Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Исав
Печатно издание
ISBN
978-619-150-038-3
Цена
13.50 лв.
(18.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (6)
Мнения (5)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
336 гр.
Страници
432
Превод
Емилия Юлзари
Дата на издаване
28 май 2012

Исав

„Исав“ е изграден като разказ за живота на едно наглед обикновено семейство – историята започва в края на Първата световна война в Йерусалим и завършва почти в наши дни в подобно на Нахалал селище в Северна Галилея. Единият клон на рода води началото си от дедушка Михаел, богат руски селянин от Астраханска губерния, който след поклонничество на Божи гроб приема юдаизма и се заселва в Галилея. От своя страна чиракът пекар Авраам Леви, потомствен йерусалимец от сефарадски произход, на връщане от войната случайно среща Сара – едрата, красива и неграмотна дъщеря на доскорошните гои (неевреи). Неспособен да я забрави, той се връща и се жени за нея, отвежда я със себе си в Йерусалим и там Сара ражда близнаци.

Романът на Шалев е разказ за любовта, или по-точно – за множество „любови“: за безграничната и безкористна любов на Сара към Авраам (може би като на Зога към херцог Антон), за превърналата се в пренебрежение и ненавист любов на Авраам към Сара, за безумната, отровена от ревност любов на Лияу към Дудуч (като на Елияу към Мириам), за изродилата се в мания любов на Яков към Лея, за несподелената любов на съседа Бринкер към Сара, за безплодната любов на разказвача към безброй жени „не от нашите“ в далечна Америка и за непозволената любов с братовата му дъщеря Роми (като на херцог Антон и младата баронеса Фребом).

За автора

Меир Шалев е най-популярният съвременен израелски писател. Книгите му са издадени на повече от 20 езика (за пръв път се превежда на български от иврит) и са удостоени с много национални и международни награди – израелските „Бърнстейн“ (1989) и „Бренер“ (2006), италианската „Джулиета“ за любовен роман (1999), Националната американска награда за еврейска книга (2007), престижните израелски национални отличия „Прат“ (2009) за цялостно творчество и „Нюман“ (2011) за най-добър писател на годината.

Шалев е роден през 1948 г. в Нахалал – едно от първите земеделски селища, създадени още преди основаването на Държавата Израел. По-късно семейството (баща му е известният поет и публицист Ицхак Шалев, а майка му е детска поетеса) се премества в Йерусалим. След военната служба, по време на която е ранен при река Йордан, Меир завършва психология в Йерусалимския университет и започва кариерата си като журналист и водещ в радиото и телевизията. И досега, вече посветил се изцяло на литературата, той все още поддържа седмична колонка в масовия всекидневник „Йедиот ахронот“.

Още книги от автора
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Меир Шалев „Исав“

Младият херцог Вилхелм от рода Геслер умря при злополука по време на лов, когато беше едва петгодишен. Дива гъска изпляска с криле, в гъсталака изтрещя изстрел, детето падна на земята, загърчи се и закрещя. Виковете му се разнесоха над прахта, заплетоха се в тръстиките, блъснаха се в стволовете на тополите, но хрътките бяха обучени да откриват само лисици и диви патици и стигнаха до телцето на херцога едва след като беше замряло. Стрелецът, прост овчар, промъкнал се в ловния имот с надеждата да се сдобие с някой и друг фазан, се самоуби същата вечер, обхванат от дълбока скръб, оставяйки след себе си млада вдовица, несвързано писмо на разкаяние и неразрешима загадка – как може човек да се самоубие с два куршума в тила?
Вилхелм бе единият от двама братя близнаци – червенокосо храбро момченце – и още четиригодишен умееше да уцелва вдигнати от скривалищата им бекаси и да пуска в полето ловни соколи и хрътки. Няколко дни преди да бъде убит, бе получил първата си ловна пушка, миниатюра на истинска „манлихера“, изработена от най-добрия майстор на оръжия в Европа – Елияу Натан от Монастир.
От деня на смъртта си мъртвото дете властваше в живота на живите родители. Опечалената майка закупи за огромна сума „Пиета“ на Джанини и я окачи в стаята на загиналия син. Лежеше с часове, свита и сгърчена в малкото му легло, съзерцаваше озареното от сияние тяло на разпнатия и черпеше сили от мощната снага на майка му, известна сред изкуствоведите като „Мадона Робуста“, защото Девата наДжанини беше едра широкоплещеста жена, с малки остри като на юноша гърди и дълги мускулести ръце. Бащата заключи с катинари ловния дом на рода Геслер, запечата портите с восък и се отдаде на други две занятия с благотворно влияние върху мъжката душа – научни изследвания и събирателство. Той записваше крилати фрази, колекционираше миниатюри и микрографии и проучваше явлението стигмата у вярващите католички. Днес е известен като първия, описал случая на Луиз Лато – френска шивачка, от чиито стави на ръцете всеки петък капела кръв.
Братът близнак на Вилхелм, херцог Антон, влизаше при майка си, молеше я да стане от леглото на покойния брат, носеше ѝ цели пакети с любимите ѝ марципани от град Любек, но тя не се поддаваше нито на молбите му, нито на съблазните. Ставаше едва в полунощ и отиваше в пекарната на двореца, там плачеше и ядеше прясно изпечени хлебчета, а ако валеше, излизаше навън, та косата ѝ да се намокри от дъжда. За няколко месеца смъртта на сина ѝ я превърна в дебела жена с вечно зачервени очи и подсмърчащ нос. Нае Ернст Вебер – известен художник на детски портрети – и в продължение на седмици описваше лицето на покойния. Вебер нарисува стотици деца, всичките мъртви, но тя не призна нито едно за свое. Накрая все пак се намери решение – бе извикан френският фотограф Марсел дьо Вин, който засне лицето на майката, докато говореше за сина си, направи съответния ретуш и се получи поразителна прилика с покойния.
Годините минаваха. Бащата и майката живееха всеки затворен в собствената си скръб, а херцог Антон от мило дете се превърна в разглезен и капризен младеж. През целия си живот имаше чувството, че покойният му брат го държи за петата. Не намираше забавление в лова, но се посвети на жени, прищевки и карети. По това време братството и равенството – тези „френски болести“, както ги наричаше старият херцог – вече бяха загубили първоначалното си очарование, но херцог Антон разбираше тези понятия посвоему и без да подбира, даряваше любовта си на девойки от всякакви съсловия – на момичета от простолюдието и на благородни девици – и всички те се радваха на абсолютно равенство в леглото му. Имаше навика да се предлага сам на дамите по банален френски маниер: „Не би ли искала госпожата да преспи с мен?“, но изговаряше думите задъхано и с някаква невинна дързост, притискайки същевременно слабините си към събеседницата си, та да не остане никакво съмнение относно намеренията му.
Херцогът беше щедър и забавен ухажор, твърдеше и дори доказваше, че егоистите са най-добрите любовници, и си създаде име на познавач в областта на изтънчените удоволствия, телесните наслади и пренебрегването на нормите за благоприличие. Нощем спеше в легло, пълно с малки кукли от самурена кожа, чието меко докосване не можеше да се сравни и с най-ласкавия допир, а всяка сутрин, след като старата бавачка напудреше кожата му на най-чувствителните места и го облечеше, в стаята влизаха двама млади слуги с огледала в ръце и започваха бавно-бавно да се въртят, та да може херцогът от всички страни да се огледа в цялото си великолепие. Закуската се поднасяше „точно два часа и половина след изгрев слънце“, затова за правилното водене на домакинството придворният астроном състави специална таблица с часовете на изгревите и тази таблица я проумяваха дори швабските готвачи.
Херцогът се хранеше от чинии, по чиито краища със златни букви бе изписано „Honni soit qui mal y pense“ – „Позор за маловерните“, а взискателността му към прясната храна бе толкова маниакална, че му бе построен специален павилион за хранене: с басейн с течаща вода за отглеждане на змиорки, с малка, излъскана до блясък кошара, в която прекарваха последната си нощ теленца и прасенца, и с пещ от ютландски тухли, загрявана с торф, защото няма нищо по-добро от него за печенето на хлебчета.
Но най-известната засвидетелствана изтънченост на херцог Антон не бе свързана с храненето, а се изразяваше в деликатното и продължително притваряне на клепачите, с което той се освобождаваше от водите си – сякаш благопристойният му лик нямаше нищо общо с дейността нанизшите части на тялото. Заради тази му привичка на мраморния под в тоалетната стаичка винаги падаха по няколко капки, а докато бе дете, бавачката бе задължена да придържа мъничкия признак на мъжественост и да го насочва правилно при ходенето по малка нужда. Когато херцогът бе настоял подобна практика да продължи и в зряла възраст, тази му чудатост придоби широка известност и се превърна в една от най-забавните и приятни услуги в най-отбраните публични домове в Европа. В Полша бе наречена „Имаме си малка лейка“, в Испания – „Слепият бик“, във Франция – „Изстрел в мрака“, а във виенските заведения се наричаше просто „Херцогът и неговата бавачка“. Всички тези факти са потвърдени и документирани, а невярващите могат да ги намерят в книгата на Колдуел и Мартен „Начин на живот в европейските дворци през ХІХ век“, макар че на историческите хроники, както и на книгата на тези двамата, не бива сляпо да се вярва.

Меир Шалев „Исав“

Младият херцог Вилхелм от рода Геслер умря при злополука по време на лов, когато беше едва петгодишен. Дива гъска изпляска с криле, в гъсталака изтрещя изстрел, детето падна на земята, загърчи се и закрещя. Виковете му се разнесоха над прахта, заплетоха се в тръстиките, блъснаха се в стволовете на тополите, но хрътките бяха обучени да откриват само лисици и диви патици и стигнаха до телцето на херцога едва след като беше замряло. Стрелецът, прост овчар, промъкнал се в ловния имот с надеждата да се сдобие с някой и друг фазан, се самоуби същата вечер, обхванат от дълбока скръб, оставяйки след себе си млада вдовица, несвързано писмо на разкаяние и неразрешима загадка – как може човек да се самоубие с два куршума в тила?
Вилхелм бе единият от двама братя близнаци – червенокосо храбро момченце – и още четиригодишен умееше да уцелва вдигнати от скривалищата им бекаси и да пуска в полето ловни соколи и хрътки. Няколко дни преди да бъде убит, бе получил първата си ловна пушка, миниатюра на истинска „манлихера“, изработена от най-добрия майстор на оръжия в Европа – Елияу Натан от Монастир.
От деня на смъртта си мъртвото дете властваше в живота на живите родители. Опечалената майка закупи за огромна сума „Пиета“ на Джанини и я окачи в стаята на загиналия син. Лежеше с часове, свита и сгърчена в малкото му легло, съзерцаваше озареното от сияние тяло на разпнатия и черпеше сили от мощната снага на майка му, известна сред изкуствоведите като „Мадона Робуста“, защото Девата наДжанини беше едра широкоплещеста жена, с малки остри като на юноша гърди и дълги мускулести ръце. Бащата заключи с катинари ловния дом на рода Геслер, запечата портите с восък и се отдаде на други две занятия с благотворно влияние върху мъжката душа – научни изследвания и събирателство. Той записваше крилати фрази, колекционираше миниатюри и микрографии и проучваше явлението стигмата у вярващите католички. Днес е известен като първия, описал случая на Луиз Лато – френска шивачка, от чиито стави на ръцете всеки петък капела кръв.
Братът близнак на Вилхелм, херцог Антон, влизаше при майка си, молеше я да стане от леглото на покойния брат, носеше ѝ цели пакети с любимите ѝ марципани от град Любек, но тя не се поддаваше нито на молбите му, нито на съблазните. Ставаше едва в полунощ и отиваше в пекарната на двореца, там плачеше и ядеше прясно изпечени хлебчета, а ако валеше, излизаше навън, та косата ѝ да се намокри от дъжда. За няколко месеца смъртта на сина ѝ я превърна в дебела жена с вечно зачервени очи и подсмърчащ нос. Нае Ернст Вебер – известен художник на детски портрети – и в продължение на седмици описваше лицето на покойния. Вебер нарисува стотици деца, всичките мъртви, но тя не призна нито едно за свое. Накрая все пак се намери решение – бе извикан френският фотограф Марсел дьо Вин, който засне лицето на майката, докато говореше за сина си, направи съответния ретуш и се получи поразителна прилика с покойния.
Годините минаваха. Бащата и майката живееха всеки затворен в собствената си скръб, а херцог Антон от мило дете се превърна в разглезен и капризен младеж. През целия си живот имаше чувството, че покойният му брат го държи за петата. Не намираше забавление в лова, но се посвети на жени, прищевки и карети. По това време братството и равенството – тези „френски болести“, както ги наричаше старият херцог – вече бяха загубили първоначалното си очарование, но херцог Антон разбираше тези понятия посвоему и без да подбира, даряваше любовта си на девойки от всякакви съсловия – на момичета от простолюдието и на благородни девици – и всички те се радваха на абсолютно равенство в леглото му. Имаше навика да се предлага сам на дамите по банален френски маниер: „Не би ли искала госпожата да преспи с мен?“, но изговаряше думите задъхано и с някаква невинна дързост, притискайки същевременно слабините си към събеседницата си, та да не остане никакво съмнение относно намеренията му.
Херцогът беше щедър и забавен ухажор, твърдеше и дори доказваше, че егоистите са най-добрите любовници, и си създаде име на познавач в областта на изтънчените удоволствия, телесните наслади и пренебрегването на нормите за благоприличие. Нощем спеше в легло, пълно с малки кукли от самурена кожа, чието меко докосване не можеше да се сравни и с най-ласкавия допир, а всяка сутрин, след като старата бавачка напудреше кожата му на най-чувствителните места и го облечеше, в стаята влизаха двама млади слуги с огледала в ръце и започваха бавно-бавно да се въртят, та да може херцогът от всички страни да се огледа в цялото си великолепие. Закуската се поднасяше „точно два часа и половина след изгрев слънце“, затова за правилното водене на домакинството придворният астроном състави специална таблица с часовете на изгревите и тази таблица я проумяваха дори швабските готвачи.
Херцогът се хранеше от чинии, по чиито краища със златни букви бе изписано „Honni soit qui mal y pense“ – „Позор за маловерните“, а взискателността му към прясната храна бе толкова маниакална, че му бе построен специален павилион за хранене: с басейн с течаща вода за отглеждане на змиорки, с малка, излъскана до блясък кошара, в която прекарваха последната си нощ теленца и прасенца, и с пещ от ютландски тухли, загрявана с торф, защото няма нищо по-добро от него за печенето на хлебчета.
Но най-известната засвидетелствана изтънченост на херцог Антон не бе свързана с храненето, а се изразяваше в деликатното и продължително притваряне на клепачите, с което той се освобождаваше от водите си – сякаш благопристойният му лик нямаше нищо общо с дейността нанизшите части на тялото. Заради тази му привичка на мраморния под в тоалетната стаичка винаги падаха по няколко капки, а докато бе дете, бавачката бе задължена да придържа мъничкия признак на мъжественост и да го насочва правилно при ходенето по малка нужда. Когато херцогът бе настоял подобна практика да продължи и в зряла възраст, тази му чудатост придоби широка известност и се превърна в една от най-забавните и приятни услуги в най-отбраните публични домове в Европа. В Полша бе наречена „Имаме си малка лейка“, в Испания – „Слепият бик“, във Франция – „Изстрел в мрака“, а във виенските заведения се наричаше просто „Херцогът и неговата бавачка“. Всички тези факти са потвърдени и документирани, а невярващите могат да ги намерят в книгата на Колдуел и Мартен „Начин на живот в европейските дворци през ХІХ век“, макар че на историческите хроники, както и на книгата на тези двамата, не бива сляпо да се вярва.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Сред едно от любимите ми издателства сте ми, но това е вече 4-тата книга, която ми се разпада в ръцете. Чета внимателно, държа на книгите повече отколкото на каквото и да било друго, дори ги чета с подвързия, но напоследък качеството ви се влошава. :( Не знам на какво се дължи, но се ядосах, защото тази книга преди малко започна да се разлепя от корицата на две части и след 10 минутки листата й започнаха да се отделят?!?!?! С уважение: Н. Узунов
Един шедьовър ... този автор има толкова голям капацитет, че като го чета знам, че никога няма да успея да напиша книга :) Супер, заслужава си всяка минута
Привет, Колибри, Дали се предвижда да издавате нещо друго на Шалев, а "Любовите на Юдит" не я откривам и в антикварните книжарници даже. Благодарим ви за издаването на Исав разбира се :)

Оценка: +1

Да, Таня, това е една от най-обичаните му творби, насладете й се!
Само да кажа, че това не е първият, преведен на български роман на Меир Шалев. През 2002 година излезе една прекрасна негова книга - "Любовите на Юдит"... ако и този роман е толкова добър, чудесно!
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-038-3
Купи
Цена
13.50 лв.
(18.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени