сверя нищо в ръкописа си, не можех да добавя нищо със сигурност, защото не разполагах с книгите и наръчниците. На дъното на полиците за първи път видях стените на стаята си и им се зарадвах. Защото най-накрая знаех чие куче се обръща на божието име. Дълго, през целият си живот бях вървял по точните пътища, по проверените пътеки, внимавах да не объркам нито един завой, пресмятах на кое кръстовище да завия, точно както ме бяха учили моите предци в „Атласа на ветровете“. Исках съвсем точно да знам къде има огън, каква вода газя, през целия си живот близвах пръст и го вдигах високо, за да проверя откъде духа вятърът, и все търсех да открия кое е истинското име на земята, по която стъпвам, за да не поема в погрешен курс и да пропусна целта, към която се бях запътил…

Но сега вече знам: до тайната не се достига по пътя, а с лутане, тя се намира не на края на верния, а на погрешния път. Ветровете имат свои сенки, които показват лицето на вятъра и духат в своята посока. Трябваше поне веднъж да пренебрегна ветропоказателите, да избера път, смятан от всички за погрешен, да се реша да последвам неточни пресмятания и да изпробвам възможност, от която мнозинството се отрича. Трябваше поне веднъж да нарека Сава Западен Дунав, дори с цената на това Америка да не носи моето име…

С такива мисли и без книги ме завари пролетта. Появи се една сутрин, сякаш бе излязла от нощта, все още носеше зимно име и затова не й се доверявахме, макар че птиците се завръщаха. По белградските дворове сееха трева и редяха кукли, взети назаем от децата, та да плашат врабците. Духаше южнякът, гълтачът на сняг, когато една вечер се прибрах вкъщи и се почувствах някак странно в стаята си. Огледах се наоколо и веднага забелязах промяната. Всички полици бяха отново пълни. Не се изненадах особено, всички единични зъби ме боляха, и пристъпих неохотно към жълтата полица, където държах собствените си книги. Бяха там: и десетте, поизбелели, но невредими. Взех една, прелистих я и я върнах на мястото й. След това бързо я взех отново. Стори ми се, че прочетох нещо странно в нея. Намерих страницата, която бях погледнал преди малко, и се уверих, че любопитството ми не е без причина. В книгата, която бях написал сам и над чието отпечатване бях бдял лично, вниманието ми привлече едно изречение. Беше обикновено, най-обикновено, и гласеше:

 

Един такъв пример е писарската молитва…

 

В изречението нямаше нищо странно; беше напечатано като другите, не нарушаваше набора на страницата, ала въпреки това ме порази. Това изречение изобщо не бях го писал аз, то не принадлежеше на книгата ми. Точно обратното, смисълът му така се открояваше от всичко край него, че беше ясно, че е вмъкнато там. Взех червена химикалка и подчертах изречението натрапник.

После придърпах креслото до лампата, сложих в устата си петаче да не заспя и започнах да чета книгата от самото начало. Около полунощ намерих още едно, а после още две изречения, които бяха чужди и вмъкнати в текста. Подчертах и тях с червената химикалка и реших да прегледам всичките си десет книги. Очите ми се затваряха, но аз четях ли, четях, а призори ми хрумна да използвам азбучника. В него открих три имена, които ми бяха непознати и не бях споменавал никога в нито един от текстовете си. Това улесни търсенето ми. На страниците, където бяха посочени непознатите имена, наистина имаше изречения натрапници. На сутринта ловът беше към края си, десетина представители на чуждия вид бяха оградени с червено мастило. Вместо тях от книгите ми бяха изчезнали моите изречения, но така, че текстът наоколо им си беше останал същият, и аз заспах, смаян от уменията на словослагателя, успял да подхвърли в гнездото ми кукувичи яйца...

 

Милорад Павич „Вратите на съня“ (Избрани разкази)

Една от версиите на мита за аргонавтите разказва, че античните мореплаватели, докато се спасявали със златното руно от преследвачите, навлезли дълбоко в Дунава (Истър) и при устието на Сава, където по-късно бил издигнат Белград, поели в погрешна посока. Вместо да продължат по голямата река, те заплавали по нейния приток и продължили нагоре по него. Когато открили грешката, Язон преспокойно кръстил Сава Западен Дунав, съобщил, че всичко е наред и продължил плаването, без да признае, че курсът е неверен.

През 1492 година един чирак тъкач от Генуа налетял от пристанище Палос на безбрежния Атлантик. На главата си носел шлем, чиято сянка по-късно ще помнят и имитират милиони хора, сресвайки векове наред косите си в неговата форма. Мъжът търсел по-кратък път за Индия, ала когато акостирал на непознатата земя, станало ясно, че това не е страната, която той и моряците му очаквали, а съвсем различна суша, наречена по-късно Америка. Впрочем Колумб продължил да смята новооткритата земя за Индия, държал се така, сякаш всичко е наред и продължил пътешествията си, без да вземе предвид, че курсът е погрешен. Петте пътувания го изтощили напълно и той умрял през 1506 година, като до сетния си час твърдял, че е открил нов път за Индия… Подобни неща са се случвали и по-късно. През ХХ век с помощта на погрешни изчисления е открито истинско Слънце, чието сияние на небето никога не би било видяно с точни пресмятания…

Този тип продуктивни грешки ме вълнуват открай време. Не е за чудене, защото като мнозина и аз съм отраснал с картата на ветровете.

Ето за какво става дума.

В рода ни доскоро се пазеха три книги със закопчалки. Бяха достигнали до нас в раклата, където някога лятно време са държали сланината, затрупана с царевични зърна да не се разваля. И трите книги бяха останали без ключове. Двете бяха отключени, но третата не можеше да се отвори. Поръчахме шперц и един ден баща ми донесе у дома малко назъбено ключе с формата на буквата S и отключи книгата. Оказа се, че това е „Атлас на ветровете“, съчинение дълго и често споменавано в рода ни, донесено от Буда, където през ХVІІІ век пребивавал един от предците ни, заел се да напише сръбска история на латински по Качич. Сред нас се пазеше легендата, че „Атласът на ветровете“ е съставен или преписан от неговата ръка, а след това допълван с различни почерци на гръцки, латински и сръбски чак до 1892 година. В съчинението беше отделено специално внимание на ветровете в балканския регион, описани бяха и книгите, използвани от автора. Първата карта на ветровете на балканското небе – твърдеше съчинението – е направена от Одисей и нарисувана върху корабното му платно. Тази карта, както и безброй други по-късни, била изгубена, но постоянно били съставяни нови. Вторият атлас на ветровете е направен отново в крайния Юг, в Гърция, някъде през втори век преди Христа. С помощта на този, също изчезнал атлас, някакъв неизвестен скулптор в Атина издигнал век преди нашата ера Кулата на ветровете, като се нагърбил и с невероятната задача: да извае по нея всички ветрове, които духат през Атика. На фриза на неговата кула всеки от тези ветрове бил отбелязан, изобразен и обяснен с отделен надпис. Третата карта на ветровете, за която се споменава в семейния ръкопис, била поръчана от един владетел. Била изработена по заповед на деспот Стефан Лазаревич през ХV век, за да се проследява движението на неприятелските плавателни съдове по Дунава, в близост до престолнината на деспота, Белград, а четвъртата карта на ветровете направил някой си Петър Димитриевич, илюзионист, преминал през всички ветрове на Подунавието, докато предсказвал хорските съдби по стара сребърна монета и свалял шапка с третата си ръка. През 1869 година в Голямата княжеска пивоварна в Белград той оповестил своето илюзионистко представление с обявление, отпечатано специално за целта. То било дело на печатницата, поместена на кораб в земунското пристанище, и в него се обещавали на посетителите многобройни илюзионистки номера, сред които и „Чудна карта на ветровете“, гарантираща безопасно плаване, точно определяне на местоположението и сигурна посока.

„С картата на ветровете не можеш да сгрешиш!“ – твърдял Димитриевич. До обявлението имало и бележка: „След представлението ще се пържат понички, които ще се раздават на почитаемата публика. Във всяка поничка ще има карта на ветровете, а в една от тях – императорски дукат. Който намери дуката, може да го задържи за себе си“.

Заедно с обявлението Димитриевич отпечатал и Чудната карта на ветровете, предвидена да се раздава в поничките, но тъкмо този факт привлякъл вниманието на полицията в княжеството. Доставените с кораба екземпляри от картата били конфискувани и унищожени заедно с обявлението, а корабът с печатницата, обвинен, че без разрешение отпечатва книжа с военно съдържание, заплавал по Дунава, възползвайки се умело от благоприятния вятър, и като преминал на австрийска територия, се отървал от преследвачите си.

На това място „Атласът на ветровете“ прекъсва прегледа на предхождащите го карти и преминава на същината в изложението си – каталог на балканските ветрове. Различават се според посоката, от която духат; според сезона и годината, защото някои духат за дукат, а други – за грош, и по онова, което носят, защото един и същ вятър не докарва и град, и птичи пера. Описани са игрите на Кръстовден, когато децата се разделят на две групи и всяка поддържа и вика за един от двата вятъра, които се надборват този ден в небето, посочени са и молитви срещу различните ветрове, отправени към светците или към светите застъпници – йерарсите, – които с благите си слова могат да укротят беса във въздуха.

Та такъв атлас с 32 вятъра, от които половината дневни, а другата половина нощни, се пазеше в рода ни поколения наред, и си спомням, че баща ми ни го четеше понякога зиме при пълнолуние – когато (както твърдеше) месото на трапезата най-много се услажда, а джобът е празен като раците при новолуние. Всички ветрове бяха вписани в карта, разделена на 64 полета, от които белите представляваха дните в месеца, а черните – неговите нощи, докато последните две полета бяха 366-ият ден и 366-ата нощ на високосната година, когато духат блажните ветрове.

Всеки път баща ми обръщаше специално внимание на последната част от атласа, където се намираше препоръката към читателите как да се избягнат всички опасности и да не се поеме след погрешен вятър в неправилната посока. Защото, съдейки по ръкописа на моите предци, на балканското небе имаше толкова опасни ветрове, че от техните смъртоносни игри, подхващани на небето и денем, и нощем, открай време беше трудно да се измъкнеш читав. Затова бе голямо и важно умение да усвоиш всички тънкости и капани на небесните промени, да проучиш всичките им варианти, никога да не заложиш на погрешна карта и да спечелиш в играта с небесния случай, да впрегнеш ветровете в своя полза или поне да не са в твоя вреда. Винаги да избереш правилния цвят, който води към печалба и успех, да избегнеш всички лутания и неизвестности, никога да не изгубиш пътя там, където се срещат западнякът и севернякът, да се добереш до целта като до онзи дукат в поничката – това беше върховна мъдрост и основна задача в живота. Атласите на ветровете помагаха на човека да се сдобие с тази мъдрост и да се справи с тежката задача. И нашият „Атлас на ветровете“ – наръчник за непогрешимост – спадаше към този тип книги и до неотдавна му се доверявах напълно.

Тази година зимата се очертаваше да е мразовита, езикът в устата се будеше рано, рибата наедряваше, а минувачите по улица „Рузвелтова“, „ошашавени от вятъра“, купуваха гробищни цветя. Работех до прозореца, отворен за последно преди настъпването на студовете. По пода на стаята бяха нахвърляни тетрадки и книги; дебелите томове бяха строени прави, тънките книжлета лежаха разтворени на килима като шатри. Тънкокраката масичка шеташе неспокойно из стаята, изплашена от крачките ми и натоварена като кираджийски кон с отворени и затворени наръчници, които можех да разпозная и със затворени очи само по тежестта. По полиците отдавна нямаше място за тях…

Приключвах работа, продължила десетилетия; беше се сраснала с мен като мазол на дланта. Докато се приближавах към края й, вече не си спомнях времето, когато я бях започнал, завършвах я в друго жилище, по чекмеджетата не беше останала нито една от ризите, с които бих писал първите й страници, в устата ми вече нямаше толкова зъби, колкото са дните в месеца. Беше обемен труд, представящ историческия развой на една многовековна дейност на Балканите.

Неизвестни ръкописи и тайни наръчници, преписвани по йерусалимските пристанища, извадки от съчинения, донесени от Париж и Букурещ, копия на документи на Министерството на външните работи от Московския архив (засекретен и без публичен достъп), както и материали от Ватикана (предоставени ми по изключение, тъй като принадлежаха на Конгрегацията за разпространение на вярата), тайни доклади на шпионските служби от ХVІІІ век, в които се коментираха факти от съдбовно значение за две или три тогавашни империи, рапорти за контрабанда на кожи, за закупуване на токайско вино или доставка на коне за руската царска конюшня, монашески протоколи и грамоти от Атон в Гърция или църковни книжа на манастири и църкви от двете християнски религии в Далмация, обемни поверителни преписки на Дубровнишката република от ХVІІ и ХVІІІ век – цялата тази информация години наред се изливаше в ръкописа ми. Всичко беше сверявано до най-малка подробност, всяко сведение имаше своя сянка или бе нечия сянка и тези сенки бяха сравнявани със своите първообрази, подчинени на твърдото ми решение в хода на писането да не изгубя контрол над огромния материал от ветровитите Балкани, където всяко име си има опашка, а всяка опашка рано или късно бива запалена, за да се видят следите под нея.

Ала вече не обичах тази работа така, както в началото. Пишех последните редове под натиска на многобройните предишни страници и в тежкия ръкопис, изчерпателно документиран и сверен с две-три съседни научни области, вече ме привличаха само цветът и мирисът на старите листове, които ми припомняха времето, когато имах дълга

коса на главата си. Дните, останали зад мен, сега трябваше да умножавам по три, иначе имах чувството, че всичко е било едва вчера, а дните пред себе си вече изобщо не можех да предвидя, до такава степен времето ме беше захлупило и се беше оттеглило като в кладенец. Работата приближаваше към края си, когато децата ми (родени в нейното начало) вече бяха пораснали и аз чувствах, че съм ги предал заради този ръкопис, който сега ми се струваше нищожен като бълха. Размишлявах над факта, че аз и моите връстници бяхме получили всичко с десет години закъснение, мислех си за това, че едва на петдесет години открих, че през целия си живот не съм знаел как се пие вино и съм го гълтал с отворена уста, сиреч напразно. Напразно – както ми се струваше сега – бях написал и своите книги: последната, както и предишните десет, които стояха подредени отделно, в красиви подвързии, на една жълта полица в стаята ми. Кратките есенни дни с кучешко здраве се изнизваха и аз седях на масата на слънце, което за първи път тази година започваше да хапе, и се вслушвах как вятърът нахлува в къщата.

Изведнъж чух в стаята зад себе си шум като пърхане на птица. Докато се обърна, и нещо едро и тъмно, доста тежко, излетя навън и размаха криле към небето. Приближих се до прозореца и се опитах да разпозная какво би могло да е, когато над главата ми прелетя още нещо, като докосна дори косата ми. Всичко, което последва, видях със собствените си очи. От полиците на стаята ми една след друга се издигаха и излитаха през прозореца книгите от библиотеката ми. Пърхаха на вятъра като с криле, така че трябваше да се отдръпна, за да не ме ударят с разперените си страници. Като се блъскаха в стените и рамките на прозорците, връхлитаха стъклата и се удряха в тях, излитаха навън и книгите, които някога бях написал, опразвайки жълтата полица. Набираха височина и най-бързите (сред тях разпознах нашия „Атлас на ветровете“), като ято прелетни птици улавяха вятъра високо във въздуха, така че беше трудно да ги отлича от лястовиците и дивите гъски, които по това време на годината отлитат на юг през белградското небе.

Излязох на улицата, без да ги изпускам от поглед, но единственото, което успях да открия, беше някой и друг екземпляр без корици, пострадал от електрическите жици, валящ се из канавките на улицата или по покривите на автомобилите. Това беше всичко.

Върнах се обратно вкъщи и поисках да продължа работата си, но вече не можех да сверя нищо в ръкописа си, не можех да добавя нищо със сигурност, защото не разполагах с книгите и наръчниците. На дъното на полиците за първи път видях стените на стаята си и им се зарадвах. Защото най-накрая знаех чие куче се обръща на божието име. Дълго, през целият си живот бях вървял по точните пътища, по проверените пътеки, внимавах да не объркам нито един завой, пресмятах на кое кръстовище да завия, точно както ме бяха учили моите предци в „Атласа на ветровете“. Исках съвсем точно да знам къде има огън, каква вода газя, през целия си живот близвах пръст и го вдигах високо, за да проверя откъде духа вятърът, и все търсех да открия кое е истинското име на земята, по която стъпвам, за да не поема в погрешен курс и да пропусна целта, към която се бях запътил…

Но сега вече знам: до тайната не се достига по пътя, а с лутане, тя се намира не на края на верния, а на погрешния път. Ветровете имат свои сенки, които показват лицето на вятъра и духат в своята посока. Трябваше поне веднъж да пренебрегна ветропоказателите, да избера път, смятан от всички за погрешен, да се реша да последвам неточни пресмятания и да изпробвам възможност, от която мнозинството се отрича. Трябваше поне веднъж да нарека Сава Западен Дунав, дори с цената на това Америка да не носи моето име…

С такива мисли и без книги ме завари пролетта. Появи се една сутрин, сякаш бе излязла от нощта, все още носеше зимно име и затова не й се доверявахме, макар че птиците се завръщаха. По белградските дворове сееха трева и редяха кукли, взети назаем от децата, та да плашат врабците. Духаше южнякът, гълтачът на сняг, когато една вечер се прибрах вкъщи и се почувствах някак странно в стаята си. Огледах се наоколо и веднага забелязах промяната. Всички полици бяха отново пълни. Не се изненадах особено, всички единични зъби ме боляха, и пристъпих неохотно към жълтата полица, където държах собствените си книги. Бяха там: и десетте, поизбелели, но невредими. Взех една, прелистих я и я върнах на мястото й. След това бързо я взех отново. Стори ми се, че прочетох нещо странно в нея. Намерих страницата, която бях погледнал преди малко, и се уверих, че любопитството ми не е без причина. В книгата, която бях написал сам и над чието отпечатване бях бдял лично, вниманието ми привлече едно изречение. Беше обикновено, най-обикновено, и гласеше:

 

Един такъв пример е писарската молитва…

 

В изречението нямаше нищо странно; беше напечатано като другите, не нарушаваше набора на страницата, ала въпреки това ме порази. Това изречение изобщо не бях го писал аз, то не принадлежеше на книгата ми. Точно обратното, смисълът му така се открояваше от всичко край него, че беше ясно, че е вмъкнато там. Взех червена химикалка и подчертах изречението натрапник.

После придърпах креслото до лампата, сложих в устата си петаче да не заспя и започнах да чета книгата от самото начало. Около полунощ намерих още едно, а после още две изречения, които бяха чужди и вмъкнати в текста. Подчертах и тях с червената химикалка и реших да прегледам всичките си десет книги. Очите ми се затваряха, но аз четях ли, четях, а призори ми хрумна да използвам азбучника. В него открих три имена, които ми бяха непознати и не бях споменавал никога в нито един от текстовете си. Това улесни търсенето ми. На страниците, където бяха посочени непознатите имена, наистина имаше изречения натрапници. На сутринта ловът беше към края си, десетина представители на чуждия вид бяха оградени с червено мастило. Вместо тях от книгите ми бяха изчезнали моите изречения, но така, че текстът наоколо им си беше останал същият, и аз заспах, смаян от уменията на словослагателя, успял да подхвърли в гнездото ми кукувичи яйца...

 

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Сънища, обсесии, гранични състояния... но преди всичко много човешки истории, сгрети от авторовия хуманизъм.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-039-0
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени