Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Автобиография
Печатно издание
ISBN
978-954-529-997-1
Цена
5.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
14.5/21.3
Тегло
460 гр.
Страници
488
Превод
Нели Раданова
Дата на издаване
02 април 2012

Автобиография

Емоционално и непосредствено, с чувство за хумор и самоирония, сякаш поканил читателя да си побъбрят в мансардата на бохемите флорентинци от площад „Испания“, Дзефирели развързва торбата с мечтите, надеждите, разочарованията, съкровените тайни и пристрастия. И повежда госта си на вихрено пътешествие през Флоренция, Рим, Милано, Верона, Венеция, Лондон, Париж, Лос Анджелис, Ню Йорк, през сцени, гримьорни и снимачни площадки, през един живот, отдаден на красотата.

За автора

Франко Дзефирели (род. 1923 г.), една от най-бележитите личности на XX век, предлага завладяващ разказ за своя богат и разнолик живот. Режисьорските и сценографските му изяви в операта, театъра и киното са епоха в световното изкуство. Прочути драматурзи, режисьори, актьори, певци, диригенти, превърнали се в икони на редица поколения, политици, държавници и общественици пресичат жизнения и творческия му път, пъстър калейдоскоп на един динамичен и противоречив век. Плеяда от бляскави имена присъстват на страниците на автобиографията, със своите дарби, съдби, с чудатите си характери – Лукино Висконти, Ана Маняни, Мария Калас, Джоан Съдърланд, Ленард Бърнстейн, Ричард Бъртън, Елизабет Тейлър, Коко Шанел, английското кралско семейство, Онасис, Берлускони и десетки други.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Франко Дзефирели. Автобиография

През живота си съм се озовавал три пъти пред лицето на смъртта: при една бомбардировка, пред един наказателен взвод, в една автомобилна катастрофа.
Ето защо не е за чудене, че вярвам твърдо в Бог и че съм суеверно свързан с мисълта за съдбата. Макар да е явно, че след живота идва смъртта, ми е трудно да приема факта, че един ден ще умра; както по-голямата част от хората храня неясната надежда за нещо като безсмъртие и поведението ми е следствие от това. Така че идеята да разкажа живота си, все едно че е свършил и се е изпълнил, продължава да ми се струва малко абсурдна.
Освен това съм много подозрителен спрямо основанията, придружаващи този вид книги: и когато е налице намерението да се „хване“ духът на епохата, и когато става дума за разкриване на „истинската природа“ на важни личности, с които сме се сблъскали с любопитство, чрез анекдоти и непубликувани клюки. Естествено, мемоарите, писмата и автобиографиите могат да допринесат за обогатяване на социалната историография, колкото и специализираните изследвания за политика, театър, история, литература и т.н. Макар че често става дума за оправдания post factum.
А има и друг проблем: никой не казва никога цялата истина за себе си. Дори влагаме много усилия, за да я скрием, като си спомняме само онова, което ни е приятно, и може би покриваме останалото с дебел пласт боя. Всеки от нас е „малко измислено чудо“ и слага на собственото си минало опаковка, която се определя от настоящето му: колкото
по-блестящ е човекът, толкова повече „салонните“ анекдоти образуват коралова бариера от фантазия около мъничкото централно ядро на истината, докато накрая не е възможно да се разбере как действително стоят нещата. Тогава каква стойност да се придаде на мемоарите или на самата история?

Едва когато реших да приема тази даденост, тоест, че съм разказвач на анекдоти, не писател, можах да помисля за написването на автобиография. Но как „да разкажа“ живота си?
В началото на работата спомените за онези, които познавах, се оказаха променени от сегашните ми чувства, а щом задълбах по-упорито, си дадох сметка, че хора, които днес ненавиждам, някога са ми били скъпи и обратното. Мисля, че част от това е преминало в книгата. Да я напиша, за мен беше възможност да преценя отново живота си, а като я препрочитам, все едно че разгръщам страниците на романа, който съм изтъкал от спомените си.
През последните години взех да проявявам нарастващ интерес и голямо внимание към някои явления, които сякаш ни отвеждат отвъд нашето земно измерение. Защо много неща се случват? Какво ги кара да се случат?
През целия си живот съм получавал знаци и сигнали от такъв характер, но едва напоследък започнах да си задавам въпроси за събитията, които са ми се случили, и да ги гледам по нов начин, макар и обезпокоителен.
Още преди да се родя, е имало ясни индикации, че поради някаква определена причина е трябвало да живея: майка ми се е противопоставяла упорито на мисълта да абортира, въпреки че е знаела срещу какъв скандал ще се изправи. Малко по-нагоре споменах, че през годините и при различни обстоятелства съм се оказвал няколко пъти близо до смъртта. След като съм оживял, то не може да е просто заслуга на Съдбата: става ми все по-ясно, че оживяването ми е било част от замисъл от по-висш порядък. Срещите с хората, които начертаха пътя на живота ми, идеите, които съпътстваха работата ми, чудото, което ме спаси през войната (и след това), са все неща, дето е трябвало да се случат и са се случили заради определена цел. Усещал съм докосването на една ръка, която ме е водила и която сякаш е написала за мен историята ми. Вярвам, че душата на майка ми е останала по някакъв начин до мен. Чувствам силно, че тя не си е отишла напълно: сякаш духът и енергията й са се задържали тук, на земята, за да пазят този син, когото е искала толкова отчаяно и когото е трябвало да напусне толкова рано.

Това не е езическо суеверие. Обратното, то е съзнанието, че „има по земята и небето неща, Хорацио, които нашта нещастна философия не е дори сънувала“ – както Шекспир кара Хамлет да каже.
И не на последно място, трябва винаги да си даваме ясно сметка за крайния резултат (summa), заключението на всичко, както разкрива с прости думи Майка Тереза: „Животът не е бяг към смъртта. А смъртта е източник на живот“.

И така, смело напред, приятели, за да бъде осветено от тази надежда преминаването ни по земята.

Струва ми се, че се виждам, като бях на осем или девет години и учех в основното училище „Форджес Даванцати“ във Флоренция. Часовете са свършили и аз се спускам бързо по стълбите заедно с другите ученици. На входа стои обичайната тълпа от близки и домашни прислужници, в очакване да ни отведат вкъщи. Никой не е дошъл да ме вземе, защото живея с леля само на двеста метра от училището и за две минути съм си у дома. Този ден обаче сред всичките тези хора зървам една жена, която ме гледа втренчено от тротоара по много странен начин. Облечена е в кафяво кожено палто, с черна шапка с воалетка, накривена на една страна, с тежък грим, както беше на мода тогава, и, общо взето, с вид на луда. Сякаш виждам още тези очи, пламтящи под грима. Тръгвам си към къщи малко притеснен, но скоро забелязвам, че жената ме следва покрай зидовете на тесните средновековни улички. Като че шепне нещо, което не разбирам, докато накрая я чувам да съска една дума: „Копеленце!“. Хилене, смях. „Ще видиш ти, копеленце, рано или късно, ще видиш!“
Завивам по една странична уличка, ала жената продължава да върви след мен. Уплашен, започвам да тичам, тичам до вратата на къщата и най-после се втурвам по стълбите, като викам: „Лельо Лиде! Лельо Лиде!“
Но когато леля се показва на площадката, аз не мога да й обясня какво е станало, толкова съм задъхан и стреснат.
„Кой беше? Какво ти каза?“
След като настоява дълго, успява да ме накара да проговоря.
Разказвам й как беше облечена и какво ми беше просъскала: „Копеленце!“. Леля разбира моментално и направо побеснява, никога не я бях виждал такава преди. Сграбчва шапката и палтото си и хуква навън. Връща се чак вечерта, а аз съм още много уплашен, за да я питам къде е ходила, през нощта се стряскам, плача. Като дете все имах ужасни кошмари и особено един се повтаряше често и не ми даваше да спя: светът свършваше в едно смразяващо нищо, една черна пропаст, която поглъщаше всичко и аз напразно се мъчех да избягам.
А през онази нощ сънувах жената с черната воалетка, която ме преследваше. Не бях в състояние да проумея защо ме мрази толкова и нямах и най-малка представа коя може да е. Едва много по-късно открих, че е жената на баща ми. В онзи ден леля Лиде отишла при нея и я нападнала с тези думи: „Ако посмееш да го направиш още веднъж – й казала, – ще те удуша с ей тия ръце!“.

Жената не ме закачи повече, ала от време на време се появяваше на входа на училището, отмяташе главата си назад и се смееше с писклив луд смях.

Всяко дете би се разстроило от подобно преживяване, но за мен това беше само една от многото странности, които в онези години бяха част от живота ми.
„Коя е майка ти?“, „Коя е леля ти?“, „Кое е това момиче, което е все с баща ти?“, „Коя е тази странна госпожа?“. Не беше лесно да отговарям. Вярно е, че бях заобиколен с топли грижи и внимание и с много обич, но дълбоко в сърцето си никога не бях сигурен в нищо и винаги изпитвах непобедимо чувство на несигурност и страх. Знам, че това натъжаваше силно леля ми Лиде. Често стоях зад вратата да подслушвам, както правят всички деца, и веднъж я чух да доверява на някого колко й е мъчно, че съм така затворен в себе си.
Лека-полека събрах частите на мозайката, но историята, която се получи, ми се стори почти невероятна, все едно че въобще не беше моята. Още повече че забелязвах колко е различен животът на другите деца: те имаха майки, бащи и семейства, които се събираха по празниците и през ваканцията.
А когато баща ми идваше да ме види, го правеше с голяма предпазливост. Леля ме измиваше от главата до петите, обличаше ми най-хубавите дрешки и ми обуваше бели чорапи. После ме сресваше грижливо и ми слагаше една капка одеколон зад ушите.
Съвсем скоро разбрах, че отношенията с баща ми, този красив господин, който пристигаше с файтон в градината, където се срещахме всяка седмица (в събота), внимателен и любезен, и който винаги ме пощипваше весело по бузите, няма да бъдат лесни. Да, баща ми, Оторино Корси, беше наистина очарователен мъж. Не много висок, но добре сложен, силен и гъвкав, с подкупваща усмивка, която огряваше изключително проницателните му сини очи. Косата му започнала да оредява още като бил млад и когато съм се родил аз, бил почти плешив:естествено, драма за суетен човек като него. Сигурно някой му е казал за утешение, че плешивите превъзхождат по мъжественост мъжете с гъста коса, така че скоро се беше утешил с това. Във Флоренция имаше безброй приятели; бе ненадминат в изкуството да печели симпатиите на всички и никой да не го мрази. Много уважаван в работата си, той беше търговец, създал се сам от нищото, след като изгубил поради лудостта на баща си значително семейно наследство.
Действително семейство Корси било едно от най-богатите във Винчи, родното градче на Леонардо. Баща ми бил още малолетен в края на XIX век, когато се оказал наследник на всичките семейни имоти. Баба му, старата графиня Брачи, по мъж Корси, вече вдовица, се убедила, че единственият й син Олинто, бащата на баща ми (и, значи, моят дядо), не е човек, на когото да се има доверие. Всеки опит да го накара да си събере ума пропадал, докато накрая, преди да умре, графинята го лишила от наследство, като оставила всичко на внука си, тоест на моя баща.
Тогава Олинто се впуснал във всякакъв вид чудатости. „След като сте решили, че съм луд – изглежда, така си е казал, – тогава наистина ще се държа като луд.“ И от този момент нататък, с непреклонната упоритост на рода Корси, която през годините е допринесла за успеха на някои от нашето семейство и за разорението на други, престанал да се занимава със семейните дела и с възпитанието на сина си. Обичал музиката, като млад бил учил музика, и решил да прегърне кариерата на диригент. По свой начин обаче: докарал в Тоскана от Пулия, мисля, от Корато, цял един духов оркестър, около петдесет музиканти, които се заселили с жените и децата си във Винчи. И днес все още се срещат в околията презимена от Южна Италия, със сигурност на наследници на музикантите от Корато. Кой е платил тези астрономически разходи, не съм успял никога да разбера. Мога да си представя как върху Олинто и баща ми, все още момче, са се нахвърлили обичайните лешояди: измамници, безскрупулни администратори и тем подобни, и как лека-полека са взели в ръцете си делата на нашето семейство, докато го довели до пълно разорение. Литературата и драматургията на XIX век изобилстват с подобни истории. Но чудатостите на дядо ми не свършвали с това. Решил например, че ще яде само пилешка кожа. По онова време пилешкото било скъпо месо, а той го изхвърлял, обичал единствено кожата, препечена или варена, нямало значение. Освен това дамаджанката с червено кианти му била верен приятел, каквото и да правел и където и да ходел. Дори когато дирижирал духовия си оркестър: в едната ръка държал палката, в другата – чаша с вино. Накрая не докосвал вода, дори да си измие очите.
Били години на луда радост за него. Обикалял из цяла Тоскана с оркестъра си, за да изнася концерти по площадите, веднъж стигнал чак до Монтекатини, където, казвал с гордост, го поздравил самият Верди. Но хубавите неща не продължават дълго и драматичният край не закъснял. Натрупаните дългове били огромни, кредиторите стегнали редиците си и обсадили дядо. Изглежда, че един ден съдия-изпълнителят дори прекъснал концерт, което предизвикало голям скандал. Както и да е, катастрофата, която всички предвиждали, се стоварила точно когато баща ми навършил двайсет години и станал пълнолетен. Не било трудно да се убеди момчето, че ако не плати дълговете, ще носи цял живот позора, задето е пратил баща си в затвора. Така че го накарали да подпише какви ли не документи и хубавите и богати имоти на семейство Корси, разположени по чудните хълмове на Винчи, преминали в ръцете на кредиторите. На двайсет години баща ми останал без пукната пара и се наложило да започне всичко отначало.
Когато доста по-късно ми разказа историята на семейството ни, аз не скрих възмущението си. Как е могъл да пренебрегне волята на баба Брачи, която познавала прекрасно сина си и не е искала той да разпилее цялото наследство на рода, което можеше още да е наше?
Баща ми остана изненадан от укорите ми. „Защо? Ти щеше ли да ме пратиш в затвора, за да спасиш семейните имоти? Гледай по-добре да си изградиш сам своя път, както направих аз с моя.“ Безупречно разсъждение. Като си помисля обаче какъв щеше да е животът ми, ако се бях оказал собственик на това внушително наследство? Щях да бъда
един от онези безкрайно скучни земевладелци, сноби и тъпаци, които от сутрин до вечер не вършат нищо друго, освен да харчат пари и да правят ненормални деца. Никога не съм познавал човек на изкуството, който да се е родил богат или да не е имал никога парични проблеми.
В крайна сметка не мога да твърдя, че почтеността на баща ми по отношение на лудия Олинто ме е ядосвала истински. Това е бил един от редките случаи, в които той, егоист по природа, е показал щедро, огромно душевно благородство.
И така, Оторино Корси останал съвсем млад без пукната пара, но не се отчаял. В градчето се бил запознал с едно хубаво момиче със скромен произход, Корина, и тя веднага забременяла. Без да му мисли много, се оженил за нея, прибрал и лудия старец, който вече не знаел къде да се дене и какво да прави, напуснал Винчи и се заселил във Флоренция. За годините преди войната ми е известно само, че баща ми си намерил най-напред работа в пощата (разказваше ни го по-късно с гордост, като повтаряше, че човек не бива да се срамува от никаква работа, ако е честна), после мисля, че взел пари назаем от семейството на Корина, за да се захване с търговия. Изглежда невероятно, но войната му помогнала да направи кариера. През 1913 г., при неизяснени обстоятелства, паднал от един кон (или по-точно, макар и да не е толкова героично, го ритнал един кон), което довело до сериозно нараняване на гръбначния стълб. Така, докато гражданите на всякаква възраст заминавали за фронта, той бил освободен от военна служба и останал във Флоренция, където търговията му с платове се разраснала неимоверно благодарение най-вече на военните доставки, за които имал късмет да спечели търга.
В онези години Флоренция му предлагала и богат избор от жени, чиито съпрузи били на фронта. Неговата специалност били омъжените; почти никога не ходел „на лов“ за млади момичета след това, което се случило с Корина. Жените трябвало да отговарят на определени изисквания: да са високи, пищни, страстни и най-важното – омъжени. Войната била за него голям късмет, с всичките тези жени, сами и жадни за обич. Не му липсвала съобразителност, чакал съпругът да си изкара отпуската и после, веднага след като той заминел отново за фронта, баща ми се впускал в акция. Така евентуалният наследник, като се пресметне времето, се пишел автоматично на сметката на законния съпруг. Никога няма да разбера колко точно мои братя и сестри е посял баща ми из Флоренция и околностите й между 1915 и 1918 година. Все негови деца, макар и без да знаят, родени и израснали в уважавани еснафски семейства: Герардини, Мартели, Гори, Вентури, Пикарди… И един Господ знае още колко други, за които никога не се е разчуло!

Франко Дзефирели. Автобиография

През живота си съм се озовавал три пъти пред лицето на смъртта: при една бомбардировка, пред един наказателен взвод, в една автомобилна катастрофа.
Ето защо не е за чудене, че вярвам твърдо в Бог и че съм суеверно свързан с мисълта за съдбата. Макар да е явно, че след живота идва смъртта, ми е трудно да приема факта, че един ден ще умра; както по-голямата част от хората храня неясната надежда за нещо като безсмъртие и поведението ми е следствие от това. Така че идеята да разкажа живота си, все едно че е свършил и се е изпълнил, продължава да ми се струва малко абсурдна.
Освен това съм много подозрителен спрямо основанията, придружаващи този вид книги: и когато е налице намерението да се „хване“ духът на епохата, и когато става дума за разкриване на „истинската природа“ на важни личности, с които сме се сблъскали с любопитство, чрез анекдоти и непубликувани клюки. Естествено, мемоарите, писмата и автобиографиите могат да допринесат за обогатяване на социалната историография, колкото и специализираните изследвания за политика, театър, история, литература и т.н. Макар че често става дума за оправдания post factum.
А има и друг проблем: никой не казва никога цялата истина за себе си. Дори влагаме много усилия, за да я скрием, като си спомняме само онова, което ни е приятно, и може би покриваме останалото с дебел пласт боя. Всеки от нас е „малко измислено чудо“ и слага на собственото си минало опаковка, която се определя от настоящето му: колкото
по-блестящ е човекът, толкова повече „салонните“ анекдоти образуват коралова бариера от фантазия около мъничкото централно ядро на истината, докато накрая не е възможно да се разбере как действително стоят нещата. Тогава каква стойност да се придаде на мемоарите или на самата история?

Едва когато реших да приема тази даденост, тоест, че съм разказвач на анекдоти, не писател, можах да помисля за написването на автобиография. Но как „да разкажа“ живота си?
В началото на работата спомените за онези, които познавах, се оказаха променени от сегашните ми чувства, а щом задълбах по-упорито, си дадох сметка, че хора, които днес ненавиждам, някога са ми били скъпи и обратното. Мисля, че част от това е преминало в книгата. Да я напиша, за мен беше възможност да преценя отново живота си, а като я препрочитам, все едно че разгръщам страниците на романа, който съм изтъкал от спомените си.
През последните години взех да проявявам нарастващ интерес и голямо внимание към някои явления, които сякаш ни отвеждат отвъд нашето земно измерение. Защо много неща се случват? Какво ги кара да се случат?
През целия си живот съм получавал знаци и сигнали от такъв характер, но едва напоследък започнах да си задавам въпроси за събитията, които са ми се случили, и да ги гледам по нов начин, макар и обезпокоителен.
Още преди да се родя, е имало ясни индикации, че поради някаква определена причина е трябвало да живея: майка ми се е противопоставяла упорито на мисълта да абортира, въпреки че е знаела срещу какъв скандал ще се изправи. Малко по-нагоре споменах, че през годините и при различни обстоятелства съм се оказвал няколко пъти близо до смъртта. След като съм оживял, то не може да е просто заслуга на Съдбата: става ми все по-ясно, че оживяването ми е било част от замисъл от по-висш порядък. Срещите с хората, които начертаха пътя на живота ми, идеите, които съпътстваха работата ми, чудото, което ме спаси през войната (и след това), са все неща, дето е трябвало да се случат и са се случили заради определена цел. Усещал съм докосването на една ръка, която ме е водила и която сякаш е написала за мен историята ми. Вярвам, че душата на майка ми е останала по някакъв начин до мен. Чувствам силно, че тя не си е отишла напълно: сякаш духът и енергията й са се задържали тук, на земята, за да пазят този син, когото е искала толкова отчаяно и когото е трябвало да напусне толкова рано.

Това не е езическо суеверие. Обратното, то е съзнанието, че „има по земята и небето неща, Хорацио, които нашта нещастна философия не е дори сънувала“ – както Шекспир кара Хамлет да каже.
И не на последно място, трябва винаги да си даваме ясно сметка за крайния резултат (summa), заключението на всичко, както разкрива с прости думи Майка Тереза: „Животът не е бяг към смъртта. А смъртта е източник на живот“.

И така, смело напред, приятели, за да бъде осветено от тази надежда преминаването ни по земята.

Струва ми се, че се виждам, като бях на осем или девет години и учех в основното училище „Форджес Даванцати“ във Флоренция. Часовете са свършили и аз се спускам бързо по стълбите заедно с другите ученици. На входа стои обичайната тълпа от близки и домашни прислужници, в очакване да ни отведат вкъщи. Никой не е дошъл да ме вземе, защото живея с леля само на двеста метра от училището и за две минути съм си у дома. Този ден обаче сред всичките тези хора зървам една жена, която ме гледа втренчено от тротоара по много странен начин. Облечена е в кафяво кожено палто, с черна шапка с воалетка, накривена на една страна, с тежък грим, както беше на мода тогава, и, общо взето, с вид на луда. Сякаш виждам още тези очи, пламтящи под грима. Тръгвам си към къщи малко притеснен, но скоро забелязвам, че жената ме следва покрай зидовете на тесните средновековни улички. Като че шепне нещо, което не разбирам, докато накрая я чувам да съска една дума: „Копеленце!“. Хилене, смях. „Ще видиш ти, копеленце, рано или късно, ще видиш!“
Завивам по една странична уличка, ала жената продължава да върви след мен. Уплашен, започвам да тичам, тичам до вратата на къщата и най-после се втурвам по стълбите, като викам: „Лельо Лиде! Лельо Лиде!“
Но когато леля се показва на площадката, аз не мога да й обясня какво е станало, толкова съм задъхан и стреснат.
„Кой беше? Какво ти каза?“
След като настоява дълго, успява да ме накара да проговоря.
Разказвам й как беше облечена и какво ми беше просъскала: „Копеленце!“. Леля разбира моментално и направо побеснява, никога не я бях виждал такава преди. Сграбчва шапката и палтото си и хуква навън. Връща се чак вечерта, а аз съм още много уплашен, за да я питам къде е ходила, през нощта се стряскам, плача. Като дете все имах ужасни кошмари и особено един се повтаряше често и не ми даваше да спя: светът свършваше в едно смразяващо нищо, една черна пропаст, която поглъщаше всичко и аз напразно се мъчех да избягам.
А през онази нощ сънувах жената с черната воалетка, която ме преследваше. Не бях в състояние да проумея защо ме мрази толкова и нямах и най-малка представа коя може да е. Едва много по-късно открих, че е жената на баща ми. В онзи ден леля Лиде отишла при нея и я нападнала с тези думи: „Ако посмееш да го направиш още веднъж – й казала, – ще те удуша с ей тия ръце!“.

Жената не ме закачи повече, ала от време на време се появяваше на входа на училището, отмяташе главата си назад и се смееше с писклив луд смях.

Всяко дете би се разстроило от подобно преживяване, но за мен това беше само една от многото странности, които в онези години бяха част от живота ми.
„Коя е майка ти?“, „Коя е леля ти?“, „Кое е това момиче, което е все с баща ти?“, „Коя е тази странна госпожа?“. Не беше лесно да отговарям. Вярно е, че бях заобиколен с топли грижи и внимание и с много обич, но дълбоко в сърцето си никога не бях сигурен в нищо и винаги изпитвах непобедимо чувство на несигурност и страх. Знам, че това натъжаваше силно леля ми Лиде. Често стоях зад вратата да подслушвам, както правят всички деца, и веднъж я чух да доверява на някого колко й е мъчно, че съм така затворен в себе си.
Лека-полека събрах частите на мозайката, но историята, която се получи, ми се стори почти невероятна, все едно че въобще не беше моята. Още повече че забелязвах колко е различен животът на другите деца: те имаха майки, бащи и семейства, които се събираха по празниците и през ваканцията.
А когато баща ми идваше да ме види, го правеше с голяма предпазливост. Леля ме измиваше от главата до петите, обличаше ми най-хубавите дрешки и ми обуваше бели чорапи. После ме сресваше грижливо и ми слагаше една капка одеколон зад ушите.
Съвсем скоро разбрах, че отношенията с баща ми, този красив господин, който пристигаше с файтон в градината, където се срещахме всяка седмица (в събота), внимателен и любезен, и който винаги ме пощипваше весело по бузите, няма да бъдат лесни. Да, баща ми, Оторино Корси, беше наистина очарователен мъж. Не много висок, но добре сложен, силен и гъвкав, с подкупваща усмивка, която огряваше изключително проницателните му сини очи. Косата му започнала да оредява още като бил млад и когато съм се родил аз, бил почти плешив:естествено, драма за суетен човек като него. Сигурно някой му е казал за утешение, че плешивите превъзхождат по мъжественост мъжете с гъста коса, така че скоро се беше утешил с това. Във Флоренция имаше безброй приятели; бе ненадминат в изкуството да печели симпатиите на всички и никой да не го мрази. Много уважаван в работата си, той беше търговец, създал се сам от нищото, след като изгубил поради лудостта на баща си значително семейно наследство.
Действително семейство Корси било едно от най-богатите във Винчи, родното градче на Леонардо. Баща ми бил още малолетен в края на XIX век, когато се оказал наследник на всичките семейни имоти. Баба му, старата графиня Брачи, по мъж Корси, вече вдовица, се убедила, че единственият й син Олинто, бащата на баща ми (и, значи, моят дядо), не е човек, на когото да се има доверие. Всеки опит да го накара да си събере ума пропадал, докато накрая, преди да умре, графинята го лишила от наследство, като оставила всичко на внука си, тоест на моя баща.
Тогава Олинто се впуснал във всякакъв вид чудатости. „След като сте решили, че съм луд – изглежда, така си е казал, – тогава наистина ще се държа като луд.“ И от този момент нататък, с непреклонната упоритост на рода Корси, която през годините е допринесла за успеха на някои от нашето семейство и за разорението на други, престанал да се занимава със семейните дела и с възпитанието на сина си. Обичал музиката, като млад бил учил музика, и решил да прегърне кариерата на диригент. По свой начин обаче: докарал в Тоскана от Пулия, мисля, от Корато, цял един духов оркестър, около петдесет музиканти, които се заселили с жените и децата си във Винчи. И днес все още се срещат в околията презимена от Южна Италия, със сигурност на наследници на музикантите от Корато. Кой е платил тези астрономически разходи, не съм успял никога да разбера. Мога да си представя как върху Олинто и баща ми, все още момче, са се нахвърлили обичайните лешояди: измамници, безскрупулни администратори и тем подобни, и как лека-полека са взели в ръцете си делата на нашето семейство, докато го довели до пълно разорение. Литературата и драматургията на XIX век изобилстват с подобни истории. Но чудатостите на дядо ми не свършвали с това. Решил например, че ще яде само пилешка кожа. По онова време пилешкото било скъпо месо, а той го изхвърлял, обичал единствено кожата, препечена или варена, нямало значение. Освен това дамаджанката с червено кианти му била верен приятел, каквото и да правел и където и да ходел. Дори когато дирижирал духовия си оркестър: в едната ръка държал палката, в другата – чаша с вино. Накрая не докосвал вода, дори да си измие очите.
Били години на луда радост за него. Обикалял из цяла Тоскана с оркестъра си, за да изнася концерти по площадите, веднъж стигнал чак до Монтекатини, където, казвал с гордост, го поздравил самият Верди. Но хубавите неща не продължават дълго и драматичният край не закъснял. Натрупаните дългове били огромни, кредиторите стегнали редиците си и обсадили дядо. Изглежда, че един ден съдия-изпълнителят дори прекъснал концерт, което предизвикало голям скандал. Както и да е, катастрофата, която всички предвиждали, се стоварила точно когато баща ми навършил двайсет години и станал пълнолетен. Не било трудно да се убеди момчето, че ако не плати дълговете, ще носи цял живот позора, задето е пратил баща си в затвора. Така че го накарали да подпише какви ли не документи и хубавите и богати имоти на семейство Корси, разположени по чудните хълмове на Винчи, преминали в ръцете на кредиторите. На двайсет години баща ми останал без пукната пара и се наложило да започне всичко отначало.
Когато доста по-късно ми разказа историята на семейството ни, аз не скрих възмущението си. Как е могъл да пренебрегне волята на баба Брачи, която познавала прекрасно сина си и не е искала той да разпилее цялото наследство на рода, което можеше още да е наше?
Баща ми остана изненадан от укорите ми. „Защо? Ти щеше ли да ме пратиш в затвора, за да спасиш семейните имоти? Гледай по-добре да си изградиш сам своя път, както направих аз с моя.“ Безупречно разсъждение. Като си помисля обаче какъв щеше да е животът ми, ако се бях оказал собственик на това внушително наследство? Щях да бъда
един от онези безкрайно скучни земевладелци, сноби и тъпаци, които от сутрин до вечер не вършат нищо друго, освен да харчат пари и да правят ненормални деца. Никога не съм познавал човек на изкуството, който да се е родил богат или да не е имал никога парични проблеми.
В крайна сметка не мога да твърдя, че почтеността на баща ми по отношение на лудия Олинто ме е ядосвала истински. Това е бил един от редките случаи, в които той, егоист по природа, е показал щедро, огромно душевно благородство.
И така, Оторино Корси останал съвсем млад без пукната пара, но не се отчаял. В градчето се бил запознал с едно хубаво момиче със скромен произход, Корина, и тя веднага забременяла. Без да му мисли много, се оженил за нея, прибрал и лудия старец, който вече не знаел къде да се дене и какво да прави, напуснал Винчи и се заселил във Флоренция. За годините преди войната ми е известно само, че баща ми си намерил най-напред работа в пощата (разказваше ни го по-късно с гордост, като повтаряше, че човек не бива да се срамува от никаква работа, ако е честна), после мисля, че взел пари назаем от семейството на Корина, за да се захване с търговия. Изглежда невероятно, но войната му помогнала да направи кариера. През 1913 г., при неизяснени обстоятелства, паднал от един кон (или по-точно, макар и да не е толкова героично, го ритнал един кон), което довело до сериозно нараняване на гръбначния стълб. Така, докато гражданите на всякаква възраст заминавали за фронта, той бил освободен от военна служба и останал във Флоренция, където търговията му с платове се разраснала неимоверно благодарение най-вече на военните доставки, за които имал късмет да спечели търга.
В онези години Флоренция му предлагала и богат избор от жени, чиито съпрузи били на фронта. Неговата специалност били омъжените; почти никога не ходел „на лов“ за млади момичета след това, което се случило с Корина. Жените трябвало да отговарят на определени изисквания: да са високи, пищни, страстни и най-важното – омъжени. Войната била за него голям късмет, с всичките тези жени, сами и жадни за обич. Не му липсвала съобразителност, чакал съпругът да си изкара отпуската и после, веднага след като той заминел отново за фронта, баща ми се впускал в акция. Така евентуалният наследник, като се пресметне времето, се пишел автоматично на сметката на законния съпруг. Никога няма да разбера колко точно мои братя и сестри е посял баща ми из Флоренция и околностите й между 1915 и 1918 година. Все негови деца, макар и без да знаят, родени и израснали в уважавани еснафски семейства: Герардини, Мартели, Гори, Вентури, Пикарди… И един Господ знае още колко други, за които никога не се е разчуло!

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-997-1
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени