Сесилия Ахърн -

Дневник на утрешния ден

Дневник на утрешния ден

 

Формат: 13/20 | Страници: 272 | Мека корица | Тегло: 270 гр.

 

5.00 лв. \ Цена с 0% отстъпка: 5,00 лв. CartКупи

 

ISBN: 978-619-150-013-0     Дата на издаване: 7-05-12

 

Превод: Теменуга Трифонова

 

Още заглавия от
Сесилия Ахърн
Допълнително за
Сесилия Ахърн и книгата

Тамара Гудуин е родена в богато семейство, в къща палат и никога не се е замисляла за утрешния ден. Но внезапно баща ѝ умира и животът на Тамара и майка ѝ се преобръща. Наследили само дългове, те са принудени да отидат при роднини. Сгушена до замъка Килсейни, тяхната портиерска къщичка е свят, коренно различен от начина на живот, с който е свикнала Тамара. Майка ѝ се е затворила в скръбта си и девойката, останала самотна, копнее да се върне в Дъблин.

Когато край Килсейни минава пътуваща библиотека, Тамара е заинтригувана. Погледът ѝ попада върху голяма книга с кожена подвързия, заключена с катинар. С малко помощ Тамара успява да я отвори и онова, което прочита между страниците, разтърсва света ѝ из основи. Книгата се оказва дневник на бъдещето, който по магически и увлекателен начин ѝ разкрива тайните от миналото на семейството и без да я предпазва от грешките на настоящето, ѝ показва, че понякога е необходимо да видим утрешния ден, за да разберем днешния.

Сесилия  Ахърн

Сесилия Ахърн

Преди да започне кариерата си на писател, ирландската авторка Сесилия Ахърн (р. 1981 г.) завършва журналистика и връзки с медиите. На 21 години написва първия си роман „P.S. Обичам те!“, който незабавно става международен бестселър и е филмиран с Хилъри Суонк в главната роля. Следващите ѝ романи – „Където свършват дъгите“, „Ако можеше да ме видиш
сега“, „Място, наречено ТУК“, „Благодаря за спомените“ и „Подаръкът“ – неизменно оглавяват класациите за бестселъри. Книгите ѝ са издадени в 46 страни и общо са продадени над 10 милиона екземпляра. Сесилия Ахърн е също така съавтор на наградения комедиен сериал „Коя е Саманта?“. През 2008 г. печели наградата „Най-добър млад писател“ на списание Glamour. Сесилия живее със семейството си в Дъблин, Ирландия. 

Сесилия Ахърн Дневник на утрешния ден

Казват, че една история изгубва по нещо с всяко разказване. Ако това е така, то тази история не е изгубила нищо, защото се разказва за първи път.
Тази история е такава, че ще накара някои хора да забравят недоверието си. Ако аз не бях аз и това не се случваше на мен, и аз щях да бъда сред тях.
Мнозина обаче ще повярват лесно, защото тяхното съзнание е отворено; отключено от онзи ключ, който кара хората да вярват. Тези хора или са родени така, или като бебета, когато съзнанието им е като малка цветна пъпка, се радват на грижи, докато листенцата им се отварят бавно и се подготвят да бъдат хранени от самата природа на живота. Докато дъждът вали и слънцето грее, те растат и растат, и растат; с така отворено съзнание, те живеят своя живот, като разбират и приемат, виждат светлина там, където цари мрак, виждат възможност в задънените улици, усещат вкуса на победата, когато другите плюят горчилката на поражението, съмняват се, когато другите приемат нещо. Просто не са така обръгнали, не са така цинични. Не са така склонни да се предадат. Съзнанието на някои хора се отваря по-късно в живота, след трагедия или триумф. И двете могат да послужат като ключа, който ще отключи капака на всезнаещата кутия, за да приемат неизвестното, да кажат сбогом на прагматизма и праволинейността.
Но има и такива, чието съзнание е просто букет от стъбла, които напъпват с усвояването на нова информация – нова пъпка за всеки нов факт, – но тези пъпки никога не се разтварят, никога не разцъфват. Това са хората на главните букви и точките, но никога на въпросителните и многоточията...
Моите родители бяха точно от този тип хора. От всезнаещите. От типа „ако не го пише в някоя книга и не съм го чувал преди, това е абсурд“. Праволинейни мислители с глави, пълни с пъпки в най-прекрасни цветове, съвършено подкастрени и сладко ухаещи, но пъпки, които никога не се отваряха, никога не ставаха толкова леки и фини, че да танцуват на вятъра; изправени и стегнати, съвсем обикновени, те си оставаха пъпки, докато умрат.
Е, майка ми не е умряла.
Още не. Не и в медицинския смисъл на думата, но макар че не е умряла, не може да се каже, че живее. Тя е като ходещ труп, който измънква нещо от време на време, сякаш за да провери дали е жив. Отдалече човек би помислил, че е добре. Но отблизо се вижда, че яркорозовото червило е леко неравно, че очите й са уморени и бездушни, като къща в студиото на някое телевизионно шоу – само фасада, а зад нея нищо. Движи се из къщата, минавайки от стая в стая, облечена в халат със свободно полюшващи се широки ръкави, сякаш е южняшка красавица в имение от „Отнесени от вихъра“, която се тревожи за това, че ще се тревожи за всичко утре. Въпреки че се носи грациозно като лебед между стаите, тя рита яростно под повърхността, мята се, опитвайки се да задържи главата си над водата, и от време на време ни показва паникьосана усмивка, за да ни даде да разберем, че все още е тук, макар че това не ни убеждава.
Ох, не я виня. Сигурно е страхотен лукс да изчезнеш като нея и да оставиш другите да оправят бъркотията и да спасят останките от живота.
Още не съм ви казала нищо, вероятно сте много объркани.
Казвам се Тамара Гудуин. Гудуин – добра печалба. Една от тези ужасни фрази, които ненавиждам. Или е печалба, или не е. Като „лоша загуба“, „горещо слънце“ или „много мъртъв“. Две думи, ненужно събрани заедно, за да кажат нещо, което може да се каже само с втората. Понякога, когато казвам името си на хората, изпускам едната сричка: Тамара Гуд, в което има известна ирония, защото никога не съм била „добра“, или Тамара Уин, което подигравателно предполага късмет, какъвто просто нямам.
На шестнайсет години съм или поне така ми казват. Сега се съмнявам във възрастта си, защото се чувствам на два пъти по толкова. На четиринайсет се чувствах четиринайсетгодишна. Държах се като единайсетгодишна и исках да съм на осемнайсет. Но през последните няколко месеца остарях с няколко години. Възможно ли е това? Затворените пъпки ще поклатят глава за не, онези с отворено съзнание ще кажат може би. Ще кажат, че всичко е възможно. Да, ама не. Не всичко е възможно.
Не е възможно да съживя баща си. Опитах се, когато го намерих да лежи мъртъв на пода в офиса си – много мъртъв наистина – с посиняло лице, празна опаковка от хапчета до него и празна бутилка от уиски на бюрото. Не знаех какво правя, но притиснах устните си до неговите въпреки всичко и взех да натискам гърдите му яростно. Това не помогна.
Не помогна и това, че майка ми се хвърли върху ковчега му на гробищата по време на погребението и взе да вие и да драска лакираното дърво, докато го спускаха в земята, която, между другото, беше доста снизходително покрита с изкуствена зелена трева, сякаш целяща да ни залъже, че не го спускаха в червивата пръст за вечни времена. Въпреки че се възхищавам на мама за опита, сривът й и на гроба не го върна.
Не успяха да го върнат и безкрайните истории за него, споделени на приема след това, по време на конкурса за разказ на тема „Кой познава Джордж най-добре“, където приятели и близки се държаха като в телевизионно състезание, готови да скочат с: „Мислите, че това е смешно, чакайте да чуете това...“, „Веднъж Джордж и аз...“, „Няма да забравя, когато Джордж каза...“ Всички бяха толкова нетърпеливи, че накрая започнаха да говорят един през друг и да леят сълзи и червено вино върху новия персийски килим на мама. Стараеха се много, личеше си, и в известен смисъл той почти беше в стаята, но историите им не го върнаха.
Не се получи и когато мама откри, че личните финанси на татко бяха в почти същото състояние като него. Той беше фалирал; банката вече беше задействала процедурата за придобиване на къщата ни и всички други имоти, които той притежаваше, което принуди мама да продаде всичко – всичко, – което притежавахме, за да изплати дълговете. Той и тогава не се върна, за да ни помогне. Така се убедих, че си е отишъл. Наистина си беше отишъл. Мислех си, че щом ни остави да преживеем всичко това сами – щом ме остави да вдишвам въздух в умрялото му тяло, щом остави мама да дращи по ковчега му пред всички и щом позволи да ни отнемат всичко, което притежавахме, значи наистина си беше отишъл завинаги.
Беше добро решение от негова страна да пропусне всичко това. Беше толкова ужасно и толкова унизително, колкото съм сигурна, че се е боял, че ще бъде.
Ако моите родители имаха цъфтящи пъпки, тогава може би, но само може би, щяха да избегнат всичко това. Но те нямаха. Нямаше никаква светлина в края на тунела или ако имаше, тя беше от приближаващ се влак. Нямаше никакви други възможности, никакви други начини да се действа. Те бяха практични, а нямаше практично решение. Само вярата и надеждата, и някаква религиозност биха могли да помогнат на баща ми. Но той не притежаваше такива и затова, когато направи онова, което направи, на практика повлече всички нас в гроба заедно със себе си.
Смайва ме как смъртта, която е толкова мрачна и окончателна, може да хвърли светлина върху характера на човек. Прекрасните истории, които чух за татко през онези седмици, бяха безкрайни и трогателни. Бяха утешителни и ми харесваше да ги слушам в захлас, но ако трябва да съм честна, се съмнявах дали са верни. Татко не беше добър човек. Аз го обичах, разбира се, но знам, че не беше добър човек. С него рядко си говорехме, а когато го правехме, спорехме за нещо или той ми даваше пари, за да му се махна от главата. Той беше раздразнителен, често се сопваше, беше избухлив, налагаше мнението си на другите и беше доста арогантен. Караше хората да се чувстват неудобно, по-нисши, и това му доставяше удоволствие. В ресторант връщаше пържолата си три или четири пъти само за да види как се поти сервитьорът. Поръчваше най-скъпата бутилка вино и след това заявяваше, че то е корково само за да тормози ресторантьора. Оплакваше се на полицията от силния шум от партитата на нашата улица, какъвто изобщо не се чуваше, и ги разваляше само защото ние не бяхме поканени.
Не казах нищо от тези неща на погребението му, нито на приема у дома след това. Всъщност изобщо не казах нищо. Изпих бутилка червено вино съвсем сама и накрая повърнах на пода до бюрото на татко, където беше умрял той. Мама ме намери там и ме зашлеви през лицето. Каза, че съм я съсипала. Не разбрах дали имаше предвид постелката, или паметта на татко, но, така или иначе, бях сигурна, че той сам беше съсипал и двете.
Не изсипвам цялата си омраза върху баща си. Аз бях ужасен човек. Бях възможно най-лошата дъщеря. Те ми дадоха всичко, а аз рядко съм им казвала благодаря. Или ако съм го казала, едва ли съм го мислила. Всъщност не мисля, че знаех какво означава. „Благодаря“ означава, че оценяваш нещо. Мама и татко постоянно ми говореха за гладуващите деца в Африка, сякаш това беше начин да ме накарат да ценя нещо. Като гледам назад, осъзнавам, че най-добрият начин да ме накарат да оценя нещо е бил може би да не ми дават всичко.
Живеехме в съвременен палат с площ 650 квадратни метра, с шест спални, басейн, тенис корт и частен плаж в Килайни, графство Дъблин, в Ирландия. Моята спалня беше на противоположния край на къщата спрямо тази на родителите ми и имаше балкон с изглед към плажа, който не мисля, че някога поглеждах. Към стаята имаше баня с душ и джакузи, с плазмен телевизор – „Тайлвижън“, ако трябва да сме точни, – в стената над ваната. Имах гардероб, пълен с дизайнерски чанти, компютър, „Плейстейшън“ и легло с балдахин. Щастливка.
А сега още една истина: аз бях кошмарна дъщеря. Бях груба, отвръщах, очаквах всичко наготово и дори още по-зле – мислех, че заслужавам всички тези неща само защото всички, които познавах, ги имаха. И за миг не ми хрумваше, че и те може би не ги заслужаваха особено.
Открих начин да се измъквам от стаята си нощем и да излизам, за да се срещам с приятелите си; спусках се от балкона по водосточната тръба върху покрива на басейна и след това ми оставаха няколко лесни крачки до земята. На нашия частен плаж имаше едно място, където с приятелите ми се събирахме да пием. Момичетата обикновено пиехме „Кукленски коктейли“ – съдържанието на шкафовете с напитки на родителите ни, смесено в една пластмасова бутилка. Като отсипвахме по няколко сантиметра от всяка бутилка, нямаше да заподозрат нищо. Момчетата пиеха какъвто сайдер докопаха. Също така се забавляваха с което момиче докопаха. Това обикновено бях аз. Имаше едно момче, Джони, което откраднах от най-добрата си приятелка Зоуи – баща му беше известен актьор и, признавам си, само заради това му позволявах да си пъха ръката под полата ми за около половин час всяка нощ. Въобразявах си, че един ден ще имам шанса да се срещна с баща му. Но това никога не стана.
Родителите ми смятаха, че е важно за мен да видя света и как живеят другите хора. Все ми повтаряха каква щастливка съм, че живея в голямата си къща край морето, и за да ми помогнат да оценя света, прекарвахме летата в нашата вила в Марбеля, Коледа във вилата ни във Вербие, а Великден в „Риц“ в Ню Йорк, на шопинг пътешествие. Розов кабриолет „Мини Купър“ с името ми очакваше да навърша седемнайсет години, а един приятел на баща ми, който имаше звукозаписно студио, чакаше да ме чуе да пея, за да подпише евентуално договор с мен. Макар че, след като усетих ръката му на задника си, не исках да оставам нито миг сама с него. Нито дори за да стана известна.
Мама и татко посещаваха благотворителни събития през цялата година. Мама харчеше повече пари за роклите си, отколкото струваха кувертите, и два пъти в годината изпращаше импулсивните си покупки, които никога не обличаше, на снаха си Розалин, която живееше в провинцията – в случай че на Розалин й се приискаше да дои крави в лятна рокля „Пучи“.
Сега знам – сега, когато сме вече вън от света, в който живеехме някога, – че не бяхме много добри хора. Мисля, че майка ми някъде под безизразната си повърхност също го знае. Не бяхме зли хора, просто не бяхме добри. Не предлагахме нищо на никого в света, а взимахме страшно много.
Но не заслужавахме това.
Преди никога не мислех за утрешния ден. Живеех в сегашния момент. Исках това сега, исках онова сега. Последния път, когато видях баща си, му се развиках и му казах, че го мразя, след което тръшнах вратата в лицето му. Никога не се връщах назад и никога не излизах от малкия си свят, за да се замисля какво, по дяволите, правя или казвам и как то наранява другите. Казах на татко, че не искам да го видя никога повече, и не го видях повече. Изобщо не се замислих за следващия ден или за възможността тези думи да са последните ми думи към него и този миг да е последният ми миг с него. Това е голямо бреме. Има много неща, за които трябва да си простя. Нужно е време.
Но сега, заради смъртта на татко и заради това, което искам да споделя с вас, нямам друг избор, освен да мисля за утрешния ден и за всички хора, които той засяга. Сега съм щастлива, когато се събудя сутрин, че има утрешен ден.
Аз изгубих баща си. Той изгуби своите утрешни дни и аз изгубих всички утрешни дни с него. Може да се каже, че сега ги оценявам, когато идват. Сега искам да ги превърна в най-доброто, което биха могли да бъдат.

За да намерят мравките най-безопасния път до храната, една от тях тръгва напред сама. Когато тази мравка намери пътечката, оставя химическа следа, за да могат другите да я последват. Ако настъпите върволица от мравки или, не толкова психарски, ако прекъснете химическата им следа по някакъв начин, това ги подлудява. Мравките, останали назад, започват да се лутат обезумели от паника и да търсят следата. Обичам да ги гледам как отначало са напълно дезориентирани, тичат насам-натам, блъскайки се една в друга, докато се опитват да разберат накъде трябва да вървят, след това се прегрупират, реорганизират се и в крайна сметка продължават по пътя си в колона, сякаш нищо не се е случило.
Паниката им ми напомня за мама и мен. Някой развали нашата колона, отне ни водача, прекъсна следата и в живота ни настана пълен хаос. Мисля – надявам се, – че с времето ще открием отново правилния път. Нужен е един, който да поведе останалите. Струва ми се, като гледам как мама седи и не помръдва, че ще трябва аз да тръгна напред сама.
Вчера наблюдавах една синя муха. Опитвайки се да избяга от всекидневната, тя упорито летеше към прозореца и удряше главата си в стъклото отново и отново. После спря да се изстрелва като ракета и се залепи за едно малко стъкло, бръмчейки, сякаш беше изпаднала в паника. Беше тъжно да я гледам, още повече че ако беше литнала малко по-нависоко, към горния край на прозореца, щеше да се освободи. Но тя продължаваше да прави едно и също нещо отново и отново. Представях си как се отчайваше, защото виждаше дърветата, цветята, небето, но не можеше да стигне до тях.
Опитах се да й помогна няколко пъти, да я насоча към отворения прозорец, но тя политаше из стаята, далече от мен. Накрая се връщаше на същия прозорец и имах чувството, че я чувах как казва: „Ох, нали оттук влязох...“
Чудя се дали, наблюдавайки я от фотьойла, правя същото, което прави Бог, ако има Бог. Седи си и вижда голямата картина точно както аз виждах, че ако мухата се мръднеше към горния край на прозореца, щеше да бъде свободна. Изобщо не беше в капан, просто търсеше изход на погрешното място. Чудя се дали Бог вижда изход за мен и мама. Ако аз мога да видя отворения прозорец за мухата, Бог може да види утрешните дни за мен и мама. Тази идея ме успокоява.
Е, успокояваше ме, преди да изляза от стаята и връщайки се няколко часа по-късно, да намеря мъртва синя муха на перваза на прозореца. Може би не беше онази, но все пак...
Тогава, за да ви покажа къде е умът ми в момента, се разплаках... После се ядосах на Бог, защото за мен смъртта на синята муха означаваше, че мама и аз можеше никога да не намерим изход от тази бъркотия. Каква полза има да си толкова далече, че да можеш да виждаш всичко, ако не правиш нищо, за да помогнеш?

4 Мнения
 
Оценка

ЗМ (20.06.2012 г., 17:26 ч.)

Благодаря, че въпреки всичко сте я пуснали в ел. вариант! Купувам я веднага!:))

 
Оценка

perla333 (18.05.2012 г., 20:12 ч.)

Със сигурност ще си я взема :) Това е книга, която от много време искам да прочета :)

 
Оценка

Colibri (17.05.2012 г., 20:42 ч.)

Не, не се предвижда електронен вариант засега. Поздрав!

 
Оценка

ЗМ (9.05.2012 г., 18:52 ч.)

Ще я пуснете ли в ел. вариант?

Публикувай мнение за книгата


Тази книга е налична и в дигитален ePub формат.

Цена: 9.00 лв.

CartКупи е-книга