Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Когато се появи детето

Печатно издание

ISBN
978-619-150-023-9
Цена
12.00 лв.
(15.00 лв.)
Купи

* 20% онлайн отстъпка
Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 50 лв. + Еко торбичка
-20%

Информация

Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
350 гр.
Страници
448
Превод
Гриша Атанасов
Дата на издаване
09 април 2012

Когато се появи детето

„Когато се появи детето“ е заглавието на популярна ежедневна рубрика в Радио „Франс Eнтер“, излъчвана от 1976 до 1978 г., в която Франсоаз Долто отговаря на писма на слушатели. Темите са разнообразни, препоръките – конкретни, основани на богатия й опит на психоаналитик. От първата глътка въздух до встъпването в зрелостта, от „необяснимите“ реакции на бебето до сложния свят на юношата, от хигиенните навици и подреждането на играчките до пробуждането на сексуалността – няма незасегнат проблем, с който биха могли да се сблъскат родители, баби и дядовци, учители, педагози. Без претенцията да дава рецепти, Долто откликва с полезни съвети и напътствия. И с едно общо послание, което се съдържа във всеки ред на живия диалог. Детето не е нечие притежание, а самостоятелно същество, чиито пориви и желания трябва да бъдат чувани, разбирани и зачитани. Възпитава се с думи, с обич и търпение, с пример, не с нервност, принуда и насилие. Разговорът, общуването е пътят към сърцето на малкия човек, за да израсне той като пълноценна личност и да открие своето място и призвание в обществото. Франсоаз Долто предлага ценен източник на модели за възпитателно поведение, за мъдри отговори на предизвикателствата, които децата непрестанно поднасят на възрастните.

Заповядайте на Дни на Франсоаз Долто в България.

За автора

Франсоаз  Долто

Франсоаз Долто

Франсоаз Долто (1908-1988) е една от големите фигури на френската и на световната психоаналитична наука. Трудовете й са станали класически, а оригиналният й принос към познанието за дълбинното у човека е вън от съмнение.

Долто завършва медицина и специализира детска психиатрия. Подлага се на психоанализа още преди да се омъжи и да роди трите си деца, след което посвещава живота и кариерата си на всичко, свързано с лечението, профилактиката и възпитанието на децата, като едновременно практикува, пише и активно поддържа „детската кауза“.

Идеите си развива в дипломната си работа „Психоанализа и педиатрия“ и в книгите си „Детство“, „Каузата на децата“, „Всичко е език“, „Евангелието и рискът от психоанализата“, „Играта на желанието“, „Трудно е да се живее“.

Последователка на Фройд, съратничка и приятелка на Жак Лакан, макар и да е една от основателките на Парижката психоаналитична школа, Долто трудно може да бъде причислена към определена тенденция - тя заема в науката свое собствено самобитно място.

Още заглавия от същия жанр

Откъс

Франсоаз Долто Когато се появи детето

Франсоаз Долто, вие сте психоаналитик, но в случая няма да предлагате специализирани консултации. Така ли смятате?

Точно така. Макар и, както казвате, да съм психоаналитик, се надявам, че имам и здрав разум и че съм в състояние да помогна на родителите при някои затруднения у децата им, заради които се налага по-късно да ги водят на лекар, на психиатър. Има много такива признаци, които нито родителите, нито лекарите вземат на сериозно. Родителите
разбират само че е възникнал някакъв проблем – детето им се е променило. Те биха желали да знаят как да постъпят и твърде често могат да се досетят сами, ако помислят малко. Аз искам именно това – да им помогна да мислят.

Наистина, по-добре е да се предотвратява, отколкото да се лекува. Но, от друга страна, родителите изживяват не само драми – идването на детето е и източник на
радост и щастие. Затова трябва да разбираме децата,което невинаги става.

Най-често родителите ги приемат с радост. Ала вижте какво се получава – чакали са бебето и то се ражда, момче или момиче. Предпочитали са по-скоро момиче, но се е родило момче. Искали са момче, а е момиче... Като се прибави, че в семейството не са само родителите, там са и бабата и дядото, и особено по-големите деца... Това събитие – появата на новодошлото – е малка драма за поотрасналите деца. Държа дори да подчертая, че липсата на ревност, когато детето е между година и половина и четири години, е крайно лош признак – по-голямото дете трябва да показва ревност, защото за него това е проблем, то вижда за първи път всички да се възхищават от някой по-малък от него. „Значи, трябва да се правя на бебе, за да ми се възхищават?“ Досега си е мислело, че ще го одобряват, ако се държи като голям, като голямо момче или момиче. Смятам, че на родителите е нужно да се помага от самия момент на появата на бебето им, тъй като в следващите месеци всичко става далеч по-сложно.

Споменахте за здравия разум. Вярно е, че понякога малко здрав разум позволява да се намери изход от ситуации, които първоначално изглеждат много объркани и трудно разрешими. Може би ще успеем да го илюстрираме с конкретен пример.

Добре е да се знае, че детето, което реагира неочаквано, винаги има причина. Говори се за капризи – капризите се вкореняват, защото ги наричаме капризи. Всъщност щом детето изведнъж реагира неочаквано, по начин, който смущава околните, трябва да разберем какво става. На улицата то не ще да върви – може би не иска тези обувки или не му харесва да ходи по този тротоар, може би крачим твърде бързо или е трябвало да вземем количката, а сме решили, че е достатъчно голямо, за да мине без нея: „Изкара добре лятото, вече стъпва здраво на крачетата си...“. Съвсем не! Когато след лятото се озовава на старото място, малкото човече си иска количката, настоява всичко да бъде както преди. Това няма да продължи дълго. Според мен капризите идват от неразбирането на детето – то престава да разбира себе си, защото възрастният не го разбира. Ето кое е въпрос на здрав разум. Виждала съм много деца, които капризничат. Така става с всяко живо и интелигентно дете, което се мъчи да обясни какво изпитва или желае, ала не знае как – тогава започва да мрънка, да се дърпа, да крещи и... всички наоколо започват да крещят. Не е този начинът, по който би следвало да се действа. Трябва да се опитаме да го разберем, да си кажем: „Не може да няма някаква причина. Не я виждам, но нека да помисля!“. И преди всичко да не драматизираме веднага нещата.

Има едно събитие, което засяга всички семейства с деца на училищна възраст – началото на учебната година. За малкото дете действително е голямо събитие да излезе от семейния кръг, да се озове на непознато място, да се срещне с нови хора.

Говорите за дете, което отива на училище за първи път, или просто за началото на учебната година?

И за двете. Да вземем първо детето, което тръгва в първи клас.

Миналото лято си работех спокойно в градината, когато чух едно момиченце да пляска с ръце при пристигането на кръстника му – за него това беше празник. Хубаво! Този господин слиза от колата и зърва малката: „О! Колко си пораснала! О! Ти ще бъдеш ученичка!“. А момиченцето му отвръща радостно и изпълнено с гордост: „Да, ще ходя на училище. Започваме есента“. Тоест след два месеца. „А, така ли? Ще видиш, няма да е никак весело. Ще се наложи да стоиш мирно, да не тичаш. И знаеш ли, че ще трябва да се пазиш от малките си приятелчета? Те ще ти дърпат плитките. Какво? Ще си оставиш плитките? В никакъв случай! Трябва да се подстрижеш!“ Каква ужасна картина! Малката се чувстваше празнично, преди да се появи кръстникът й, а и докато го посрещаше... След това не я чух повече. Ето как думите на един възрастен, който може би е искал просто да го подразни, могат да разстроят напълно детето. Това е само един пример, но колко още пъти възрастните са представяли пред децата началото на училището като край на хубавия живот!

И после как да се учудваме, като видим плачещи деца, чиито родители буквално ги влачат по тротоара, защото не искат да стъпят в училище.

Срещат се и деца, които го чакат с нетърпение, понеже ще имат чанта и т.н. После влизат в училище – подкарват ги като стадо, а те не са очаквали да се отнасят с тях така. Тези деца са силно притеснени, когато майките им идват да ги вземат, особено на втория ден. На третия вече не желаят да чуят за училище. Мисля, че, за щастие, съществуват и училища, където посрещат малките другояче... Но във всеки случай трябва да се следва определено поведение. Не бива на детето, което има известна фобия от ходенето на училище, да се оказва пряк натиск. Може би таткото ще успее някой ден да отдели от работното си време, за да го вземе или да го заведе сутринта. Много деца не са подозирали, че трябва да се става рано, те са смятали, че училището е просто игра заедно с другарчета, а се оказва, че съвсем не е така. Мама не ги е предупредила, че ще се видят чак вечерта. Мисля, че трябва да им се обяснява какво ги очаква, но без да се плашат, като им се показва, че ще бъдем с тях: „Ще мисля за тебе“. Децата имат нужда от това. Или: „Виж, нося ти картинка, или билет от метрото. Ако ти стане скучно в училище, той ще е в джоба ти. Татко ти даде това билетче. Така ще се чувстваш по-сигурен“. Или все от този род. Те се нуждаят от присъствието на родителите. Средата там е непривична. Родителите трябва да присъстват чрез нещо, което са дали на детето, за да се чувства то по-уверено в себе си.
Държа непременно да спомена и друго – детето не може да разправя какво се е случило в училище. Когато е в семейната си среда, то може да говори само за това, което е на същото място, за което мисли в момента. Детето присъства в настоящето. А го питат: „Какво стана в училище?“, и му се карат, защото не е в състояние да разкаже нищо.

Да вземем сега детето, което тръгва във втори или трети клас. Вече не би могло да става дума за страх, но пък то може да бъде смутено от новия учител или от смяната на класа, на съучениците, на средата и т.н.

Важно е да знаем дали е било щастливо в училището предишната година. Ако му е било все едно или е имало неприятности, втората година, напротив, ще бъде хубава - защото не е искало същата учителка. Виждала съм да водят в болницата много деца с думите: „Всеки ден, когато трябва да ходи на училище, е болен, а в неделя е добре“. Разговарях с едно дете и разбрах какъв е проблемът – то не щеше тази учителка, искаше да е пак с другата, онази от миналата година. За зла участ новата учителка им бе заявила: „Който не внимава, ще се върне при малките“. А детето всъщност желаеше точно това. Тогава му казах, че е имало голям късмет: „Твоето си е направо късмет, че не обичаш учителката; който обича учителката си, не се стреми да научи всичко и да мине в горния клас следващата година“. Ако детето не обича учителката си, трябва да му се зададе следният въпрос: „Тя обяснява ли хубаво?“. Доста често децата отговарят: „Не обичам учителката, но е вярно, че обяснява много добре“. „Е, това е най-важното. Учителката е, за да обяснява. За останалото си имаш майка.“

Да се върнем на появата на ново дете в семейството, където вече има три-четиригодишни момиченца или момченца. Трябва ли да бъдат предупредени по-отрано, да им се обяснява ли бременността на майка им?

На по-големите е нужно да се обясни, че се чака бебе, че не се знае дали ще бъде момче или момиче, за да разбере детето защо майка му приготвя креватче. Но майките не бива да се учудват, че всичко, което правят, се посреща на нож; например, ако майката се занимава с креватчето, детето уж случайно го рита... Тя не трябва никога да му казва, че е лошо. То се среща с нещо необичайно. Подготвя се идването на бебе, а за него да бъдеш бебе не е толкова добре, колкото да си голям. Майките понякога подхвърлят: „Ще купим бебето“. Това е подигравка с едно човешко същество, което знае чудесно, че преди е било бебе. В подсъзнанието си човешкото същество знае всичко още от малко. „Интелигентността“ на подсъзнанието е същата, както при нас, възрастните. Тоест всеки път, когато имаме възможност да говорим на децата за нещата от живота, трябва да ги назоваваме просто – такива, каквито са. Често по-големият казва за бебето, което ще се роди: „Защо? Аз не го искам“. „Та това бебе не е за тебе.“ Обаче в доста семейства родителите обявяват: „Братче или сестриче за тебе“. И детето, разбира се, очаква веднага да се сдобие с приятел на своята възраст, защото познава деца, които имат братя и сестри. И си казва: „Нека стане веднага“. „Но нали знаеш, че и ти беше малко бебе, когато се роди.“ Показват му снимки: „Виж се като малък. И то ще бъде такова“. А реши ли предварително: „Ако е момче, не го искам“ или „Ако е момиче, не го искам“, може да му се отговори: „Знаеш ли, няма никаква нужда ти да го обичаш, то си има родители, както и ти си имаш родители“. И детето, на което е казано, че не е нужно да обича братчето или сестричето си, ще ги обича най-много, защото това е нещо естествено. Ако детето твърди, че не обича братчето или сестричето си, то е само за да съчини някоя глупост напук на майка си, та да я дразни.

Преди малко споменахте за ритане на креватчето. Това не е толкова страшно. Но аз знам, че понякога нещата се развиват по-зле. Чувал съм и за случай с четири-петгодишно момче, което ухапало доста жестоко бебето. Чести ли са подобни прояви?

Относително чести и тогава от майката се изисква огромно присъствие на духа. Преди всичко не бива да се хока грубо по-големият. Той и без това изпитва угризения за стореното. Трябва да се извика настрани и да му се каже: „Виж колко си силен. А братчето ти, или сестричето ти, е много слабо, съвсем мъничко, и ти беше такъв, когато беше малък. Сега то знае, че има голям брат, и ще ти се доверява. Но не бива да го хапеш. Няма никакъв смисъл. Не можеш да го изядеш“. Защото, представете си, малките деца опитват, слагат в устата онова, което им се струва хубаво. Те не са много далече от канибализма. Още повече че често виждат бебето да суче от майка си, а за тях бебе, което суче от майката, е канибал. Малките създания не могат да разберат нищо в този странен свят. Това обаче минава бързо, ако майката си даде сметка, че подобна реакция е не толкова от злост, колкото от отчаяние.

Но когато тези прояви на ревност или дори на отхвърляне (ритникът по креватчето, ухапването и т.н.) продължават, не стават ли нещата по-тежки? Какво би могло да се направи?

Става по-тежко, ако родителите се притесняват, и второ, ако детето страда силно, защото се чувства изоставено. То не че е изоставено, просто може би не е подпомагано така, както трябва. А как да се помогне на ревнуващото дете, което се измъчва? Най-добре може да го стори бащата. Бащата, леля, баба... Ако е момче, трябва да бъде подкрепено от мъж. Например бащата да му каже в неделя: „Ела, ние, мъжете...“. Да оставят майката с бебето: „Тя мисли само за бебето си“. Необходимо е бащата по-често да му повтаря нещо от рода: „Ти си голям, ще дойдеш с мене“. Той, ако мога да се изразя така, произвежда в по-горен чин по-големия, за да предотврати неговите реакции на ревност – като напикаване в леглото, желание да яде само кашички, хленчене за щяло и нещяло, отказване да ходи. Какво означава всичко това? Проблем на идентичността – детето иска да подражава на онези, на които се възхищава, и да се възхищава на същото, на което се възхищават мама и татко. И ако те покажат, че се възхищават на бебето, вече е трудно да се намери изход – трябва да се поощрява развитието на по-големия, да се канят деца на неговата възраст, да не се оставя по цял ден край креватчето, заедно с майката и бебето.

Нека вземем семейство, където децата са малко по-големи от тези, за които говорихме досега – пет-, шест- или седемгодишни. Те нямат прояви на отхвърляне, когато се появи бебето, но и техните реакции понякога са доста учудващи.

От пет-шестгодишна възраст детето иска да си присвои бебето, да се грижи за него по-добре от майката или бащата. Тук трябва особено да се внимава, защото то може да се отклони от собствената си съдба на момче или момиче, което расте сред другарите си, и да се превърне в същинска малка майка или малък татко. Това е много лошо за него, много е лошо и за малкото, за което майката вече ще има две лица и два гласа. Трябва майката и бащата да се стремят, доколкото е възможно, да бъдат за всяко от децата си родители на единствено дете. Пък и то наистина е единствено като възраст, като потребности. А другите нека, разбира се, участват, помагат, допринасят. Само че не бива да им се възлагат задължения. Ако настояват да се занимават с бебето, най-разумният начин е: „Добре, днес ти разрешавам“. Но това да не се превръща в оправдание за майката: „Щом той го прави, аз няма да се занимавам“. Много е зле за малкото. Използвам случая да кажа, че според мене не трябва по-голям брат или сестра да стават кръстник или кръстница на по-малките. Децата не са в състояние да разберат духовната връзка. За тях това е властова връзка. Не е добре по две причини – първо, по-хубаво е да се избират възрастни кръстници, които могат наистина да помогнат на детето, ако майката и бащата са възпрепятствани по една или друга причина да се грижат за него; освен това смятам, че е много по-уместно да се канят за кръстници хора извън семейството, дори не баби и дядовци. Въпреки традициите в това отношение.

Франсоаз Долто Когато се появи детето

Франсоаз Долто, вие сте психоаналитик, но в случая няма да предлагате специализирани консултации. Така ли смятате?

Точно така. Макар и, както казвате, да съм психоаналитик, се надявам, че имам и здрав разум и че съм в състояние да помогна на родителите при някои затруднения у децата им, заради които се налага по-късно да ги водят на лекар, на психиатър. Има много такива признаци, които нито родителите, нито лекарите вземат на сериозно. Родителите
разбират само че е възникнал някакъв проблем – детето им се е променило. Те биха желали да знаят как да постъпят и твърде често могат да се досетят сами, ако помислят малко. Аз искам именно това – да им помогна да мислят.

Наистина, по-добре е да се предотвратява, отколкото да се лекува. Но, от друга страна, родителите изживяват не само драми – идването на детето е и източник на
радост и щастие. Затова трябва да разбираме децата,което невинаги става.

Най-често родителите ги приемат с радост. Ала вижте какво се получава – чакали са бебето и то се ражда, момче или момиче. Предпочитали са по-скоро момиче, но се е родило момче. Искали са момче, а е момиче... Като се прибави, че в семейството не са само родителите, там са и бабата и дядото, и особено по-големите деца... Това събитие – появата на новодошлото – е малка драма за поотрасналите деца. Държа дори да подчертая, че липсата на ревност, когато детето е между година и половина и четири години, е крайно лош признак – по-голямото дете трябва да показва ревност, защото за него това е проблем, то вижда за първи път всички да се възхищават от някой по-малък от него. „Значи, трябва да се правя на бебе, за да ми се възхищават?“ Досега си е мислело, че ще го одобряват, ако се държи като голям, като голямо момче или момиче. Смятам, че на родителите е нужно да се помага от самия момент на появата на бебето им, тъй като в следващите месеци всичко става далеч по-сложно.

Споменахте за здравия разум. Вярно е, че понякога малко здрав разум позволява да се намери изход от ситуации, които първоначално изглеждат много объркани и трудно разрешими. Може би ще успеем да го илюстрираме с конкретен пример.

Добре е да се знае, че детето, което реагира неочаквано, винаги има причина. Говори се за капризи – капризите се вкореняват, защото ги наричаме капризи. Всъщност щом детето изведнъж реагира неочаквано, по начин, който смущава околните, трябва да разберем какво става. На улицата то не ще да върви – може би не иска тези обувки или не му харесва да ходи по този тротоар, може би крачим твърде бързо или е трябвало да вземем количката, а сме решили, че е достатъчно голямо, за да мине без нея: „Изкара добре лятото, вече стъпва здраво на крачетата си...“. Съвсем не! Когато след лятото се озовава на старото място, малкото човече си иска количката, настоява всичко да бъде както преди. Това няма да продължи дълго. Според мен капризите идват от неразбирането на детето – то престава да разбира себе си, защото възрастният не го разбира. Ето кое е въпрос на здрав разум. Виждала съм много деца, които капризничат. Така става с всяко живо и интелигентно дете, което се мъчи да обясни какво изпитва или желае, ала не знае как – тогава започва да мрънка, да се дърпа, да крещи и... всички наоколо започват да крещят. Не е този начинът, по който би следвало да се действа. Трябва да се опитаме да го разберем, да си кажем: „Не може да няма някаква причина. Не я виждам, но нека да помисля!“. И преди всичко да не драматизираме веднага нещата.

Има едно събитие, което засяга всички семейства с деца на училищна възраст – началото на учебната година. За малкото дете действително е голямо събитие да излезе от семейния кръг, да се озове на непознато място, да се срещне с нови хора.

Говорите за дете, което отива на училище за първи път, или просто за началото на учебната година?

И за двете. Да вземем първо детето, което тръгва в първи клас.

Миналото лято си работех спокойно в градината, когато чух едно момиченце да пляска с ръце при пристигането на кръстника му – за него това беше празник. Хубаво! Този господин слиза от колата и зърва малката: „О! Колко си пораснала! О! Ти ще бъдеш ученичка!“. А момиченцето му отвръща радостно и изпълнено с гордост: „Да, ще ходя на училище. Започваме есента“. Тоест след два месеца. „А, така ли? Ще видиш, няма да е никак весело. Ще се наложи да стоиш мирно, да не тичаш. И знаеш ли, че ще трябва да се пазиш от малките си приятелчета? Те ще ти дърпат плитките. Какво? Ще си оставиш плитките? В никакъв случай! Трябва да се подстрижеш!“ Каква ужасна картина! Малката се чувстваше празнично, преди да се появи кръстникът й, а и докато го посрещаше... След това не я чух повече. Ето как думите на един възрастен, който може би е искал просто да го подразни, могат да разстроят напълно детето. Това е само един пример, но колко още пъти възрастните са представяли пред децата началото на училището като край на хубавия живот!

И после как да се учудваме, като видим плачещи деца, чиито родители буквално ги влачат по тротоара, защото не искат да стъпят в училище.

Срещат се и деца, които го чакат с нетърпение, понеже ще имат чанта и т.н. После влизат в училище – подкарват ги като стадо, а те не са очаквали да се отнасят с тях така. Тези деца са силно притеснени, когато майките им идват да ги вземат, особено на втория ден. На третия вече не желаят да чуят за училище. Мисля, че, за щастие, съществуват и училища, където посрещат малките другояче... Но във всеки случай трябва да се следва определено поведение. Не бива на детето, което има известна фобия от ходенето на училище, да се оказва пряк натиск. Може би таткото ще успее някой ден да отдели от работното си време, за да го вземе или да го заведе сутринта. Много деца не са подозирали, че трябва да се става рано, те са смятали, че училището е просто игра заедно с другарчета, а се оказва, че съвсем не е така. Мама не ги е предупредила, че ще се видят чак вечерта. Мисля, че трябва да им се обяснява какво ги очаква, но без да се плашат, като им се показва, че ще бъдем с тях: „Ще мисля за тебе“. Децата имат нужда от това. Или: „Виж, нося ти картинка, или билет от метрото. Ако ти стане скучно в училище, той ще е в джоба ти. Татко ти даде това билетче. Така ще се чувстваш по-сигурен“. Или все от този род. Те се нуждаят от присъствието на родителите. Средата там е непривична. Родителите трябва да присъстват чрез нещо, което са дали на детето, за да се чувства то по-уверено в себе си.
Държа непременно да спомена и друго – детето не може да разправя какво се е случило в училище. Когато е в семейната си среда, то може да говори само за това, което е на същото място, за което мисли в момента. Детето присъства в настоящето. А го питат: „Какво стана в училище?“, и му се карат, защото не е в състояние да разкаже нищо.

Да вземем сега детето, което тръгва във втори или трети клас. Вече не би могло да става дума за страх, но пък то може да бъде смутено от новия учител или от смяната на класа, на съучениците, на средата и т.н.

Важно е да знаем дали е било щастливо в училището предишната година. Ако му е било все едно или е имало неприятности, втората година, напротив, ще бъде хубава - защото не е искало същата учителка. Виждала съм да водят в болницата много деца с думите: „Всеки ден, когато трябва да ходи на училище, е болен, а в неделя е добре“. Разговарях с едно дете и разбрах какъв е проблемът – то не щеше тази учителка, искаше да е пак с другата, онази от миналата година. За зла участ новата учителка им бе заявила: „Който не внимава, ще се върне при малките“. А детето всъщност желаеше точно това. Тогава му казах, че е имало голям късмет: „Твоето си е направо късмет, че не обичаш учителката; който обича учителката си, не се стреми да научи всичко и да мине в горния клас следващата година“. Ако детето не обича учителката си, трябва да му се зададе следният въпрос: „Тя обяснява ли хубаво?“. Доста често децата отговарят: „Не обичам учителката, но е вярно, че обяснява много добре“. „Е, това е най-важното. Учителката е, за да обяснява. За останалото си имаш майка.“

Да се върнем на появата на ново дете в семейството, където вече има три-четиригодишни момиченца или момченца. Трябва ли да бъдат предупредени по-отрано, да им се обяснява ли бременността на майка им?

На по-големите е нужно да се обясни, че се чака бебе, че не се знае дали ще бъде момче или момиче, за да разбере детето защо майка му приготвя креватче. Но майките не бива да се учудват, че всичко, което правят, се посреща на нож; например, ако майката се занимава с креватчето, детето уж случайно го рита... Тя не трябва никога да му казва, че е лошо. То се среща с нещо необичайно. Подготвя се идването на бебе, а за него да бъдеш бебе не е толкова добре, колкото да си голям. Майките понякога подхвърлят: „Ще купим бебето“. Това е подигравка с едно човешко същество, което знае чудесно, че преди е било бебе. В подсъзнанието си човешкото същество знае всичко още от малко. „Интелигентността“ на подсъзнанието е същата, както при нас, възрастните. Тоест всеки път, когато имаме възможност да говорим на децата за нещата от живота, трябва да ги назоваваме просто – такива, каквито са. Често по-големият казва за бебето, което ще се роди: „Защо? Аз не го искам“. „Та това бебе не е за тебе.“ Обаче в доста семейства родителите обявяват: „Братче или сестриче за тебе“. И детето, разбира се, очаква веднага да се сдобие с приятел на своята възраст, защото познава деца, които имат братя и сестри. И си казва: „Нека стане веднага“. „Но нали знаеш, че и ти беше малко бебе, когато се роди.“ Показват му снимки: „Виж се като малък. И то ще бъде такова“. А реши ли предварително: „Ако е момче, не го искам“ или „Ако е момиче, не го искам“, може да му се отговори: „Знаеш ли, няма никаква нужда ти да го обичаш, то си има родители, както и ти си имаш родители“. И детето, на което е казано, че не е нужно да обича братчето или сестричето си, ще ги обича най-много, защото това е нещо естествено. Ако детето твърди, че не обича братчето или сестричето си, то е само за да съчини някоя глупост напук на майка си, та да я дразни.

Преди малко споменахте за ритане на креватчето. Това не е толкова страшно. Но аз знам, че понякога нещата се развиват по-зле. Чувал съм и за случай с четири-петгодишно момче, което ухапало доста жестоко бебето. Чести ли са подобни прояви?

Относително чести и тогава от майката се изисква огромно присъствие на духа. Преди всичко не бива да се хока грубо по-големият. Той и без това изпитва угризения за стореното. Трябва да се извика настрани и да му се каже: „Виж колко си силен. А братчето ти, или сестричето ти, е много слабо, съвсем мъничко, и ти беше такъв, когато беше малък. Сега то знае, че има голям брат, и ще ти се доверява. Но не бива да го хапеш. Няма никакъв смисъл. Не можеш да го изядеш“. Защото, представете си, малките деца опитват, слагат в устата онова, което им се струва хубаво. Те не са много далече от канибализма. Още повече че често виждат бебето да суче от майка си, а за тях бебе, което суче от майката, е канибал. Малките създания не могат да разберат нищо в този странен свят. Това обаче минава бързо, ако майката си даде сметка, че подобна реакция е не толкова от злост, колкото от отчаяние.

Но когато тези прояви на ревност или дори на отхвърляне (ритникът по креватчето, ухапването и т.н.) продължават, не стават ли нещата по-тежки? Какво би могло да се направи?

Става по-тежко, ако родителите се притесняват, и второ, ако детето страда силно, защото се чувства изоставено. То не че е изоставено, просто може би не е подпомагано така, както трябва. А как да се помогне на ревнуващото дете, което се измъчва? Най-добре може да го стори бащата. Бащата, леля, баба... Ако е момче, трябва да бъде подкрепено от мъж. Например бащата да му каже в неделя: „Ела, ние, мъжете...“. Да оставят майката с бебето: „Тя мисли само за бебето си“. Необходимо е бащата по-често да му повтаря нещо от рода: „Ти си голям, ще дойдеш с мене“. Той, ако мога да се изразя така, произвежда в по-горен чин по-големия, за да предотврати неговите реакции на ревност – като напикаване в леглото, желание да яде само кашички, хленчене за щяло и нещяло, отказване да ходи. Какво означава всичко това? Проблем на идентичността – детето иска да подражава на онези, на които се възхищава, и да се възхищава на същото, на което се възхищават мама и татко. И ако те покажат, че се възхищават на бебето, вече е трудно да се намери изход – трябва да се поощрява развитието на по-големия, да се канят деца на неговата възраст, да не се оставя по цял ден край креватчето, заедно с майката и бебето.

Нека вземем семейство, където децата са малко по-големи от тези, за които говорихме досега – пет-, шест- или седемгодишни. Те нямат прояви на отхвърляне, когато се появи бебето, но и техните реакции понякога са доста учудващи.

От пет-шестгодишна възраст детето иска да си присвои бебето, да се грижи за него по-добре от майката или бащата. Тук трябва особено да се внимава, защото то може да се отклони от собствената си съдба на момче или момиче, което расте сред другарите си, и да се превърне в същинска малка майка или малък татко. Това е много лошо за него, много е лошо и за малкото, за което майката вече ще има две лица и два гласа. Трябва майката и бащата да се стремят, доколкото е възможно, да бъдат за всяко от децата си родители на единствено дете. Пък и то наистина е единствено като възраст, като потребности. А другите нека, разбира се, участват, помагат, допринасят. Само че не бива да им се възлагат задължения. Ако настояват да се занимават с бебето, най-разумният начин е: „Добре, днес ти разрешавам“. Но това да не се превръща в оправдание за майката: „Щом той го прави, аз няма да се занимавам“. Много е зле за малкото. Използвам случая да кажа, че според мене не трябва по-голям брат или сестра да стават кръстник или кръстница на по-малките. Децата не са в състояние да разберат духовната връзка. За тях това е властова връзка. Не е добре по две причини – първо, по-хубаво е да се избират възрастни кръстници, които могат наистина да помогнат на детето, ако майката и бащата са възпрепятствани по една или друга причина да се грижат за него; освен това смятам, че е много по-уместно да се канят за кръстници хора извън семейството, дори не баби и дядовци. Въпреки традициите в това отношение.

Сподели в:

Вашето мнение

Мнения на читатели

Здравейте, благодарим за мнението! Предстоят Дни на Франсоаз Долто в България под наслов “Детето и психоанализата” - от 11 до 13 май! Ще бъдат представени книгите “Когато се появи детето” на Франсоаз Долто и “Думи, за да се родиш. Психоанализата в родилния дом” на Мириам Сежер. Ето повече информация: http://www.facebook.com/dninadolto#!/dninadolto
20.04.2012 г., 11:02 ч.
Colibri
Прекрасна книга, Поздравления за изданието! Изключително интересно и полезно четиво за детска психология.Включени са и трите части на книгата, прочетох без да спирам предишните издания.Препоръчвам я на всички бъдещи и настоящи родители.
14.04.2012 г., 20:08 ч.
chitatel

Печатно издание

Печатно издание

ISBN
978-619-150-023-9
Купи
Цена
12.00 лв.
(15.00 лв.)

* 20% онлайн отстъпка
Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 50 лв. + Еко торбичка
-20%

Отстъпка

Доставка

Издателство „Колибри“
1990-2014 © Всички права запазени