Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Кой уби Паломино Молеро?
Печатно издание
ISBN
978-954-529-454-9
Цена
9.75 лв.
(13.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
175 гр.
Страници
144
Превод
Емилия Юлзари
Дата на издаване
18 юни 2012

Кой уби Паломино Молеро?

Льоса е автор на няколко романа с криминална интрига, сред които и „Кой уби Паломино Молеро?“. Издържан в най-добрите традиции на детективския жанр, романът започва с брутално убийство, загадъчно потулено от военната бюрокрация, което ни връща в Перу от 50-те години на XX век. Жертвата е Паломино Молеро, новобранец от военновъздушната база в Талара, намерен обесен със следи от жестоки мъчения. Решени да разкрият престъплението, лейтенант Силва и неговият помощник Литума пренареждат пъзела на невъзможната любов между бедния метис и богато бяло момиче, дъщеря на полковник от военната каста в свят, в който властта и корупцията успяват да превърнат истината в множество различни истини. Неочакваните поврати в повествованието, комичните ситуации и разказваческото майсторство на големия перуански писател създават напрежението, присъщо на всеки трилър, а краят му потвърждава печалната истина, че колкото и да се старае, честният индивид е безсилен срещу мощните структури на корумпираната власт. Варгас Льоса използва структурата на криминалното повествование, за да изследва тъмната страна на човешката природа, корупцията и класовите предразсъдъци в перуанското общество от средата на миналия век.

За автора

Испанско-перуанският писател Марио Варгас Льоса (р. 1936) е сред най-изтъкнатите писатели в съвременната литература на Латинска Америка, редом с Гарсия Маркес, Карлос Фуентес и Хулио Кортасар. Звездата му изгрява с романа „Градът и кучетата“ (1963), а репутацията му се затвърждава със „Зелената къща“ (1966), за която получава наградата „Ромуло Галиегос“ в конкуренция с Хуан Карлос Онети и Гарсия Маркес. Литературният му авторитет продължава да расте с появата на романите „Разговор в Катедралата“ (1969), „Панталеон и посетителките“ (1973), „Леля Хулия и писачът“ (1977), „Войната в края на света“ (1981), „Кой уби Паломино Молеро?“ (1986), „Възхвала на мащехата“ (1988), „Празникът на козела“ (2000), „Лудориите на лошото момиче“ (2006), много от които са издадени и на български. Той е носител на множество престижни литературни награди, а през 2010 г. става Нобелов лауреат за литература. През 2013 г. е удостоен с почетното звание доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“

Новини | Марио Варгас Льоса
Блог | Марио Варгас Льоса
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Марио Варгас Льоса „Кой уби Паломино Молеро?“

– Мамка му... – промърмори Литума и усети как му се повдига. – Какво са направили с теб, момче?
Младежът беше обесен и същевременно набучен на стария рожков в такава невероятна поза, че повече наподобяваше чучело или разкривена карнавална кукла, отколкото труп. Преди да го убият или може би след това, го бяха изтезавали с безкрайна жестокост – носът и устата му бяха разкъсани, целият беше покрит със съсирена кръв, отоци, драскотини, изгаряния от цигари, а сякаш това не е било достатъчно, както Литума разбра, бяха се опитали и да го кастрират – тестисите му висяха до средата на бедрата. Беше бос, гол от кръста надолу, а ризата му висеше на парцали. Личеше, че е млад – слаб, мургав и костелив. Сред рояка мухи, които кръжаха около лицето му, проблясваха косите му, черни и къдрави. Козите на хлапето се навъртаха наоколо, ровеха под камъните в пущинака да търсят храна и на Литума му хрумна, че всеки момент ще загризат стъпалата на мъртвеца.
– Кой, мамка ти, е направил това? – избъбри той, потискайки гаденето.
– Отде да знам? – отвърна хлапето. – Защо псувате мен, аз какво съм виновен? Благодарете, че дойдох да ви кажа.
– Не псувам теб, момче – измърмори Литума. – Псувам, защото не мога да повярвам, че на света може да има толкова извратени хора.
Хлапето навярно се бе уплашило до смърт тази сутрин, когато бе минало с козите през пущинака и се бе озовало пред подобна гледка. Беше постъпило като примерен гражданин, това хлапе. Оставило козите да пасат сред камъните край трупа и хукнало към Талара да съобщи в участъка. Биваше си го, защото Талара беше поне на един час път оттам. Литума си спомни изпотеното личице и разтреперания му глас, когато се появи на вратата на участъка.
– Убили са някакъв тип там, по пътя за Лобитос. Ако искате, ще ви заведа, но да тръгваме веднага. Оставих козите сами и може някой да ми ги открадне.
За късмет не му бяха откраднали нито една. Като стигнаха, въпреки потреса, който предизвика у него състоянието на мъртвеца, полицаят забеляза, че момчето преброи козите на пръсти и въздъхна облекчено: „Всичките са.“
– Пресвета Богородице! – възкликна собственикът на таксито зад гърба му. – Но, но... ама че работа!
По пътя хлапето им бе описало горе-долу какво ги очаква, но едно е да си го представиш, а друго – да го видиш и помиришеш. Защото вонеше ужасно. А как иначе, при това слънце, от което черепите и камъните се пукаха. Навярно вече се разлагаше.
– Ще ми помогнете ли да го сваля, дон? – попита Литума.
– Какво да правя... – изръмжа шофьорът и се прекръсти. После плю към рожкова. – Ако ми бяха казали за какво ще служи тоя форд, никога нямаше да го купя. Вие и лейтенантът злоупотребявате с мен, мислите ме за мека Мария.
Дон Херонимо беше единственият собственик на такси в Талара. Старата му таратайка – черна и огромна като катафалка – имаше право да минава когато си поиска, дори през оградата, която отделяше градчето от заградената зона с канцелариите и къщите на американците от „Интернешънъл Петролеум Къмпани“. Лейтенант Силва и Литума използваха таксито винаги когато трябваше да бият път, твърде дълъг за кон или велосипед – единствените транспортни средства, с които разполагаше полицейският участък. Шофьорът всеки път мърмореше и негодуваше – казваше, че заради тях е на загуба, макар че в тези случаи лейтенантът му плащаше бензина.
– Почакайте, дон Херонимо, добре, че се сетих – спря го Литума, когато вече посягаха към момчето. – Не бива да го пипаме, преди да дойде следователят и да направи оглед на трупа.
– Значи, ще се наложи да бия същия път още веднъж – изръмжа старецът. – Но ви предупреждавам – или следователят да си плати, или да си търси друг глупак.
И почти в същия миг той се плесна по челото. Облещи очи и се доближи до трупа.
– Ама аз този го познавам! – възкликна.
– Кой е той?
– Войник от авиацията, от ония, които дойдоха с последния набор в базата – оживи се лицето на стареца. – Той е! Момчето от Пиура, което пееше болера.
– Пеел болера ли? Значи е същият, за когото ти казах, братовчеде – настоя Маймунека.
– Той е – съгласи се Литума. – Установихме, че е той. Паломино Молеро от квартал Кастилия. Само че това не разкрива загадката кой го е убил.
Седяха в кръчмата на Чунга, близо до стадиона, където навярно имаше боксов мач, защото до тях съвсем ясно достигаха виковете на запалянковците. Полицаят бе дошъл в Пиура за почивния си ден; един шофьор на камион от „Интернешънъл“ го беше докарал сутринта и щеше да го върне в Талара към полунощ. Винаги, когато идваше в Пиура, той прекарваше времето с двамата си братовчеди Леон – Хосе и Маймунека, и с Хосефино, техен общ приятел от квартал Ла Галинасера. Литума и братята Леон бяха от Ла Мангачерия и макар че между двата квартала имаше страшно съперничество, приятелството на четиримата беше преодоляло тази бариера. Бяха неразделни, имаха си химн и се наричаха „непокоримите“.
– Ако я разкриеш, ще те повишат в генерал, Литума – направи гримаса Маймунека.
– Трудна работа. Никой нищо не знае, никой нищо не е видял, а най-лошото – властите не съдействат.
– Та нима там, в Талара, властите не сте вие, побратиме? – изненада се Хосефино.
– Лейтенант Силва и аз сме полицейската власт. Но ония от базата не съдействат. А момчето е служело в авиацията и ако те, мамка им, не помогнат, кой? – Литума издуха пяната от чашата си и отпи глътка бира с отворена уста като крокодил. – Мамка му! Ако го бяхте видели на какво прилича, сега нямаше да сте толкова весели и да се стягате за бардака. И щяхте да разберете защо не мога да мисля за нищо друго.
– Разбираме – каза Хосефино. – Но е ужасно скучно да се говори само за някакъв си труп. Стига си ни тровил с твоя мъртвец, Литума.
– Така е, като стана полицай – обади се Хосе. – От тая работа само се изприщваш. Ти не ставаш за нея. Едно ченге трябва да има сърце от камък, ако се налага – дори да бъде гадняр. А ти си един сантиментален лигльо.
– Наистина съм такъв – призна Литума съкрушено. – Не мога да си избия това момче от главата. Сънувам кошмари – че ме дърпат за топките като него. Горкичкият, стигаха му до коленете и бяха сплескани като пържени яйца.
– Да не си му ги пипал бе, братовчед? – ухили се Маймунека.
– Като каза яйца, та се сетих. Лейтенант Силва изчука ли вече дебеланата? – попита Хосе.
– Тази история ни държи на тръни – добави Хосефино.
– Изчука ли я вече?
– Както върви работата, ще умре, преди да я е изчукал – въздъхна Литума.
Хосе стана от масата:
– Добре, да вървим на кино, докато стане време за бардака, че преди полунощ там е като на погребение. Във „Вариедадес“ дават някакъв мексикански с Росита Кинтана. Ченгето плаща, естествено.
– Нямам пари и за бирата – каза Литума. – Ще ми я пишеш на вересия, нали, Чунгита?
– Да ти я пише нали знаеш коя – възрази Чунга откъм тезгяха с отегчен вид.
– Знаех, че така ще ми отговориш – обади се Литума. – Казах го нарочно, да те избудалкам.
– Върви да будалкаш нали знаеш коя – прозя се Чунга.
– Две на нула – изкриви лице Маймунека. – За Чунга.
– Не се ядосвай, Чунгита – каза Литума. – Ето ти парите. И остави на мира моята майчица – клетата отдавна е в гробището в Симбила.
Чунга – висока сурова жена без възраст – взе банкнотите, преброи ги и върна рестото, когато полицаят, братята Леон и Хосефино вече излизаха.
– Един въпрос, Чунгита – подразни я Хосефино. – Никой още ли не те е цапардосал с бутилка по главата, задето отговаряш така?
– Откога си станал толкова любопитен? – отвърна Чунга, без да го удостои с поглед.
– Ами толкова си симпатична, че един хубав ден някой ще те цапардоса.
– Обзалагам се, че няма да си ти – прозя се Чунга и се облакъти отново на тезгяха – най-обикновена дъска, подпряна върху няколко бурета.
Четиримата „непокорими“ прекосиха пясъчната ивица до шосето, минаха покрай Клуба на белите в Пиура и тръгнаха към паметника на Грау. Нощта беше топла, спокойна и с безброй звезди. Миришеше на рожкови, кози, магарешки фъшкии и на пържено. Като не можеше да си избие от главата образа на Паломино Молеро – обесен и с кол в задника, – Литума се запита не съжалява ли, че е станал полицай и че не води вече бохемския живот на „непокорим“. Не, не съжаляваше. Макар че службата беше противна, сега се хранеше всеки ден и животът му не беше толкова несигурен. Хосе, Маймунека и Хосефино си подсвиркваха някакъв валс на няколко гласа, а той се мъчеше да си представи кадифения глас и омайния начин, по който според всички пеел болера слабичкият Паломино. Пред входа на „Вариедадес“ Литума се сбогува с братовчедите и Хосефино. Излъга, че шофьорът от „Интернешънъл“ щял да се върне в Талара по-рано от обикновено, та не искал да остане без превоз. Опитаха се да му изкопчат малко пари, но той не им пусна нито петак.
Литума закрачи към Пласа де Армас. На един ъгъл по пътя мярна поета Хоакин Рамос с вечния си монокъл. Теглеше козата, която наричаше своята газела. Площадът беше пълен с хора, като че ли щеше да има заря. Литума не обръщаше внимание на минувачите и забързан, сякаш отиваше на любовна среща, прекоси Стария мост към квартал Кастилия. Идеята се бе оформила в главата му, докато пиеше бира при Чунга. Ами ако майката я нямаше? Ако се беше преместила в друг град, за да забрави нещастието?
Завари жената пред вратата на дома  – седеше на пейката, наслаждаваше се на вечерната прохлада и ронеше царевица в едно ведро. През отворената врата на кирпичената къщурка се виждаше осветената от газена лампа стая и оскъдната обстановка – сламени столове, някои издънени, маса, няколко кратуни, сандък, който служеше и за бюфет, и една оцветена снимка. „Момчето“ – помисли си Литума.
– Добър вечер – каза той и спря пред жената. Забеляза, че е боса и със същата черна рокля, с която бе дошла сутринта в участъка в Талара.
Тя измърмори „добър вечер“ и го погледна, без да го познае. Няколко мършави кучета се душеха и ръмжаха наоколо. В далечината се чуваше подрънкване на китара.
– Може ли да поговоря няколко минути с вас, доня Асунта? – попита той почтително. – За вашия син Паломино.
В полумрака Литума успя да различи набразденото от бръчки лице и очите й, почти скрити зад подпухналите клепачи, които го изучаваха недоверчиво. Дали очите й винаги са били такива, или са се подули от плач?
– Не ме ли познахте? Аз съм полицаят Литума, от участъка в Талара. Бях там, когато лейтенант Силва взе показанията ви.
Жената се прекръсти, измънка нещо неясно и Литума я видя как се изправя с мъка. Влезе вътре, влачейки след себе си ведрото с наронена царевица и пейката. Той я последва и веднага си свали фуражката. Вълнуваше се от мисълта, че е в родния дом на слабичкия певец. Беше дошъл тук не по заповед на началника си, а по собствена инициатива и дано това не му докараше главоболия.
– Намерихте ли я? – прошепна жената със същия треперлив гласец, с който бе дала показания в Талара. Тя се отпусна на един стол и тъй като Литума продължаваше да я гледа недоумяващо, повиши глас: – Китарата на сина ми. Намерихте ли я?
– Още не – отвърна Литума и едва сега си спомни. Докато хълцаше и отговаряше на въпросите на лейтенант Силва, доня Асунта бе настоявала много да й предадат китарата на момчето. Но след като тя си бе отишла, и той, и лейтенантът бяха забравили за нея. – Не се тревожете. Рано или късно ще я намерим и аз лично ще ви я донеса.
Тя отново се прекръсти и на Литума се стори, че му прави заклинание. „Припомням й нещастието“ – помисли.
– Той искаше да я остави тук, а аз му казах „вземи я, вземи я“. – Литума я чуваше как нарежда с почти беззъбата си уста. – Не, мамичко, в базата няма да имам време да свиря, не знам дали ще имам шкаф да я прибера. Нека остане тук, ще свиря, когато се връщам в Пиура. Не, не, сине, вземи си я, ще се забавляваш, ще свириш, докато пееш. Не се лишавай от китарата си, нали толкова я обичаш, Паломино. Ох, ох, ох, горкото ми синче!
Тя се разплака и Литума съжали, че е дошъл и е върнал лошите спомени на жената. Измънка няколко утешителни думи, като се почесваше по врата. Седна, колкото да направи нещо. Да, снимката беше на момчето, от първото му причастие. Полицаят дълго съзерцава слабото ъгловато личице на мургавото дете с прилежно пригладена коса – облечено в бяло, със свещ в дясната ръка, молитвеник в лявата и требник на гърдите. Фотографът бе начервил бузите и устните. Болнаво хлапе със смаяно личице – сякаш бе видяло Младенеца.
– Още тогава пееше много хубаво – проплака доня Асунта и посочи фотографията. – Отец Гарсия го оставяше да пее сам в хора и дори по време на службата му ръкопляскаха.
– Всички казват, че имал чуден глас – обади се Литума. – Можел да стане истински артист – като ония, които пеят по радиото и пътуват по света. Всички така казват. Артистите не би трябвало да ги вземат войници, би трябвало да ги освобождават от военна служба.
– Паломино не трябваше да ходи войник – каза доня Асунта. – Беше освободен.
Литума потърси очите й. Жената се прекръсти и заплака отново. Докато я слушаше как плаче, Литума наблюдаваше насекомите, които кръжаха около лампата. Бяха десетки, блъскаха се с жужене в стъклото отново и отново, мъчейки се да достигнат пламъка. Търсеха си смъртта, глупаците.
– Магьосникът каза, че ако я откриете, ще откриете и тях – изхлипа доня Асунта. – Тия, дето са взели китарата, те са го убили. Убийци! Убийци!
Литума кимна. Пушеше му се, но да запали цигара в присъствието на опечалената жена му се стори неприлично.
– Синът ви беше освободен от военна служба, така ли? – попита плахо.
– Единствен син на майка вдовица – издекламира доня Асунта. – Паломино беше единствен, защото другите ми двама умряха. Такъв е законът.
– Вярно е, но се допускат какви ли не нарушения. – Литума се почеса по врата, убеден, че жената пак ще заплаче. – Значи, не са имали право да го вземат войник. Но това е нарушаване на закона! Ако не го бяха взели, сигурно щеше още да е жив.
Доня Асунта заклати отрицателно глава, докато си бършеше очите с крайчеца на полата. В далечината все още се чуваше дрънкането на китара и на Литума му хрумна нелепата мисъл, че този, който свири някъде там в тъмното, може би на брега на реката, загледан в луната, е слабичкият певец.
– Не го взеха, той отиде доброволец – проплака доня Асунта. – Никой не го е принудил. Записа се в авиацията, защото сам пожела. Сам си търсеше белята.
Литума я загледа, без да продума. Беше нисичка, босите й крака едва стигаха до пода.
– Взел автобуса, отишъл в Талара, явил се в базата и казал, че иска да изкара военната си служба в авиацията. Горкичкият! Сам си намери смъртта, господине. Сам-самичък. Клетият ми Паломино!
– А защо не разказахте това на лейтенант Силва там, в Талара? – попита Литума.
– А да не ме е питал? Отговорих на всичко, което ме попита.
Така беше. Имал ли е Паломино неприятели, заплашвал ли го е някой, дали го е  виждала да се кара или бие с някого, дали не е чувала за някого, който да има причина да му стори зло, дали й е казвал, че мисли да бяга от базата? Жената бе отговорила кротко на всички въпроси – не, никой, никога.

Марио Варгас Льоса „Кой уби Паломино Молеро?“

– Мамка му... – промърмори Литума и усети как му се повдига. – Какво са направили с теб, момче?
Младежът беше обесен и същевременно набучен на стария рожков в такава невероятна поза, че повече наподобяваше чучело или разкривена карнавална кукла, отколкото труп. Преди да го убият или може би след това, го бяха изтезавали с безкрайна жестокост – носът и устата му бяха разкъсани, целият беше покрит със съсирена кръв, отоци, драскотини, изгаряния от цигари, а сякаш това не е било достатъчно, както Литума разбра, бяха се опитали и да го кастрират – тестисите му висяха до средата на бедрата. Беше бос, гол от кръста надолу, а ризата му висеше на парцали. Личеше, че е млад – слаб, мургав и костелив. Сред рояка мухи, които кръжаха около лицето му, проблясваха косите му, черни и къдрави. Козите на хлапето се навъртаха наоколо, ровеха под камъните в пущинака да търсят храна и на Литума му хрумна, че всеки момент ще загризат стъпалата на мъртвеца.
– Кой, мамка ти, е направил това? – избъбри той, потискайки гаденето.
– Отде да знам? – отвърна хлапето. – Защо псувате мен, аз какво съм виновен? Благодарете, че дойдох да ви кажа.
– Не псувам теб, момче – измърмори Литума. – Псувам, защото не мога да повярвам, че на света може да има толкова извратени хора.
Хлапето навярно се бе уплашило до смърт тази сутрин, когато бе минало с козите през пущинака и се бе озовало пред подобна гледка. Беше постъпило като примерен гражданин, това хлапе. Оставило козите да пасат сред камъните край трупа и хукнало към Талара да съобщи в участъка. Биваше си го, защото Талара беше поне на един час път оттам. Литума си спомни изпотеното личице и разтреперания му глас, когато се появи на вратата на участъка.
– Убили са някакъв тип там, по пътя за Лобитос. Ако искате, ще ви заведа, но да тръгваме веднага. Оставих козите сами и може някой да ми ги открадне.
За късмет не му бяха откраднали нито една. Като стигнаха, въпреки потреса, който предизвика у него състоянието на мъртвеца, полицаят забеляза, че момчето преброи козите на пръсти и въздъхна облекчено: „Всичките са.“
– Пресвета Богородице! – възкликна собственикът на таксито зад гърба му. – Но, но... ама че работа!
По пътя хлапето им бе описало горе-долу какво ги очаква, но едно е да си го представиш, а друго – да го видиш и помиришеш. Защото вонеше ужасно. А как иначе, при това слънце, от което черепите и камъните се пукаха. Навярно вече се разлагаше.
– Ще ми помогнете ли да го сваля, дон? – попита Литума.
– Какво да правя... – изръмжа шофьорът и се прекръсти. После плю към рожкова. – Ако ми бяха казали за какво ще служи тоя форд, никога нямаше да го купя. Вие и лейтенантът злоупотребявате с мен, мислите ме за мека Мария.
Дон Херонимо беше единственият собственик на такси в Талара. Старата му таратайка – черна и огромна като катафалка – имаше право да минава когато си поиска, дори през оградата, която отделяше градчето от заградената зона с канцелариите и къщите на американците от „Интернешънъл Петролеум Къмпани“. Лейтенант Силва и Литума използваха таксито винаги когато трябваше да бият път, твърде дълъг за кон или велосипед – единствените транспортни средства, с които разполагаше полицейският участък. Шофьорът всеки път мърмореше и негодуваше – казваше, че заради тях е на загуба, макар че в тези случаи лейтенантът му плащаше бензина.
– Почакайте, дон Херонимо, добре, че се сетих – спря го Литума, когато вече посягаха към момчето. – Не бива да го пипаме, преди да дойде следователят и да направи оглед на трупа.
– Значи, ще се наложи да бия същия път още веднъж – изръмжа старецът. – Но ви предупреждавам – или следователят да си плати, или да си търси друг глупак.
И почти в същия миг той се плесна по челото. Облещи очи и се доближи до трупа.
– Ама аз този го познавам! – възкликна.
– Кой е той?
– Войник от авиацията, от ония, които дойдоха с последния набор в базата – оживи се лицето на стареца. – Той е! Момчето от Пиура, което пееше болера.
– Пеел болера ли? Значи е същият, за когото ти казах, братовчеде – настоя Маймунека.
– Той е – съгласи се Литума. – Установихме, че е той. Паломино Молеро от квартал Кастилия. Само че това не разкрива загадката кой го е убил.
Седяха в кръчмата на Чунга, близо до стадиона, където навярно имаше боксов мач, защото до тях съвсем ясно достигаха виковете на запалянковците. Полицаят бе дошъл в Пиура за почивния си ден; един шофьор на камион от „Интернешънъл“ го беше докарал сутринта и щеше да го върне в Талара към полунощ. Винаги, когато идваше в Пиура, той прекарваше времето с двамата си братовчеди Леон – Хосе и Маймунека, и с Хосефино, техен общ приятел от квартал Ла Галинасера. Литума и братята Леон бяха от Ла Мангачерия и макар че между двата квартала имаше страшно съперничество, приятелството на четиримата беше преодоляло тази бариера. Бяха неразделни, имаха си химн и се наричаха „непокоримите“.
– Ако я разкриеш, ще те повишат в генерал, Литума – направи гримаса Маймунека.
– Трудна работа. Никой нищо не знае, никой нищо не е видял, а най-лошото – властите не съдействат.
– Та нима там, в Талара, властите не сте вие, побратиме? – изненада се Хосефино.
– Лейтенант Силва и аз сме полицейската власт. Но ония от базата не съдействат. А момчето е служело в авиацията и ако те, мамка им, не помогнат, кой? – Литума издуха пяната от чашата си и отпи глътка бира с отворена уста като крокодил. – Мамка му! Ако го бяхте видели на какво прилича, сега нямаше да сте толкова весели и да се стягате за бардака. И щяхте да разберете защо не мога да мисля за нищо друго.
– Разбираме – каза Хосефино. – Но е ужасно скучно да се говори само за някакъв си труп. Стига си ни тровил с твоя мъртвец, Литума.
– Така е, като стана полицай – обади се Хосе. – От тая работа само се изприщваш. Ти не ставаш за нея. Едно ченге трябва да има сърце от камък, ако се налага – дори да бъде гадняр. А ти си един сантиментален лигльо.
– Наистина съм такъв – призна Литума съкрушено. – Не мога да си избия това момче от главата. Сънувам кошмари – че ме дърпат за топките като него. Горкичкият, стигаха му до коленете и бяха сплескани като пържени яйца.
– Да не си му ги пипал бе, братовчед? – ухили се Маймунека.
– Като каза яйца, та се сетих. Лейтенант Силва изчука ли вече дебеланата? – попита Хосе.
– Тази история ни държи на тръни – добави Хосефино.
– Изчука ли я вече?
– Както върви работата, ще умре, преди да я е изчукал – въздъхна Литума.
Хосе стана от масата:
– Добре, да вървим на кино, докато стане време за бардака, че преди полунощ там е като на погребение. Във „Вариедадес“ дават някакъв мексикански с Росита Кинтана. Ченгето плаща, естествено.
– Нямам пари и за бирата – каза Литума. – Ще ми я пишеш на вересия, нали, Чунгита?
– Да ти я пише нали знаеш коя – възрази Чунга откъм тезгяха с отегчен вид.
– Знаех, че така ще ми отговориш – обади се Литума. – Казах го нарочно, да те избудалкам.
– Върви да будалкаш нали знаеш коя – прозя се Чунга.
– Две на нула – изкриви лице Маймунека. – За Чунга.
– Не се ядосвай, Чунгита – каза Литума. – Ето ти парите. И остави на мира моята майчица – клетата отдавна е в гробището в Симбила.
Чунга – висока сурова жена без възраст – взе банкнотите, преброи ги и върна рестото, когато полицаят, братята Леон и Хосефино вече излизаха.
– Един въпрос, Чунгита – подразни я Хосефино. – Никой още ли не те е цапардосал с бутилка по главата, задето отговаряш така?
– Откога си станал толкова любопитен? – отвърна Чунга, без да го удостои с поглед.
– Ами толкова си симпатична, че един хубав ден някой ще те цапардоса.
– Обзалагам се, че няма да си ти – прозя се Чунга и се облакъти отново на тезгяха – най-обикновена дъска, подпряна върху няколко бурета.
Четиримата „непокорими“ прекосиха пясъчната ивица до шосето, минаха покрай Клуба на белите в Пиура и тръгнаха към паметника на Грау. Нощта беше топла, спокойна и с безброй звезди. Миришеше на рожкови, кози, магарешки фъшкии и на пържено. Като не можеше да си избие от главата образа на Паломино Молеро – обесен и с кол в задника, – Литума се запита не съжалява ли, че е станал полицай и че не води вече бохемския живот на „непокорим“. Не, не съжаляваше. Макар че службата беше противна, сега се хранеше всеки ден и животът му не беше толкова несигурен. Хосе, Маймунека и Хосефино си подсвиркваха някакъв валс на няколко гласа, а той се мъчеше да си представи кадифения глас и омайния начин, по който според всички пеел болера слабичкият Паломино. Пред входа на „Вариедадес“ Литума се сбогува с братовчедите и Хосефино. Излъга, че шофьорът от „Интернешънъл“ щял да се върне в Талара по-рано от обикновено, та не искал да остане без превоз. Опитаха се да му изкопчат малко пари, но той не им пусна нито петак.
Литума закрачи към Пласа де Армас. На един ъгъл по пътя мярна поета Хоакин Рамос с вечния си монокъл. Теглеше козата, която наричаше своята газела. Площадът беше пълен с хора, като че ли щеше да има заря. Литума не обръщаше внимание на минувачите и забързан, сякаш отиваше на любовна среща, прекоси Стария мост към квартал Кастилия. Идеята се бе оформила в главата му, докато пиеше бира при Чунга. Ами ако майката я нямаше? Ако се беше преместила в друг град, за да забрави нещастието?
Завари жената пред вратата на дома  – седеше на пейката, наслаждаваше се на вечерната прохлада и ронеше царевица в едно ведро. През отворената врата на кирпичената къщурка се виждаше осветената от газена лампа стая и оскъдната обстановка – сламени столове, някои издънени, маса, няколко кратуни, сандък, който служеше и за бюфет, и една оцветена снимка. „Момчето“ – помисли си Литума.
– Добър вечер – каза той и спря пред жената. Забеляза, че е боса и със същата черна рокля, с която бе дошла сутринта в участъка в Талара.
Тя измърмори „добър вечер“ и го погледна, без да го познае. Няколко мършави кучета се душеха и ръмжаха наоколо. В далечината се чуваше подрънкване на китара.
– Може ли да поговоря няколко минути с вас, доня Асунта? – попита той почтително. – За вашия син Паломино.
В полумрака Литума успя да различи набразденото от бръчки лице и очите й, почти скрити зад подпухналите клепачи, които го изучаваха недоверчиво. Дали очите й винаги са били такива, или са се подули от плач?
– Не ме ли познахте? Аз съм полицаят Литума, от участъка в Талара. Бях там, когато лейтенант Силва взе показанията ви.
Жената се прекръсти, измънка нещо неясно и Литума я видя как се изправя с мъка. Влезе вътре, влачейки след себе си ведрото с наронена царевица и пейката. Той я последва и веднага си свали фуражката. Вълнуваше се от мисълта, че е в родния дом на слабичкия певец. Беше дошъл тук не по заповед на началника си, а по собствена инициатива и дано това не му докараше главоболия.
– Намерихте ли я? – прошепна жената със същия треперлив гласец, с който бе дала показания в Талара. Тя се отпусна на един стол и тъй като Литума продължаваше да я гледа недоумяващо, повиши глас: – Китарата на сина ми. Намерихте ли я?
– Още не – отвърна Литума и едва сега си спомни. Докато хълцаше и отговаряше на въпросите на лейтенант Силва, доня Асунта бе настоявала много да й предадат китарата на момчето. Но след като тя си бе отишла, и той, и лейтенантът бяха забравили за нея. – Не се тревожете. Рано или късно ще я намерим и аз лично ще ви я донеса.
Тя отново се прекръсти и на Литума се стори, че му прави заклинание. „Припомням й нещастието“ – помисли.
– Той искаше да я остави тук, а аз му казах „вземи я, вземи я“. – Литума я чуваше как нарежда с почти беззъбата си уста. – Не, мамичко, в базата няма да имам време да свиря, не знам дали ще имам шкаф да я прибера. Нека остане тук, ще свиря, когато се връщам в Пиура. Не, не, сине, вземи си я, ще се забавляваш, ще свириш, докато пееш. Не се лишавай от китарата си, нали толкова я обичаш, Паломино. Ох, ох, ох, горкото ми синче!
Тя се разплака и Литума съжали, че е дошъл и е върнал лошите спомени на жената. Измънка няколко утешителни думи, като се почесваше по врата. Седна, колкото да направи нещо. Да, снимката беше на момчето, от първото му причастие. Полицаят дълго съзерцава слабото ъгловато личице на мургавото дете с прилежно пригладена коса – облечено в бяло, със свещ в дясната ръка, молитвеник в лявата и требник на гърдите. Фотографът бе начервил бузите и устните. Болнаво хлапе със смаяно личице – сякаш бе видяло Младенеца.
– Още тогава пееше много хубаво – проплака доня Асунта и посочи фотографията. – Отец Гарсия го оставяше да пее сам в хора и дори по време на службата му ръкопляскаха.
– Всички казват, че имал чуден глас – обади се Литума. – Можел да стане истински артист – като ония, които пеят по радиото и пътуват по света. Всички така казват. Артистите не би трябвало да ги вземат войници, би трябвало да ги освобождават от военна служба.
– Паломино не трябваше да ходи войник – каза доня Асунта. – Беше освободен.
Литума потърси очите й. Жената се прекръсти и заплака отново. Докато я слушаше как плаче, Литума наблюдаваше насекомите, които кръжаха около лампата. Бяха десетки, блъскаха се с жужене в стъклото отново и отново, мъчейки се да достигнат пламъка. Търсеха си смъртта, глупаците.
– Магьосникът каза, че ако я откриете, ще откриете и тях – изхлипа доня Асунта. – Тия, дето са взели китарата, те са го убили. Убийци! Убийци!
Литума кимна. Пушеше му се, но да запали цигара в присъствието на опечалената жена му се стори неприлично.
– Синът ви беше освободен от военна служба, така ли? – попита плахо.
– Единствен син на майка вдовица – издекламира доня Асунта. – Паломино беше единствен, защото другите ми двама умряха. Такъв е законът.
– Вярно е, но се допускат какви ли не нарушения. – Литума се почеса по врата, убеден, че жената пак ще заплаче. – Значи, не са имали право да го вземат войник. Но това е нарушаване на закона! Ако не го бяха взели, сигурно щеше още да е жив.
Доня Асунта заклати отрицателно глава, докато си бършеше очите с крайчеца на полата. В далечината все още се чуваше дрънкането на китара и на Литума му хрумна нелепата мисъл, че този, който свири някъде там в тъмното, може би на брега на реката, загледан в луната, е слабичкият певец.
– Не го взеха, той отиде доброволец – проплака доня Асунта. – Никой не го е принудил. Записа се в авиацията, защото сам пожела. Сам си търсеше белята.
Литума я загледа, без да продума. Беше нисичка, босите й крака едва стигаха до пода.
– Взел автобуса, отишъл в Талара, явил се в базата и казал, че иска да изкара военната си служба в авиацията. Горкичкият! Сам си намери смъртта, господине. Сам-самичък. Клетият ми Паломино!
– А защо не разказахте това на лейтенант Силва там, в Талара? – попита Литума.
– А да не ме е питал? Отговорих на всичко, което ме попита.
Така беше. Имал ли е Паломино неприятели, заплашвал ли го е някой, дали го е  виждала да се кара или бие с някого, дали не е чувала за някого, който да има причина да му стори зло, дали й е казвал, че мисли да бяга от базата? Жената бе отговорила кротко на всички въпроси – не, никой, никога.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Дори и в този "страничен" роман Льоса е на висота. Моля, продължавайте с издаването на книгите на този велик писател!

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-454-9
Купи
Цена
9.75 лв.
(13.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени