Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Обслужвал съм английския крал

Печатно издание

ISBN
978-619-150-004-8
Цена
9.60 лв.
(12.00 лв.)
изчерпана

* 20% онлайн отстъпка
Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 50 лв. + Еко торбичка
-20%

Информация

Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
265 гр.
Страници
236
Превод
Васил Самоковлиев
Дата на издаване
11 юни 2012

Обслужвал съм английския крал

Чешкият писател Бохумил Храбал (1914–1997) не само се нарежда до Хашек и Чапек като едно от най-талантливите пера на родината си, но и сред литературните величия на ХХ век. Романът „Обслужвал съм английския крал“ (написан през 1971 г., но публикуван едва през 1989 г.) е може би най-значимата му творба. Книгата е забранена в Чехословакия и мнозина отиват в затвора заради опитите си да я разпространяват нелегално във вид на машинописен текст. Изцяло в традицията на чешкия хумор, „Обслужвал съм английския крал“ разкрива морала и прищeвките на комунистическото общество чрез кариерата на един сервитьор.

Романът проследява съдбата на един младеж от 20-те до 50-те години на миналия век, невероятните превратности, които му поднася животът, възходите, паденията и примиренията му, изборите и съмненията му, като ги вплита в бравурна калейдоскопична картина на европейската история от смутната първа половина на века. Изискана наслада за ценителите на качествената европейска проза са неподражаемият език на Храбал, близък до спонтанната говорима реч, както и уникалният му свят, където се редуват драстично и поетично, фантастично и натуралистично, ангелски нежно и животински свирепо; свят, в който „невероятното става реалност“.

За автора

Бохумил Храбал

Бохумил Храбал (1914–1997) е прочут чешки писател и редом с Хашек и Чапек е смятан за един от най-великите автори на ХХ век. Произведенията му са превеждани на близо 30 езика. Сред най-известните са „Строго охранявани влакове“ и „Обслужвал съм английския крал“ (екранизирани от Иржи Менцел съответно през 1966 и 2006 г.).

Храбал е новелист и автор на разкази, чиито истории са повлияни от сюрреализма, дадаизма и психоанализата. От сюрреалистите той усвоява техниката на „автоматичното писане“. Стилът му е повлиян и от Джеймс Джойс и т.нар. „поток на съзнанието“. Храбал започва да пише стихове още през 40-те, но се утвърждава като автор относително късно – около 50-ата си годишнина. Международната му слава се свързва с романа „Строго охранявани влакове“, който излиза през 1965 година. Творбите на Храбал са забранени след нахлуването на съветските войски в Чехословакия през 1968 година.

Още заглавия от същия жанр

Откъс

Бохумил Храбал „Обслужвал съм английския крал“

Слушайте внимателно какво ще ви кажа сега.
Отивам аз в хотел „Прага“, шефът ме пипва за лявото ухо, опъва го здраво и ми вика: „Ти си пиколо тук, така че запомни: нищо не си видял, нищо не си чул! Повтори какво казах!“. Отвърнах му, че нищо нито съм видял, нито съм чул. А той опъва дясното ми ухо и пак вика: „И запомни обаче също, че всичко трябва да виждаш и всичко трябва да чуваш! Повтори какво казах!“. И аз изумен повторих, че всичко ще виждам и всичко ще чувам. Та така започнах работа там. Всяка сутрин в шест бяхме на линия, нещо като малък парад, пристигаше господин хотелиерът, от едната страна на килима стояха оберкелнерът и сервитьорите, най-накрая аз като най-дребен, нали бях пиколо, от другата страна заставаха готвачите и камериерките, и помощник-готвачките, и домакинката, господин хотелиерът минаваше покрай нас и проверяваше дали са ни чисти нагръдниците и реверите на фрака – не дай си боже да имаш леке на фрака или пък да ти липсва някое копче, – дали са ти чисти обувките, чак се навеждаше да помирише дали си си умил краката, след което казваше: „Добър ден, господа, добър ден, дами...“. От този момент нататък ни се забраняваше да разговаряме с когото и да било, сервитьорите ме учеха как се загъват в салфетка ножът и вилицата, чистех пепелниците, всеки ден трябваше да измивам и металното панерче за горещите кренвирши, щото аз носех да продавам на гарата горещи кренвирши, беше ме научил предишният пиколо, който вече не беше пиколо, вече го бяха допуснали в салона, но, господи, как го удари на молби да може и занапред да продава кренвирши на гарата! Чак ми се виждаше странно, но сетне загрях каква е работата. Нищо друго не исках да правя, освен да разнасям покрай влака парещите кренвирши, безброй пъти на ден продавах кренвирш с бяло хлебче за крона и осемдесет, обаче пътниците имаха кой двайсет крони нацяло, кой петдесет, а пък аз все нямах дребни, макар всъщност да имах, и си продавах нататък, докато пътникът се качеше във влака, напираше към прозореца и протягаше ръка, а аз му тиквах най-напред в нея горещия кренвирш и почвах да ровя за дребни по джобовете си, пътникът се развикваше, майната им на дребните, да му върна банкнотите, а аз и тях търсех из джобовете си, без да си давам зор, ръководителят движение междувременно надуваше свирката, аз бавно измъквах банкнотите, влакът вече потегляше, затичвах се успоредно с него и като набереше скорост онзи ми ти влак, вдигах високо ръка и банкнотите почти докосваха пръстите на протегналия ръка пътник, някои така се надвисваха от прозореца, че други от купето трябваше да ги държат за краката, един даже си фрасна главата в пожарния кран, друг пък в един от стълбовете, после пръстите бързо се отдалечаваха, а аз оставах запъхтян с протегната ръка и парите бяха вече мои, едва ли някой пътник щеше да се върне да ги дири, и аз най-сетне си имах свои парички, на месец си докарвах по няколко стотачки, накрая стигнах и до хилядарка, но какво от това – всяка сутрин в шест и всяка вечер шефът проверяваше дали сме си измили краката, а в дванайсет вече трябваше да си бъда в леглото, бях почнал да не чувам, макар да чувах всичко, бях почнал да не виждам, а виждах всичко каквото ставаше наоколо, виждах ред и дисциплина, виждах как шефът е доволен, че между нас цари враждебност, не можеше и дума да става касиерка да отиде на кино със сервитьор, моментално щеше да изхвърчи, знаех вече кои гости влизат в кухнята, коя е масата на постоянните посетители, всеки ден трябваше да мия чашите им, всеки си имаше номер и свой знак – чаша с елен, чаша с виолетки, чаша с изглед от някакво градче, чаши ръбести и чаши тумбести, кана от бяла керамика с марка НВ чак от Мюнхен, та значи, всяка вечер в хотела се събираше така нареченото отбрано общество – нотариусът, началникът на полицейското управление и съдията, ветеринарният лекар и директорът на музикалното училище, фабрикантът Ина, на всички помагах, като си събличаха и обличаха балтоните, а като им носех бирата, всяка чаша трябваше да попадне в ръцете на този, комуто принадлежеше, и все се чудех как тия богаташи могат цяла нощ да си приказват например за туй, че някъде накрай града някога имало някакво си дървено мостче и че край туй мостче преди трийсет години имало топола, и се почваше: един вика, че там никога не е имало никакво мостче, че там винаги я е имало само тополата, друг пък – че там никога не било имало никаква топола и че онуй там не било никакво мостче, ами само дъска с парапет... и тъй с часове си пиеха бирата и дъвчеха тая тема, и се надвикваха, и се ругаеха, но всичко това бе само привидно, защото след като се навикваха до насита един другиго през масата, че там било имало мостче, а не топола, а
тия отсреща възразяваха, че не било мостче, ами топола, си сядаха по местата и всичко си беше наред, караницата беше само колкото да им е по-сладка бирата, друг път пък се препираха коя е най-добрата бира в Чехия и като се почнеше: един вика – противинската, друг – воднянската, трети – пилзенската, четвърти – нимбуркската, пети – крушевицката, крещят един през друг, а инак си се обичаха и се навикваха колкото да правят нещо, та да убият някак вечерта... По едно време околийският началник, докато слагах отпреде му бирата, се наведе и прошепна, че ветеринарят бил видян при госпожичките от „При Райски“, че се качил в стаята на госпожица Ярушка, а пък директорът на прогимназията добави шепнешком, че наистина бил там, ала не в четвъртък, ами още в сряда, ветеринарят де, и не с Ярушка, а с Власта, и цяла вечер приказката се върти все около госпожиците от „При Райски“, кой бил там, пък кой не бил, а на мен, дето ги слушах тъй да бръщолевят, ми бе все тая дали там някъде било имало топола и мостче, или пък мостче и никаква топола, или само топола, или пък дали браницката бира е по‑добра, или противинската, не исках нито да ги чувам, нито да ги виждам, ала отвореше ли се дума за госпожиците от „При Райски“, целият ставах на уши. Броях и преброявах парите си и продавах топлите кренвирши така, че да си изкарам достатъчно пари, за да мога да си позволя да ида в „При Райски“, даже го докарвах и на плач на гарата, и тъй като бях такъв един дребничък, съвършеното пиколо, махваха с ръка и ми оставяха парите си, защото ме мислеха за сираче. И така в мен назряваше план как някоя вечер след единайсет, след като съм си измил вече краката, ще се измъкна от стаичката през прозореца и ще отида в „При Райски“. Началото на него ден в „Златният град Прага“ бе твърде бурно. Преди обяд довтаса компания цигани, бяха добре облечени, явно имаха пари, калайджии, та седнаха и почнаха да поръчват от най‑доброто, което предлагахме, и всеки път, при всяка нова поръчка, си показваха пачките, директорът на музикалното училище седеше до прозореца и тъй като циганите се надвикваха, се премести на маса в средата на ресторанта, като продължи да си чете книгата, трябва да беше твърде интересна тази негова книжка, щото като стана да се премести три маси по‑нататък, не престана да чете, и докато сядаше, пак четеше, напипа стола с ръце и продължи да чете, а аз полирах чашите на редовната клиентела, надигах ги срещу светлината, беше все още предобед, само супички и гулашчета за неколцината гости, но всички келнери, дори да нямаха никаква работа, трябваше да вършат нещо, затова и аз така старателно полирах, оберкелнерът също подреждаше прав вилиците в шкафа за приборите, а сервитьорът пренареждаше приборите по масите, по едно време под прозореца, както си гледах през чашата с изображението на „Златна Прага“, видях да тичат разгневени цигани, да нахълтват в нашата „Златна Прага“ и май още в коридора да изваждат ножове, настана нещо страшно, втурнаха се към калайджиите, а те, като да ги очакваха, скочиха и разместиха масите, нагласяваха ги все пред себе си, за да не ги стигат циганските ножове, и въпреки това двама вече лежаха на пода, в гърба на всеки стърчеше нож, а ония с ножовете замахваха и ръгаха и по ръцете, та масите бяха целите вече в кръв, но господин директорът на музикалното училище продължаваше да си чете книжката, усмихваше се, а оная ми ти циганска вихрушка профуча не край директора, а направо през него, опръскаха с кръв и главата, и книгата му, на два пъти забиха нож в масата му, но директорът продължаваше да си чете, аз самият бях под масата и на четири крака пропълзях до кухнята, а циганите надаваха крясъци и ножовете святкаха, като златни мухи сновяха из въздуха отблясъците им и без да платят, се заизмъкваха заднишком от ресторанта един по един ония ми ти цигани и по всички маси имаше кръв, двама лежаха на пода, а на една маса имаше цели два отрязани пръста и ухо, отсечено с един замах, че и парче месо, та като дойде господин докторът и огледа намушканите и разните отсечени парчетии, разпозна в къса месо отрязан мускул от ръка под рамото, а единственият останал посетител, директорът, улови с ръце главата си, подпря лакти на масата и продължи да си чете книжката, всички останали маси бяха скупчени при входа, така бяха барикадирали изхода и възпрепятстваха отстъплението на калайджиите, та на господин шефа не му остана нищо друго, освен да сложи бялата си жилетка, осеяна с щамповани пчелички, и да излезе пред ресторанта, вдигаше ръце и казваше на пристигащите гости, за съжаление, случи ни се инцидент, ще отворим едва утре. А на мен връчиха окървавените покривки, целите в отпечатъци от длани и пръсти, трябваше да ги отнеса на двора и да загрея големия казан в пералното помещение, домакинката и помощник­готвачката трябваше да преперат всичко и после да го изварят, а аз трябваше да простра покривките, ама нали бях нисичък, не стигах до въжето и с това се зае помощник­готвачката, подавах й мокрите изстискани покривки, стигах й до гърдите, а тя се смееше и си правеше майтап с мен, притискаше гърдите си към лицето ми, уж случайно, ту с едната гърда, ту с другата, положена върху очите ми, затъмняваше света пред мен, всичко бе така уханно, когато сетне се наведеше да вземе покривка от коша, аз можех да надникна по­надолу между полюшващите й се гърди, изправяше се и гърдите й преминаваха от висене в стърчане и домакинката и помощник­готвачката, пустите им женоря, се заливаха в смях и ми викаха, синко, на колко си години, навършил ли си четиринайсет? Кога? После падна здрач и повя ветрец, а прострените покривки на двора изглеждаха като цели преградни стени, паравани, такива правим, когато в ресторанта имаме сватба или частна забава, и всяко нещо пак си беше на мястото, и всичко пак светеше от чистота, навсякъде карамфили, според сезона се доставяше цял кош цветя, и аз отидох да спя, а после, когато всичко утихна, само на двора плющяха покривките, сякаш разговаряха помежду си, дворът бе изпълнен с муселинено сладкодумие, отворих прозореца и се измъкнах навън, после между покривките все покрай прозорците стигнах до портата, преметнах се през оградата и тръгнах по уличката, от фенер към фенер. Изчаквах всеки път в тъмнината да ме подминат нощните минувачи, виждах отдалеч зеления надпис „При Райски“, стоях така и чаках, из утробата на сградата се разнасяше подрънкване на оркестрион, събрах кураж и влязох, там в коридора имаше нещо като гише и аз застанах пред него, а гишето бе тъй високо, че трябваше да се повдигна на пръсти, там седеше госпожа Райска и ми вика: „Какво ще обичате, млади момко?“, а аз отвърнах, че бих искал да се позабавлявам, и тя ми отвори, и аз влязох, там седеше чернокоса госпожица, такава една натъкмена, с прическа, и ме пита какво точно бих искал. А аз казах, че бих искал да вечерям, а тя, тук ли да ви сервираме вечерята, или в локала?, пък аз пламнах целият и рекох, не, искам да вечерям в шамбър сепаре, а тя ме изгледа, подсвирна многозначително и ме попита, макар вече добре да знаеше отговора – а с кого? Посочих към нея и рекох: с вас, а тя, без да спира да върти глава, ми подаде ръка и така, ръка в ръка, ме поведе по тъмен коридор с мъждукащи червени лампи, сетне отвори някаква врата и там имаше канапе, маса и два тапицирани с плюш стола, а светлината струеше някъде изпод корниза на завесата, после, пречупена от тавана, се спускаше надолу като клонки плачеща върба, седнах аз и като попипах парите си, добих кураж, та изрекох, ще вечеряте ли с мен? А какво ще пиете?, а тя вика, шампанско, кимнах с глава, тя плесна с ръце и се появи келнер с бутилка и се зае да я отваря, после я отнесе в малката
стаичка отзад, донесе чаши и наля и аз пиех шампанско и мехурчетата се качваха в носа ми и аз току взема, та кихна, а госпожичката обръщаше чаша подир чаша, беше успяла вече да ми се представи, по едно време рече, че била огладняла, и аз, да, да, донесете ни от най­доброто, което имате, и тя вика, обичала стриди и че тук при тях били пресни, и така ядяхме стриди и поръчахме нова бутилка шампанско, после още една и тя взе да ме милва по косата и ме пита откъде съм, а аз отвърнах, че съм от толкова малко селце, че въглища съм видял за първи път едва лани, това я развесели, та се разсмя и ми вика да се разсъблека, а мен ми горещо, та свалих си аз сакото, а тя вика, че и на нея й било горещо и дали нямало да ми пречи, ако си свали дрехите, и аз й помагах и подреждах дрехите й върху стола, сетне разкопча копчалъка ми и аз вече знаех, че у Райски ще да е не хубаво, не даже прекрасно и разкошно, ами направо райско, хвана с две ръце главата ми и я притисна между гърдите си, а онези ми ти гърди ухаят, притворих очи и сякаш ми се приспа, така прекрасно ухаеха, ами формите им, ами тази нежна кожа, а тя смъкваше главата ми все по­долу и по­долу и вече поемах ароматите на коремчето й, а тя дишаше учестено и това бе тъй забранено прекрасно, че аз не исках нищо друго, само ей това, само ей това и нищо друго, да си изкарвам от парещите кренвирши всяка седмица по осем стотачки, че и повече, имах си прекрасна и възвишена цел, така ме бе поучавал баща ми, винаги да имам цел в живота, само така съм щял да намеря спасение, защото съм щял да имам за какво да живея. А още бяхме едва нейде по средата, Ярушка ми смъкна полека панталона, после долните гащи и заобсипва с целувки слабините ми, и аз изведнъж се разтреперих цял от самата представа какви неща стават у Райски, така се разтреперих, че се свих на кълбо и викам, ама, Ярушке, какво правите? И тя се опомни малко, ама като ме гледаше такъв, как да спре, догде се усетя, бях в устата й, а аз все я оттласквах, но нея вече нищо не можеше да я спре, смучеше здраво и движеше глава нагоре­надолу, а движенията й ставаха все по­бързи и аз престанах да се дърпам и да я отблъсквам, изпънах се целият, хванах я за ушенцата и почувствах как изтичам, как е нещо съвсем различно, отколкото като си го правя сам, как до последната капка, затворила очи, го поема от мен госпожицата с красивите коси, как изпива от мен всичко онова, което инак изпръсквах и отхвърлях с погнуса върху въглищата в мазето или в кърпа в леглото си... после изправи глава и изрече с глас, пропит от умора: а сега ще го направя от любов... но аз бях тъй зашеметен и вече омекнал, че се възпротивих, и викам, ама аз съм гладен, вие не сте ли гладна? И тъй като бях и жаден, грабнах чашата на Ярушка, тя се хвърли към мен, но не успя да ме възпре да не пийна от нея, оставих разочарован чашата, защото в нея нямаше шампанско, ами жълта лимонада, от самото начало беше пила лимонада, заплатена от мен на цената на шампанско, и аз го разбирах едва сега, засмях се и поръчах нова бутилка шампанско, и когато сервитьорът я донесе, сам я отворих и сам налях, после пак ядохме, а някъде отвътре подрънкваше оркестрионът, като изпихме бутилката и аз вече бях позамаян, отново пропълзях по колене и заврях глава в скута на госпожицата, и я зацелувах, заиграх с език по тия нейни прекрасни косъмчета, и нали бях лекичък като перце, госпожицата ме улови под мишниците, издърпа ме връз себе си, разкрачи се и аз като по масло за първи път проникнах в жена, онова, за което толкова бях мечтал, вече бе зад мен, тя ме притискаше към себе си и ми шепнеше да се стискам, да издържа колкото може повече, но аз се заклатих едва два пъти и на третия вече се празнех в топлата й плът, а тя се изви на мост, лежеше така, че с коси и ходила опираше в канапето, а аз лежах върху моста на нейното тяло и до последния момент, докато съвсем омекнах, останах в плен на разтворените й крака, после се свлякох и се излегнах до нея. Тя дишаше дълбоко, беше се отпуснала, опипом намери корема ми и започна да ме милва по него и по цялото тяло... А после дойде време за обличане, дойде време за раздяла и време за плащане, оберкелнерът взе да смята и смята, после ми подаде сметка за седемстотин и двайсет крони, а аз на тръгване взех и дадох още две стотачки на Ярушка, а като излязох от Райски, подпрях се на първия зид и там, в тъмнината, подпрян и унесен, за първи път си дадох сметка какво се върши в тези прекрасни домове, където има госпожички, ала си рекох, вече те знаят, още утре ще дойдеш пак тук и пак ще се правиш на важен, защото им събрах на всички очите, дойдох като пиколо, което разнася топли кренвирши по гарата, а си тръгвах като по-важен от всеки един от господата, които посещаваха „Златна Прага“ и седяха на масата за постоянни посетители, предназначена само за най-изискани господа, само за градския хайлайф...

Бохумил Храбал „Обслужвал съм английския крал“

Слушайте внимателно какво ще ви кажа сега.
Отивам аз в хотел „Прага“, шефът ме пипва за лявото ухо, опъва го здраво и ми вика: „Ти си пиколо тук, така че запомни: нищо не си видял, нищо не си чул! Повтори какво казах!“. Отвърнах му, че нищо нито съм видял, нито съм чул. А той опъва дясното ми ухо и пак вика: „И запомни обаче също, че всичко трябва да виждаш и всичко трябва да чуваш! Повтори какво казах!“. И аз изумен повторих, че всичко ще виждам и всичко ще чувам. Та така започнах работа там. Всяка сутрин в шест бяхме на линия, нещо като малък парад, пристигаше господин хотелиерът, от едната страна на килима стояха оберкелнерът и сервитьорите, най-накрая аз като най-дребен, нали бях пиколо, от другата страна заставаха готвачите и камериерките, и помощник-готвачките, и домакинката, господин хотелиерът минаваше покрай нас и проверяваше дали са ни чисти нагръдниците и реверите на фрака – не дай си боже да имаш леке на фрака или пък да ти липсва някое копче, – дали са ти чисти обувките, чак се навеждаше да помирише дали си си умил краката, след което казваше: „Добър ден, господа, добър ден, дами...“. От този момент нататък ни се забраняваше да разговаряме с когото и да било, сервитьорите ме учеха как се загъват в салфетка ножът и вилицата, чистех пепелниците, всеки ден трябваше да измивам и металното панерче за горещите кренвирши, щото аз носех да продавам на гарата горещи кренвирши, беше ме научил предишният пиколо, който вече не беше пиколо, вече го бяха допуснали в салона, но, господи, как го удари на молби да може и занапред да продава кренвирши на гарата! Чак ми се виждаше странно, но сетне загрях каква е работата. Нищо друго не исках да правя, освен да разнасям покрай влака парещите кренвирши, безброй пъти на ден продавах кренвирш с бяло хлебче за крона и осемдесет, обаче пътниците имаха кой двайсет крони нацяло, кой петдесет, а пък аз все нямах дребни, макар всъщност да имах, и си продавах нататък, докато пътникът се качеше във влака, напираше към прозореца и протягаше ръка, а аз му тиквах най-напред в нея горещия кренвирш и почвах да ровя за дребни по джобовете си, пътникът се развикваше, майната им на дребните, да му върна банкнотите, а аз и тях търсех из джобовете си, без да си давам зор, ръководителят движение междувременно надуваше свирката, аз бавно измъквах банкнотите, влакът вече потегляше, затичвах се успоредно с него и като набереше скорост онзи ми ти влак, вдигах високо ръка и банкнотите почти докосваха пръстите на протегналия ръка пътник, някои така се надвисваха от прозореца, че други от купето трябваше да ги държат за краката, един даже си фрасна главата в пожарния кран, друг пък в един от стълбовете, после пръстите бързо се отдалечаваха, а аз оставах запъхтян с протегната ръка и парите бяха вече мои, едва ли някой пътник щеше да се върне да ги дири, и аз най-сетне си имах свои парички, на месец си докарвах по няколко стотачки, накрая стигнах и до хилядарка, но какво от това – всяка сутрин в шест и всяка вечер шефът проверяваше дали сме си измили краката, а в дванайсет вече трябваше да си бъда в леглото, бях почнал да не чувам, макар да чувах всичко, бях почнал да не виждам, а виждах всичко каквото ставаше наоколо, виждах ред и дисциплина, виждах как шефът е доволен, че между нас цари враждебност, не можеше и дума да става касиерка да отиде на кино със сервитьор, моментално щеше да изхвърчи, знаех вече кои гости влизат в кухнята, коя е масата на постоянните посетители, всеки ден трябваше да мия чашите им, всеки си имаше номер и свой знак – чаша с елен, чаша с виолетки, чаша с изглед от някакво градче, чаши ръбести и чаши тумбести, кана от бяла керамика с марка НВ чак от Мюнхен, та значи, всяка вечер в хотела се събираше така нареченото отбрано общество – нотариусът, началникът на полицейското управление и съдията, ветеринарният лекар и директорът на музикалното училище, фабрикантът Ина, на всички помагах, като си събличаха и обличаха балтоните, а като им носех бирата, всяка чаша трябваше да попадне в ръцете на този, комуто принадлежеше, и все се чудех как тия богаташи могат цяла нощ да си приказват например за туй, че някъде накрай града някога имало някакво си дървено мостче и че край туй мостче преди трийсет години имало топола, и се почваше: един вика, че там никога не е имало никакво мостче, че там винаги я е имало само тополата, друг пък – че там никога не било имало никаква топола и че онуй там не било никакво мостче, ами само дъска с парапет... и тъй с часове си пиеха бирата и дъвчеха тая тема, и се надвикваха, и се ругаеха, но всичко това бе само привидно, защото след като се навикваха до насита един другиго през масата, че там било имало мостче, а не топола, а
тия отсреща възразяваха, че не било мостче, ами топола, си сядаха по местата и всичко си беше наред, караницата беше само колкото да им е по-сладка бирата, друг път пък се препираха коя е най-добрата бира в Чехия и като се почнеше: един вика – противинската, друг – воднянската, трети – пилзенската, четвърти – нимбуркската, пети – крушевицката, крещят един през друг, а инак си се обичаха и се навикваха колкото да правят нещо, та да убият някак вечерта... По едно време околийският началник, докато слагах отпреде му бирата, се наведе и прошепна, че ветеринарят бил видян при госпожичките от „При Райски“, че се качил в стаята на госпожица Ярушка, а пък директорът на прогимназията добави шепнешком, че наистина бил там, ала не в четвъртък, ами още в сряда, ветеринарят де, и не с Ярушка, а с Власта, и цяла вечер приказката се върти все около госпожиците от „При Райски“, кой бил там, пък кой не бил, а на мен, дето ги слушах тъй да бръщолевят, ми бе все тая дали там някъде било имало топола и мостче, или пък мостче и никаква топола, или само топола, или пък дали браницката бира е по‑добра, или противинската, не исках нито да ги чувам, нито да ги виждам, ала отвореше ли се дума за госпожиците от „При Райски“, целият ставах на уши. Броях и преброявах парите си и продавах топлите кренвирши така, че да си изкарам достатъчно пари, за да мога да си позволя да ида в „При Райски“, даже го докарвах и на плач на гарата, и тъй като бях такъв един дребничък, съвършеното пиколо, махваха с ръка и ми оставяха парите си, защото ме мислеха за сираче. И така в мен назряваше план как някоя вечер след единайсет, след като съм си измил вече краката, ще се измъкна от стаичката през прозореца и ще отида в „При Райски“. Началото на него ден в „Златният град Прага“ бе твърде бурно. Преди обяд довтаса компания цигани, бяха добре облечени, явно имаха пари, калайджии, та седнаха и почнаха да поръчват от най‑доброто, което предлагахме, и всеки път, при всяка нова поръчка, си показваха пачките, директорът на музикалното училище седеше до прозореца и тъй като циганите се надвикваха, се премести на маса в средата на ресторанта, като продължи да си чете книгата, трябва да беше твърде интересна тази негова книжка, щото като стана да се премести три маси по‑нататък, не престана да чете, и докато сядаше, пак четеше, напипа стола с ръце и продължи да чете, а аз полирах чашите на редовната клиентела, надигах ги срещу светлината, беше все още предобед, само супички и гулашчета за неколцината гости, но всички келнери, дори да нямаха никаква работа, трябваше да вършат нещо, затова и аз така старателно полирах, оберкелнерът също подреждаше прав вилиците в шкафа за приборите, а сервитьорът пренареждаше приборите по масите, по едно време под прозореца, както си гледах през чашата с изображението на „Златна Прага“, видях да тичат разгневени цигани, да нахълтват в нашата „Златна Прага“ и май още в коридора да изваждат ножове, настана нещо страшно, втурнаха се към калайджиите, а те, като да ги очакваха, скочиха и разместиха масите, нагласяваха ги все пред себе си, за да не ги стигат циганските ножове, и въпреки това двама вече лежаха на пода, в гърба на всеки стърчеше нож, а ония с ножовете замахваха и ръгаха и по ръцете, та масите бяха целите вече в кръв, но господин директорът на музикалното училище продължаваше да си чете книжката, усмихваше се, а оная ми ти циганска вихрушка профуча не край директора, а направо през него, опръскаха с кръв и главата, и книгата му, на два пъти забиха нож в масата му, но директорът продължаваше да си чете, аз самият бях под масата и на четири крака пропълзях до кухнята, а циганите надаваха крясъци и ножовете святкаха, като златни мухи сновяха из въздуха отблясъците им и без да платят, се заизмъкваха заднишком от ресторанта един по един ония ми ти цигани и по всички маси имаше кръв, двама лежаха на пода, а на една маса имаше цели два отрязани пръста и ухо, отсечено с един замах, че и парче месо, та като дойде господин докторът и огледа намушканите и разните отсечени парчетии, разпозна в къса месо отрязан мускул от ръка под рамото, а единственият останал посетител, директорът, улови с ръце главата си, подпря лакти на масата и продължи да си чете книжката, всички останали маси бяха скупчени при входа, така бяха барикадирали изхода и възпрепятстваха отстъплението на калайджиите, та на господин шефа не му остана нищо друго, освен да сложи бялата си жилетка, осеяна с щамповани пчелички, и да излезе пред ресторанта, вдигаше ръце и казваше на пристигащите гости, за съжаление, случи ни се инцидент, ще отворим едва утре. А на мен връчиха окървавените покривки, целите в отпечатъци от длани и пръсти, трябваше да ги отнеса на двора и да загрея големия казан в пералното помещение, домакинката и помощник­готвачката трябваше да преперат всичко и после да го изварят, а аз трябваше да простра покривките, ама нали бях нисичък, не стигах до въжето и с това се зае помощник­готвачката, подавах й мокрите изстискани покривки, стигах й до гърдите, а тя се смееше и си правеше майтап с мен, притискаше гърдите си към лицето ми, уж случайно, ту с едната гърда, ту с другата, положена върху очите ми, затъмняваше света пред мен, всичко бе така уханно, когато сетне се наведеше да вземе покривка от коша, аз можех да надникна по­надолу между полюшващите й се гърди, изправяше се и гърдите й преминаваха от висене в стърчане и домакинката и помощник­готвачката, пустите им женоря, се заливаха в смях и ми викаха, синко, на колко си години, навършил ли си четиринайсет? Кога? После падна здрач и повя ветрец, а прострените покривки на двора изглеждаха като цели преградни стени, паравани, такива правим, когато в ресторанта имаме сватба или частна забава, и всяко нещо пак си беше на мястото, и всичко пак светеше от чистота, навсякъде карамфили, според сезона се доставяше цял кош цветя, и аз отидох да спя, а после, когато всичко утихна, само на двора плющяха покривките, сякаш разговаряха помежду си, дворът бе изпълнен с муселинено сладкодумие, отворих прозореца и се измъкнах навън, после между покривките все покрай прозорците стигнах до портата, преметнах се през оградата и тръгнах по уличката, от фенер към фенер. Изчаквах всеки път в тъмнината да ме подминат нощните минувачи, виждах отдалеч зеления надпис „При Райски“, стоях така и чаках, из утробата на сградата се разнасяше подрънкване на оркестрион, събрах кураж и влязох, там в коридора имаше нещо като гише и аз застанах пред него, а гишето бе тъй високо, че трябваше да се повдигна на пръсти, там седеше госпожа Райска и ми вика: „Какво ще обичате, млади момко?“, а аз отвърнах, че бих искал да се позабавлявам, и тя ми отвори, и аз влязох, там седеше чернокоса госпожица, такава една натъкмена, с прическа, и ме пита какво точно бих искал. А аз казах, че бих искал да вечерям, а тя, тук ли да ви сервираме вечерята, или в локала?, пък аз пламнах целият и рекох, не, искам да вечерям в шамбър сепаре, а тя ме изгледа, подсвирна многозначително и ме попита, макар вече добре да знаеше отговора – а с кого? Посочих към нея и рекох: с вас, а тя, без да спира да върти глава, ми подаде ръка и така, ръка в ръка, ме поведе по тъмен коридор с мъждукащи червени лампи, сетне отвори някаква врата и там имаше канапе, маса и два тапицирани с плюш стола, а светлината струеше някъде изпод корниза на завесата, после, пречупена от тавана, се спускаше надолу като клонки плачеща върба, седнах аз и като попипах парите си, добих кураж, та изрекох, ще вечеряте ли с мен? А какво ще пиете?, а тя вика, шампанско, кимнах с глава, тя плесна с ръце и се появи келнер с бутилка и се зае да я отваря, после я отнесе в малката
стаичка отзад, донесе чаши и наля и аз пиех шампанско и мехурчетата се качваха в носа ми и аз току взема, та кихна, а госпожичката обръщаше чаша подир чаша, беше успяла вече да ми се представи, по едно време рече, че била огладняла, и аз, да, да, донесете ни от най­доброто, което имате, и тя вика, обичала стриди и че тук при тях били пресни, и така ядяхме стриди и поръчахме нова бутилка шампанско, после още една и тя взе да ме милва по косата и ме пита откъде съм, а аз отвърнах, че съм от толкова малко селце, че въглища съм видял за първи път едва лани, това я развесели, та се разсмя и ми вика да се разсъблека, а мен ми горещо, та свалих си аз сакото, а тя вика, че и на нея й било горещо и дали нямало да ми пречи, ако си свали дрехите, и аз й помагах и подреждах дрехите й върху стола, сетне разкопча копчалъка ми и аз вече знаех, че у Райски ще да е не хубаво, не даже прекрасно и разкошно, ами направо райско, хвана с две ръце главата ми и я притисна между гърдите си, а онези ми ти гърди ухаят, притворих очи и сякаш ми се приспа, така прекрасно ухаеха, ами формите им, ами тази нежна кожа, а тя смъкваше главата ми все по­долу и по­долу и вече поемах ароматите на коремчето й, а тя дишаше учестено и това бе тъй забранено прекрасно, че аз не исках нищо друго, само ей това, само ей това и нищо друго, да си изкарвам от парещите кренвирши всяка седмица по осем стотачки, че и повече, имах си прекрасна и възвишена цел, така ме бе поучавал баща ми, винаги да имам цел в живота, само така съм щял да намеря спасение, защото съм щял да имам за какво да живея. А още бяхме едва нейде по средата, Ярушка ми смъкна полека панталона, после долните гащи и заобсипва с целувки слабините ми, и аз изведнъж се разтреперих цял от самата представа какви неща стават у Райски, така се разтреперих, че се свих на кълбо и викам, ама, Ярушке, какво правите? И тя се опомни малко, ама като ме гледаше такъв, как да спре, догде се усетя, бях в устата й, а аз все я оттласквах, но нея вече нищо не можеше да я спре, смучеше здраво и движеше глава нагоре­надолу, а движенията й ставаха все по­бързи и аз престанах да се дърпам и да я отблъсквам, изпънах се целият, хванах я за ушенцата и почувствах как изтичам, как е нещо съвсем различно, отколкото като си го правя сам, как до последната капка, затворила очи, го поема от мен госпожицата с красивите коси, как изпива от мен всичко онова, което инак изпръсквах и отхвърлях с погнуса върху въглищата в мазето или в кърпа в леглото си... после изправи глава и изрече с глас, пропит от умора: а сега ще го направя от любов... но аз бях тъй зашеметен и вече омекнал, че се възпротивих, и викам, ама аз съм гладен, вие не сте ли гладна? И тъй като бях и жаден, грабнах чашата на Ярушка, тя се хвърли към мен, но не успя да ме възпре да не пийна от нея, оставих разочарован чашата, защото в нея нямаше шампанско, ами жълта лимонада, от самото начало беше пила лимонада, заплатена от мен на цената на шампанско, и аз го разбирах едва сега, засмях се и поръчах нова бутилка шампанско, и когато сервитьорът я донесе, сам я отворих и сам налях, после пак ядохме, а някъде отвътре подрънкваше оркестрионът, като изпихме бутилката и аз вече бях позамаян, отново пропълзях по колене и заврях глава в скута на госпожицата, и я зацелувах, заиграх с език по тия нейни прекрасни косъмчета, и нали бях лекичък като перце, госпожицата ме улови под мишниците, издърпа ме връз себе си, разкрачи се и аз като по масло за първи път проникнах в жена, онова, за което толкова бях мечтал, вече бе зад мен, тя ме притискаше към себе си и ми шепнеше да се стискам, да издържа колкото може повече, но аз се заклатих едва два пъти и на третия вече се празнех в топлата й плът, а тя се изви на мост, лежеше така, че с коси и ходила опираше в канапето, а аз лежах върху моста на нейното тяло и до последния момент, докато съвсем омекнах, останах в плен на разтворените й крака, после се свлякох и се излегнах до нея. Тя дишаше дълбоко, беше се отпуснала, опипом намери корема ми и започна да ме милва по него и по цялото тяло... А после дойде време за обличане, дойде време за раздяла и време за плащане, оберкелнерът взе да смята и смята, после ми подаде сметка за седемстотин и двайсет крони, а аз на тръгване взех и дадох още две стотачки на Ярушка, а като излязох от Райски, подпрях се на първия зид и там, в тъмнината, подпрян и унесен, за първи път си дадох сметка какво се върши в тези прекрасни домове, където има госпожички, ала си рекох, вече те знаят, още утре ще дойдеш пак тук и пак ще се правиш на важен, защото им събрах на всички очите, дойдох като пиколо, което разнася топли кренвирши по гарата, а си тръгвах като по-важен от всеки един от господата, които посещаваха „Златна Прага“ и седяха на масата за постоянни посетители, предназначена само за най-изискани господа, само за градския хайлайф...

Сподели в:

Публикувай мнение за книгата

Мнения на читатели

Книга, която едновременно разсмива и разплаква до сълзи! Емоциите ми преминаха от спонтанно хилене, през леко помръкване, до „дълбоки“ сълзи. Уникална и неспирна плодовитостта на езика. В началото я възприех предимно като хумористична книга, към средата – като сатира, осмиваща някои недостатъци на личността и обществото. По-късно - трябваше ми тази „смешна“ книжка, за да си допълня представите от „Доброжелателните“ за нацизма. А краят – разтърсващо за мен преживяване, свързано със силната думичка „катарзис“. Тази година съм имала само още едно толкова силно книжно преживяване (с „Да дойдеш на света“ на М. Мацантини). И друг път сигурно съм чела за подобна „личностна трансформация“, но тук начинът на описването й е големият плюс за мен. Преплитането с кухостта на предвоенния бохемски живот и особено с политическите събития е другият „бонус“, но гротескният подход ме накара да боготворя възможностите на литературата . Около войната нямаше как хуморът да не стане „по-напечен“. И след тези страници, след края на войната, вече не ми идваше отвътре да наричам главния герой Ян „младежът“, стопи се невинността … Разгулен секс, алчност, фалш, притворство в довоенното общество е едно, но кръв, разруха, разселване – съвсем друго… Всички предвоенни прегрешения ми изглеждаха някак „по-ведри“.В последните 30-40 страници авторът не ми даде почивка от емоции. Личностна и национална (наднационална дори) драма в едно – сред кротката природа, далече от напъните на градския живот. Адмирации за преводача. Може би хумор дори още по-трудно се превежда от „обикновена“ проза – има толкова нюанси, тънкости, умалителни думички, простоватия автентичен език на главния герой, безкрайността на абсурда… Но явно и тежките емоции в последните части са предадени перфектно, за да ми окажат толкова силно въздействие.
24.07.2013 г., 20:55 ч.
Лина Rem
Прав сте, текстът никак не е лек;) Благодарим за признанието!
19.11.2012 г., 17:24 ч.
Colibri
Изключителна книга, Храбал е майстор от непреходна класа. Преводът е страхотен, а текстът никак не е лек.
11.11.2012 г., 04:30 ч.
Симеон

Печатно издание

Печатно издание

ISBN
978-619-150-004-8
изчерпана
Цена
9.60 лв.
(12.00 лв.)

* 20% онлайн отстъпка
Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 50 лв. + Еко торбичка
-20%

Отстъпка

Доставка

Издателство „Колибри“
1990-2014 © Всички права запазени